Вдъхновен от рекламата, че на Коледа стават чудеса, малкият син попита баща си:
- При нас е толкова хубаво. Няма ли да е прекрасно, ако всички хора по земята се радват и живеят добре?
- Чудесно ще е.
- Но сега има толкова бедни хора. Виж какво дават по новините – деца, за които дядо Коледа няма да дойде. Те са толкова бедни. Татко, няма ли да е прекрасно, ако ето така всеки човек получи 1 000 000 златни пари. Всички хора ще са богати. Всеки ще може да си купи каквото си поиска. Никой няма да е недоволен.
- Няма да стане.
- Защо?
- Знаеш ли какво ще се получи? Ако всички хора имат по 1 000 000, всички ще отидат по магазините да пазаруват и за нула време всички рафтове ще бъдат опразнени. Който, пръв си е купил ще има, който е останал на опашката, ще остане с празни ръце. Ти ще имаш един милион, но няма да има нищо, което да си купиш с него. Но нищо! И утре е ден. Ти си имаш своя милион и утре ще дойдеш по-рано от всички в магазина.
Идваш и виждаш пълни рафтове. Пълниш количката с всичките играчки, но когато стигаш до касата виждаш, че парите няма да ти стигнат. През нощта продавачите са сменили цените. Твоят милион ще ти стигне сигурно само за играта, която искаше, но не и за цялата кошница. Виждаш ли, парите имат смисъл само ако има стоки зад тях. На тебе не ти трябват пари. С тях нищо не можеш да правиш освен да ги замениш за нещо друго. Ти искаш шоколад, кола или плейстейшън.
- Значи... тогава искам всички на земята да получат един плейстейшън. Така всички ще се забавляват и ще играем заедно.
- И това няма да проработи.
- Но ти нали каза - не пари, а неща.
- Хората, които правят плейстейшън искат да спечелят пари като всички други си купуват плейстейшън. Когато всички други вече си имат такъв тяхната работа ще стане излишна. Никой няма да си купи това, което има. Работниците ще си отидат от компанията и плейстейшън ще затвори врати. След време обаче на всички нас, които имаме тази игра ще ни омръзне. Някои ще поискат нов модел, но няма да го има, защото хората правещи играта сега правят нещо си друго. Ще мине още време и нашите плейстейшъни ще остареят и ще се счупят. Кой ще ги поправи? И поправячи няма да има. Тогава ние ще им кажем: „Елате пак. Измисляйте и сглобявайте.” „Ами вие какво ще ни дадете?” „Ние ще ви платим.” И те ще дойдат.Тогава тези, които могат да си платят, ще имат плейстейшън.
- Тогава искам всички да могат да си платят.
- Как като дадеш на всички по един златен милион ли?
- Но в такъв случай какво да правим? – попита малкото дете.
- Не знам. Нали ти искаше да спасяваш света.
Thursday, December 24, 2009
Thursday, December 10, 2009
Горбачов
Когато започнахме, не разбирахме дълбочината на проблемите срещу които се изправяме.
Светът се промени през 1989г. Това е година на нов вид социална промяна. Това е времето на кадифените революции. 200 години по-рано Френската буржоазна революция въздига гражданските права и човешкото достойнство на своя демократичен пиедестал, но той е омърсен от последвалия го терор с кръвта на аристократи, якобинци, обикновени граждани и тирани. Революцията от 1989 г. сменя старото управление в страните от централна и източна Европа по един безкръвен начин (с изключение на Румъния). Този ядрено подплатен и танково подсигурен режим на най-могъщата тоталитарна държава СССР има несравнимо по-голяма репресивна мощ от личната гвардия, на който и да било френски монарх от епохата на абсолютизма. Когато политическото му влияние запада, той изненадващо се отказва от използването на сила, за да запази контрола си над своята източноевропейска орбита от сателити. Нещо повече Съветският ръководител дори приканва суверенните държави да поемат по своя собствен път. Така 1989 г. поставя началото на едно демократичното развитие за източноевропейските държави, които започват демократичния си преход – всяка по своя път.
Картата на Европа се променя. цели държави изчезват – една се обединява, останалите се разцепват. Както забелязва проф. Аш, никоя държава съседна на Полша през 1989 г. след 4 години не съществува, в това число и една от двете световни свръхсили, с които граничи. Изглежда невероятно, че държавата с най-многобройните конвенционални войски и ядрен потенциал, достатъчен да разцепи земното ядро, водач на социалистическия блок, държавата с най-голяма територия в света, обхващаща 11 часови зони изведнъж просто престава да съществува. Не тоталната ядрена война – страх на световното население, продължил близо 50 години е довела до този крах. Комунистическа система вътрешно се саморазпада. Следствието е и, че държавата олицетворяваща тази система СССР е че също се разпадна
Без личността на последния генерален секретар на КПСС, първи и единствен президент на СССР, достигнал поста ГС на КПСС през 1985 г., нищо от големите промени на 1989г. нямаше да се случи. Партията и държавата е едно цяло. Властта е централизирана и следва строга пирамидална йерархия, подкрепена с военна сила и тайна полиция. На върха стои лидерът на партията. В тази система, изградена още от Ленин всяко решение идва отгоре. Единственият начин системата да се промени е отгоре. Единственият човек, който би могъл да я промени е генералният секретар. Горбачов е този човек.
Горбачов е крайно противоречива личност. Той е възхваляван вън от СССР като носител на нов мироглед, застъпник за мира. Джордж Буш баща казва за него, че повече не чувства СССР като враг. Маргарет Тачър го харесва: „Ние може да правим заедно бизнес”, казва тя. Същевременно той е мразен вътре в собствената си държава, защото се явява неин разрушител. Неговата противоречива политика цели
едновременно революционна реформа на режима и неговото запазване. „Ние трябва да променим всичко”, казва той, но в същото време добавя: „Аз съм комунист.” Не е възможно да промениш политиката и икономиката на страната и същевременно да вярваш, че същият режим ще бъде запазен.
Горбачов е убеден в добродетелите на комунизма. Той ясно вижда и дефектите в социалистическия строй и търси начини да ги поправи. Визионер с противоречаща си визия. Човек с идеи за реформа, но без дългосрочна идея за бъдещия ред. Той иска да промени системата и същевременно да запази комунистическия ред. Съчетаването на несъчетаемото довежда неговата политика до едно неопределено вътрешно положение в Съветския съюз. Тя не принадлежи нито на комунистическия нито на пост-комунистическия свят. Но само тя прави възможна установяването на демокрацията в повечето страни от източния блок.
Михаил Сергеевич Горбачов е роден в югозападния край на СССР в село Приволная близо до селскотопанския град Ставропол. Израства в дом, в който са живели „врагове на народа”. Родът му е бил репресиран по времето на сталинизма, заради обвиненията, че са кулаци и троцкисти. Дядо му се е противопоставял на колективизацията в селското стопанство, за което е изпратен в Сибир. Подозренията, породени от миналото на семейството биха представлявали препятствие за бъдещата кариера младия Горбачов в държава на всеобщото подозрение, където за да успееш, е неизбежно да се ползваш с покровителството на партията,. Той обаче е твърдо амбициран да изпъкне с личните си качества и интелигентност, а не политически връзки. На 17 години печели ордена червено знаме на труда, защото е събрал 6 пъти средния добив по време на жътва. Горбачов успява, да се класира за Юридическия факултет на Московския държавен университет. Там се среща с бъдещия чешки дисидент Зденек Млинар и развива критическото си мислене. Горбачов е изявен студент и завършва със сребърен медал. По-късно в политбюро на Брежнев той безспорно е смятан за най-образования политик.
Политическата кариера на Горбачов следва модела на дългогодишното бавно издигане в йерархията на комунистическата партия. Сред поддръжниците му в партията са главният идеолог по това време Михаил Суслов, както и Юрий Андропов - партийният ръководител, приемник на Леонид Брежнев. Началото на 80те начело на държавата се изреждат стари и неинициативни партийни апаратчици, останали в историята като геронтократи. След смъртта на наследника на Андропов - Константин Черненко, през 1985 г. ЦК избира за главен секретар Михаил Горбачов. Той е най-младият политик в историята, заемал този пост.
Горбачов поема властта в една държава, която от края на 70те не е регистрирала икономически растеж. Половината от съветската икономика работи за военния сектор. Военните разходи отиват за гарантиране на ядрения партитет и за поддържане на започналата през 1979 г. безсмислена и скъпоструваща война в Афганистан. Съветската икономика изостава с модернизацията особено в сектора на информационните технологии. Тези технологии се внасят скъпо от запада от запада, а тяхното икономическо и приложение в е силно ограничено. До компютри имат достъп единствено работниците в научните институции.
Бавно, но сигурно СССР трупа външен дълг, който през 1986 г. възлиза на 30 милиарда долара, а през 1989 г. достига 54 милиарда. Доларовите приходи от експорт на нефт (основният приток на чужда валута) също намаляват с намаляването на световните цени на нефта през 80те. Особено неблагоприятно се отразява сривът на петролните цени през 1986 г. През 70те петролната криза и високите цени вследствие на споразумението в ОПЕК помага на СССР да се задържи стабилно в икономически план, но от друга страна разчитането главно на петродоларите допълнително демобилизира стимулите за усъвършенстване на производствените методи, ефективността, качеството на съветските стоки, в другите сектори на икономиката. През 70те икономиката закостенява, няма иновации, защото няма стимули да ги има. Предприемчивостта и изобретателността не са награждавани от комунистическата система. Добавеният продукт, който по-способните създават се преразпределя за благото на обществото.По-често обаче трудът на по-способните се присвоява от номенклатурата, която държи почти пълен контрол върху производството. Изпълняването на плана, начертан отгоре е единственото, което има значение. Качеството, начинът на производство на стоките и желанията на потребителите са без значение може би с едно важно изключение - въоръжението.
Съветската икономика е подчинена на военно-промишления комплекс, за да поддържа надпреварата със страните от НАТО. Това е единственият икономически сектор в който има и иновации. Но военните разработки не правят живота на хората по-добър. Средната продължителност на живота към 1986 г. е 60 години. 20 години по-рано е била 66 години. Населението има нужда от потребителски стоки и услуги, които липсват по магазините. Недостигат основни продукти като сапун. В последните години на Брежнев дори се дискутира създаването на комисия за решаване на проблема с чорапогащите в Съветския съюз (Йергин 2006). Липсват насъщни продоволствени продукти, което през 70те принуждава СССР да започне да внася 10 милиона тона зърно годишно. Колективизираното земеделие се оказва неефективно и Горбачов, който произхожда от селскостопански регион разбира добре това. Когато е налице лична облага, производството се увеличава. Твърде показателно е, че парцелите за „лично ползване” заемат едва 4% от обработваемата земя, но дават 20% от общата реколта в страната (Цветков 2005:184)
Горбачов разбира, че „повече не можем да продължаваме да живеем така”. Нужни са промени. Неговите реформи се характеризират с възвишена крайна цел, но не отговарящи на нея средства за постигането й. Първата му значима акция е борбата срещу алкохолизма. Той иска да ограничи потреблението на водка в СССР. Водката обаче като държавен монопол се явява важно перо в бюджета, надхвърлящо по значимост данъка върху дохода. Вследствие на намаляващите приходи в държавната хазна той е принуден да прекрати тази политика.
Горбачов не е дисидент, той е апаратчик в партийната система. „Никой не се издига в партийната йерархия въпреки системата. Никой. Дори и Горбачов” казва радикалният реформатор и съюзник Александър Яковлев. Горбачов вярва, че демокрацията и либерализацията на пазара са съвместими със социалистическата система. Целта му не е да унищожи комунизма, а да го запази като го реформира. Реформа обаче е дума табу след 1968 г. Опитите за реформа на системата в Чехословакия на Алексндър Дубчек наречени „социализъм с човешко лице”, сериозно разклащат устоите на режима. В отговор Брежнев издига външнополитическата си доктрина, че всички сателити трябва да се придържат плътно към следваната от Москва политика. Отклонилите се ще бъдат насилствено вкарани в коловоза на СССР с помощта на танковите дивизии на Варшавския договор. Реформите са опасни за режима. Всяка реформа би означавала либерализиране на системата, а всяко либерализиране е заплаха за вездесъщатата власт на партията. Тоталитарната държава не може да рискува като разхлаби хватката си над обществото, защото така за поставя собственото си съществуване под въпрос. В авторитарната държава властта е неделима, ако се откажеш от част от нея накрая ще я изгубиш напълно (Джуд 2006:603) Последният съветски ръководител отказва да приеме това допускане и предприема редица от промени.
Идеите за реформи на Горбачов се съдържат в трите понятия: перестройка, гласност, ускорение. Към тях се прибавя и демократизация.
Ускорението е идея за раздвижване на икономиката. Тази идея е непостижима в период на икономическа неопределеност и несигурност, какъвто представлява втората половина на 80те в СССР. Икономиката отбелязва спад, заради бавните и нееднозначни политически решения и идеята за ускорение отмира към 1988г.
Гласност е руският превод на свобода на словото на събирането, сдружаването и свобода на информираността и отворено общество. Премахват се репресиите срещу критиците на режима и те излизат от нелегалност. Започва открито да се говори за недъзите на социалистическата система. Наяве излизат разкрития за репресиите от времето на сталинизма и лично Горбачов се изказва срещу престъпленията на Сталин. Разликата с Хрушчов, лидерът, който през 1956 г. пръв разкритикува сталинизма на XX конгрес на КПСС, е че през октомври 1987 г. Горбачов го прави публично, а не в тайно заседание. Освен лидера на партията също и гражданите започват да изразяват мнението си публично. Най-известният дисидент в СССР е ядреният физик и носител на нобеловата награда за мир Андрей Сахаров. Освен създател на съветската водородна бомба, той е отявлен критик на режима. Заради изказването му против военната офанзива Афганистан, той е заточен в град Горки. Горбачов прекратява неговата вътрешно изгнанничество и лично го кани да се завърне в Москва през декември 1986г. Сахаров използва новопридобитото си право на мнение и се надига глас за премахването на член 6 от съветската конституция. Този член съответства на член първи в българската конституция от 1971 г. и регламентира ръководната роля на партията в управлението на държавата. Сахаров дори е избран в Конгреса на народните депутати.
Демократизацията се свързва с проведените през 1989 г. първи свободни избори в СССР от 1918 г. насам. Избирателната система е опосредствана по следния начин: Избира се „Конгрес на народните депутати”, който от своя страна излъчва представители във „върховния съвет”, който да отговаря за законодателството. Многопартийността не присъства до 1993 г.
Перестройката е най-известната инициатива на Горбачов. Това е широкообхватен термин, който е синоним на цялостна обществена реформа. Той засяга както вътрешната и така външната политика на страната. Управлението започва да се демократизира, а икономиката – да се либрализира. Перестройката е тясно свързана с демократизацията на съветското общество. На 27ия партиен конгрес през 1986г. Горбачов дава следното определение на перестройката. „... развитие на демокрацията, социалистическото самоуправление, насърчаване на инициативността и творческите опити, (...) повече гласност, критика и самокритика във всички обществени сфери.” За съветския ръководител: „Има само един начин да направим перестройката необратима – широката демократизация на съветското общество.”
Икономическата цел на Горбачов е пазарен социализъм. Постепенно той сменя тона и започва да говори и за „регулирана пазарна икономика”, а от 1987 г. - просто за пазарна икономика. (Браун 1997:138). Все пак той не смята, че сам пазарът ще реши всички проблеми и затова поправящата сила на държавата е необходима. Този нов курс в крайна сметка ще доведе до края плановата икономика, един от главните raison d’être на социалистическата държава. Без централно планиране социалистическата система ще престане да съществува. Тази заплаха е причината главният секретар да срещне силна съпротива вътре в самата партия. Освен членовете на КПСС, засегнати са и интересите на оръжейната индустрия, чийто бюджет е съкратен, а политическо влияние - намалено. Ръководителите на предприятия също са притеснени от либерализацията, която неизбежно би довела със себе си и конкуренция и самоуправление, които се явяват заплаха за техните сигурни постове и „стабилността на кадрите”, популярна идея от времето на Брежнев. В своите действия Горбачов винаги трябва да претегля икономически желаното и политически постижимото ( Браун 1997:150) Това е обективна причина, която му пречи да доведе вътрешните реформи до край.
Когато говори за перестройка Горбачов не иска да премине към западната мода на 80те – неолиберализма. Той търси вдъхновение за либерализиране на съветската система в методите на един от нейните създатели – Владимир Илич Ленин. В идеите на Ленин той вижда алтернатива на сегашната система, заложена от неговия приемник Йосиф Сталин. За първи път след Лениновата нова икономическа политика от 20те Горбачов отново въвежда частната собственост в законово определени размери. През 1986 г. е приет законът за индивидуалната трудова дейност, а през 1988 г. законът за кооперативите дава право на сдружение от 3ма души най-малко, които искат да започнат независима от държавата икономическа дейност. Относително малък е делът на предприемачите и до 1989 г. в 290-милионния СССР има само 300 000 бизнесмени. (Джуд 2005:596)
Чак през 1990 г. Горбачов предприема по-решителни икономически стъпки с „500-дневната програма”, която трябва да осъществи прехода от планова към пазарна среда. Тя включа приватизация, децентрализация на властта в полза на републиките, бързо изграждане на пазарни институции и съкращаване на военните разходи. По това време популярността на Горбачов спада. През есента на 1990 г. той се ползва с подкрепата на едва 20% от населението. Икономиката се развива зле в тази неопределена макроикономическа среда. Политическите му противници набират скорост, а влошените жизнени стандарти и дефицити на основни стоки, намаляват подкрепата му сред населението. Обществото приема Борис Елцин, като изразител на новото мислене, а не Горбачов. От друга страна срещу съветския президент застават и старите кадри в КПСС, за които икономическата програма и политическите отстъпки, отделянето на прибалтийските републики уронват властта на партията и са недопустими. За Елцин реформите на Горбачов не са достатъчни, за старите комунисти те са прекалени. Между 19 и 22 август 1991 г. партийните хардлайнери организират неуспешен опит за преврат срещу лидера на комунистическата партия, докато той прекарва почивката си в Крим.
Победител в конфликта между Горбачов и консервативните среди на КПСС излиза Борис Елцин. Той се ползва пряко с подкрепата на населението, защото през юни 1991 г. е избран за президент на най-голямата република в СССР – Русия. Горбачов вижда, че властта му на президент на СССР е само номинална. Идеята за свобода дадена на източноевропейските сателити, прониква и в отделните републики вътре в самия съветски съюз. Една по една от 21. 07 до 01.12 15те републики обявяват своята независимост, като настояват за конституционното си право на отделяне от СССР. Стремежът към регионализъм на разкъсва централната власт на Съветския съюз. Истинският център на тежестта преминава към президента на Русия. Горбачов е поставен под свършен факт. На 24. 08. 1991 г. Михаил Сергеевич Горбачов подава оставка като генерален секретар на КПСС. От 25.12.1991 Съюзът на съветските социалистически републики официално престава да съществува, след като Горбачов подава оставка и като негов президент.
Перестройката надраства намеренията на Горбачов. Той се опита да съчетае несъчетаемото, да „сгоди таралеж и змия” по думите на Елцин. Реформите на Горбачов оставят вакуум. Старото се променя, но новата частна икономика има нужда от време да се появи в държава, в която частна собственост почти не съществува от 70 години. Той премахва системата на централното планиране, но не успява да я замени с нищо. (Станислав :283) Горбачов не стига до края. Обстоятелствата го принуждават да търси незадоволителни компромиси. Инициативата по реформирането на държавата подема Борис Елцин.
Международните отношения се оказват много по-успешно поле за изява на последния съветски ръководител. Дипломатическите му ходове имат няколко допълващи се цели: Да премахне заплахата от термоядрен сблъсък и да прекъсне надпреварата във въоръжаването. Горбачов се опитва да използва външната политика като допълнение към вътрешната, за да облекчи националното стопанство. Той поема управлението на страната в момент на дълга икономическа стагнация, съчетана с високи оръжейни разходи. Студената война е в разгара си. През 1983 г. Президентът на САЩ Роналд Рейгън отправя оръжейно предизвикателство към СССР с инициативата за стратегическа отбрана, известна като „междузвездни войни”. Този проект представлява изграждането на противоракетен щит в земната орбита и би прехвърлил на противипоставянето между двата блока на космическо ниво. От друга страна конвенционалните сили на съюза са затънали в дълга и безперспективна война в Афганистан срещу подкрепяните от САЩ фундаменталистки партизански групи, носещи името муджахидини. Афганистан се е превърнал в „кървяща рана” за Съветския съюз и изтеглянето се очертава най-добрата алтернатива. До 1989 г. руските войски напускат страната, която остава парализирана в граждански и междукланови войни до 1996 г., когато талибаните установяват своя контрол.
Ако поставим известния въпрос на Ленин „Что делать?” в съветско-американската ядрена надпревара, Горбачов се изправя пред следната дилема. За да бъде равностоен СССР трябва да предприеме или затягане на коланите, чрез пренасочване на инвестициите към оръжейно-промишления комплекс, което би довело до намаляване на вътрешното потребление още повече и би понижило стандарта на живот или постигне на международно споразумение със САЩ за общо намаляване на ядрения арсенал.
Горбачов избира второто. В отношенията със западните държави той поема качествено нов курс. Горбачов сменя дългогодишния външен министър на СССР Андрей Громико, известен на запад като „Мистър Нет” (прозвище останало от времето на неговия предшественик – сталинистът Вячеслав Молотов.) На негово място Горбачов поставя либералния Едуард Шевернадзе.
Промените не са само персонални. Външната политика е толкова важна за съветския ръководител, че той лично се заема с провеждането й. Това му дава легитимност за вземане на решения най-висшата степен на националния интерес – ядреното въоръжение. Ако през 60те Хрушчов се хвали, че Съветския съюз произвежда ракети „като кренвирши” и заплашва запада, с „ние ще ви погребем”, то през 80те Горбачов търси начин да прекрати опасната и разхитителна надпревара във въоръжаването. От една страна Горбачов поставя общочовешкото спасение пред класовата борба. От друга той иска да спаси икономиката, като я разтовари от огромните военни разходи. С тези цели се провеждат срещи на най-високо равнище между Горбачов и Рейгън през 1985 г. и 1986 г. съответно в Женева и в Рейкявик. Американският президент макар и увеличил бюджета за отбрана в началото на мандата си също се съгласява да намали арсенала на Америка от ядрени оръжия. Рейгън обаче не е склонен да се откаже от проекта за стратегическа отбранителна инициатива. В Рейкявик лидерите принципно се договарят за 50% намаление намаление на стратегическите оръжия (междуконтиненталните балистични ракети), а през 1987 г. на срещата на върха във Вашингтон лидерите на суперсилите подписват договор (Intermediate-Range Nuclear Forces Treaty), с който се премахват напълно оръжията със среден и малък обсег в Европа. Това означава, че СССР трябва да унищожи своите СС-20, а западните страни - крилатите ракети и ракетите Пършинг. Разоръжаването е асиметрично, защото СССР трябва да съкрати 4 пъти повече бойни глави от Америка. Това е така, защото те първоначално са разположили повече ракети. Срещата между лидерите на САЩ и СССР на 02. и 03. 12. 1989г. е историческа. На втори и трети декември Михаил Горбачов и новият американски президент Джордж Хърбърт Уокър Буш провеждат преговори на борда на руския крайцер Максим Горки , акостирал близо до Малта. Темата е какво ще е бъдещето на Европа след падането на Берлинската страна на 09.11. същата година. Въпреки че на тази среща не са подписани никакви договори, тя носи недвусмислено политическо послание. Говорителят на съветското външно министерство Генадий Герасимов казва: „Заровихме Студената война на дъното на Средиземно море.” (Браун 1997:240)
На журналистическия въпрос какво ще стане с източноевропейските страни, Герасимов припомня песента на Франк Синатра “My way”. Всяка страна трябва да поеме по своя път. Така в международните отношения се ражда доктрината „Синатра”, която заменя досегашната съветска външнополитическа доктрина „Брежнев”. Още предишната година Горбачов дава заявка за отказване от досегашния курс. Пред общото събрание на ООН обявява съкращаването на половин милион военнослужещи и 10 000 танка, включително и на тези войски останали в източна Европа. През 1989 г. в реч пред Съвета на Европа отхвърля концепцията за сферите на влияние. Ситуацията е назряла за нова доктрина.
Доктрината Синатра означава всяка страна да взема сама независими от Москва политически решения. СССР няма да се меси във вътрешните дела на сателитите. СССР няма да издържа тези държави с преференциални цени на ресурсите си. СССР се отказва от доктрината Брежнев за военна интервенция при опит на държавите да се отклонят от политическия курс на Москва. Горбачов вярва, че всяка страна има своите национални специфики и копирането на реформи от една страна в друга, може да бъде най-малкото неприложимо, но най-често вредно. Всяка държава трябва да поеме по своя път, а не по пътя предначертан от партийните апаратчици на КПСС.
Горбачов не изпада в незаинтересованост. Той приканва източноевропейските страни да поемат по пътя на перестройката, гласността и демократизацията. Това означава освен нова политика и нови политици. На старите партийни функционери това не се харесва, защото тяхната непоклатима власт е застрашена. Без подкрепата на СССР те няма как да се задържат монопола върху управлението на страните се. Без репресивни мерки, няма как да спечелят свободните избори. Както казва Хенри Кисинджър комунистите умеят да управляват с тайна полиция, но не и с тайно гласуване (Кисинджър 1997:696)
Когато СССР се отказва от намеса във вътрешните работи на отделните сателити, той всъщност имплицитно насърчава промените в тези страни. По време на честванията по случай 40-годишнината на ГДР през октомври 1989г. Горбачов казва на източногерманския ръководител от старата генерация Eрих Хонекер, че животът наказва зкъснелите. 4 седмици по-късно историческото „наказание” се случва. Пада стената, разполовяваща Берлин вече 28 години. Една по една източноевропейските страни поемат по своя нов демократичен път.
За да се определи бъдещето на Европа, трябва първо да се определи бъдещето на Германия. Ще позволи ли СССР обединението на страната и включването на територията на бившата ГДР в НАТО. Да СССР позволява обединението, но иска неутралитет за страната. В замяна през септември 1990 г. Горбачов договаря лично с Кол парични компенсации от ФРГ на стойност 12 милиарда германски марки , но съветският лидер отстъпва пред исканията за интеграция в НАТО.
Макар че нуждата от реформи идва, както Горбачов сам казва, от влошения живот на хората единствено висшата власт в страната, чието олицетворение е партията може да го изрази и промени. В тоталитарната държава няма място за опозиция. Ако ще се предприемо реформа, то инициативата може да дойде единствено отгоре, от най-висшите ешалони на партийната система. Решението за реформи не е продиктувано от дейността на дисидентите, а от решението на пленума на ЦК от януари 1987 г. Решението отгоре да се спре цензурата и репресията, да се увеличи политическата свобода отприщва дълго потисканите сили в обществото за промяна, за ибор, за по-добър живот. Хората искат алтернатива на настоящето състояние. Скоро цялата система на планова икономика и еднопартийна власт се сгромолясва. Горбачов е притеснен, че перестройката не протече в рамката на неговите очаквания. Тя надраства създателя си.
Библиография:
Brown, Archie. The Gorbachev Factor. Oxford: Oxford University Press, 1997.
Judt, Tony. Postwar A History of Europe since 1945. New York: Penguin books, 2006.
Yergin, Daniel; Joseph Stanislaw. The Commanding Heights. New York: Free Press, 2002.
Джонсън,Пол. Съвременността. София: Университетско издателство "Св. Климент Охридски", 1993.
Кисинджър, Хенри. Дипломацията. София: Труд, 1997.
Цветков, Пламен, Светът през XX век София: Издателство на Нов български университет, 2005
Светът се промени през 1989г. Това е година на нов вид социална промяна. Това е времето на кадифените революции. 200 години по-рано Френската буржоазна революция въздига гражданските права и човешкото достойнство на своя демократичен пиедестал, но той е омърсен от последвалия го терор с кръвта на аристократи, якобинци, обикновени граждани и тирани. Революцията от 1989 г. сменя старото управление в страните от централна и източна Европа по един безкръвен начин (с изключение на Румъния). Този ядрено подплатен и танково подсигурен режим на най-могъщата тоталитарна държава СССР има несравнимо по-голяма репресивна мощ от личната гвардия, на който и да било френски монарх от епохата на абсолютизма. Когато политическото му влияние запада, той изненадващо се отказва от използването на сила, за да запази контрола си над своята източноевропейска орбита от сателити. Нещо повече Съветският ръководител дори приканва суверенните държави да поемат по своя собствен път. Така 1989 г. поставя началото на едно демократичното развитие за източноевропейските държави, които започват демократичния си преход – всяка по своя път.
Картата на Европа се променя. цели държави изчезват – една се обединява, останалите се разцепват. Както забелязва проф. Аш, никоя държава съседна на Полша през 1989 г. след 4 години не съществува, в това число и една от двете световни свръхсили, с които граничи. Изглежда невероятно, че държавата с най-многобройните конвенционални войски и ядрен потенциал, достатъчен да разцепи земното ядро, водач на социалистическия блок, държавата с най-голяма територия в света, обхващаща 11 часови зони изведнъж просто престава да съществува. Не тоталната ядрена война – страх на световното население, продължил близо 50 години е довела до този крах. Комунистическа система вътрешно се саморазпада. Следствието е и, че държавата олицетворяваща тази система СССР е че също се разпадна
Без личността на последния генерален секретар на КПСС, първи и единствен президент на СССР, достигнал поста ГС на КПСС през 1985 г., нищо от големите промени на 1989г. нямаше да се случи. Партията и държавата е едно цяло. Властта е централизирана и следва строга пирамидална йерархия, подкрепена с военна сила и тайна полиция. На върха стои лидерът на партията. В тази система, изградена още от Ленин всяко решение идва отгоре. Единственият начин системата да се промени е отгоре. Единственият човек, който би могъл да я промени е генералният секретар. Горбачов е този човек.
Горбачов е крайно противоречива личност. Той е възхваляван вън от СССР като носител на нов мироглед, застъпник за мира. Джордж Буш баща казва за него, че повече не чувства СССР като враг. Маргарет Тачър го харесва: „Ние може да правим заедно бизнес”, казва тя. Същевременно той е мразен вътре в собствената си държава, защото се явява неин разрушител. Неговата противоречива политика цели
едновременно революционна реформа на режима и неговото запазване. „Ние трябва да променим всичко”, казва той, но в същото време добавя: „Аз съм комунист.” Не е възможно да промениш политиката и икономиката на страната и същевременно да вярваш, че същият режим ще бъде запазен.
Горбачов е убеден в добродетелите на комунизма. Той ясно вижда и дефектите в социалистическия строй и търси начини да ги поправи. Визионер с противоречаща си визия. Човек с идеи за реформа, но без дългосрочна идея за бъдещия ред. Той иска да промени системата и същевременно да запази комунистическия ред. Съчетаването на несъчетаемото довежда неговата политика до едно неопределено вътрешно положение в Съветския съюз. Тя не принадлежи нито на комунистическия нито на пост-комунистическия свят. Но само тя прави възможна установяването на демокрацията в повечето страни от източния блок.
Михаил Сергеевич Горбачов е роден в югозападния край на СССР в село Приволная близо до селскотопанския град Ставропол. Израства в дом, в който са живели „врагове на народа”. Родът му е бил репресиран по времето на сталинизма, заради обвиненията, че са кулаци и троцкисти. Дядо му се е противопоставял на колективизацията в селското стопанство, за което е изпратен в Сибир. Подозренията, породени от миналото на семейството биха представлявали препятствие за бъдещата кариера младия Горбачов в държава на всеобщото подозрение, където за да успееш, е неизбежно да се ползваш с покровителството на партията,. Той обаче е твърдо амбициран да изпъкне с личните си качества и интелигентност, а не политически връзки. На 17 години печели ордена червено знаме на труда, защото е събрал 6 пъти средния добив по време на жътва. Горбачов успява, да се класира за Юридическия факултет на Московския държавен университет. Там се среща с бъдещия чешки дисидент Зденек Млинар и развива критическото си мислене. Горбачов е изявен студент и завършва със сребърен медал. По-късно в политбюро на Брежнев той безспорно е смятан за най-образования политик.
Политическата кариера на Горбачов следва модела на дългогодишното бавно издигане в йерархията на комунистическата партия. Сред поддръжниците му в партията са главният идеолог по това време Михаил Суслов, както и Юрий Андропов - партийният ръководител, приемник на Леонид Брежнев. Началото на 80те начело на държавата се изреждат стари и неинициативни партийни апаратчици, останали в историята като геронтократи. След смъртта на наследника на Андропов - Константин Черненко, през 1985 г. ЦК избира за главен секретар Михаил Горбачов. Той е най-младият политик в историята, заемал този пост.
Горбачов поема властта в една държава, която от края на 70те не е регистрирала икономически растеж. Половината от съветската икономика работи за военния сектор. Военните разходи отиват за гарантиране на ядрения партитет и за поддържане на започналата през 1979 г. безсмислена и скъпоструваща война в Афганистан. Съветската икономика изостава с модернизацията особено в сектора на информационните технологии. Тези технологии се внасят скъпо от запада от запада, а тяхното икономическо и приложение в е силно ограничено. До компютри имат достъп единствено работниците в научните институции.
Бавно, но сигурно СССР трупа външен дълг, който през 1986 г. възлиза на 30 милиарда долара, а през 1989 г. достига 54 милиарда. Доларовите приходи от експорт на нефт (основният приток на чужда валута) също намаляват с намаляването на световните цени на нефта през 80те. Особено неблагоприятно се отразява сривът на петролните цени през 1986 г. През 70те петролната криза и високите цени вследствие на споразумението в ОПЕК помага на СССР да се задържи стабилно в икономически план, но от друга страна разчитането главно на петродоларите допълнително демобилизира стимулите за усъвършенстване на производствените методи, ефективността, качеството на съветските стоки, в другите сектори на икономиката. През 70те икономиката закостенява, няма иновации, защото няма стимули да ги има. Предприемчивостта и изобретателността не са награждавани от комунистическата система. Добавеният продукт, който по-способните създават се преразпределя за благото на обществото.По-често обаче трудът на по-способните се присвоява от номенклатурата, която държи почти пълен контрол върху производството. Изпълняването на плана, начертан отгоре е единственото, което има значение. Качеството, начинът на производство на стоките и желанията на потребителите са без значение може би с едно важно изключение - въоръжението.
Съветската икономика е подчинена на военно-промишления комплекс, за да поддържа надпреварата със страните от НАТО. Това е единственият икономически сектор в който има и иновации. Но военните разработки не правят живота на хората по-добър. Средната продължителност на живота към 1986 г. е 60 години. 20 години по-рано е била 66 години. Населението има нужда от потребителски стоки и услуги, които липсват по магазините. Недостигат основни продукти като сапун. В последните години на Брежнев дори се дискутира създаването на комисия за решаване на проблема с чорапогащите в Съветския съюз (Йергин 2006). Липсват насъщни продоволствени продукти, което през 70те принуждава СССР да започне да внася 10 милиона тона зърно годишно. Колективизираното земеделие се оказва неефективно и Горбачов, който произхожда от селскостопански регион разбира добре това. Когато е налице лична облага, производството се увеличава. Твърде показателно е, че парцелите за „лично ползване” заемат едва 4% от обработваемата земя, но дават 20% от общата реколта в страната (Цветков 2005:184)
Горбачов разбира, че „повече не можем да продължаваме да живеем така”. Нужни са промени. Неговите реформи се характеризират с възвишена крайна цел, но не отговарящи на нея средства за постигането й. Първата му значима акция е борбата срещу алкохолизма. Той иска да ограничи потреблението на водка в СССР. Водката обаче като държавен монопол се явява важно перо в бюджета, надхвърлящо по значимост данъка върху дохода. Вследствие на намаляващите приходи в държавната хазна той е принуден да прекрати тази политика.
Горбачов не е дисидент, той е апаратчик в партийната система. „Никой не се издига в партийната йерархия въпреки системата. Никой. Дори и Горбачов” казва радикалният реформатор и съюзник Александър Яковлев. Горбачов вярва, че демокрацията и либерализацията на пазара са съвместими със социалистическата система. Целта му не е да унищожи комунизма, а да го запази като го реформира. Реформа обаче е дума табу след 1968 г. Опитите за реформа на системата в Чехословакия на Алексндър Дубчек наречени „социализъм с човешко лице”, сериозно разклащат устоите на режима. В отговор Брежнев издига външнополитическата си доктрина, че всички сателити трябва да се придържат плътно към следваната от Москва политика. Отклонилите се ще бъдат насилствено вкарани в коловоза на СССР с помощта на танковите дивизии на Варшавския договор. Реформите са опасни за режима. Всяка реформа би означавала либерализиране на системата, а всяко либерализиране е заплаха за вездесъщатата власт на партията. Тоталитарната държава не може да рискува като разхлаби хватката си над обществото, защото така за поставя собственото си съществуване под въпрос. В авторитарната държава властта е неделима, ако се откажеш от част от нея накрая ще я изгубиш напълно (Джуд 2006:603) Последният съветски ръководител отказва да приеме това допускане и предприема редица от промени.
Идеите за реформи на Горбачов се съдържат в трите понятия: перестройка, гласност, ускорение. Към тях се прибавя и демократизация.
Ускорението е идея за раздвижване на икономиката. Тази идея е непостижима в период на икономическа неопределеност и несигурност, какъвто представлява втората половина на 80те в СССР. Икономиката отбелязва спад, заради бавните и нееднозначни политически решения и идеята за ускорение отмира към 1988г.
Гласност е руският превод на свобода на словото на събирането, сдружаването и свобода на информираността и отворено общество. Премахват се репресиите срещу критиците на режима и те излизат от нелегалност. Започва открито да се говори за недъзите на социалистическата система. Наяве излизат разкрития за репресиите от времето на сталинизма и лично Горбачов се изказва срещу престъпленията на Сталин. Разликата с Хрушчов, лидерът, който през 1956 г. пръв разкритикува сталинизма на XX конгрес на КПСС, е че през октомври 1987 г. Горбачов го прави публично, а не в тайно заседание. Освен лидера на партията също и гражданите започват да изразяват мнението си публично. Най-известният дисидент в СССР е ядреният физик и носител на нобеловата награда за мир Андрей Сахаров. Освен създател на съветската водородна бомба, той е отявлен критик на режима. Заради изказването му против военната офанзива Афганистан, той е заточен в град Горки. Горбачов прекратява неговата вътрешно изгнанничество и лично го кани да се завърне в Москва през декември 1986г. Сахаров използва новопридобитото си право на мнение и се надига глас за премахването на член 6 от съветската конституция. Този член съответства на член първи в българската конституция от 1971 г. и регламентира ръководната роля на партията в управлението на държавата. Сахаров дори е избран в Конгреса на народните депутати.
Демократизацията се свързва с проведените през 1989 г. първи свободни избори в СССР от 1918 г. насам. Избирателната система е опосредствана по следния начин: Избира се „Конгрес на народните депутати”, който от своя страна излъчва представители във „върховния съвет”, който да отговаря за законодателството. Многопартийността не присъства до 1993 г.
Перестройката е най-известната инициатива на Горбачов. Това е широкообхватен термин, който е синоним на цялостна обществена реформа. Той засяга както вътрешната и така външната политика на страната. Управлението започва да се демократизира, а икономиката – да се либрализира. Перестройката е тясно свързана с демократизацията на съветското общество. На 27ия партиен конгрес през 1986г. Горбачов дава следното определение на перестройката. „... развитие на демокрацията, социалистическото самоуправление, насърчаване на инициативността и творческите опити, (...) повече гласност, критика и самокритика във всички обществени сфери.” За съветския ръководител: „Има само един начин да направим перестройката необратима – широката демократизация на съветското общество.”
Икономическата цел на Горбачов е пазарен социализъм. Постепенно той сменя тона и започва да говори и за „регулирана пазарна икономика”, а от 1987 г. - просто за пазарна икономика. (Браун 1997:138). Все пак той не смята, че сам пазарът ще реши всички проблеми и затова поправящата сила на държавата е необходима. Този нов курс в крайна сметка ще доведе до края плановата икономика, един от главните raison d’être на социалистическата държава. Без централно планиране социалистическата система ще престане да съществува. Тази заплаха е причината главният секретар да срещне силна съпротива вътре в самата партия. Освен членовете на КПСС, засегнати са и интересите на оръжейната индустрия, чийто бюджет е съкратен, а политическо влияние - намалено. Ръководителите на предприятия също са притеснени от либерализацията, която неизбежно би довела със себе си и конкуренция и самоуправление, които се явяват заплаха за техните сигурни постове и „стабилността на кадрите”, популярна идея от времето на Брежнев. В своите действия Горбачов винаги трябва да претегля икономически желаното и политически постижимото ( Браун 1997:150) Това е обективна причина, която му пречи да доведе вътрешните реформи до край.
Когато говори за перестройка Горбачов не иска да премине към западната мода на 80те – неолиберализма. Той търси вдъхновение за либерализиране на съветската система в методите на един от нейните създатели – Владимир Илич Ленин. В идеите на Ленин той вижда алтернатива на сегашната система, заложена от неговия приемник Йосиф Сталин. За първи път след Лениновата нова икономическа политика от 20те Горбачов отново въвежда частната собственост в законово определени размери. През 1986 г. е приет законът за индивидуалната трудова дейност, а през 1988 г. законът за кооперативите дава право на сдружение от 3ма души най-малко, които искат да започнат независима от държавата икономическа дейност. Относително малък е делът на предприемачите и до 1989 г. в 290-милионния СССР има само 300 000 бизнесмени. (Джуд 2005:596)
Чак през 1990 г. Горбачов предприема по-решителни икономически стъпки с „500-дневната програма”, която трябва да осъществи прехода от планова към пазарна среда. Тя включа приватизация, децентрализация на властта в полза на републиките, бързо изграждане на пазарни институции и съкращаване на военните разходи. По това време популярността на Горбачов спада. През есента на 1990 г. той се ползва с подкрепата на едва 20% от населението. Икономиката се развива зле в тази неопределена макроикономическа среда. Политическите му противници набират скорост, а влошените жизнени стандарти и дефицити на основни стоки, намаляват подкрепата му сред населението. Обществото приема Борис Елцин, като изразител на новото мислене, а не Горбачов. От друга страна срещу съветския президент застават и старите кадри в КПСС, за които икономическата програма и политическите отстъпки, отделянето на прибалтийските републики уронват властта на партията и са недопустими. За Елцин реформите на Горбачов не са достатъчни, за старите комунисти те са прекалени. Между 19 и 22 август 1991 г. партийните хардлайнери организират неуспешен опит за преврат срещу лидера на комунистическата партия, докато той прекарва почивката си в Крим.
Победител в конфликта между Горбачов и консервативните среди на КПСС излиза Борис Елцин. Той се ползва пряко с подкрепата на населението, защото през юни 1991 г. е избран за президент на най-голямата република в СССР – Русия. Горбачов вижда, че властта му на президент на СССР е само номинална. Идеята за свобода дадена на източноевропейските сателити, прониква и в отделните републики вътре в самия съветски съюз. Една по една от 21. 07 до 01.12 15те републики обявяват своята независимост, като настояват за конституционното си право на отделяне от СССР. Стремежът към регионализъм на разкъсва централната власт на Съветския съюз. Истинският център на тежестта преминава към президента на Русия. Горбачов е поставен под свършен факт. На 24. 08. 1991 г. Михаил Сергеевич Горбачов подава оставка като генерален секретар на КПСС. От 25.12.1991 Съюзът на съветските социалистически републики официално престава да съществува, след като Горбачов подава оставка и като негов президент.
Перестройката надраства намеренията на Горбачов. Той се опита да съчетае несъчетаемото, да „сгоди таралеж и змия” по думите на Елцин. Реформите на Горбачов оставят вакуум. Старото се променя, но новата частна икономика има нужда от време да се появи в държава, в която частна собственост почти не съществува от 70 години. Той премахва системата на централното планиране, но не успява да я замени с нищо. (Станислав :283) Горбачов не стига до края. Обстоятелствата го принуждават да търси незадоволителни компромиси. Инициативата по реформирането на държавата подема Борис Елцин.
Международните отношения се оказват много по-успешно поле за изява на последния съветски ръководител. Дипломатическите му ходове имат няколко допълващи се цели: Да премахне заплахата от термоядрен сблъсък и да прекъсне надпреварата във въоръжаването. Горбачов се опитва да използва външната политика като допълнение към вътрешната, за да облекчи националното стопанство. Той поема управлението на страната в момент на дълга икономическа стагнация, съчетана с високи оръжейни разходи. Студената война е в разгара си. През 1983 г. Президентът на САЩ Роналд Рейгън отправя оръжейно предизвикателство към СССР с инициативата за стратегическа отбрана, известна като „междузвездни войни”. Този проект представлява изграждането на противоракетен щит в земната орбита и би прехвърлил на противипоставянето между двата блока на космическо ниво. От друга страна конвенционалните сили на съюза са затънали в дълга и безперспективна война в Афганистан срещу подкрепяните от САЩ фундаменталистки партизански групи, носещи името муджахидини. Афганистан се е превърнал в „кървяща рана” за Съветския съюз и изтеглянето се очертава най-добрата алтернатива. До 1989 г. руските войски напускат страната, която остава парализирана в граждански и междукланови войни до 1996 г., когато талибаните установяват своя контрол.
Ако поставим известния въпрос на Ленин „Что делать?” в съветско-американската ядрена надпревара, Горбачов се изправя пред следната дилема. За да бъде равностоен СССР трябва да предприеме или затягане на коланите, чрез пренасочване на инвестициите към оръжейно-промишления комплекс, което би довело до намаляване на вътрешното потребление още повече и би понижило стандарта на живот или постигне на международно споразумение със САЩ за общо намаляване на ядрения арсенал.
Горбачов избира второто. В отношенията със западните държави той поема качествено нов курс. Горбачов сменя дългогодишния външен министър на СССР Андрей Громико, известен на запад като „Мистър Нет” (прозвище останало от времето на неговия предшественик – сталинистът Вячеслав Молотов.) На негово място Горбачов поставя либералния Едуард Шевернадзе.
Промените не са само персонални. Външната политика е толкова важна за съветския ръководител, че той лично се заема с провеждането й. Това му дава легитимност за вземане на решения най-висшата степен на националния интерес – ядреното въоръжение. Ако през 60те Хрушчов се хвали, че Съветския съюз произвежда ракети „като кренвирши” и заплашва запада, с „ние ще ви погребем”, то през 80те Горбачов търси начин да прекрати опасната и разхитителна надпревара във въоръжаването. От една страна Горбачов поставя общочовешкото спасение пред класовата борба. От друга той иска да спаси икономиката, като я разтовари от огромните военни разходи. С тези цели се провеждат срещи на най-високо равнище между Горбачов и Рейгън през 1985 г. и 1986 г. съответно в Женева и в Рейкявик. Американският президент макар и увеличил бюджета за отбрана в началото на мандата си също се съгласява да намали арсенала на Америка от ядрени оръжия. Рейгън обаче не е склонен да се откаже от проекта за стратегическа отбранителна инициатива. В Рейкявик лидерите принципно се договарят за 50% намаление намаление на стратегическите оръжия (междуконтиненталните балистични ракети), а през 1987 г. на срещата на върха във Вашингтон лидерите на суперсилите подписват договор (Intermediate-Range Nuclear Forces Treaty), с който се премахват напълно оръжията със среден и малък обсег в Европа. Това означава, че СССР трябва да унищожи своите СС-20, а западните страни - крилатите ракети и ракетите Пършинг. Разоръжаването е асиметрично, защото СССР трябва да съкрати 4 пъти повече бойни глави от Америка. Това е така, защото те първоначално са разположили повече ракети. Срещата между лидерите на САЩ и СССР на 02. и 03. 12. 1989г. е историческа. На втори и трети декември Михаил Горбачов и новият американски президент Джордж Хърбърт Уокър Буш провеждат преговори на борда на руския крайцер Максим Горки , акостирал близо до Малта. Темата е какво ще е бъдещето на Европа след падането на Берлинската страна на 09.11. същата година. Въпреки че на тази среща не са подписани никакви договори, тя носи недвусмислено политическо послание. Говорителят на съветското външно министерство Генадий Герасимов казва: „Заровихме Студената война на дъното на Средиземно море.” (Браун 1997:240)
На журналистическия въпрос какво ще стане с източноевропейските страни, Герасимов припомня песента на Франк Синатра “My way”. Всяка страна трябва да поеме по своя път. Така в международните отношения се ражда доктрината „Синатра”, която заменя досегашната съветска външнополитическа доктрина „Брежнев”. Още предишната година Горбачов дава заявка за отказване от досегашния курс. Пред общото събрание на ООН обявява съкращаването на половин милион военнослужещи и 10 000 танка, включително и на тези войски останали в източна Европа. През 1989 г. в реч пред Съвета на Европа отхвърля концепцията за сферите на влияние. Ситуацията е назряла за нова доктрина.
Доктрината Синатра означава всяка страна да взема сама независими от Москва политически решения. СССР няма да се меси във вътрешните дела на сателитите. СССР няма да издържа тези държави с преференциални цени на ресурсите си. СССР се отказва от доктрината Брежнев за военна интервенция при опит на държавите да се отклонят от политическия курс на Москва. Горбачов вярва, че всяка страна има своите национални специфики и копирането на реформи от една страна в друга, може да бъде най-малкото неприложимо, но най-често вредно. Всяка държава трябва да поеме по своя път, а не по пътя предначертан от партийните апаратчици на КПСС.
Горбачов не изпада в незаинтересованост. Той приканва източноевропейските страни да поемат по пътя на перестройката, гласността и демократизацията. Това означава освен нова политика и нови политици. На старите партийни функционери това не се харесва, защото тяхната непоклатима власт е застрашена. Без подкрепата на СССР те няма как да се задържат монопола върху управлението на страните се. Без репресивни мерки, няма как да спечелят свободните избори. Както казва Хенри Кисинджър комунистите умеят да управляват с тайна полиция, но не и с тайно гласуване (Кисинджър 1997:696)
Когато СССР се отказва от намеса във вътрешните работи на отделните сателити, той всъщност имплицитно насърчава промените в тези страни. По време на честванията по случай 40-годишнината на ГДР през октомври 1989г. Горбачов казва на източногерманския ръководител от старата генерация Eрих Хонекер, че животът наказва зкъснелите. 4 седмици по-късно историческото „наказание” се случва. Пада стената, разполовяваща Берлин вече 28 години. Една по една източноевропейските страни поемат по своя нов демократичен път.
За да се определи бъдещето на Европа, трябва първо да се определи бъдещето на Германия. Ще позволи ли СССР обединението на страната и включването на територията на бившата ГДР в НАТО. Да СССР позволява обединението, но иска неутралитет за страната. В замяна през септември 1990 г. Горбачов договаря лично с Кол парични компенсации от ФРГ на стойност 12 милиарда германски марки , но съветският лидер отстъпва пред исканията за интеграция в НАТО.
Макар че нуждата от реформи идва, както Горбачов сам казва, от влошения живот на хората единствено висшата власт в страната, чието олицетворение е партията може да го изрази и промени. В тоталитарната държава няма място за опозиция. Ако ще се предприемо реформа, то инициативата може да дойде единствено отгоре, от най-висшите ешалони на партийната система. Решението за реформи не е продиктувано от дейността на дисидентите, а от решението на пленума на ЦК от януари 1987 г. Решението отгоре да се спре цензурата и репресията, да се увеличи политическата свобода отприщва дълго потисканите сили в обществото за промяна, за ибор, за по-добър живот. Хората искат алтернатива на настоящето състояние. Скоро цялата система на планова икономика и еднопартийна власт се сгромолясва. Горбачов е притеснен, че перестройката не протече в рамката на неговите очаквания. Тя надраства създателя си.
Библиография:
Brown, Archie. The Gorbachev Factor. Oxford: Oxford University Press, 1997.
Judt, Tony. Postwar A History of Europe since 1945. New York: Penguin books, 2006.
Yergin, Daniel; Joseph Stanislaw. The Commanding Heights. New York: Free Press, 2002.
Джонсън,Пол. Съвременността. София: Университетско издателство "Св. Климент Охридски", 1993.
Кисинджър, Хенри. Дипломацията. София: Труд, 1997.
Цветков, Пламен, Светът през XX век София: Издателство на Нов български университет, 2005
Thursday, November 26, 2009
Понятието вертикална интеграция.
Понятието вертикална интеграция.
Това е сливането на две предприятия, които действат на различни етапи от производствения процес. Пример производител но храни и разпространителска мрежа или супермаркети. Много от големите вериги у нас са изградили такава интеграция. Лукойл държи рафинерията в Бургас, както и бензиностанциите. Идеята е важен пункт при определянето на корпоративната стратегия.
вертикалната интеграция може да бъде напред и назад. Напред, когато фирмата се обвързва надолу във веригата към купувачите. Назад е като се интегрира в посока доставчиците и източниците на суровини.
Example of Backward and Forward Integration
No Integration
Raw Materials
Intermediate
Manufacturing
Assembly
Distribution
End Customer
Backward Integration
Raw Materials
Intermediate
Manufacturing
Assembly
Distribution
End Customer
Forward Integration
Raw Materials
Intermediate
Manufacturing
Assembly
Distribution
End Customer
Вертикалната интеграция предлага следните преимущества:
а) намалени транспортни разходи при близки географски обекти.
б) по-добра координация на доставките. Намаляване на транзакционните разходи при търсене на доставчик или дистрибутор.
в) увеличаване на бариерите за навлизане на пазара на конкурентни фирми.
г) улесняване на инвестициите в двете посоки.
д) възможност за по-добро синхронизиране в определена специфична област.. За производството на хартия са нужни два независими, но свързани процеса производство на дървесина, а от нея се прави пулп. всеки процес трябва да е свързан с другия и консистентен.
е) повече информация за цялостния производствен процес може да бъде събрана.
ж)данъчни трикове.
Понякога фирмите могат да спестят от данъци, обединявайки производства. Пример В Аляска нефтодобивната промишленост плаща данък на мястото, където е добит нефтът. Той се изчислява като от пазарната цена се извадят транспортните разходи. транспортните разходи са разходите за петролопровод. Нефтодобивните компании са се интегрирали с компаниите за пренос, които държат тръбопроводите и си самоначисляват високи такси за пренос. Правейки това те снижават базата, върху която ще се начисли данък върху добития нефт. данъкът се начислява върху пазарната цена минус транспортните разходи.
Потенциални недостатъци са:
а) Балансиране на капацитета. Например Ако фирмата се интегрира надолу, трябва да помисли как ще осигурява доставките си отгоре и да инвестира в нужния капацитет.
б) потенциални увеличени разходи в липсата на конкуренция при доставчиците. Според традиционната теория по-добре би било да се купува от пазара, където има конкуренция и тя сваля цените, отколкото от доставчик, който ти си си купил.
в) Понижена способност за продуктово разнообразие.
г) повишени бюрократични разходи при разрастването.
д) Развитието на нови компетентности може да е за сметка на старите. Стратегически избор дали фирмата ще си произвежда или ще купува от пазара. Например ако верига хранителни супермаркети купи ферми, където се произвеждат продуктите за тях. Дейностите са различни и има необходимост от разходи за обучение.
Съществуват и хибридни форми на вертикалната интеграция като дългосрочните договори, договорте за франчайз, джоинт венчъри, дуал сорсинг.
Кое ще работи за фирмата е обект на анализ за всяка поотделно. Не е самоочевидно, че вертикалната интеграция задължително носи повече приходи от разходи. Кока Кола се отказва от вертикалната интеграция на бутилиране и напитка и се специализира само във второто, като отделна фирма се занимава с първото.
Вертикалната интеграция може сериозно да възпрепятства конкуренцията в икономиката. Улеснява ценовата дискриминация. Ограничаване на достъпа на конкуренти до дистрибуторската мрежа или увеличаване на цените за тях.
Стратегически интеграцията назад намалява силата на доставчиците по-ниска конкуренция сред тях. Интеграцията напред намалява силата на купувачите.
Правни норми. Конкуренцията представлява област от поделена компетентност между ЕС и държавите-членки. Европейската комисия бди за всички по-големи сливания на фирми, които биха застрашили общия пазар. При сливане от вида на вертикалната интеграция фирмата не може да има повече от 25% пазарен дял.
Пример от Европейската практика. Сливането на AOL/Time Warner представлява предизвикателство. AOL е лидер в предлагането на интернет достъп в Америка и единственият доставчик, който е в повечето европейски страни. Time Warner. е най-голямата световна медийна компания. Комисията установи, че едно сливане ще застраши достъпа до музика онлайн, защото те ще диктуват техническите стандарти. По този начин бих поставили технологични бариери пред другите доставчици и биха си създали свой собствен пазар така наречени „пазачи” gate-keepers. Освен това музиката свалена от Бретелман, компания свързана с Уорнър може да да бъде слушана само с разработвания от Уорнър софтуеър Уинамп. Така ще наложат и своя плейр в този иначе толкова конкурентен пазар. В това сливане се събират най-голямата фоно и видеотека в света и най-големият доставчик на интернет достъп. Продуктите се обвързват взаимно. Друг пример за подобна интеграция е електронният четец за електронни книги на Амазон Киндъл, която е обвързан с онлайн магазина на Амазон за електронни книги, които да се продават изключително за този четец или по-правилно четецът може да купи само от този магазин.
При сливането на AOL/Time Warner допълнителен проблем представлява и хоризонталната интеграция между гигантите EMI и Time Warner, която се започва по същото време. Комисията не одобри хоризонтална интеграция и тя не се осъществи. Хоризонталната интеграция на AOL/Time Warner не беше забранена, но и бяха поставени условия, за да се осъществи. Най-важното е да бъде осигурен достъпът за конкурентни фирми на пазара. След като осуети сливането на EMI и Time Warner, голямата заплаха за конкуренцията спадна. Второто условие е музиката на Бретелсман да не бъде изключително достъпна само за потребителите на AOL. или за техния плейър.
В заключение политиката на Европейската комисия цели безпрепятствен достъп до пазара за всички участници. Вертикалната интеграция не е нещо лошо, стига да отговаря на най-важното условие – да осигури достъп.
Материали:
Joskow, Paul L. 2003 VERTICAL INTEGRATION http://econ-www.mit.edu/files/1191
http://ec.europa.eu/competition/speeches/text/sp2003_009_en.pdf
http://www.quickmba.com/strategy/vertical-integration/
http://images.google.bg/imgres?imgurl=http://www.mgmtguru.com/images/VertiSt.gif&imgrefurl=http://www.mgmtguru.com/mgt499/TN9_2.htm&usg=__L4AUdeh_ouYYZsc_1bSwfU72gsU=&h=418&w=385&sz=8&hl=bg&start=14&sig2=xfKh51hzVBYOs_N_nGKSUQ&um=1&tbnid=RLtFsYbI-WZ_pM:&tbnh=125&tbnw=115&prev=/images%3Fq%3Dvertical%2Bintegration%26hl%3Dbg%26client%3Dfirefox-a%26rls%3Dorg.mozilla:en-GB:official%26hs%3DgzD%26sa%3DX%26um%3D1&ei=9SQOS8jvG4WF_Ab2uOSuBQ
Това е сливането на две предприятия, които действат на различни етапи от производствения процес. Пример производител но храни и разпространителска мрежа или супермаркети. Много от големите вериги у нас са изградили такава интеграция. Лукойл държи рафинерията в Бургас, както и бензиностанциите. Идеята е важен пункт при определянето на корпоративната стратегия.
вертикалната интеграция може да бъде напред и назад. Напред, когато фирмата се обвързва надолу във веригата към купувачите. Назад е като се интегрира в посока доставчиците и източниците на суровини.
Example of Backward and Forward Integration
No Integration
Raw Materials
Intermediate
Manufacturing
Assembly
Distribution
End Customer
Backward Integration
Raw Materials
Intermediate
Manufacturing
Assembly
Distribution
End Customer
Forward Integration
Raw Materials
Intermediate
Manufacturing
Assembly
Distribution
End Customer
Вертикалната интеграция предлага следните преимущества:
а) намалени транспортни разходи при близки географски обекти.
б) по-добра координация на доставките. Намаляване на транзакционните разходи при търсене на доставчик или дистрибутор.
в) увеличаване на бариерите за навлизане на пазара на конкурентни фирми.
г) улесняване на инвестициите в двете посоки.
д) възможност за по-добро синхронизиране в определена специфична област.. За производството на хартия са нужни два независими, но свързани процеса производство на дървесина, а от нея се прави пулп. всеки процес трябва да е свързан с другия и консистентен.
е) повече информация за цялостния производствен процес може да бъде събрана.
ж)данъчни трикове.
Понякога фирмите могат да спестят от данъци, обединявайки производства. Пример В Аляска нефтодобивната промишленост плаща данък на мястото, където е добит нефтът. Той се изчислява като от пазарната цена се извадят транспортните разходи. транспортните разходи са разходите за петролопровод. Нефтодобивните компании са се интегрирали с компаниите за пренос, които държат тръбопроводите и си самоначисляват високи такси за пренос. Правейки това те снижават базата, върху която ще се начисли данък върху добития нефт. данъкът се начислява върху пазарната цена минус транспортните разходи.
Потенциални недостатъци са:
а) Балансиране на капацитета. Например Ако фирмата се интегрира надолу, трябва да помисли как ще осигурява доставките си отгоре и да инвестира в нужния капацитет.
б) потенциални увеличени разходи в липсата на конкуренция при доставчиците. Според традиционната теория по-добре би било да се купува от пазара, където има конкуренция и тя сваля цените, отколкото от доставчик, който ти си си купил.
в) Понижена способност за продуктово разнообразие.
г) повишени бюрократични разходи при разрастването.
д) Развитието на нови компетентности може да е за сметка на старите. Стратегически избор дали фирмата ще си произвежда или ще купува от пазара. Например ако верига хранителни супермаркети купи ферми, където се произвеждат продуктите за тях. Дейностите са различни и има необходимост от разходи за обучение.
Съществуват и хибридни форми на вертикалната интеграция като дългосрочните договори, договорте за франчайз, джоинт венчъри, дуал сорсинг.
Кое ще работи за фирмата е обект на анализ за всяка поотделно. Не е самоочевидно, че вертикалната интеграция задължително носи повече приходи от разходи. Кока Кола се отказва от вертикалната интеграция на бутилиране и напитка и се специализира само във второто, като отделна фирма се занимава с първото.
Вертикалната интеграция може сериозно да възпрепятства конкуренцията в икономиката. Улеснява ценовата дискриминация. Ограничаване на достъпа на конкуренти до дистрибуторската мрежа или увеличаване на цените за тях.
Стратегически интеграцията назад намалява силата на доставчиците по-ниска конкуренция сред тях. Интеграцията напред намалява силата на купувачите.
Правни норми. Конкуренцията представлява област от поделена компетентност между ЕС и държавите-членки. Европейската комисия бди за всички по-големи сливания на фирми, които биха застрашили общия пазар. При сливане от вида на вертикалната интеграция фирмата не може да има повече от 25% пазарен дял.
Пример от Европейската практика. Сливането на AOL/Time Warner представлява предизвикателство. AOL е лидер в предлагането на интернет достъп в Америка и единственият доставчик, който е в повечето европейски страни. Time Warner. е най-голямата световна медийна компания. Комисията установи, че едно сливане ще застраши достъпа до музика онлайн, защото те ще диктуват техническите стандарти. По този начин бих поставили технологични бариери пред другите доставчици и биха си създали свой собствен пазар така наречени „пазачи” gate-keepers. Освен това музиката свалена от Бретелман, компания свързана с Уорнър може да да бъде слушана само с разработвания от Уорнър софтуеър Уинамп. Така ще наложат и своя плейр в този иначе толкова конкурентен пазар. В това сливане се събират най-голямата фоно и видеотека в света и най-големият доставчик на интернет достъп. Продуктите се обвързват взаимно. Друг пример за подобна интеграция е електронният четец за електронни книги на Амазон Киндъл, която е обвързан с онлайн магазина на Амазон за електронни книги, които да се продават изключително за този четец или по-правилно четецът може да купи само от този магазин.
При сливането на AOL/Time Warner допълнителен проблем представлява и хоризонталната интеграция между гигантите EMI и Time Warner, която се започва по същото време. Комисията не одобри хоризонтална интеграция и тя не се осъществи. Хоризонталната интеграция на AOL/Time Warner не беше забранена, но и бяха поставени условия, за да се осъществи. Най-важното е да бъде осигурен достъпът за конкурентни фирми на пазара. След като осуети сливането на EMI и Time Warner, голямата заплаха за конкуренцията спадна. Второто условие е музиката на Бретелсман да не бъде изключително достъпна само за потребителите на AOL. или за техния плейър.
В заключение политиката на Европейската комисия цели безпрепятствен достъп до пазара за всички участници. Вертикалната интеграция не е нещо лошо, стига да отговаря на най-важното условие – да осигури достъп.
Материали:
Joskow, Paul L. 2003 VERTICAL INTEGRATION http://econ-www.mit.edu/files/1191
http://ec.europa.eu/competition/speeches/text/sp2003_009_en.pdf
http://www.quickmba.com/strategy/vertical-integration/
http://images.google.bg/imgres?imgurl=http://www.mgmtguru.com/images/VertiSt.gif&imgrefurl=http://www.mgmtguru.com/mgt499/TN9_2.htm&usg=__L4AUdeh_ouYYZsc_1bSwfU72gsU=&h=418&w=385&sz=8&hl=bg&start=14&sig2=xfKh51hzVBYOs_N_nGKSUQ&um=1&tbnid=RLtFsYbI-WZ_pM:&tbnh=125&tbnw=115&prev=/images%3Fq%3Dvertical%2Bintegration%26hl%3Dbg%26client%3Dfirefox-a%26rls%3Dorg.mozilla:en-GB:official%26hs%3DgzD%26sa%3DX%26um%3D1&ei=9SQOS8jvG4WF_Ab2uOSuBQ
Wednesday, November 11, 2009
Политическа позиция на АЛДЕ относно политиката за предоставяне на закрила.
Политическа позиция на АЛДЕ относно политиката за предоставяне на закрила.
За либералите на първо място стои отделният индивид. Висша ценност е личната свобода в политиката, икономиката и личното пространство. Тази свобода не е само идеал, конституционно право на всички граждани. Идеологията на либерализма се основава на зачитането на демокрацията, основните права и опазването на пазарната икономика. Други приоритети за съвременните либерали са: грижата за чиста околната среда и икономически напредък, изразени в концепцията за устойчиво развитие и солидарността в обществото. Толерантност към различието и зачитане на многообразието: езиковото, културно, религиозно. Дискриминацията по какъвто и да е признак е недопустима. Световният ангажимент на либералите е изграждането на демократични общества, борба срещу бедността, и борба за основните права.
Тъй като човешките права са от първостепенно политическо значение, групата на либералите активно участват в парламентарната комисия за свобода правосъдие и вътрешни работи, както и по въпросите за имиграция и предоставянето на убежище.
Имиграционната политика и политиката за предоставянето на убежище (международна закрила) като общностни политики водят началото си от Договора от Амстердам и създаденото от него „пространство за свобода сигурност и правосъдие” през 1997 г. С амстердамската реформа се интегрира Шенгенското законодателство в общностното и започва прехвърлянето на политиките за имиграция, убежище, визи от третия в първия стълб на ЕС, където решенията се вземат съвместно от Парламента и Съвета. Фактическото начало представлява Европейският съвет от 1999 г. в Тампере. Относно миграционната политиката там се взема политическото решение свободното придвижване да не е право само за гражданите на държавите-членки, но и на всички хора на територията на ЕС. Трябва да се създадат уеднаквени правила за миграцията, убежището, и контрол на външните граници на съюза. Нуждата от общностна политика е продиктувана от липсата на вътрешни граници и свободното движение на хора, както и интегрирането на Шенгенското законодателство в acquis communautaire.
Позицията на групата на либералите и демократите за предоставяне на закрила, както и свързаната с нея политика за имиграцията e насочена както вътре в съюза така и извън общата външна граница.
Тези политики трябва да се основават на партньорство със страните, които са източник на имигранти или бежанци, както и към страни на преминаване. В програмата от Тампере е приета концепцията „co-development”, която ангажира Европа с развитието на тези страни. ЕС трябва да помогне за заздравяването на институциите им, както и да инвестира в развитието на местната икономика. По този начин ще се атакуват първоначалните причини за незаконната имиграция: бедността, безработицата, лошото управление и въоръжените конфликти. Тези външнополитически мерки, ще са от полза, освен за страните-партньори, но и за ЕС, тъй като ще се намали натискът от страна на незаконните имигранти към ЕС.
Вследствие на негативните демографски тенденции в Европа Европейската икономика има нужда от законните имигрантите на трети страни като мотивирани работници. От друга страна незаконната имиграция е опасна за живота на самите хора, предприемащи рискованото пътуване. Освен това тя е подходяща среда за буйното развитие на организираната престъпност и трафика на хора, който е една от най-доходоносните престъпни дейности. Стигайки до бреговете на средиземноморските държави проблемите на тези хора не свършват. Властите трябва да определят причините за влизането в страната на тези имигранти. Първо обаче трябва да бъде определен техният статут, тъй като не всички са имигранти. Важно е да се разграничат имигрантите от хората търсещи убежище.
С влизането в сила на Договора от Амстердам започва работата по изграждане на общата европейска система за убежище (ОЕСУ). Тя трябва да осигурят по-високи и общовалидни стандарти за закрила на търсещите убежище. ОЕСУ обхваща 4 законодателни акта: „директивата за процедурите за убежище“ Qualification Directive, Директивата по условията на приемането (2003/9/EC) и регламентът от Дъблин. Политиката също трябва да отговаря на стандартите на международното право и по-специално Женевската конвенция от 1951 г. В първата фаза на ОЕСУ (1999 -2005) целта е уеднаквяването на стандартите за закрила. Втората фаза, която в момента се разработва има за цел да гарантира по-висока степен на хармонизация и по-добри стандарти на международна закрила в целия Съюз, чрез усъвършенстване на процедурите.
Последната законодателна инициатива на Европейската комисия в тези области е предложението за директива „относно минимални норми относно процедурата за предоставяне или отнемане на международна закрила в държавите-членки”, наричана „директивата за процедурите за убежище“. Тъй като директивата е свързана непосредствено с човешките права, тя е попада сред приоритетните области на АЛДЕ. Директивата за процедурите за убежище е твърде обща и не успява да уеднакви условията в държавите-членки. Все още има различия в нивото на закрила в различните държави-членки. Нужна е по-голяма солидарност в разпределението на тежестта от тази политика. Това продиктува и нуждата от преработването й.
Новият текст на директивата:
[включва гаранции] за достъп до информация за процедурите, които да се следват, за да се поиска международна закрила, достъп до организации, предоставящи правни съвети на търсещите убежище, както и разпоредби за гарантиране на комуникацията между компетентните органи и съответното лице.
Премахва възможността да се пропусне личното интервю при ускорените процедури;
предвиждат се допълнителни гаранции, като правото на безплатна правна помощ за кандидати за международна закрила при процедури на първа инстанция;
въвежда специални гаранции за уязвими лица, търсещи убежище
Определени са крайни срокове за процедурите - 6 месеца, предоставен е улеснен правен достъп до ефективна правна защита.
Макар че много от несъвършенствата на първоначалната директива да са поправени смятам, че в текста още съществуват недостатъци от гледна точка защитата на човешките права. По тази причина член 10 параграф 2 трябва да дава писмена информация за правото на обжалване за всички и винаги. Член 16 трябва експлицитно да осигури защитата на личните данни на кандидата, както и поверителността на даваните от него интервюта. Възможността за безплатна правна помощ, предоставена от държавата, трябва да е право на всички кандидати, а не само на тези, които не разполагат с необходимите средства (член 18).
Добрин Станев, четвърти курс, Европеистика, № 99394
COUNCIL DIRECTIVE 2003/9/EC
of 27 January 2003
laying down minimum standards for the reception of asylum seekers
http://eur-lex.europa.eu/LexUriServ/LexUriServ.do?uri=OJ:L:2003:031:0018:0025:EN:PDF
ДИРЕКТИВА НА ЕВРОПЕЙСКИЯ ПАРЛАМЕНТ
И НА СЪВЕТА
относно минимални норми относно процедурата за предоставяне или отнемане на
международна закрила в държавите-членки
(преработена)
http://eur-lex.europa.eu/LexUriServ/LexUriServ.do?uri=COM:2009:0554:FIN:BG:PDF
За либералите на първо място стои отделният индивид. Висша ценност е личната свобода в политиката, икономиката и личното пространство. Тази свобода не е само идеал, конституционно право на всички граждани. Идеологията на либерализма се основава на зачитането на демокрацията, основните права и опазването на пазарната икономика. Други приоритети за съвременните либерали са: грижата за чиста околната среда и икономически напредък, изразени в концепцията за устойчиво развитие и солидарността в обществото. Толерантност към различието и зачитане на многообразието: езиковото, културно, религиозно. Дискриминацията по какъвто и да е признак е недопустима. Световният ангажимент на либералите е изграждането на демократични общества, борба срещу бедността, и борба за основните права.
Тъй като човешките права са от първостепенно политическо значение, групата на либералите активно участват в парламентарната комисия за свобода правосъдие и вътрешни работи, както и по въпросите за имиграция и предоставянето на убежище.
Имиграционната политика и политиката за предоставянето на убежище (международна закрила) като общностни политики водят началото си от Договора от Амстердам и създаденото от него „пространство за свобода сигурност и правосъдие” през 1997 г. С амстердамската реформа се интегрира Шенгенското законодателство в общностното и започва прехвърлянето на политиките за имиграция, убежище, визи от третия в първия стълб на ЕС, където решенията се вземат съвместно от Парламента и Съвета. Фактическото начало представлява Европейският съвет от 1999 г. в Тампере. Относно миграционната политиката там се взема политическото решение свободното придвижване да не е право само за гражданите на държавите-членки, но и на всички хора на територията на ЕС. Трябва да се създадат уеднаквени правила за миграцията, убежището, и контрол на външните граници на съюза. Нуждата от общностна политика е продиктувана от липсата на вътрешни граници и свободното движение на хора, както и интегрирането на Шенгенското законодателство в acquis communautaire.
Позицията на групата на либералите и демократите за предоставяне на закрила, както и свързаната с нея политика за имиграцията e насочена както вътре в съюза така и извън общата външна граница.
Тези политики трябва да се основават на партньорство със страните, които са източник на имигранти или бежанци, както и към страни на преминаване. В програмата от Тампере е приета концепцията „co-development”, която ангажира Европа с развитието на тези страни. ЕС трябва да помогне за заздравяването на институциите им, както и да инвестира в развитието на местната икономика. По този начин ще се атакуват първоначалните причини за незаконната имиграция: бедността, безработицата, лошото управление и въоръжените конфликти. Тези външнополитически мерки, ще са от полза, освен за страните-партньори, но и за ЕС, тъй като ще се намали натискът от страна на незаконните имигранти към ЕС.
Вследствие на негативните демографски тенденции в Европа Европейската икономика има нужда от законните имигрантите на трети страни като мотивирани работници. От друга страна незаконната имиграция е опасна за живота на самите хора, предприемащи рискованото пътуване. Освен това тя е подходяща среда за буйното развитие на организираната престъпност и трафика на хора, който е една от най-доходоносните престъпни дейности. Стигайки до бреговете на средиземноморските държави проблемите на тези хора не свършват. Властите трябва да определят причините за влизането в страната на тези имигранти. Първо обаче трябва да бъде определен техният статут, тъй като не всички са имигранти. Важно е да се разграничат имигрантите от хората търсещи убежище.
С влизането в сила на Договора от Амстердам започва работата по изграждане на общата европейска система за убежище (ОЕСУ). Тя трябва да осигурят по-високи и общовалидни стандарти за закрила на търсещите убежище. ОЕСУ обхваща 4 законодателни акта: „директивата за процедурите за убежище“ Qualification Directive, Директивата по условията на приемането (2003/9/EC) и регламентът от Дъблин. Политиката също трябва да отговаря на стандартите на международното право и по-специално Женевската конвенция от 1951 г. В първата фаза на ОЕСУ (1999 -2005) целта е уеднаквяването на стандартите за закрила. Втората фаза, която в момента се разработва има за цел да гарантира по-висока степен на хармонизация и по-добри стандарти на международна закрила в целия Съюз, чрез усъвършенстване на процедурите.
Последната законодателна инициатива на Европейската комисия в тези области е предложението за директива „относно минимални норми относно процедурата за предоставяне или отнемане на международна закрила в държавите-членки”, наричана „директивата за процедурите за убежище“. Тъй като директивата е свързана непосредствено с човешките права, тя е попада сред приоритетните области на АЛДЕ. Директивата за процедурите за убежище е твърде обща и не успява да уеднакви условията в държавите-членки. Все още има различия в нивото на закрила в различните държави-членки. Нужна е по-голяма солидарност в разпределението на тежестта от тази политика. Това продиктува и нуждата от преработването й.
Новият текст на директивата:
[включва гаранции] за достъп до информация за процедурите, които да се следват, за да се поиска международна закрила, достъп до организации, предоставящи правни съвети на търсещите убежище, както и разпоредби за гарантиране на комуникацията между компетентните органи и съответното лице.
Премахва възможността да се пропусне личното интервю при ускорените процедури;
предвиждат се допълнителни гаранции, като правото на безплатна правна помощ за кандидати за международна закрила при процедури на първа инстанция;
въвежда специални гаранции за уязвими лица, търсещи убежище
Определени са крайни срокове за процедурите - 6 месеца, предоставен е улеснен правен достъп до ефективна правна защита.
Макар че много от несъвършенствата на първоначалната директива да са поправени смятам, че в текста още съществуват недостатъци от гледна точка защитата на човешките права. По тази причина член 10 параграф 2 трябва да дава писмена информация за правото на обжалване за всички и винаги. Член 16 трябва експлицитно да осигури защитата на личните данни на кандидата, както и поверителността на даваните от него интервюта. Възможността за безплатна правна помощ, предоставена от държавата, трябва да е право на всички кандидати, а не само на тези, които не разполагат с необходимите средства (член 18).
Добрин Станев, четвърти курс, Европеистика, № 99394
COUNCIL DIRECTIVE 2003/9/EC
of 27 January 2003
laying down minimum standards for the reception of asylum seekers
http://eur-lex.europa.eu/LexUriServ/LexUriServ.do?uri=OJ:L:2003:031:0018:0025:EN:PDF
ДИРЕКТИВА НА ЕВРОПЕЙСКИЯ ПАРЛАМЕНТ
И НА СЪВЕТА
относно минимални норми относно процедурата за предоставяне или отнемане на
международна закрила в държавите-членки
(преработена)
http://eur-lex.europa.eu/LexUriServ/LexUriServ.do?uri=COM:2009:0554:FIN:BG:PDF
Sunday, October 18, 2009
Последните развития във войната в Афганистан.
Последните развития във войната в Афганистан.
Едно от предизборните обещания на Обама беше да прекрати несправедливата война в Ирак, но да подсили справедливата борба в Афганистан. За ужас на сенаторите демократи сред които и Джон Кери Барак Обама трябва да убеди конгреса, че за войната в Афганистан са нужни още хора. Това искане идва от главнокомандващия на НАТО в Афганистан генерал Стенли МакКристъл, прочул се с неутрализирането на Иракския вожд на Ал Кайда Абу Мусаб Ал Заркауи. Самият генерал признава, че слабо познава тази страна, привичките на народа. Дори и най-малките жестове на американците са от значение. Те искат да помогнат като изкопаят кладенец в някое село, но на кого да възложат поръчката кой ще се разпорежда с водата от него. Кой ще получи облагите? Веднага последва противоборство и разделение между местните за ограничените ресурси. Американците освобождават селски пазар от талибаните, но той остава непристъпен и за обикновените хора, които се страхуват, че като отиват да търгуват там ще си навлекат гнева на талибанските вождове. „Защо не ни помагате?” пита американски войник. „Какво можем да направим? Вие имате самолети, танкове и пушки. Ние сме обикновени хора, нямаме и меч дори. Ако вие не можете да победите, как бихме могли ние?” Контратерористчните удари от въздуха по терористични обекти са мощно оръжие, на те понякога удрят живите щитове от невинни граждани, поставени там от талибаните. Резултатът е омраза към неверниците и отдръпване от американците. В крайния сметка нови талибани, жадни за мъст.
Новата американска стратегия да си близо до хората носи и по-голям риск за войниците. Въздушните удари постепенно се заменят с пехотни патрули. Техният брой не е достатъчен да покрие огромната държава. Генералът предупреждава, че Америка рискува да загуби войната, ако не бъдат изпратени нови попълнения. Британският премиер обещава още 500 души. Генералът иска 10 000!
Афганистан е далече от представата ни демократично общество, но още повече от това, че е сигурна държава. Изборите за президент през август бяха спечелени от досегашния лидер на страната Хамид Карзай. Западните правителства се правят, че не забелязват изборните машинации и корупцията. Важна е предаността на Карзай към Америка и сигурността на управлението. Но режимът въобще е силен. Централната власт в Кабул е безсилна сравнение с местните вождове в отдалечените провинции, наркотрафикантите или дори останалите талибани.
След завземането на територията на страната от съюзническите сили Талибаните изпълняват своите нападения от съседен Пакистан, който също е обект на техните самоубийствени атентати (200 за последните 2 години). Правителството на Пакистан отнася много критики от страна на запада, че не съдейства достатъчно в борбата срещу талибаните. САЩ няма право да нарушава суверенитета на ядрения Пакистан. Контратерористичните операции, провеждани на негова територия посредством звезднотехнологични безпилотни самолети освен незаконни от гледна точка на международното право настройват талибаните срещу пакистанското правителство. Самите пакистанци не одобряват Америка въпреки новообещания доларов транш от 7.5 милиарда за следващите 5 години. Условието на Америка е да се унищожат убежищата на талибаните.
От друга страна изтокът също е неспокоен. Индия е струпала 400 000 военни в отбранителна позиция на общата им граница. Правителството на Пакистан обаче започна вчера огромна военна операция, включваща 28 000 армия в размирната си мултиетническа провинция Южен Вазиристан. Тази операция е ключова за войната срещу Талибаните. В региона са намерили убежище 10 000 табилани, подкрепяни от 5000 узбеки.
Загубата в Афганистан ще предизвика клане между клановете. Страната ще бъде хвърлена в средновековието, а талибаните биха се превърнали в опасност и за съседен Пакистан, страна разполагаща с ядрен арсенал. На запад загубата би могла да означава и разпадане на Северноатлантическия алианс.
http://www.pbs.org/wgbh/pages/frontline/obamaswar/
http://www.economist.com/displaystory.cfm?story_id=14660577&CFID=85647376&CFTOKEN=61004527
http://www.economist.com/displayStory.cfm?story_id=14652443&source=hptextfeature
http://www.economist.com/printedition/displayStory.cfm?Story_ID=14644385
http://news.bbc.co.uk/2/hi/south_asia/1549285.stm
http://news.bbc.co.uk/2/hi/south_asia/8104063.stm
http://www.nytimes.com/2009/10/18/world/asia/18pstan.html?pagewanted=2&_r=1&hp
Едно от предизборните обещания на Обама беше да прекрати несправедливата война в Ирак, но да подсили справедливата борба в Афганистан. За ужас на сенаторите демократи сред които и Джон Кери Барак Обама трябва да убеди конгреса, че за войната в Афганистан са нужни още хора. Това искане идва от главнокомандващия на НАТО в Афганистан генерал Стенли МакКристъл, прочул се с неутрализирането на Иракския вожд на Ал Кайда Абу Мусаб Ал Заркауи. Самият генерал признава, че слабо познава тази страна, привичките на народа. Дори и най-малките жестове на американците са от значение. Те искат да помогнат като изкопаят кладенец в някое село, но на кого да възложат поръчката кой ще се разпорежда с водата от него. Кой ще получи облагите? Веднага последва противоборство и разделение между местните за ограничените ресурси. Американците освобождават селски пазар от талибаните, но той остава непристъпен и за обикновените хора, които се страхуват, че като отиват да търгуват там ще си навлекат гнева на талибанските вождове. „Защо не ни помагате?” пита американски войник. „Какво можем да направим? Вие имате самолети, танкове и пушки. Ние сме обикновени хора, нямаме и меч дори. Ако вие не можете да победите, как бихме могли ние?” Контратерористчните удари от въздуха по терористични обекти са мощно оръжие, на те понякога удрят живите щитове от невинни граждани, поставени там от талибаните. Резултатът е омраза към неверниците и отдръпване от американците. В крайния сметка нови талибани, жадни за мъст.
Новата американска стратегия да си близо до хората носи и по-голям риск за войниците. Въздушните удари постепенно се заменят с пехотни патрули. Техният брой не е достатъчен да покрие огромната държава. Генералът предупреждава, че Америка рискува да загуби войната, ако не бъдат изпратени нови попълнения. Британският премиер обещава още 500 души. Генералът иска 10 000!
Афганистан е далече от представата ни демократично общество, но още повече от това, че е сигурна държава. Изборите за президент през август бяха спечелени от досегашния лидер на страната Хамид Карзай. Западните правителства се правят, че не забелязват изборните машинации и корупцията. Важна е предаността на Карзай към Америка и сигурността на управлението. Но режимът въобще е силен. Централната власт в Кабул е безсилна сравнение с местните вождове в отдалечените провинции, наркотрафикантите или дори останалите талибани.
След завземането на територията на страната от съюзническите сили Талибаните изпълняват своите нападения от съседен Пакистан, който също е обект на техните самоубийствени атентати (200 за последните 2 години). Правителството на Пакистан отнася много критики от страна на запада, че не съдейства достатъчно в борбата срещу талибаните. САЩ няма право да нарушава суверенитета на ядрения Пакистан. Контратерористичните операции, провеждани на негова територия посредством звезднотехнологични безпилотни самолети освен незаконни от гледна точка на международното право настройват талибаните срещу пакистанското правителство. Самите пакистанци не одобряват Америка въпреки новообещания доларов транш от 7.5 милиарда за следващите 5 години. Условието на Америка е да се унищожат убежищата на талибаните.
От друга страна изтокът също е неспокоен. Индия е струпала 400 000 военни в отбранителна позиция на общата им граница. Правителството на Пакистан обаче започна вчера огромна военна операция, включваща 28 000 армия в размирната си мултиетническа провинция Южен Вазиристан. Тази операция е ключова за войната срещу Талибаните. В региона са намерили убежище 10 000 табилани, подкрепяни от 5000 узбеки.
Загубата в Афганистан ще предизвика клане между клановете. Страната ще бъде хвърлена в средновековието, а талибаните биха се превърнали в опасност и за съседен Пакистан, страна разполагаща с ядрен арсенал. На запад загубата би могла да означава и разпадане на Северноатлантическия алианс.
http://www.pbs.org/wgbh/pages/frontline/obamaswar/
http://www.economist.com/displaystory.cfm?story_id=14660577&CFID=85647376&CFTOKEN=61004527
http://www.economist.com/displayStory.cfm?story_id=14652443&source=hptextfeature
http://www.economist.com/printedition/displayStory.cfm?Story_ID=14644385
http://news.bbc.co.uk/2/hi/south_asia/1549285.stm
http://news.bbc.co.uk/2/hi/south_asia/8104063.stm
http://www.nytimes.com/2009/10/18/world/asia/18pstan.html?pagewanted=2&_r=1&hp
Saturday, October 3, 2009
Вторият ирлански референдум
Кризата може и да има положителни страни. Тя е състояние, което ни кара да преосмислим позициите си. Така и резултатът от втория Ирландски референдум вчера показва едно зряло преосмисляне на цялата европейска политика. Показа един мироглед който се простира отвъд териториалната брегова линия на малката островна държава. При избирателна активност от 58% 67% от гласоподавателите казаха „Да” на идеала за обединена Европа. От гледна точка на реализма цитатът би звучал така: „Или ще просперираме заедно или потъваме поотделно.”
Ирландците, които исторически най-много са успяват да спечелят от 36те си години европейска интеграция бяха твърде горди преди 16 месеца. Сега, когато икономическата криза идваща от другата страна на океана заля 4-милионния остров изцяло и толкова силно, дойде време за общностно изтрезняване. Когато през 1973 г. Ирландия заедно с Великобритания и Дания се присъединява към Европейската икономическа общност, тя е най-бедната държава от тогавашните 9 страни-членки. За 30 години успешни реформи, насочени към подобряване на средата за чуждестранни инвестиции и подкрепа на образованието, както и целесъобразно оползотворяване на общностните средства страната заема второ място по БВП на глава от населението със 160% от средното за ЕС. Първи са Люксембург. Успехът обаче води и до главозамайване.
Икономическият ръст подклажда националистическа гордост, а тя, примесена с демагогия и лъжи беше в основата на негативната кампания през лятото на 2008 г. Сега ситуацията изглежда по коренно различен начин и ирландците го осъзнаха. Малко по на запад една друга островна държава, която в добрите години на рисковите фондови пазари изживяваше стремителен бум беше докарана почти до национален фалит в резултат на кризата. В момента в Исландия дори обсъждат членство в ЕС като спасителна мярка за бъдещето на страната. Ирландците, обаче могат да разчитат и сега на общностната солидарност. Едно повторно „не” би ги обрекло на общностна изолация, а точно в тези трудни моменти всяка държава търси от сътрудничество, от сигурност, от съдействие.
Какво още остава, за да влезе Лисабонският договор в сила? Нужни са само подписите на двама души. Полският президент Лех Качински и чешкият президент Вацлав Клаус и двамата националистично настроени и евроскептични галантно си казват един на друг: „След Вас, господин Президент”. Въпреки, че парлсментите и на двете държави са ратифицирали договора, той трябва да се промулгира от президентите. Те са длъжни да го направят, но могат да протакат. Вацлав Клаус сигурно ще е последен. В момента той изчаква решението на чешкия конституционен съд дали договорът противоречи на конституцията. В епично и иносказателно решение по-рано тази година германският конституционен съд одобри договора, но с уговорката, че немският бундестаг трябва да приеме нови закони, които да подсилят защитата на личните права на гражданите.
В днешния политически взаимозависим, технологично свързан и икономически глобализиран свят никоя държава не може да се справи сама: нито гигантски Китай, нито могъща Америка, нито келтския Тигър – Ирландия.
Дори и при най-добрите им намерения, националистите, които не успяват да видят тази тенденция, са тези, които най-много вредят на собствените си страни.
Ирландците, които исторически най-много са успяват да спечелят от 36те си години европейска интеграция бяха твърде горди преди 16 месеца. Сега, когато икономическата криза идваща от другата страна на океана заля 4-милионния остров изцяло и толкова силно, дойде време за общностно изтрезняване. Когато през 1973 г. Ирландия заедно с Великобритания и Дания се присъединява към Европейската икономическа общност, тя е най-бедната държава от тогавашните 9 страни-членки. За 30 години успешни реформи, насочени към подобряване на средата за чуждестранни инвестиции и подкрепа на образованието, както и целесъобразно оползотворяване на общностните средства страната заема второ място по БВП на глава от населението със 160% от средното за ЕС. Първи са Люксембург. Успехът обаче води и до главозамайване.
Икономическият ръст подклажда националистическа гордост, а тя, примесена с демагогия и лъжи беше в основата на негативната кампания през лятото на 2008 г. Сега ситуацията изглежда по коренно различен начин и ирландците го осъзнаха. Малко по на запад една друга островна държава, която в добрите години на рисковите фондови пазари изживяваше стремителен бум беше докарана почти до национален фалит в резултат на кризата. В момента в Исландия дори обсъждат членство в ЕС като спасителна мярка за бъдещето на страната. Ирландците, обаче могат да разчитат и сега на общностната солидарност. Едно повторно „не” би ги обрекло на общностна изолация, а точно в тези трудни моменти всяка държава търси от сътрудничество, от сигурност, от съдействие.
Какво още остава, за да влезе Лисабонският договор в сила? Нужни са само подписите на двама души. Полският президент Лех Качински и чешкият президент Вацлав Клаус и двамата националистично настроени и евроскептични галантно си казват един на друг: „След Вас, господин Президент”. Въпреки, че парлсментите и на двете държави са ратифицирали договора, той трябва да се промулгира от президентите. Те са длъжни да го направят, но могат да протакат. Вацлав Клаус сигурно ще е последен. В момента той изчаква решението на чешкия конституционен съд дали договорът противоречи на конституцията. В епично и иносказателно решение по-рано тази година германският конституционен съд одобри договора, но с уговорката, че немският бундестаг трябва да приеме нови закони, които да подсилят защитата на личните права на гражданите.
В днешния политически взаимозависим, технологично свързан и икономически глобализиран свят никоя държава не може да се справи сама: нито гигантски Китай, нито могъща Америка, нито келтския Тигър – Ирландия.
Дори и при най-добрите им намерения, националистите, които не успяват да видят тази тенденция, са тези, които най-много вредят на собствените си страни.
Saturday, September 12, 2009
Има два начина:
или излизаш на площада или заминаваш за чужбина.
Иначе около врата се стяга примка, ръцете - вързани. Няма измъкване от ограниченията, които сме си наложили. Те са най-страшните и най-упоритите за изкореняване. Мразя националните стереотипи. Мразя да се оправдаваме с робството, комунизма или заговор на балканските ни съседи – врагове на държавата. Всъщност най-големите врагове на държавата сме си самите ние: българските граждани: не събрани в общество, незаинтересовани отвъд телевизионния екран за общата ни национална съдба.
Иначе сме патриоти и обичаме родолюбивата ракийка с мека топлина. Обичаме я в гарнитура с вечерните новини пред телевизора. Тук зрителят - цар и потребител с властнически правомощия над дистанционното слуша какво днес други хора са правили. Някои днес дори се опитаха да направят нещо за него. Не направихме много. Няма как да направим много, като не сме много. Докато не се съберем много. Няма как гласът ни да бъде чук, ако не излезем и не говорим. И нека се провикнем. Дебели са стените на президентството, дебели са стените на Министерския съвет, а Парламентът пък не слуша. Не се интересува. Това сме ние от протеста – безтегловно, неприятно малцинство, издухано от септемврийския ветрец, прогонено от хорската апатия.
Защо ми е да протестирам?
Защото пътят на пътят на народа се разделя тук на две посоки.
Или ще излезеш от костеливата черупка на тягостното ежедневие, като кажеш: „Стига!”, или хващаш самолета за „на запад”.
Първото, като че ли, по-трудно ми се вижда, особено щом границите вече отдавна не са граници. Но преградите останаха и то непреодолими. Границите, които не някой властник отгоре ни налага.
Стените ние съвсем сами строим. Строим ги против себе си. Строим ги вътре в себе си. Защо да се ограничаваме? Защо не излезем на агората като свободни? Докато не сме навън ние сме заробени в най-малката възможна клетка – тази на ума.
Безспорно има смисъл, вижте, и стойност се създава. Когато ти направиш малък принос, но към всички; когато всеки те последва; когато спреш да мислиш, че някой вместо теб ще действа; тогава всички заедно творим блага за нас си, като общество. Оттам и всеки член на обществото, всеки гражданин печели.
Но не разсъждавай,
че там са се събрали
или ще се съберат.
Ти иди,
други прикани.
Пример дай и друг ще те последва.
Строши чашата с мека топлина, защото тази топлина не топли.
Да си българин не значи да ядеш салатата с ракийка и да псуваш по вражеските нам народи или родното ни управление. Да си гражданин далеч не е това. Да си гражданин не означава да обичаш държавата, а да мразиш правителството. Гражданството е в основата на всяко справедливо управление. Да си гражданин това е да си източник на власт.
Това не значи само
веднъж на няколко години
ти да пускаш своя глас,
Означава да излезеш и да кажеш: “Виж какво, така не става. Искам да е ей така!” При това без страх.
Другият път е със самолета и на запад. Или бягаме на запад и се спасяваме по единично. На запад отдавна са минали по трудния държавнотворен път. Не е имало на времето по на запад, където да отидат. Те е трябвало сами да го направят. И са го направили.
Сега е наш ред да го направим. Не е нужно да разчистваме плевелите на потисничеството и да строим мостове от конституционализъм. Западните демокрации са просекли вече този път. Предизвикателството ни е далеч по-лесно: да се решим и да вървим. Да тръгнем!.
Трети път не съществува. Третият път е обрасла с бурени национална безперспективност –
лична и обществена
безалтернативна
безизходица.
или излизаш на площада или заминаваш за чужбина.
Иначе около врата се стяга примка, ръцете - вързани. Няма измъкване от ограниченията, които сме си наложили. Те са най-страшните и най-упоритите за изкореняване. Мразя националните стереотипи. Мразя да се оправдаваме с робството, комунизма или заговор на балканските ни съседи – врагове на държавата. Всъщност най-големите врагове на държавата сме си самите ние: българските граждани: не събрани в общество, незаинтересовани отвъд телевизионния екран за общата ни национална съдба.
Иначе сме патриоти и обичаме родолюбивата ракийка с мека топлина. Обичаме я в гарнитура с вечерните новини пред телевизора. Тук зрителят - цар и потребител с властнически правомощия над дистанционното слуша какво днес други хора са правили. Някои днес дори се опитаха да направят нещо за него. Не направихме много. Няма как да направим много, като не сме много. Докато не се съберем много. Няма как гласът ни да бъде чук, ако не излезем и не говорим. И нека се провикнем. Дебели са стените на президентството, дебели са стените на Министерския съвет, а Парламентът пък не слуша. Не се интересува. Това сме ние от протеста – безтегловно, неприятно малцинство, издухано от септемврийския ветрец, прогонено от хорската апатия.
Защо ми е да протестирам?
Защото пътят на пътят на народа се разделя тук на две посоки.
Или ще излезеш от костеливата черупка на тягостното ежедневие, като кажеш: „Стига!”, или хващаш самолета за „на запад”.
Първото, като че ли, по-трудно ми се вижда, особено щом границите вече отдавна не са граници. Но преградите останаха и то непреодолими. Границите, които не някой властник отгоре ни налага.
Стените ние съвсем сами строим. Строим ги против себе си. Строим ги вътре в себе си. Защо да се ограничаваме? Защо не излезем на агората като свободни? Докато не сме навън ние сме заробени в най-малката възможна клетка – тази на ума.
Безспорно има смисъл, вижте, и стойност се създава. Когато ти направиш малък принос, но към всички; когато всеки те последва; когато спреш да мислиш, че някой вместо теб ще действа; тогава всички заедно творим блага за нас си, като общество. Оттам и всеки член на обществото, всеки гражданин печели.
Но не разсъждавай,
че там са се събрали
или ще се съберат.
Ти иди,
други прикани.
Пример дай и друг ще те последва.
Строши чашата с мека топлина, защото тази топлина не топли.
Да си българин не значи да ядеш салатата с ракийка и да псуваш по вражеските нам народи или родното ни управление. Да си гражданин далеч не е това. Да си гражданин не означава да обичаш държавата, а да мразиш правителството. Гражданството е в основата на всяко справедливо управление. Да си гражданин това е да си източник на власт.
Това не значи само
веднъж на няколко години
ти да пускаш своя глас,
Означава да излезеш и да кажеш: “Виж какво, така не става. Искам да е ей така!” При това без страх.
Другият път е със самолета и на запад. Или бягаме на запад и се спасяваме по единично. На запад отдавна са минали по трудния държавнотворен път. Не е имало на времето по на запад, където да отидат. Те е трябвало сами да го направят. И са го направили.
Сега е наш ред да го направим. Не е нужно да разчистваме плевелите на потисничеството и да строим мостове от конституционализъм. Западните демокрации са просекли вече този път. Предизвикателството ни е далеч по-лесно: да се решим и да вървим. Да тръгнем!.
Трети път не съществува. Третият път е обрасла с бурени национална безперспективност –
лична и обществена
безалтернативна
безизходица.
Subscribe to:
Posts (Atom)
About Me
- straborn
- My name is Dobrin Stanev. Welcome to my blog dedicated to International Political Theory. My sphere of interests also includes European integration, because I graduated with a degree in European studies from the Sofia University