Вторият ирлански референдум

Кризата може и да има положителни страни. Тя е състояние, което ни кара да преосмислим позициите си. Така и резултатът от втория Ирландски референдум вчера показва едно зряло преосмисляне на цялата европейска политика. Показа един мироглед който се простира отвъд териториалната брегова линия на малката островна държава. При избирателна активност от 58% 67% от гласоподавателите казаха „Да” на идеала за обединена Европа. От гледна точка на реализма цитатът би звучал така: „Или ще просперираме заедно или потъваме поотделно.”

Ирландците, които исторически най-много са успяват да спечелят от 36те си години европейска интеграция бяха твърде горди преди 16 месеца. Сега, когато икономическата криза идваща от другата страна на океана заля 4-милионния остров изцяло и толкова силно, дойде време за общностно изтрезняване. Когато през 1973 г. Ирландия заедно с Великобритания и Дания се присъединява към Европейската икономическа общност, тя е най-бедната държава от тогавашните 9 страни-членки. За 30 години успешни реформи, насочени към подобряване на средата за чуждестранни инвестиции и подкрепа на образованието, както и целесъобразно оползотворяване на общностните средства страната заема второ място по БВП на глава от населението със 160% от средното за ЕС. Първи са Люксембург. Успехът обаче води и до главозамайване.

Икономическият ръст подклажда националистическа гордост, а тя, примесена с демагогия и лъжи беше в основата на негативната кампания през лятото на 2008 г. Сега ситуацията изглежда по коренно различен начин и ирландците го осъзнаха. Малко по на запад една друга островна държава, която в добрите години на рисковите фондови пазари изживяваше стремителен бум беше докарана почти до национален фалит в резултат на кризата. В момента в Исландия дори обсъждат членство в ЕС като спасителна мярка за бъдещето на страната. Ирландците, обаче могат да разчитат и сега на общностната солидарност. Едно повторно „не” би ги обрекло на общностна изолация, а точно в тези трудни моменти всяка държава търси от сътрудничество, от сигурност, от съдействие.


Какво още остава, за да влезе Лисабонският договор в сила? Нужни са само подписите на двама души. Полският президент Лех Качински и чешкият президент Вацлав Клаус и двамата националистично настроени и евроскептични галантно си казват един на друг: „След Вас, господин Президент”. Въпреки, че парлсментите и на двете държави са ратифицирали договора, той трябва да се промулгира от президентите. Те са длъжни да го направят, но могат да протакат. Вацлав Клаус сигурно ще е последен. В момента той изчаква решението на чешкия конституционен съд дали договорът противоречи на конституцията. В епично и иносказателно решение по-рано тази година германският конституционен съд одобри договора, но с уговорката, че немският бундестаг трябва да приеме нови закони, които да подсилят защитата на личните права на гражданите.

В днешния политически взаимозависим, технологично свързан и икономически глобализиран свят никоя държава не може да се справи сама: нито гигантски Китай, нито могъща Америка, нито келтския Тигър – Ирландия.
Дори и при най-добрите им намерения, националистите, които не успяват да видят тази тенденция, са тези, които най-много вредят на собствените си страни.