Последните развития във войната в Афганистан.

Последните развития във войната в Афганистан.

Едно от предизборните обещания на Обама беше да прекрати несправедливата война в Ирак, но да подсили справедливата борба в Афганистан. За ужас на сенаторите демократи сред които и Джон Кери Барак Обама трябва да убеди конгреса, че за войната в Афганистан са нужни още хора. Това искане идва от главнокомандващия на НАТО в Афганистан генерал Стенли МакКристъл, прочул се с неутрализирането на Иракския вожд на Ал Кайда Абу Мусаб Ал Заркауи. Самият генерал признава, че слабо познава тази страна, привичките на народа. Дори и най-малките жестове на американците са от значение. Те искат да помогнат като изкопаят кладенец в някое село, но на кого да възложат поръчката кой ще се разпорежда с водата от него. Кой ще получи облагите? Веднага последва противоборство и разделение между местните за ограничените ресурси. Американците освобождават селски пазар от талибаните, но той остава непристъпен и за обикновените хора, които се страхуват, че като отиват да търгуват там ще си навлекат гнева на талибанските вождове. „Защо не ни помагате?” пита американски войник. „Какво можем да направим? Вие имате самолети, танкове и пушки. Ние сме обикновени хора, нямаме и меч дори. Ако вие не можете да победите, как бихме могли ние?” Контратерористчните удари от въздуха по терористични обекти са мощно оръжие, на те понякога удрят живите щитове от невинни граждани, поставени там от талибаните. Резултатът е омраза към неверниците и отдръпване от американците. В крайния сметка нови талибани, жадни за мъст.
Новата американска стратегия да си близо до хората носи и по-голям риск за войниците. Въздушните удари постепенно се заменят с пехотни патрули. Техният брой не е достатъчен да покрие огромната държава. Генералът предупреждава, че Америка рискува да загуби войната, ако не бъдат изпратени нови попълнения. Британският премиер обещава още 500 души. Генералът иска 10 000!
Афганистан е далече от представата ни демократично общество, но още повече от това, че е сигурна държава. Изборите за президент през август бяха спечелени от досегашния лидер на страната Хамид Карзай. Западните правителства се правят, че не забелязват изборните машинации и корупцията. Важна е предаността на Карзай към Америка и сигурността на управлението. Но режимът въобще е силен. Централната власт в Кабул е безсилна сравнение с местните вождове в отдалечените провинции, наркотрафикантите или дори останалите талибани.
След завземането на територията на страната от съюзническите сили Талибаните изпълняват своите нападения от съседен Пакистан, който също е обект на техните самоубийствени атентати (200 за последните 2 години). Правителството на Пакистан отнася много критики от страна на запада, че не съдейства достатъчно в борбата срещу талибаните. САЩ няма право да нарушава суверенитета на ядрения Пакистан. Контратерористичните операции, провеждани на негова територия посредством звезднотехнологични безпилотни самолети освен незаконни от гледна точка на международното право настройват талибаните срещу пакистанското правителство. Самите пакистанци не одобряват Америка въпреки новообещания доларов транш от 7.5 милиарда за следващите 5 години. Условието на Америка е да се унищожат убежищата на талибаните.
От друга страна изтокът също е неспокоен. Индия е струпала 400 000 военни в отбранителна позиция на общата им граница. Правителството на Пакистан обаче започна вчера огромна военна операция, включваща 28 000 армия в размирната си мултиетническа провинция Южен Вазиристан. Тази операция е ключова за войната срещу Талибаните. В региона са намерили убежище 10 000 табилани, подкрепяни от 5000 узбеки.


Загубата в Афганистан ще предизвика клане между клановете. Страната ще бъде хвърлена в средновековието, а талибаните биха се превърнали в опасност и за съседен Пакистан, страна разполагаща с ядрен арсенал. На запад загубата би могла да означава и разпадане на Северноатлантическия алианс.


http://www.pbs.org/wgbh/pages/frontline/obamaswar/


http://www.economist.com/displaystory.cfm?story_id=14660577&CFID=85647376&CFTOKEN=61004527

http://www.economist.com/displayStory.cfm?story_id=14652443&source=hptextfeature

http://www.economist.com/printedition/displayStory.cfm?Story_ID=14644385

http://news.bbc.co.uk/2/hi/south_asia/1549285.stm

http://news.bbc.co.uk/2/hi/south_asia/8104063.stm

http://www.nytimes.com/2009/10/18/world/asia/18pstan.html?pagewanted=2&_r=1&hp

Вторият ирлански референдум

Кризата може и да има положителни страни. Тя е състояние, което ни кара да преосмислим позициите си. Така и резултатът от втория Ирландски референдум вчера показва едно зряло преосмисляне на цялата европейска политика. Показа един мироглед който се простира отвъд териториалната брегова линия на малката островна държава. При избирателна активност от 58% 67% от гласоподавателите казаха „Да” на идеала за обединена Европа. От гледна точка на реализма цитатът би звучал така: „Или ще просперираме заедно или потъваме поотделно.”

Ирландците, които исторически най-много са успяват да спечелят от 36те си години европейска интеграция бяха твърде горди преди 16 месеца. Сега, когато икономическата криза идваща от другата страна на океана заля 4-милионния остров изцяло и толкова силно, дойде време за общностно изтрезняване. Когато през 1973 г. Ирландия заедно с Великобритания и Дания се присъединява към Европейската икономическа общност, тя е най-бедната държава от тогавашните 9 страни-членки. За 30 години успешни реформи, насочени към подобряване на средата за чуждестранни инвестиции и подкрепа на образованието, както и целесъобразно оползотворяване на общностните средства страната заема второ място по БВП на глава от населението със 160% от средното за ЕС. Първи са Люксембург. Успехът обаче води и до главозамайване.

Икономическият ръст подклажда националистическа гордост, а тя, примесена с демагогия и лъжи беше в основата на негативната кампания през лятото на 2008 г. Сега ситуацията изглежда по коренно различен начин и ирландците го осъзнаха. Малко по на запад една друга островна държава, която в добрите години на рисковите фондови пазари изживяваше стремителен бум беше докарана почти до национален фалит в резултат на кризата. В момента в Исландия дори обсъждат членство в ЕС като спасителна мярка за бъдещето на страната. Ирландците, обаче могат да разчитат и сега на общностната солидарност. Едно повторно „не” би ги обрекло на общностна изолация, а точно в тези трудни моменти всяка държава търси от сътрудничество, от сигурност, от съдействие.


Какво още остава, за да влезе Лисабонският договор в сила? Нужни са само подписите на двама души. Полският президент Лех Качински и чешкият президент Вацлав Клаус и двамата националистично настроени и евроскептични галантно си казват един на друг: „След Вас, господин Президент”. Въпреки, че парлсментите и на двете държави са ратифицирали договора, той трябва да се промулгира от президентите. Те са длъжни да го направят, но могат да протакат. Вацлав Клаус сигурно ще е последен. В момента той изчаква решението на чешкия конституционен съд дали договорът противоречи на конституцията. В епично и иносказателно решение по-рано тази година германският конституционен съд одобри договора, но с уговорката, че немският бундестаг трябва да приеме нови закони, които да подсилят защитата на личните права на гражданите.

В днешния политически взаимозависим, технологично свързан и икономически глобализиран свят никоя държава не може да се справи сама: нито гигантски Китай, нито могъща Америка, нито келтския Тигър – Ирландия.
Дори и при най-добрите им намерения, националистите, които не успяват да видят тази тенденция, са тези, които най-много вредят на собствените си страни.