Къде се намираме? Състояние на Българската икономика на фона на кризата в ЕС към края на 2011г.

Преди да удари световната криза от 2008 г. българската икономика се задвижваше като малка електрическа мотриса с три мотора: преките чуждестранни инвестиции, строителството на имоти за живеене и износът. Кризата ни удари и едва не дерайлирахме с останалия свят. Инвестициите, секнаха, строителният ни балон, може би не чак толкова раздут като в други страни като Естония, Ирландия и Испания например, се спука. И все пак влезлите преди 2008 г. инвестиции си бяха тук. Тези инвестиции бяха се превърнали в индустриални мощности, с които произвеждаме стоки, предимно за износ. В трите последвали години именно износът тласкаше икономиката ни напред. Нашият вътрешен пазар беше и си остава свит. Нищо чудно, хората си пестят парит в несигурни времена. Все пак, горе-долу нещата от края на 2010 и първата половина на 2011 г. тръгнаха на малко по-добре. В края на годината нашата икономика отново вижда трудности. Този път в нашите основни партньори от ЕС. Икономиката там се забавя, а забавената икономика значи и намалено търсене. Оттам по-малко приходи за българските износители, които пък от своя страна са мотора на българското стопанство.



Как се стигна дотук? Германия - истинският европейски икономически двигател отчете рекорден след студеновоеннен ръст, вследствие от износа й в Китай и трети държави, който пък от своя страна й помогна да води активна политика по отношение на спасяване на затънали в дългове държави-членки на еврозоната, както и да спасява свои собствени банки, които са финансирали задлъжнелите страни. Тези държави закъсаха, защото изпаднаха в дългова криза. Как така? Финансовата криза от 2008 г., която започна в САЩ се пренесе в Европа като икономическа криза вследствие на утежненото кредитиране, а оттам и в дългова криза на публичните финанси. Когато банките загубиха пари вследствие на спукването на жилищния балон в САЩ паричното предлагане намалява. Самите банки стават по-внимателни на кого какъв кредит да отпуснат. В общия случай кредитирането намаля. От това страда и реалната икономика, която има нужда от заеми за рутинната си дейност. След като реалната икономика отчита спад, спад отчитат и данъчните постъпленията в държавните хазни на държавите-членки на ЕС.

Европа почти изцяло влезе в кризата от 2008 г. с дефицит, което е двойно стечение на неблагоприятни обстоятелства, защото кризите обикновено генерират допълнителен дефицит за държавите: било като антициклични кейнсиански мерки, или просто като поддържане на старите ниво на публични разходи, при понижени фискални постъпления. Точно тези прекомерни дефицити, поддържани дори в "добрите години" преди 2008 вкараха Европа в дългова криза, от която се излизането е трудно. За справка Евростат: http://epp.eurostat.ec.europa.eu/cache/ITY_PUBLIC/2-22042010-BP/EN/2-22042010-BP-EN.PDF

Аз смятам, че излизането от дълговата кризата може да стане по болезнения начин на намаляване държавните разходи или казано на разговорен език - като се затягат коланите. Това затягане обаче също свива икономиката, но без него не може да се избегне порочния кръг на дефицит, финансиран с дълг, който в крайния си вариант се превръща в гръцкия сценарий: вземай нови кредити, за да изплащаш стари. Това е неустойчива политика в дългосрочен план и гърците първи достигнаха до логичния й завършек. Гърция е малка. Но има и други малки държави, които са в затруднениеМ Португалия и Ирландия. Не само малките са застрашени. Ами ако някой от големите ги последва? Испания беше свидетел на спукването на ограмен жилищен балон, който остави страната с рекордна безработица, достигаща 20%. Младежката й безработица пък достигна 40% и изкара младите на протест по "Пуерта дел Сол", а социалистическото правителство на Сапатеро - извън властта. Преди кризата да удари Испания беше една от страните с най-добри показатели на публичните финанси. Страна беше сред малкото от големите с бюджетен излишък.

В момента обаче светлините на прожектора са насочени към Италия. В момента всички се надяваме новото й правителство, начело с бившия еврокомисар Марио Монти да поведе страната далеч от пропастта на националния фалит. Апенинската държава е изправена пред дълг равен на 120 % от брутния и вътрешен продукт. А Италия е голяма. Всъщност Италия е третата най-голяма икономика в ЕС след Германия и Франция.

Икономиката на ЕС и по-специално на еврозоната преживя тежка 2011 г. Година на изпитания, които още не са свършили. Борбата сега е за спасяването на общата валута, която не може да продължи да съществува в сегашната си институционална форма. Прачният съюз е изграден, но докато той не е допълнен с икономически съюз общата валута не би могла да просъществува.

Аз виждам дългосрочното решение в изграждането на фискален съюз, който може да се изрази поне в строги правила за балансиран бюджет на страните-членки на еврозоната. И само това да е, вярвам, че ще свърши работа.Всъщност това е и в основата на плана на германския канцлер Меркел и френския президент Саркози за спасяване на Еврото. Изграждането на фискален съюз ще направи и Европейската цетрална банка по-склонна да се намесва в изкупуването на ДЦК на вторичния пазар, което ще намали лихвите за заемане на нов дълг в тези страни. http://www.economist.com/blogs/buttonwood/2011/12/euro-zone-crisis?fsrc=scn/fb/wl/bl/negativereaction

2012 г. ще е тежка, но решаваща за Еврозоната. Не само финансово, но и икономически. Една рецесия в ЕС би се пренесла и в нашата страна. Аз няма да бързам толкова с прогнозиране на песимистичен сценарий. Вярвам, че Европа ще има сили и решителност да избегне нова криза. И все пак да допуснем, че такава криза се състои.



Каква е икономическата политика на България на фона на създалата се неблагоприятна конюнктура? България залага на консервативен бюджет. Или поне така твърди Дянков. Не че не може още разходи да се съкратят, но все пак в сравнителен контекст наистина държавата си поставя скромни икономически цели за изпълняване. Заложен е умерен дефицит и пестене на средства. Казвам консервативен бюджет не заради малките отделени средства. Голямата консервативност на бюджета не се дължи на запазване сегашните нива на публичните разходи, а в запазване на сегашните нива на нереформираност на публичната сфера. Консервативен в смисъл на запазване на сегашния политически общ план на нашата икономика и политика.



Проблемите пред държавата са големи и сега е времето за реформи. Правителството е получило нов транш на доверие от избирателите след като спечели изборите за президенти и местна власт. Сега трябва да направи важните реформи в борбата с корупцията институционалната неефективност. Един от буферите или потенциалните пера в бюджета е да се подобри усвояването на европейските средства. То няма как да се подобри, ако от една страна злоупотребите с тях продължават и ако друга процедурите за кандидатстване са толкова тромави бюрократизирани, че да разколебават кандидатите. ЕС от своя страна държи средствата да се разходват при условия на контрол и проверка. Как правителството ще постигне баланс?

Моето предложение е, че един начин би бил, ако държавната администрация се цифровизира и електронното правителство бъде въведено в страната ни. То ще спести много време и ценни средства, които сега отиват в непроизводителни дейности като чакана по опашки.

Реформа е нужна и в пенсионната система. Пенсионната ни система, както е измислена в момента е буквално банкрутирала. Половината от средствата в нея идват не от осигурителните вноски на работниците, а от републиканския бюджет. Някои решения са: увеличаване на възрастта за пенсиониране. Минаване от предимно „pay as you go” към предимно фондова система, в която всеки пести за собственото си пенсиониране.Реформите на пенсионната система обаче няма да се усетят непосрадствано в краткосрочен план, както ителианският социален министър емоционално посочи при представянето на пенсионната реформа в страната.

БДЖ е предприятие, изправено пред фалит. Държавата трябва да го реформира, но реформите са скъпи, както финансово така и политически. Много хора ще бъдат съкратени и ще останат без реална алтернатива на пазара на труда в условия на затегнато предлагане на работа. Правителството трябва да ги компенсира като олекоти условията за бизнеса.

Държавата наистина се опитва за закрепи цялостната икономическа конюнктура, но мерките които взема са по-скоро козметични и бюджетни, отколкото структурно-реформаторски. Те се изчерпват със счетоводните еквилибристики на финансовия министър да вземе от средствата по едно перо и да ги вложи в друго. Като пример може да бъде посочено решението държавните служители или по-конкретно тези в сферата на сигурността и отбраната сами да плащат осигуровките си. За да не загубят доход държавата ще им увеличи заплатите с колкото са им плащанията към НОИ. Всъщност, както и да го погледнем държавата ще плаща еднакво и в двата случая. Държавата плаща изцяло за своито служители без значение дали ще го наречем заплата или осигуровки. Положителният елемент в реформата се изчерпва с по-голямата счетоводна пригледност. Така ще виждаме по-ясно колко средства всъщност бруто отиват за отбрана и сигурност, което е нещо положително, въпреки че финансово няма да има влияние върху бюджета.

Трябва да се прекрати нечестното преференциално третиране на отделни сектори. В този ред на мисли, държавата трябва да устои на протестите на зърнопроизводителите, чиято наглост е безгранична. В условията на криза това е недопустимо. Да се дават субсидии на богатите зърнопроизводители, които изнасят продукцията си, да речем в Китай е равностойно на това да се дават пари на китайците да потребяват българско жито.

В съдебната система трябва да се подобри отчетността и отговорността, чрез въвеждането на взаимен контрол. Съдебната система е сенчеста, неизборна и безотчетна, а такива места по своята природа са добра среда за развитие на корупцията.

В добрите години ние бяхме склонни да замитаме под килима всички тези проблеми. Говоря не само в България, но и в ЕС като цяло. Икономическият ръст ни позволи да понесем тези нереформирани сектори сравнително леко. Кризата може да има и положителен ефект, като ни покаже размерите на проблемните области и ни представи реформите като неизбежни.

Голяма трудност е, че думата реформа у нас е обществено дискредитирана. От една страна хората искат нещата да стават някак си по-различно, но не искат да извървят пътя към промяната. А той винаги е болезнен. Щом не искаш средството, се отказваш и от целта. Няма реформа, която да не боли и да не включва и загуби. Борисов като популист знае това и затова бяга по възможност от всякаква реформа. Настъпва един момент, когато реформата става безалтернативна и това е моментът на тежката криза. Въпросът е склонни ли сме да изтърпим загуби днес, за да се спасим от катастрофата на гръцкия сценарий утре?