Членството на България в ЕС е поредица от шансове и много отговорности. Шанс за нас е, че се присъединихме не само към най-големия общ пазар в света и водеща икономическа сила, но и че бяхме приети в най-старата общност на демократични държави, които, макар че са толкова различни на пръв поглед, споделят общи ценности и обща история.
Историята на българската евроинтеграция е твърде кратка, но много показателна. Нека да видим какво се случи през в първите 2 години на българското членство в ЕС.
Самият факт, че станахме пълноправен член през 2007 е шанс. Всички бяха наясно, че не сме подготвени за това, както правителството в София, така и бюрократите в Брюксел. Отлагането на членството с една година нямаше да ни направи по готови. То щеше да доведе до масово недоволство, инатливо нежелание за промени и политическа нестабилност с непредвидими последици. Това би подействало обезкуражаващо и в крайна сметка резултатът би бил застой. От друга страна преждевременното ни приемане беше посрещнато с невиждани новогодишни тържества и чувство за добре свършена работа. Работата, обаче, не е свършена. Тя трябваше да започне с нови сили и мотивация в новите условия, в които сякаш по чудо се намерихме.
Ние изпаднахме в състояние на безцелно съществуване. Преди знаехме каква е целта: Членство на всяка цена през 2007! Изникна въпросът какво да се прави след това, а за него нямахме готов отговор, сякаш никога не сме вярвали, че България може да бъде член на ЕС. Безметежното ни съществуване в крайна сметка доведе до реформаторски застой. Не бяха изградени институциите, чрез които българският предприемач, селски стопанин или органите за местно самоуправление трябваше да се възползват от митичните европейски фондове. Те си останаха митични. Така може да бъде описана първата година на българското еврочленство. В тази година се ориентирахме в обстановката и се опитвахме да осмислим случващото се.
Понеже не знаехме как да действаме, я подкарахме, както досега. Политическата летаргия беше последвана от грубо събуждане. Новата 2008 година започва по-тихо от предходната. Европейската комисия отправя критики към България в доклада за напредъка ни през февруари. Никаква реакция „Те постоянно ни критикуват за нещо”, мислим си ние. После самият председател на Комисията Жозе Мануел Дурао Барозо дойде на посещение. Той не пристигна в България, за да получи държавни почести или да го заслепим с блясъка на някой орден за големи заслуги към републиката. Той дойде, за да ни каже в прав текст: „Честно казано, очакваме по-конкретни резултати в борбата срещу организирана престъпност и корупцията Безкрайните разследвания и отложени съдебни заседания не означават нищо за правосъдието. [...] Европейската комисия не може да бъде съдия, не може да замени изпълнителната и съдебната власт.” Но и това отзвуча бързо, като поредното беззъбо обвинение на „онези там в Брюксел”. След като вече прекрачихме прага на нашия общ европейски дом ние твърде бързо свикнахме с уюта на пълноправното членство, което прерасна в чувство на надменна недосегаемост. Не трябва да си мислим, че България е единствената страна в ЕС с подобни проблеми. Според списание „Икономист” общото между страните на петото и шестото разширяване е, че преди преди присъединяването към ЕС страните от централна и източна Европа полагат големи усилия, за да се реформират, но след приемането им настъпва масово отпускане. По-лесно е да се влияе на страна преди да се присъедини, отколкото след това.
Случи се така, че за наша най-голяма изненада Европейският съюз се оказа съвсем не е толкова безобиден, колкото предполагахме. Лавинообразно започнаха да валят новини за скандали и спрени еврофондове. Сумите набъбваха със стотици милиони евро. Замразени са около 500 милиона евро предприсъединителна помощ. Както и самото име подсказва тези пари се отпускат преди страната да се присъедини към ЕС. За пример може да послужи известната програма ФАР, където ни остава само един месец докато изтече срокът за сключване на договори.
Журналистите започнаха да говорят за „кървави писма” от Брюксел, които впоследствие придобиха вид на доклади. В тях ни обвиняват освен с абстрактните: липса на административен капацитет, корупция, и беззаконие и за нещо съвсем конкретно. В доклада на европейската служба за борба с измамите ОЛАФ се казва, „че няма централна структура, която да поеме отговорността”. Отговорността се явява ключов термин. Отговорността е разпиляна на малки части в много институции. Това е много удобна система, в която при успех всички си приписват заслуги, докато при провал, виновни няма. Всеки, който се е изправял пред българската държавна администрация знае, че и за най-елементарната процедура трябва все още да се премине през много кабинети и да се изпълнят куп бюрократични формалности. Франц Кафка казва, че: „оковите на изтерзаното човечество са направени от канцеларска хартия”. Ние сякаш живеем в някакъв абсурден процес, в който кипи институционално действие без реално нещо да се случва, докато най-накрая сме изправени пред свършения факт на произнесената присъда. Екшън планове с повече екшън, отколкото целенасочено планирано действие.
Добре де и преди имаше корупция и сега има корупция. И преди се крадеше и сега се краде. С какво сега ситуацията е по-различна? Досега крадохме от самите себе си, от държавния бюджет. В условията на пълен институционален мрак за неугледно бързото държавно харчене, гражданският контрол, гражданското общество едва мъждука. Съдебната система е неефективна, а журналистите са периодически подлагани на натиск и побой. Докарани са до инвалидност в борбата си срещу престъпността. Една статия на вестник Таймс от 10.04.2008г. започва така: „В България всяка престижна работа може да те убие.”
Разликата е, че сега сме във фокуса на европейското обществено мнение.
Разликата е, че сега посегнахме на общностните пари. Парите на нидерландския, белгийския или като цяло европейския данъкоплатец. За тяхното разходване е отговорна Европейската комисия. Всеки скандал за злоупотреба с европейските фондове не е само скандал в България. Той отеква в другите европейски страни, подет от най-реномираните западни медии. Скандалът с Фонд републиканска пътна инфраструктура не е скандал само за републиката, а за цялата общност.
Европейският съюз не за пръв път се сблъсква с корупцията. Тя съществува дори в самата Комисия. През 1999г. всички членове на Европейската комисия, оглавявана от Жак Сантер подават оставка. Отправените им обвинения на български език могат да се преведат като шуробаджанащина. Тогава заради действията на отделни комисари, целият колеж беше изправен пред избора или да си подаде оставката или Европейският парламент да гласува вот на недоверие. Именно Европейският парламент излезе със следното изявление: „Става все по-трудно да се намери някой, който да има дори с най-малко чувство за отговорност” Въпросът не е дали съществува корупция. Да, тя съществува и то навсякъде. Въпросът е дали ние толерираме корупцията.
ЕС не търпи беззаконието и затова си е изградил система за борба срещу него. Системата се нарича правова държава. Самият ЕС е основан на договорна основа, основан е на върховенството на закона. Ситуацията за България изведнъж става безкрайно ясна: Имаме две алтернативи: Или да спазваме правилата, които доброволно сме се договорили да спазваме, или не. В единия случай ще може да да се възползваме от правата и благата, които членството ни в ЕС носи, а в другият случай ще загубим едното, а след него може би и част от другото. Европейският комисар Меглена Кунева каза, че е по-добре парите да бъдат спрени, отколкото откраднати. Дори отделни сенчести клики да можеха да се възползват от европейските пари, това ще бъде спряно като се спре и самото финансиране от страна на Комисията.
Привидно от състоянието, в което се намираме, ние не черпим ползи. Спрените евросредства са отложени шансове за много потенциални бенефициери. Във финансовата рамка на ЕС 2007-2013 за България са предвидени 11 милиарда евро, но само при условие, че сме в състояние да ги усвоим. Освен това самата България има задължения към общностния бюджет, които възлизат на 300 милиона евро годишно и които ние сме длъжни да платим, безотносително към факта, че не сме усвоили полагащото ни се или че някои фондове са замразени. Печалбата от членството ни в ЕС не се изразява като разликата между това колко сме внесли и колко сме получили. Дори напротив.
В този момент именно в спирането на средствата се крие един огромен шанс за България. Спирането на средствата би трябвало да отрезви политиката ни. Хората не се променят, когато им кажеш да се променят. Те се променят единствено, когато видят, че нямат друг избор. Такава е и ситуацията в България. Ако искаме средствата да бъдат отблокирани сме длъжни да продължим с реформите.
За развитието на икономиката реформите са много по-важни от субсидиите. Латинският корен на думата subsidium означава помощни войски, помощ, подкрепа. Субсидиите са просто допълнителна помощ за развитие, а не неговата основа. От това да имаме работеща съдебна система, надеждна и насочена към гражданите държавна администрация ще спечелим много повече, отколкото от митичните еврофондове. Една от най-важните реформи, които трябва да предприемем е ясното регламентиране на това кой носи отговорност. Зад всяка институционална дейност трябва да стои конкретно длъжностно лице, което да поеме отговорността. Според ОЛАФ това не е постигнато. Ако използвам езика на докладите това би било крачка в правилната посока.
Нека се върнем на докладите и сравним текстовете за България и Румъния. Това ще ни помогне да разберем как стои нашата страна сравнена с близка, както географски, така и по степен на развитие държава и да си отговорим на въпроса: С какво положението у нас е по-лошо? За Румъния се казва, че „промените в институциите и процедурите през последните години в тази посока започват да водят до някои първи резултати.”, докато при нас: „Оценката се фокусира върху сериозните трудности, които българското правителство изпитва при осъществяването на реален напредък в съдебната реформа и борбата с корупцията и организираната престъпност.” „Румъния продължава да постига напредък в борбата срещу корупцията на местно ниво, но трябва да произведе повече резултати.” Нашите действия в борбата срещу корупцията са определени като „незначителни” и тн. Най-страшна е липсата на желание за промяна в България. Румънците може да не са много по-напред, но полагат някакви усилия.
Ако обобщим, Румъния не се намира много по-напред от нас. Разликата между двете страни е, че в Румъния ЕС вижда желание за реформи и конкретни действия, които са предприети, докато ние не правим почти нищо. Това правене на нищо е чиста проява на надменност, която не се харесва на ЕС. Кражбите по предприсъединителните фондове не са от тази година, нито пък се случват само у нас. В Румъния фондовете не са спрени. Опитите за реформа в Румъния бяха оценени положително и финансирането не беше пипнато, докато нашето надменно бездействие беше санкционирано със спиране на европейските пари, за което сами сме си виновни.
Европейският съюз предоставя много шансове за развитие на своите страни-членки, които не се изразяват като счетоводен баланс на приходи и разходи. В ЕС границите са на път да се превърнат в историческа реликва. Общият пазар и 4те свободи на движение: на хора, стоки, услуги и капитали са основополагащи. Европейското право ни дава сигурността, че ще намерим близки институционални практики навсякъде. Как България да се впише в тази нова за нея среда?
Ние се оправдаваме, че сме млада демокрация и че трябвало да се справяме с проблемите, които старите демокрации са имали преди 100 - 200 години. Наистина трябва да се справяме с такива проблеми, но подобни оправдания не важат. Никой не ни е карал да се присъединяваме към ЕС. Ако искаш да се присъединиш, трябва да покриеш изискванията, които са валидни за всички страни-членки. Без задължения не може да има права. Задължението означава поемане на отговорност. Трябва да поддържаш високо темпо не само за да не изостанеш, а за да догониш напредналите.
Имаме много за наваксване, твърде много, а време за губене няма.
Thursday, January 29, 2009
Wednesday, January 21, 2009
Жан Моне – невидимият в сенките
“Световният мир не може да бъде запазен без творчески усилия, съответстващи на опасностите, които го заплашват.”
Така започва декларацията от 9.05.1950г. на френския външен министър Робер Шуман. Тази декларация е революционно нов етап от развитието на европейската история и слага началото на същинската европейска интеграция.
Авторът на декларацията Шуман не е френският министър, чието име тя носи. Авторът е една енигматична личност, който не обича светлината на прожекторите. Той действа тихо и задкулисно, за да сложи началото на грандиозния проект на европейското обединение. Името му е Жан Моне. Приносът на Жан Моне за европейското обединение е несъизмерим със славата на този дребничък човек, който е почти неизвестен на по-широката общественост. Неговият успех се дължи именно на тази липса на публичност. Той действа в тесните кръгове на висшите политици, без сам той някога да е заемал изборен политически пост. Неговите предложения нямат принадлежност към политическите идеологии, а са прагматични технически решения на конкретни належащи проблеми. Моне не е само прагматик. Той е и визионер за бъдещето на Европа, за нейното обединение. Майсторството на Моне се крие в това, че той успява да съвмести идея и практика. Успява да сведе европейската интеграция до конкретни малки проблеми за решаване, при които е много по лесно да се стигне до съгласие.
Моне е човек здраво стъпил на земята още от своето израстване в семейната среда. Майка му го учи винаги да се опира на действителността.
Жан Омер Мари Габриел Моне се ражда на 9.09.1888г. в град Коняк. Неговият баща е производител и търговец на едноименната напитка и младият Моне бързо е приобщен към семейния бизнес. На 16 години той заминава за Лондон, за да представлява фирмата, без още да е завършил своето образование в лицея. На тръгване баща му го съветва: „Не носи книги. Никой не може да мисли вместо тебе. Гледай през прозореца, говори с хората”. Посредством международната търговия Моне се запознава с тънкостта на международните отношения и умението да преговаря. Той се учи от опита на живота и личните наблюдения от търговските си пътувания до най- различни краища на света: от прериите на западна Канада, през Скандинавия и Русия, до устието на Нил.
Годините, прекарани в в Америка наистина оказват голямо влияние, а връзките които прави там ще изиграят важна роля впоследствие. “Това, което открих в Америка беше нещо повече и се наричаше другояче: това беше експанзията. За първи път срещнах народ, чието занимание не беше да ръководи това, което съществуваше, а неуморно да го развива. Те не мислеха за пределите, не знаеха къде е границата.” Едно от неговите търговски пътувания, в което разменя коняк срещу кожи го отвежда в канадския град Калгари. Там той пита един ковач какви са транспортните средства. Без да прекъсва работата си ковачът му казва, че няма такива, но би могъл да използва неговия кон. „Когато си свършите работата просто го завържете пак тук.” За тази случка Моне казва, че “Навсякъде отново и отново се сблъсквах с това впечатление, че там, където пространството не е ограничено, и доверието не познава граници.” Там за първи път му идва идеята за международното обединяване на ресурси.
Моне за първи път прилага своя метод за обединяване на ресурсите на различни страни през Първата световна война Тогава започва да се оформя почеркът и на бъдещите му инициативи.
Когато избухва Първата световна война Моне е на 26 години. Той не взема участие в бойните действия, тъй като е освободен от военна служба по здравословни причини. Той обаче дава своя принос по друг начин. Моне забелязва, че доставките по море на съюзниците не са организирани адекватно и предлага директно на френския премиер Рене Вивиани своя план. Моне предлага доставките на съюзниците да бъдат администрирани от един общ орган, а не всяка страна отделно за себе си. За тази цел в Лондон е създадена Международна комисия по доставките. Моне е назначен за френски представител в този общ координационен орган. Отначало започва с координиране на зърнените даставки докато през 1917г. програмата не обхваща всички морски конвои.
След войната края на войната Моне продължава международната си дейност. През 1920. той е назначен на поста заместник-генерален секретар на Обществото на народите и се установява в Женева. Участва в няколко важни акции, сред които: подялбата на областта Горна Силезия между Германия и Полша, както и стабилизирането на австрийската икономика, където демонстрира способностите си на неуморен преговарящ. Отначало харесва идеалите на новата организация, но впоследствие остава разочарован от фактическото й безсилие. Разочарованието му всъщност се дължи на един основополагащ фактор, валиден не само за ОН, но и за всички международни организации: Вземането на решенията с единодушие от страните-членки. Според този принцип. всяка една 58-те страни-членки, с правото си на вето може да блокира решения, касаещи всички останали. По този начин организацията е лишена от ефективност.
През 1923г. напуска ОН и се завръща към семейния бизнес, който по това време изпитва затруднения.. След като стабилизира фирмата, Моне я поверява на свои братовчеди и заминава за Америка, където работи за инвестиционната компания Blair & Co. В Америка той се запознава с Джон Фостър Дълес и Джордж Бол. (*Бъдещият държавен секретар на САЩ 1953 - 1959 г.; ** Американски политик, който по времето на Кенеди ръководи специална работна група за изготвяне на търговската и митническа политика; посланик на САЩ в ООН - Б. пр.) „В Америка нищо важно не може да бъде направено без адвокат.”
Неговата дейност включва международни мисии. През 1927г. и 1928г. успява да стабилизира полската злота и румънската лея. Моне натрупва голямо състояние по време на престоя си в Америка, но го губи с настъпването на Голямата депресия през октомври 1929г. През 1933г. се заема с програма за модернизацията на Китай. Става съветник на китайския лидер генералисимус Чан Кай Шек в изграждането на железопътната система на страната и предлага да се създаде една нова изцяло китайска банка.
В стила на Моне е да намира невероятни решения на трудностите, като неизтощимо да преследва целите си. През 1929г. Моне се влюбва в италианската художничка Силвия ди Бондини. По това време тя е омъжена и е невъзможно да получи развод. На Моне му отнема 5 години, за да намери решение. През 1934г., докато пътува по транссибирската линия на връщане от мисията си в Китай, той слиза в Москва, където го очаква Силвия. Използвайки своите връзки, Моне успява да й издейства съвестко гражданство, което е последвано от разтрогване на предишния й брак. Те се женят в Москва, след което заминават в Париж и Ню Йорк, и накрая отново в Шанхай, където Моне трябва да продължи работата си по китайската железница. Моне не е човек, който се застоява на едно място. (Stanislaw, Yergin 1998:30)
Възходът на нацизма през 30те кара Моне да преосмисли стратегията на съюзниците. Според него Франция и Англия трябва да осъществят преимущество във въздушното пространство. Нужни са повече самолети, а те ще дойдат от САЩ Френският премиер Едуар Деладие го изпраща на тайна мисия във Вашингтон за поръчката на 600 самолета. Мисията е наистина деликатна тъй като САЩ все още водят политика на изолационизъм, която поне официално им забранява търговията с оръжие. Успява да убеди Франклин Делано Рузвелт да превърне Америка в „арсенал на демокрацията”.
С избухването на войната съюзниците се обръщат към координационните способности на Моне. Той е избран за ръководител на Френско-английския икономически координационен комитет, който да отговаря за доставките през Атланкика. Бързото напредване на немските военни части не може да бъде спряно британските войски са евакуирани през Дюнкерк. В момента, в който загубата на Франция изглежда неизбежна Моне съвместно с Чърчил съставя план за Френско-Английски съюз и го представя на френския военен министър генерал Де Гол. В текста на декларацията от 16.06.1940 г. е записано: „Двете правителства заявяват, че Франция и Великобритания вече не са две нации, а един Френско-Британски съюз. […] Всеки френски гражданин ще се ползва непосредствено с британска националност. Всеки английски поданик ще стане френски гражданин. […] Двата парламента ще бъдат формално асоциирани.” Генералът телефонира на френския премиер Рейно, който подкрепя плана. няколко дни по-късно Рейно губи мнозинството и е заменен от маршал Петен. Старият военен герой на Първата световна война е категорично против създаването на такъв съюз, като го нарича обвързване с труп.
Моне си сътрудничи с Де Гол и се включва в създадения през лятото на 1943г. Комитет за национално освобождение, бъдещото временно правителство на Френската република. По време на работата му в комитета той декларира в меморандум от 5.08.1943: „В Европа няма да има мир, ако страните са възстановени на базата на националния суверенитет и съпътстващата го политика на високомерие и икономически протекционизъм (...) Eвропейските държави са твърде малки, за да дадат на народите си просперитета на модерните условия. Ще бъдат нужни по-големи пазари. (...) Просперитетът и социалния прогрес ще бъдат непостижими, докато европейските нации не формират една федерация на „ Европейското единство” която ще създаде единна икономическа единица.
Две години преди войната да е завършила Моне се заема да проектира мирното възстановяване на Франция. От есента на 1943 г. Жан Моне е натоварен от новата легитимна власт на страната да осигури закупуването и доставката на стоки, от които страна ще има нужда от първия ден на своето освобождение. Той остава във Вашингтон до лятото на 1945 г. в ролята на ръководител на френския Съвет по снабдяването. Недостигът обхваща всичко: суровини, оборудване, хранителни продукти. Материалните ресурси, получени в рамките на облекченията, предоставени на европейците по сделката “заем-наем” със САЩ, позволяват на французите да избегнат абсолютната нищета. Състоянието на икономиката на страната при възстановяването на мира е изключително нестабилно. Брутният вътрешен продукт е свит от войната с близо 50 %, докато този на Великобритания е повишен с около 15 %, а този на Съединените щати – с 70 %. Разрушенията в производствената система и инфраструктурата се прибавят към историческото изоставане на Франция в индустриализацията и дълбокия упадък, в който тя е изпаднала между двете войни.
Моне критикува обсесията на Де Гол за френско величие: “Вие говорите за величие, но французите сега са слаби. Няма да има величие, докато французите не придобият статуса, който съответства на величието. За това е необходимо да се модернизират. Трябва материално да преобразим страната.” Де Гол отвръща: „Прав сте. Искате ли да опитате?”
Опитът се казва комисия по планирането, а Моне е неин ръководител. Той формулира дилемата съвсем просто: „Модернизация или упадък” застава начело на френската комисия по планирането, която си поставя 4-годишен план икономическо възстановяване и модернизацията. Тази комисия работи много тясно с представители на политически, икономически и синдикални интереси и координира техните усилия, създавайки социален диалог. Философията на френското планиране е в съзвучие с икономическата доктрина в страната, която определя голяма роля на държавата в икономиката, съчетавайки свободния пазар със социалистически практики. Непосредствените задачи пред Франция са набавянето на продоволствени продукти и попълване на резервите от чужда валута, които са се стопили изцяло през военните години и които са нужни за вноса. Следват инвестиции в индустриалните сектори с цел задминаване на показетелите от 1929 с 25% до края на 1950г.
1950г. е знакова за Моне. Тогава той създава най-значимия си план, който цели да помири Германия и Франция, както и да постави на основите на европейското обединение. За да разберем стойността на предложението на Моне, трябва първо да обърнем внимание на историческия контекст, довел до създаването му.
Следвоенното възстановяване на Европа на фона на глобалното противопоставяне между изтока и запада повдига въпроса за бъдещето на Германия. Съединените щати искат една силна и укрепнала Германия, която да бъде ценен съюзник в борбата за надмощие в биполярния свят. В началото на 1948г. САЩ и Великобритания сливат окупационните си зони в „Бизония”. Франция също се присъединява, но при условие, е се създаде Международно управление на Рур, което да позволи на французите да контролират голяма част от ресурсите на областта за нуждите на своята икономика. Освен това на немската област Саар е даден статут на френски протекторат, който впоследствие е върнат на Германия през 1957г. след рефередум. В духа на дългогодишното противопоставяне между Германия и Франция се следва политиката, че силата на едната страна задължително е за сметка на слабостта на другата. Политиката е игра с нулев резултат. Бързото възстановяване на германската икономика, поверена на Лудвиг Ерхард се посреща с притеснение на запад от Рейн. Към това може да се прибави и политическото възраждане на Германия. На 8.05.1949г. е приет основния закон на страната, който формално слага началото Федерална република Германия. За Бундесканцлер е избран бившият кмет на Кьолн доктор Конрад Аденауер.
Френското предложение за международно управление на Рур не намира привърженици. Освен Германия, която е непосредствено потърпевша, срещу него се изказват и правителствата на САЩ и Великобритания. Това управление много ясно напомня на инициативата на френския премиер Реймон Поанкаре за военно окупиране на Рурската област през 1923 – 1924г., което да принуди победената Германия да изплати репарациите и което причинява хиперинфлация в Германия и не носи нищо на Франция.
През пролетта на 1950г. американския държавен секретар Дийн Ачесън и британският външен министър Ърнест Бевин отправят ултиматум на Франция, с който я приканват незабавно да вземе мерки. За Америка не може да има силна Европа без силна Германия. Една силна Германия би предизвикала недоверие във Франция.
Задачата пред Франция не е лесна. Как да се интегрира Германия в западния блок, без това да застраши сигурността на Френската република? Как да се съвместят интересите на двете държави. Повече от ясно е, че въпросът не търпи отлагане.
Човекът, който разсича гордиевия възел, е Жан Моне. Той съчетава решаването на конкретните проблеми със своята идея за наднационалност, за да се роди планът „Шуман”. Моне е прагматик. Той има способността да дава конкретни решения за конкретни проблеми. Голямата идея е да се прекрати вековната вражда между двете нации, ще бъде осъществена на малки стъпки, под формата на конкретни технически решения на конкретни икономически задачи. С тази цел ще се създаде наднационална институция, неподвластна на нито една от двете държави, която да обединява производството на два ключови отрасъла за икономиката и военното дело, именно: въгледобива и производството на стомана. За този план бъдещият министър-председател на Великобритания Харълд Макмилън ще каже: „Това е една революционна, почти мистична концепция”. Моне пише 9 редакции на своя план, бродейки из швейцарските Алпи, преди да го представи на френския външен министър Робер Шуман. Самият Шуман има забележителна биография. Той е роден в Люксембург през 1886г., но живее в Елзас и Лотарингия, които по това време са немска територия. Следва право в Берлин, Бон и Мюнхен. По време на Първата световна война е мобилизиран в германската армия, но не участва в директни бойни действия. След края на войната, когато Германия губи двете области, Шуман става френски гражданин. Той е идеалният избор за френско-германското помирение. Моне му връчва своя план, когато министъра чака своя влак за Мец на Gare de l’Est, където ще прекара уикенда. Шуман казва: “Прочетох бележката. Това е интересно. Ще ми свърши работа.”
На 9.05.1950г. в сградата на Външното министерство на улица „Ке д’Орсе” Робер Шуман прочита декларацията, написана от Жан Моне, но останала известна като декларацията „Шуман”. В нея се казва:
Европа няма да се изгради отведнъж като цялостна конструкция: тя ще се създаде чрез конкретни реализации и на първо място чрез фактическа солидарност. Обединението на европейските нации изисква премахване на вековната вражда между Франция и Гермния.(...)
Френското правителство предлага де се постави целият френско-германски добив на въглища и стомана под управлението на общ върховен орган в организация, отворена за участие и към други европейски страни.
Общото ползване на въглищата и стоманата непосредствено ще осигури изграждането на общи основи за икономическо развитие, първи етап от европейската федерация, и ще промени съдбата на тези области, произвеждали в продължение на векове оръжия, чиито жертви най-често са бири самите те.
Производствената солидарност, която ще бъде скрепена по този начин, ще покаже, че всякаква война между Франция и германия не само немислима, но и материално невъзможна.
Предложението на Моне отговаря на френските интереси. Фрация ще има лесен достъп до германските ресурси, без да й бъде наложен дискриминационен режим или военна окупация, както след Първата световна война. Освен това фрнеските служители ще следят облизо германското развитие. От друга страна, западногерманският канцлер Аденауер приема въодушевено предложението като вижда в него шанс за възвръщане на международния престиж на ФРГ, както и относителен контрол над индустрията. Канцлерът казва: „Г-н Моне, аз считам осъществяването на френското предложение за най-важната задача, която ме очаква. Ако успея да я доведа до успешен край, ще смятам, че не съм живял напразно.” Великобритания е категорично против. Министър-председателят Клемънт Атли заявява, че е недопустимо „най-важните икономически сили на тази страна да бъдат предадени на орган, който е напълно недемократичен и неотговорен пред никого.” Особено плашеща за Британия е перспективата за отдаване на суверенитет, която лежи в основата на плана.
Опасенията за отдаване на суверенитет са оправдани. Моне прави окрита политическа заявка за създаването на федерация между европейските дръжави като една бъдеща крайна цел. Непосредствените мерки са с конкретен икономически обхват и ограничено поле на действие – въглищата и стоманата. Моне обаче се надява, че впоследствие интеграцията ще продължи и в други икономически сектори. Икономическата логика подсказва, че интеграцията в един сектор, ще окаже натиск за интеграция в друг сектор, който е свързан с първия, като по този начин се създаде един непрекъснат самозадвижващ се и самоускоряващ се процес, който в крайна степен трябва да обхване и политиката. В едно комюнике от 1960г. той пише:
Мисля, че днес все още няма условия за една политически единна Европа, така както през 1950 г. беше невъзможно да се говори за икономически съюз, който днес обаче е на път да се осъществи.
Вярвам, че така както Общността за въглища и стомана направи възможно създаването на общ пазар, който днес прави възможен икономически съюз, така и утре икономическият съюз ще създаде условия за постигането на политическо единство.
Моне е казвал: „Без хора нищо не е възможно. Без институции нищо не е трайно.” На 15.04.1951 г. в Париж е подписан договорът за създаване на Европейската общност за въглища и стомана. Страните основателки са Франция, Федерална република Германия, Белгия, Нидерландия, Люксембург и Италия. Председателския пост на Върховния орган заема Жан Моне. Организацията установява един общ пазар, лишен от национални мита, квоти и регулации, касаещи тези два сектора.
Работата на Моне е наполовина свършена. Освен икономически германският въпрос има и политически измерения.
Декларацията на Шуман не засяга друг важен проблем за Федералната република – превъоръжаването. Избухналата през 25.06.1950г. Корейска война, кара САЩ да настояват Европейските държави да предприемат по-решителни мерки за сигурността си, в това число и Германия. Франция не иска да види възстановена германската армия само 5 години след края на Втората световна война. Моне се притеснява, че ако Германия бъде приета в НАТО и по този начин възстанови напълно суверенитета си, това би я разколебало да участва по-нататък в създаването на ЕОВС. Той измисля нов план, който да създаде Европейска отбранителна общност. Моне търси подкрепа сред висшите политици във Франция за новия си проект. Шуман е силно против превъоръжаването на ФРГ и отхвърля предложението. Благосклонен към плана се оказва тогавашният премиер Рене Плевèн, откъдето идва и името на плана: „Плевен”. В сърцевината на предложението стои създаване на европейска армия, в която да се включат германските военни части. За разлика от ЕОВС, който е един икономически проект, проектът за Европейска отбранителна общност има строго политически характер. Освен това, планът е дискриминационен спрямо Германия. Тя единствено няма право да има свои войски извън европейската армия, докато всички останали страни имат и свои национални армии. Аденауер все пак се съгласява да участва, но в замяна иска: пълно признаване суверенитета на ФРГ, равнопоставено отношение спрямо немските войници в общността, разрешение за членство в НАТО, край на окупацията и сключване на мирен договор. На 27.05.1952г. е подписан договорът, учредяващ Европейската отбранителна общност. Председателят на Парламентарната асамблея на ЕОВС Пол Анри Спаак иска да стигне по-далеч, като създаде Европейска политическа общност, която да е институционален покрив на ЕОВС и ЕОО. Преди това обаче трябва да влезе в сила договорът за ЕОО, а за да влезе в сила един международен договор в сила трябва да бъде ратифициран от държавите-участнички. Ратификационният процес удря на камък точно в страната, предложила инициативата.
Правителствата в Четвъртата република се държат на много крехки мнозинства и никое не иска да рискува с толкова деликатен и спорен проект като ЕОО. През 1954г. Франция губи войната във Френски Индокитай. Този инцидент довежа на власт крайния националист Пиер Мендес Франс, който решава да постави текста на договора на гласуване в националното събрание. Резултатът е 264 „за” срещу „319” против. Европейската отбранителна общност отива в историята.
Реакцията на Моне е да се въздържи от втори мандат като председател на Върховния орган ЕОВС. През юни 1955г. е свикана конференция в Месина, която да определи заместника на Моне. Конференцията трябва да отговори и на друг още по-важен въпрос: Каква форма трябва да придобие европейската интеграция след двойния провал на Европейската отбранителна и политическа общност? Предложението на Моне е да се продължи със секторната интеграция. Ако въглищата и стоманата принадлежат на миналото, ядрената енергетика принадлежи на бъдещето. Нидерландския външен министър Йохан Бейен предлага да се създаде общ пазар между „шестте”. Ще бъдат премахнати митата върху стоките между държавите – членки и ще бъде определена еднаква външна тарифа. Ще бъдат установени четирите свободи на движение: на стоки, капитали, услуги и работна ръка. Резултатът от тази конференция са подписаните на 25.03.1957г. Римски договори, които слагат началото на Европейската общност за атомна енергия (Евратом) и Европейската икономическа общност (ЕИО).
Стилът на Моне е да действа в сенките, почти конспиративно. Той създава своя неправителствена организация, група за действе, наречена „Комитет за създаване на Обединени европейски щати”, чрез който да лобира за европейското обединение. Този комитет се превръща в мощно оръжие за неформално задкулисно въздействие върху политиката. В него членуват различни партийни лидери, представители на синдикатите и бъдещи държавни глави. Моне желае да създаде една широка подкрепа за европейското изграждане и затова се ангажира да създаде връзки на доверие с толкова обширен спектър на представени интереси. Някои от по-известните личности, взели участие, са: Валери Жискар д’Естен, Вили Брандт, Хелмут Шмидт, Джузепе Сарагат, Едуард Хийт. Моне се стреми да получи достъп до най-високите политически кръгове и да влияе на политиките без да участва лично в процеса на вземане на решения.
Жан Моне се стреми да постигне консенсус. Неговата идея не е просто да намери пресечната точка с идеите на събеседниците си. Целта му е да се открие общият интерес. (Фонтен 2006:60)
През годините на съществуването си комитетът на Моне се свързва с няколко важни инициативи. Една от тях е срещата между Кенеди и Моне, в която американския президент се изказва в полза на европейската интеграция: „Съединените щати наблюдават това огромно начинание колкото с надежда, толкова и с възхищение. Ние не гледаме на една силна и обединена Европа като на съперник, а като на партньор. Една от основните цели на нашата външна политика от 17 години насам е да допринесем за нейния прогрес.” Америка и Европа са поставени на равноправни начала.
Връщането на Де Гол на власт през 1958г. връща и политиката на величие. За да има баланс в рамките на общността Моне започва да лобира за присъединяването на Великобритания, която да бъде противотежест на Франция. Битката не е лека. Великобритания на два пъти получава отказ за членство еднолично от Де Гол през 1963 и 1967г., за да се присъедини най-накрая през 1973г., когато начело на Петата република застава Жорж Помпиду.
Последната инициатива на Жан Моне е създаването на Европейския съвет. В свое комюнике той говори за нуждата да се създаде „Временно европейско правителство”. Това ще са периодични срещи (три пъти в годината) на ниво държавни ръководители на страните-членки в Европейската икономическа общност. Предложението е нов подход за Моне, защото там не трябва да се решават технически проблеми, а главно да се постига съгласие по политически въпроси от общ характер. (Фонтен 79) Целта е общността трябва да намери общи решения на общите проблеми. Идеята на Моне е приета, но името на срещите е променено. Те няма да се наричат „Временно европейско правителство”, защото това название съдържа в себе си твърде ясни федеративни нотки. За да се успокои напрежението, срещите на върха са наречени просто Европейски съвет. Европейският опит досега е показал, че използването на силни думи, свързани с националната държава винаги е било в ущърб на целите на интеграцията. Най-пресният пример е реториката в текста на Европейската конституция, която беше отхвърлена през 2005г.
Вместо заключение. В началото на 1963г., когато отива в Ню Йорк, за да получи престижния Орден на свободата, на Жан Моне е предадено следното послание от Кенеди: “Уважаеми г-н Моне, в течение на векове императори, крале и диктатори са се опитвали да наложат на Европа със сила нейното обединяване. За добро или за зло те са се провалили. Но вдъхновявана от Вас, за по-малко от двайсет години Европа напредна към единството повече, отколкото от хиляда години насам. Вие и тези, които работят с Вас, градихте с хоросана на разума и с тухлите на икономическите и политическите интереси. Вие преобразявате Европа единствено със силата на една конструктивна идея.”
Добрин Станев
Така започва декларацията от 9.05.1950г. на френския външен министър Робер Шуман. Тази декларация е революционно нов етап от развитието на европейската история и слага началото на същинската европейска интеграция.
Авторът на декларацията Шуман не е френският министър, чието име тя носи. Авторът е една енигматична личност, който не обича светлината на прожекторите. Той действа тихо и задкулисно, за да сложи началото на грандиозния проект на европейското обединение. Името му е Жан Моне. Приносът на Жан Моне за европейското обединение е несъизмерим със славата на този дребничък човек, който е почти неизвестен на по-широката общественост. Неговият успех се дължи именно на тази липса на публичност. Той действа в тесните кръгове на висшите политици, без сам той някога да е заемал изборен политически пост. Неговите предложения нямат принадлежност към политическите идеологии, а са прагматични технически решения на конкретни належащи проблеми. Моне не е само прагматик. Той е и визионер за бъдещето на Европа, за нейното обединение. Майсторството на Моне се крие в това, че той успява да съвмести идея и практика. Успява да сведе европейската интеграция до конкретни малки проблеми за решаване, при които е много по лесно да се стигне до съгласие.
Моне е човек здраво стъпил на земята още от своето израстване в семейната среда. Майка му го учи винаги да се опира на действителността.
Жан Омер Мари Габриел Моне се ражда на 9.09.1888г. в град Коняк. Неговият баща е производител и търговец на едноименната напитка и младият Моне бързо е приобщен към семейния бизнес. На 16 години той заминава за Лондон, за да представлява фирмата, без още да е завършил своето образование в лицея. На тръгване баща му го съветва: „Не носи книги. Никой не може да мисли вместо тебе. Гледай през прозореца, говори с хората”. Посредством международната търговия Моне се запознава с тънкостта на международните отношения и умението да преговаря. Той се учи от опита на живота и личните наблюдения от търговските си пътувания до най- различни краища на света: от прериите на западна Канада, през Скандинавия и Русия, до устието на Нил.
Годините, прекарани в в Америка наистина оказват голямо влияние, а връзките които прави там ще изиграят важна роля впоследствие. “Това, което открих в Америка беше нещо повече и се наричаше другояче: това беше експанзията. За първи път срещнах народ, чието занимание не беше да ръководи това, което съществуваше, а неуморно да го развива. Те не мислеха за пределите, не знаеха къде е границата.” Едно от неговите търговски пътувания, в което разменя коняк срещу кожи го отвежда в канадския град Калгари. Там той пита един ковач какви са транспортните средства. Без да прекъсва работата си ковачът му казва, че няма такива, но би могъл да използва неговия кон. „Когато си свършите работата просто го завържете пак тук.” За тази случка Моне казва, че “Навсякъде отново и отново се сблъсквах с това впечатление, че там, където пространството не е ограничено, и доверието не познава граници.” Там за първи път му идва идеята за международното обединяване на ресурси.
Моне за първи път прилага своя метод за обединяване на ресурсите на различни страни през Първата световна война Тогава започва да се оформя почеркът и на бъдещите му инициативи.
Когато избухва Първата световна война Моне е на 26 години. Той не взема участие в бойните действия, тъй като е освободен от военна служба по здравословни причини. Той обаче дава своя принос по друг начин. Моне забелязва, че доставките по море на съюзниците не са организирани адекватно и предлага директно на френския премиер Рене Вивиани своя план. Моне предлага доставките на съюзниците да бъдат администрирани от един общ орган, а не всяка страна отделно за себе си. За тази цел в Лондон е създадена Международна комисия по доставките. Моне е назначен за френски представител в този общ координационен орган. Отначало започва с координиране на зърнените даставки докато през 1917г. програмата не обхваща всички морски конвои.
След войната края на войната Моне продължава международната си дейност. През 1920. той е назначен на поста заместник-генерален секретар на Обществото на народите и се установява в Женева. Участва в няколко важни акции, сред които: подялбата на областта Горна Силезия между Германия и Полша, както и стабилизирането на австрийската икономика, където демонстрира способностите си на неуморен преговарящ. Отначало харесва идеалите на новата организация, но впоследствие остава разочарован от фактическото й безсилие. Разочарованието му всъщност се дължи на един основополагащ фактор, валиден не само за ОН, но и за всички международни организации: Вземането на решенията с единодушие от страните-членки. Според този принцип. всяка една 58-те страни-членки, с правото си на вето може да блокира решения, касаещи всички останали. По този начин организацията е лишена от ефективност.
През 1923г. напуска ОН и се завръща към семейния бизнес, който по това време изпитва затруднения.. След като стабилизира фирмата, Моне я поверява на свои братовчеди и заминава за Америка, където работи за инвестиционната компания Blair & Co. В Америка той се запознава с Джон Фостър Дълес и Джордж Бол. (*Бъдещият държавен секретар на САЩ 1953 - 1959 г.; ** Американски политик, който по времето на Кенеди ръководи специална работна група за изготвяне на търговската и митническа политика; посланик на САЩ в ООН - Б. пр.) „В Америка нищо важно не може да бъде направено без адвокат.”
Неговата дейност включва международни мисии. През 1927г. и 1928г. успява да стабилизира полската злота и румънската лея. Моне натрупва голямо състояние по време на престоя си в Америка, но го губи с настъпването на Голямата депресия през октомври 1929г. През 1933г. се заема с програма за модернизацията на Китай. Става съветник на китайския лидер генералисимус Чан Кай Шек в изграждането на железопътната система на страната и предлага да се създаде една нова изцяло китайска банка.
В стила на Моне е да намира невероятни решения на трудностите, като неизтощимо да преследва целите си. През 1929г. Моне се влюбва в италианската художничка Силвия ди Бондини. По това време тя е омъжена и е невъзможно да получи развод. На Моне му отнема 5 години, за да намери решение. През 1934г., докато пътува по транссибирската линия на връщане от мисията си в Китай, той слиза в Москва, където го очаква Силвия. Използвайки своите връзки, Моне успява да й издейства съвестко гражданство, което е последвано от разтрогване на предишния й брак. Те се женят в Москва, след което заминават в Париж и Ню Йорк, и накрая отново в Шанхай, където Моне трябва да продължи работата си по китайската железница. Моне не е човек, който се застоява на едно място. (Stanislaw, Yergin 1998:30)
Възходът на нацизма през 30те кара Моне да преосмисли стратегията на съюзниците. Според него Франция и Англия трябва да осъществят преимущество във въздушното пространство. Нужни са повече самолети, а те ще дойдат от САЩ Френският премиер Едуар Деладие го изпраща на тайна мисия във Вашингтон за поръчката на 600 самолета. Мисията е наистина деликатна тъй като САЩ все още водят политика на изолационизъм, която поне официално им забранява търговията с оръжие. Успява да убеди Франклин Делано Рузвелт да превърне Америка в „арсенал на демокрацията”.
С избухването на войната съюзниците се обръщат към координационните способности на Моне. Той е избран за ръководител на Френско-английския икономически координационен комитет, който да отговаря за доставките през Атланкика. Бързото напредване на немските военни части не може да бъде спряно британските войски са евакуирани през Дюнкерк. В момента, в който загубата на Франция изглежда неизбежна Моне съвместно с Чърчил съставя план за Френско-Английски съюз и го представя на френския военен министър генерал Де Гол. В текста на декларацията от 16.06.1940 г. е записано: „Двете правителства заявяват, че Франция и Великобритания вече не са две нации, а един Френско-Британски съюз. […] Всеки френски гражданин ще се ползва непосредствено с британска националност. Всеки английски поданик ще стане френски гражданин. […] Двата парламента ще бъдат формално асоциирани.” Генералът телефонира на френския премиер Рейно, който подкрепя плана. няколко дни по-късно Рейно губи мнозинството и е заменен от маршал Петен. Старият военен герой на Първата световна война е категорично против създаването на такъв съюз, като го нарича обвързване с труп.
Моне си сътрудничи с Де Гол и се включва в създадения през лятото на 1943г. Комитет за национално освобождение, бъдещото временно правителство на Френската република. По време на работата му в комитета той декларира в меморандум от 5.08.1943: „В Европа няма да има мир, ако страните са възстановени на базата на националния суверенитет и съпътстващата го политика на високомерие и икономически протекционизъм (...) Eвропейските държави са твърде малки, за да дадат на народите си просперитета на модерните условия. Ще бъдат нужни по-големи пазари. (...) Просперитетът и социалния прогрес ще бъдат непостижими, докато европейските нации не формират една федерация на „ Европейското единство” която ще създаде единна икономическа единица.
Две години преди войната да е завършила Моне се заема да проектира мирното възстановяване на Франция. От есента на 1943 г. Жан Моне е натоварен от новата легитимна власт на страната да осигури закупуването и доставката на стоки, от които страна ще има нужда от първия ден на своето освобождение. Той остава във Вашингтон до лятото на 1945 г. в ролята на ръководител на френския Съвет по снабдяването. Недостигът обхваща всичко: суровини, оборудване, хранителни продукти. Материалните ресурси, получени в рамките на облекченията, предоставени на европейците по сделката “заем-наем” със САЩ, позволяват на французите да избегнат абсолютната нищета. Състоянието на икономиката на страната при възстановяването на мира е изключително нестабилно. Брутният вътрешен продукт е свит от войната с близо 50 %, докато този на Великобритания е повишен с около 15 %, а този на Съединените щати – с 70 %. Разрушенията в производствената система и инфраструктурата се прибавят към историческото изоставане на Франция в индустриализацията и дълбокия упадък, в който тя е изпаднала между двете войни.
Моне критикува обсесията на Де Гол за френско величие: “Вие говорите за величие, но французите сега са слаби. Няма да има величие, докато французите не придобият статуса, който съответства на величието. За това е необходимо да се модернизират. Трябва материално да преобразим страната.” Де Гол отвръща: „Прав сте. Искате ли да опитате?”
Опитът се казва комисия по планирането, а Моне е неин ръководител. Той формулира дилемата съвсем просто: „Модернизация или упадък” застава начело на френската комисия по планирането, която си поставя 4-годишен план икономическо възстановяване и модернизацията. Тази комисия работи много тясно с представители на политически, икономически и синдикални интереси и координира техните усилия, създавайки социален диалог. Философията на френското планиране е в съзвучие с икономическата доктрина в страната, която определя голяма роля на държавата в икономиката, съчетавайки свободния пазар със социалистически практики. Непосредствените задачи пред Франция са набавянето на продоволствени продукти и попълване на резервите от чужда валута, които са се стопили изцяло през военните години и които са нужни за вноса. Следват инвестиции в индустриалните сектори с цел задминаване на показетелите от 1929 с 25% до края на 1950г.
1950г. е знакова за Моне. Тогава той създава най-значимия си план, който цели да помири Германия и Франция, както и да постави на основите на европейското обединение. За да разберем стойността на предложението на Моне, трябва първо да обърнем внимание на историческия контекст, довел до създаването му.
Следвоенното възстановяване на Европа на фона на глобалното противопоставяне между изтока и запада повдига въпроса за бъдещето на Германия. Съединените щати искат една силна и укрепнала Германия, която да бъде ценен съюзник в борбата за надмощие в биполярния свят. В началото на 1948г. САЩ и Великобритания сливат окупационните си зони в „Бизония”. Франция също се присъединява, но при условие, е се създаде Международно управление на Рур, което да позволи на французите да контролират голяма част от ресурсите на областта за нуждите на своята икономика. Освен това на немската област Саар е даден статут на френски протекторат, който впоследствие е върнат на Германия през 1957г. след рефередум. В духа на дългогодишното противопоставяне между Германия и Франция се следва политиката, че силата на едната страна задължително е за сметка на слабостта на другата. Политиката е игра с нулев резултат. Бързото възстановяване на германската икономика, поверена на Лудвиг Ерхард се посреща с притеснение на запад от Рейн. Към това може да се прибави и политическото възраждане на Германия. На 8.05.1949г. е приет основния закон на страната, който формално слага началото Федерална република Германия. За Бундесканцлер е избран бившият кмет на Кьолн доктор Конрад Аденауер.
Френското предложение за международно управление на Рур не намира привърженици. Освен Германия, която е непосредствено потърпевша, срещу него се изказват и правителствата на САЩ и Великобритания. Това управление много ясно напомня на инициативата на френския премиер Реймон Поанкаре за военно окупиране на Рурската област през 1923 – 1924г., което да принуди победената Германия да изплати репарациите и което причинява хиперинфлация в Германия и не носи нищо на Франция.
През пролетта на 1950г. американския държавен секретар Дийн Ачесън и британският външен министър Ърнест Бевин отправят ултиматум на Франция, с който я приканват незабавно да вземе мерки. За Америка не може да има силна Европа без силна Германия. Една силна Германия би предизвикала недоверие във Франция.
Задачата пред Франция не е лесна. Как да се интегрира Германия в западния блок, без това да застраши сигурността на Френската република? Как да се съвместят интересите на двете държави. Повече от ясно е, че въпросът не търпи отлагане.
Човекът, който разсича гордиевия възел, е Жан Моне. Той съчетава решаването на конкретните проблеми със своята идея за наднационалност, за да се роди планът „Шуман”. Моне е прагматик. Той има способността да дава конкретни решения за конкретни проблеми. Голямата идея е да се прекрати вековната вражда между двете нации, ще бъде осъществена на малки стъпки, под формата на конкретни технически решения на конкретни икономически задачи. С тази цел ще се създаде наднационална институция, неподвластна на нито една от двете държави, която да обединява производството на два ключови отрасъла за икономиката и военното дело, именно: въгледобива и производството на стомана. За този план бъдещият министър-председател на Великобритания Харълд Макмилън ще каже: „Това е една революционна, почти мистична концепция”. Моне пише 9 редакции на своя план, бродейки из швейцарските Алпи, преди да го представи на френския външен министър Робер Шуман. Самият Шуман има забележителна биография. Той е роден в Люксембург през 1886г., но живее в Елзас и Лотарингия, които по това време са немска територия. Следва право в Берлин, Бон и Мюнхен. По време на Първата световна война е мобилизиран в германската армия, но не участва в директни бойни действия. След края на войната, когато Германия губи двете области, Шуман става френски гражданин. Той е идеалният избор за френско-германското помирение. Моне му връчва своя план, когато министъра чака своя влак за Мец на Gare de l’Est, където ще прекара уикенда. Шуман казва: “Прочетох бележката. Това е интересно. Ще ми свърши работа.”
На 9.05.1950г. в сградата на Външното министерство на улица „Ке д’Орсе” Робер Шуман прочита декларацията, написана от Жан Моне, но останала известна като декларацията „Шуман”. В нея се казва:
Европа няма да се изгради отведнъж като цялостна конструкция: тя ще се създаде чрез конкретни реализации и на първо място чрез фактическа солидарност. Обединението на европейските нации изисква премахване на вековната вражда между Франция и Гермния.(...)
Френското правителство предлага де се постави целият френско-германски добив на въглища и стомана под управлението на общ върховен орган в организация, отворена за участие и към други европейски страни.
Общото ползване на въглищата и стоманата непосредствено ще осигури изграждането на общи основи за икономическо развитие, първи етап от европейската федерация, и ще промени съдбата на тези области, произвеждали в продължение на векове оръжия, чиито жертви най-често са бири самите те.
Производствената солидарност, която ще бъде скрепена по този начин, ще покаже, че всякаква война между Франция и германия не само немислима, но и материално невъзможна.
Предложението на Моне отговаря на френските интереси. Фрация ще има лесен достъп до германските ресурси, без да й бъде наложен дискриминационен режим или военна окупация, както след Първата световна война. Освен това фрнеските служители ще следят облизо германското развитие. От друга страна, западногерманският канцлер Аденауер приема въодушевено предложението като вижда в него шанс за възвръщане на международния престиж на ФРГ, както и относителен контрол над индустрията. Канцлерът казва: „Г-н Моне, аз считам осъществяването на френското предложение за най-важната задача, която ме очаква. Ако успея да я доведа до успешен край, ще смятам, че не съм живял напразно.” Великобритания е категорично против. Министър-председателят Клемънт Атли заявява, че е недопустимо „най-важните икономически сили на тази страна да бъдат предадени на орган, който е напълно недемократичен и неотговорен пред никого.” Особено плашеща за Британия е перспективата за отдаване на суверенитет, която лежи в основата на плана.
Опасенията за отдаване на суверенитет са оправдани. Моне прави окрита политическа заявка за създаването на федерация между европейските дръжави като една бъдеща крайна цел. Непосредствените мерки са с конкретен икономически обхват и ограничено поле на действие – въглищата и стоманата. Моне обаче се надява, че впоследствие интеграцията ще продължи и в други икономически сектори. Икономическата логика подсказва, че интеграцията в един сектор, ще окаже натиск за интеграция в друг сектор, който е свързан с първия, като по този начин се създаде един непрекъснат самозадвижващ се и самоускоряващ се процес, който в крайна степен трябва да обхване и политиката. В едно комюнике от 1960г. той пише:
Мисля, че днес все още няма условия за една политически единна Европа, така както през 1950 г. беше невъзможно да се говори за икономически съюз, който днес обаче е на път да се осъществи.
Вярвам, че така както Общността за въглища и стомана направи възможно създаването на общ пазар, който днес прави възможен икономически съюз, така и утре икономическият съюз ще създаде условия за постигането на политическо единство.
Моне е казвал: „Без хора нищо не е възможно. Без институции нищо не е трайно.” На 15.04.1951 г. в Париж е подписан договорът за създаване на Европейската общност за въглища и стомана. Страните основателки са Франция, Федерална република Германия, Белгия, Нидерландия, Люксембург и Италия. Председателския пост на Върховния орган заема Жан Моне. Организацията установява един общ пазар, лишен от национални мита, квоти и регулации, касаещи тези два сектора.
Работата на Моне е наполовина свършена. Освен икономически германският въпрос има и политически измерения.
Декларацията на Шуман не засяга друг важен проблем за Федералната република – превъоръжаването. Избухналата през 25.06.1950г. Корейска война, кара САЩ да настояват Европейските държави да предприемат по-решителни мерки за сигурността си, в това число и Германия. Франция не иска да види възстановена германската армия само 5 години след края на Втората световна война. Моне се притеснява, че ако Германия бъде приета в НАТО и по този начин възстанови напълно суверенитета си, това би я разколебало да участва по-нататък в създаването на ЕОВС. Той измисля нов план, който да създаде Европейска отбранителна общност. Моне търси подкрепа сред висшите политици във Франция за новия си проект. Шуман е силно против превъоръжаването на ФРГ и отхвърля предложението. Благосклонен към плана се оказва тогавашният премиер Рене Плевèн, откъдето идва и името на плана: „Плевен”. В сърцевината на предложението стои създаване на европейска армия, в която да се включат германските военни части. За разлика от ЕОВС, който е един икономически проект, проектът за Европейска отбранителна общност има строго политически характер. Освен това, планът е дискриминационен спрямо Германия. Тя единствено няма право да има свои войски извън европейската армия, докато всички останали страни имат и свои национални армии. Аденауер все пак се съгласява да участва, но в замяна иска: пълно признаване суверенитета на ФРГ, равнопоставено отношение спрямо немските войници в общността, разрешение за членство в НАТО, край на окупацията и сключване на мирен договор. На 27.05.1952г. е подписан договорът, учредяващ Европейската отбранителна общност. Председателят на Парламентарната асамблея на ЕОВС Пол Анри Спаак иска да стигне по-далеч, като създаде Европейска политическа общност, която да е институционален покрив на ЕОВС и ЕОО. Преди това обаче трябва да влезе в сила договорът за ЕОО, а за да влезе в сила един международен договор в сила трябва да бъде ратифициран от държавите-участнички. Ратификационният процес удря на камък точно в страната, предложила инициативата.
Правителствата в Четвъртата република се държат на много крехки мнозинства и никое не иска да рискува с толкова деликатен и спорен проект като ЕОО. През 1954г. Франция губи войната във Френски Индокитай. Този инцидент довежа на власт крайния националист Пиер Мендес Франс, който решава да постави текста на договора на гласуване в националното събрание. Резултатът е 264 „за” срещу „319” против. Европейската отбранителна общност отива в историята.
Реакцията на Моне е да се въздържи от втори мандат като председател на Върховния орган ЕОВС. През юни 1955г. е свикана конференция в Месина, която да определи заместника на Моне. Конференцията трябва да отговори и на друг още по-важен въпрос: Каква форма трябва да придобие европейската интеграция след двойния провал на Европейската отбранителна и политическа общност? Предложението на Моне е да се продължи със секторната интеграция. Ако въглищата и стоманата принадлежат на миналото, ядрената енергетика принадлежи на бъдещето. Нидерландския външен министър Йохан Бейен предлага да се създаде общ пазар между „шестте”. Ще бъдат премахнати митата върху стоките между държавите – членки и ще бъде определена еднаква външна тарифа. Ще бъдат установени четирите свободи на движение: на стоки, капитали, услуги и работна ръка. Резултатът от тази конференция са подписаните на 25.03.1957г. Римски договори, които слагат началото на Европейската общност за атомна енергия (Евратом) и Европейската икономическа общност (ЕИО).
Стилът на Моне е да действа в сенките, почти конспиративно. Той създава своя неправителствена организация, група за действе, наречена „Комитет за създаване на Обединени европейски щати”, чрез който да лобира за европейското обединение. Този комитет се превръща в мощно оръжие за неформално задкулисно въздействие върху политиката. В него членуват различни партийни лидери, представители на синдикатите и бъдещи държавни глави. Моне желае да създаде една широка подкрепа за европейското изграждане и затова се ангажира да създаде връзки на доверие с толкова обширен спектър на представени интереси. Някои от по-известните личности, взели участие, са: Валери Жискар д’Естен, Вили Брандт, Хелмут Шмидт, Джузепе Сарагат, Едуард Хийт. Моне се стреми да получи достъп до най-високите политически кръгове и да влияе на политиките без да участва лично в процеса на вземане на решения.
Жан Моне се стреми да постигне консенсус. Неговата идея не е просто да намери пресечната точка с идеите на събеседниците си. Целта му е да се открие общият интерес. (Фонтен 2006:60)
През годините на съществуването си комитетът на Моне се свързва с няколко важни инициативи. Една от тях е срещата между Кенеди и Моне, в която американския президент се изказва в полза на европейската интеграция: „Съединените щати наблюдават това огромно начинание колкото с надежда, толкова и с възхищение. Ние не гледаме на една силна и обединена Европа като на съперник, а като на партньор. Една от основните цели на нашата външна политика от 17 години насам е да допринесем за нейния прогрес.” Америка и Европа са поставени на равноправни начала.
Връщането на Де Гол на власт през 1958г. връща и политиката на величие. За да има баланс в рамките на общността Моне започва да лобира за присъединяването на Великобритания, която да бъде противотежест на Франция. Битката не е лека. Великобритания на два пъти получава отказ за членство еднолично от Де Гол през 1963 и 1967г., за да се присъедини най-накрая през 1973г., когато начело на Петата република застава Жорж Помпиду.
Последната инициатива на Жан Моне е създаването на Европейския съвет. В свое комюнике той говори за нуждата да се създаде „Временно европейско правителство”. Това ще са периодични срещи (три пъти в годината) на ниво държавни ръководители на страните-членки в Европейската икономическа общност. Предложението е нов подход за Моне, защото там не трябва да се решават технически проблеми, а главно да се постига съгласие по политически въпроси от общ характер. (Фонтен 79) Целта е общността трябва да намери общи решения на общите проблеми. Идеята на Моне е приета, но името на срещите е променено. Те няма да се наричат „Временно европейско правителство”, защото това название съдържа в себе си твърде ясни федеративни нотки. За да се успокои напрежението, срещите на върха са наречени просто Европейски съвет. Европейският опит досега е показал, че използването на силни думи, свързани с националната държава винаги е било в ущърб на целите на интеграцията. Най-пресният пример е реториката в текста на Европейската конституция, която беше отхвърлена през 2005г.
Вместо заключение. В началото на 1963г., когато отива в Ню Йорк, за да получи престижния Орден на свободата, на Жан Моне е предадено следното послание от Кенеди: “Уважаеми г-н Моне, в течение на векове императори, крале и диктатори са се опитвали да наложат на Европа със сила нейното обединяване. За добро или за зло те са се провалили. Но вдъхновявана от Вас, за по-малко от двайсет години Европа напредна към единството повече, отколкото от хиляда години насам. Вие и тези, които работят с Вас, градихте с хоросана на разума и с тухлите на икономическите и политическите интереси. Вие преобразявате Европа единствено със силата на една конструктивна идея.”
Добрин Станев
Sunday, January 11, 2009
Моне
“Световният мир не може да бъде запазен без творчески усилия, съответстващи на опасностите, които го заплашват.”
Така започва декларацията от 9.05.1950г. на френския външен министър Робер Шуман. Тази декларация е революционно нов етап от развитието на европейската история и слага началото на същинската европейска интеграция. Авторът на декларацията Шуман не обича светлината на прожекторите името му е Жан Моне.
Жан Омер Мари Габриел Моне се ражда на 9.09.1888г. в град Коняк. Неговият баща е производител и търговец на едноименната напитка и младия Моне бързо е приобщен към семейния бизнес. На 16 години той заминава за Лондон, за да представлява фирмата, без още да е завършил своето образование в колежа. На тръгване баща му го съветва: „Не носи книги. Никой не може да мисли вместо тебе. Гледай през прозореца, говори с хората”. Посредством международната търговия Моне се запознава с тънкостта на международните отношения. Той се учи от опита на живота и личните наблюдения от търговските си пътувания до най- различни места: от прериите на западна Канада, през Скандинавия, Русия, до устието на Нил. “Това, което открих в Америка беше нещо повече и се наричаше другояче: това беше експанзията. За първи път срещнах народ, чието занимание не беше да ръководи това, което съществуваше, а неуморно да го развива. Те не мислеха за пределите, не знаеха къде е границата.” Връзките му с Америка ще изиграят важна роля впоследствие.
Когато избухва Първата световна война Моне е на 26 години. Той не взема участие в бойните действия, тъй като е освободен от военна служба по здравословни причини, но дава своя принос по друг начин. Моне забелязва, че доставките по море на съюзниците не са организирани адекватно и предлага директно на френския премиер Рене Вивиани своя план. Планът носи почерка на бъдещите му инициативи. Моне предлага доставките на съюзниците да бъдат администрирани от един общ орган, а не всяка страна отделно за себе си. За тази цел в Лондон е създадена Международна комисия по доставките. Моне е назначен за френски представител в този общ координационен орган.
След войната края на войната Моне се впуска в инициатива да възстанови мира. Назначен на поста заместник-генерален секретар на Обществото на народите през 1920г. той се установява в Женева. Участва в няколко важни акции като подялбата на областта Горна Силезия между Германия и Полша, както и стабилизирането на австрийската икономика, където умело демонстрира способностите си на неуморен преговарящ. Отначало харесва идеалите на новата организация, но впоследствие остава разочарован от безсилието й на организацията. Безсилие, което се дължи на необоримото национално вето на страните-членки. Всички решения в международната организация трябва да се вземат с единодушие, което позволява на отделни страни да блокират решения, от които ще се въползват останалите.
През 1923г. напуска ОН и се завръща към семейния бизнес, който по това време изпитва затруднения. Моне иска да модернизира производствените методи, за да отговарят на променените нужди на пазара. След като стабилизира фирмата, Моне я поверява на свои братовчеди и заминава за Америка, където работи за инвестиционната компания Blair & Co. В Америка той се запознава с Джон Фостър Дълес и Джордж Бол. (*Бъдещият държавен секретар на САЩ 1953 - 1959 г.; ** Американски политик, който по времето на Кенеди ръководи специална работна група за изготвяне на търговската и митническа политика; посланик на САЩ в ООН - Б. пр.) „В Америка нищо важно не може да бъде направено без адвокат.”
Неговата дейност включва международни мисии. През 1927г. и 1928г. успява да стабилизира полската злота и румънската лея. Моне натрупва голямо състояние по време на престоя си в Америка, но губи с настъпването на Голямата депресия през октомври 1929г. През 1933г. се заема с програма за модернизацията на Китай. Става съветник на китайския лидер генералисимус Чан Кай Шек в изграждането на железопътната система на страната. Моне предлага да се създаде една нова изцяло китайска банка.
Възходът на нацизма през 30те кара Моне да преосмисли стратегията на съюзниците. Според него Франция и Англия трябва да осъществят преимущество във въздушното пространство. Нужни са повече самолети, а те ще дойдат от САЩ Френският премиер Едуар Деладие го изпраща на тайна мисия във Вашингтон за поръчката на 600 самолета. Мисията е наистина деликатна тъй като САЩ все още водят политика на изолационизъм, която поне официално им забранява търговията с оръжие. Успява да убеди Франклин Делано Рузвелт да превърне Америка в „арсенал на демокрацията”.
С избухването на войната Моне е избран за ръководител на Френско-английския икономически координационен комитет, който да отговаря за доставките през Атланкика. Бързото напредване на немските военни части не може да бъде спряно британските войски са евакуирани през Дюнкерк. В момента, в който загубата на Франция изглежда неизбежна Моне съвместно с Чърчил съставя план за Френско-Английски съюз и го представя на френския военен министър генерал Де Гол. В текста на декларацията от 16.06.1940 г. е записано: „Двете правителства заявяват, че Франция и Великобритания вече не са две нации, а един Френско-Британски съюз. […] Всеки френски гражданин ще се ползва непосредствено с британска националност. Всеки английски поданик ще стане френски гражданин. […] Двата парламента ще бъдат формално асоциирани.” Генералът телефонира на френския премиер Рейно, който подкрепя плана. няколко дни по-късно Рейно губи мнозинството и е заменен от маршал Петен. Старият военен е категорично против създаването на такъв съюз, като го нарича обзързване с труп. Трупът е Великобритания.
Моне си сътрудничи с Де Гол и се включва в създадения през лятото на 1943г. Комитет за национално освобождение, бъдещото временно правителство на Френската република. По време на работата му в комитета той декларира в меморандум от 5.08.1943: „В Европа няма да има мир, ако страните are reconstituated на базата на националния суверенитет и съпътстващата го политика на престижа и икономически протекционизъм (...) Eвропейските държави са твърде малки, за да дадат на народите си просперитета на модерните условия. Ще бъдат нужни по-големи пазари. (...) Просперитетът и социалния прогрес ще бъдат непостижими, докато европейските нации не формират една федерация на „ Европейското единство” която ще създаде единна икономическа единица. Дейностите на Моне са свързани с въоръжаването. Според британския икономист Кейнс координацинните действия на Моне са съкратили войната с 1 година.
Две години преди войната да е завършила Моне се заема да проектира мирното възстановяване на Франция. От есента на 1943 г. Жан Моне е натоварен от новата легитимна власт на страната да осигури закупуването и доставката на стоки, от които Франция ще се нуждае от първия ден на своето освобождение. Той остава във Вашингтон до лятото на 1945 г. в ролята на ръководител на френския Съвет по снабдяването. Франция се нуждае от всичко: суровини, оборудване, хранителни про-дукти. Материалните ресурси, получени в рамките на облекченията, предоставени на европейците по закона “заем-наем”, позволяват на французите да избегнат абсолютната нищета. Но състоянието на икономиката на страната при възстановяването на мира е изключително нестабилно. Брутният вътрешен продукт е свит от войната с близо 50 %, докато този на Великобритания е по-вишен с около 15 %, а този на Съединените щати – с 70 %. Разрушенията в производствената система и инфраструктурата се прибавят към историческото изоставане на Франция в индустриализацията и дълбокия упадък, в който тя е изпаднала между двете войни.
Моне критикува обсесията на Де Гол за френско величие: “Вие говорите за величие, но французите сега са слаби. Няма да има величие, докато французите не придобият статуса, който съответства на величието. За това е необходимо да се модернизират. Трябва материално да преобразим страната.” Де Гол отвръща: „Прав сте. Искате ли да опитате?”
Опитът се казва комисия по планирането, а Моне е неин ръководител. Той формулира дилемата съвсем просто: „Модернизация или упадък” застава начело на френската комисия по планирането, която си поставя 4-годишен план икономическо възстановяване и модернизацията. Тази комисия работи много тясно с представители на политически, икономически и синдикални интереси и координира техните усилия, създавайки социален диалог. Философията на френското планиране е в съзвучие с икономическата доктрина в страната, която определя голяма роля на държавата в икономиката, съчетавайки свободния пазар със социалисически практики. Непосредствените задачи пред Франция са набавянето на продоволствени продукти и попълване на резервите от чужда валута, които са се стопили изцяло през военните години. Следват инвестиции в индустриалните сектори с цел задминаване на показетелите от 1929 с 25% до края на 1950г.
Зимата 1947г. се оказва изключително тежка. В страната върлува глад, инфлацията е неудържима. Същата година американското правителство приема планът „Маршал”, който да предостави на европейските страни 13 милиарда долара за икономическото им възстановяване. Планът има и политически цели. Трябва да се парира възходът на левите партии в западна Европа. Комунистите са най-силно парламентарно представени партии в Италия и Франция. В координацията на плана
Следвоенното възстановяване на Европа в контекста на глобалното противопоставяне между изтока и запада повдига въпроса за Германия. Съединените щати искат една силна и укрепнала Германия, която ще е ценен съюзник в борбата за надмощие в биполярния свят. В началото на 1948г. САЩ и Великобритания сливат окупационните си зони в „Бизония”. Франция също се присъединява, но иска да бъде създадено Международно управление на Рур, което да позволи на французите да контролират голяма част от ресурсите на областта за нуждите на своята икономика. Освен това на немската област Саар е даден статут на френски протекторат, който ще бъде върнат на Германия през 1957г. след рефередум. В духа на дългогодишното противопоставяне между Германия и Франция се следва политиката, че силата на едната страна задължително е за сметка на слабостта на другата. Политиката е игра с нулев резултат. Бързото възстановявене на германската икономика, поверена на Лудвиг Ерхард се посрещна с притеснение на запад от Рейн. Към това може да се прибави и политическото възраждане на Германия. На 8.05.1949г. е приет основния закон на страната, който формално слага началото Федерална република Германия. За Бундесканцлер е избран бившият кмет на Кьолн доктор Конрад Аденауер.
Френското предложение за международно управление на Рур не намира привърженици. Освен Германия, която е непосредствено потърпевша, срещу него се изказват и правителствата на САЩ и Великобритания. Това управление много ясно напомня на инициативата на френския премиер Реймон Поанкаре за военно окупиране на Рурската област през 1923 – 1924г., което да принуди победената Германия да изплати репарациите. През пролетта на 1950г. американския държавен секретар Дийн Ачесън и британският външен министър Ърнест Бевин отправят ултиматум на Франция, с който я приканват незабавно да вземе мерки. За Америка не може да има силна Европа без силна Германия. Една силна Германия би предизвикала недоверие във Франция.
Задачата пред Франция не е лесна. Как да се интегрира Германия в западния блок, без това да застраши сигурността на Френската република? Как за де съвместят интересите на двете държави. Повече от ясно е, че въпросът не търпи отлагане.
Човекът, който разсича гордиевия възел, се нарича Жан Моне. Той съчетава решаването на конкретните проблеми със своята идея за наднационалност, за да се роди планът „Шуман”. Моне е прагматик. Той има способността да дава конкретни решения за конкретни проблеми. Голямата идея да се прекрати вековната вражда между двете нации ще бъде осъществена на малки стъпки, на конкретни технически задачи и икономически решения. Идеята е да се прекрати вековната вражда между двете нации като се създаде наднационална институция, неподвластна на нито една от двете държави, която да обединява производството на два ключови отрасъла за икономиката и военното дело, именно: въгледобива и производството на стомана. За него бъдещият министър-председател на Великобритания Харълд Макмилън ще каже: „Това е една революционна, почти мистична концепция”. Моне пише 9 редакции на своя план, бродейки из швейцарските Алпи, преди да го представи на френския външен министър Робер Шуман. Самият Шуман има забележителна биография. Той е роден в Люксембург през 1886г., но живее в Елзас и Лотарингия, които по това време са немска територия. Следва право в Берлин, Бон и Мюнхен. По време на Първата световна война е мобилизиран в германската армия, но не участва в директни бойни действия. След войната, когато Германия губи двете области, Шуман става френски гражданин. Той е идеалният избор за френско-германското помирение. Моне му връчва своя план, когато министъра чака своя влак за Мец на Gare de l’Est, където ще прекара уикенда. Шуман казва: “Прочетох бележката. Това е интересно. Ще ми свърши работа.”
На 9.05.1950г. в сградата на Външното министерство на улица „Ке д’Орсе” Робер Шуман прочита декларацията, написана от Жан Моне, но останала известна като декларацията „Шуман”. В нея се казва:
Европа няма да се изгради отведнъж като цялостна конструкция: тя ще се създаде чрез конкретни реализации и на първо място чрез фактическа солидарност. Обединението на европейските нации изисква премахване на вековната вражда между Франция и Гермния.(...)
Френското правителство предлага де се постави целият френско-германски добив на въглища и стомана под управлението на общ върховен орган в организация, отворена за участие и към други европейски страни.
Общото ползване на въглищата и стоманата непосредствено ще осигури изграждането на общи основи за икономическо развитие, първи етап от европейската федерация, и ще промени съдбата на тези области, произвеждали в продължение на векове оръжия, чиито жертви най-често са бири самите те.
Производствената солидарност, която ще бъде скрепена по този начин, ще покаже, че всякаква война между Франция и германия не само немислима, но и материално невъзможна.
Аденауер приема въодушевено предложението като вижда в него шанс за възврещане на международния престиж на ФРГ, както и относителен контрол над индустрията. Канцлерът казва: „Г-н Моне, аз считам осъществяването на френското предложение за най-важната задача, която ме очаква. Ако успея да я доведа до успешен край, ще смятам, че не съм живял напразно.” Великобритания е категорично против. Министър-председателят Клемънт Атли заявява, че е недопустимо „най-важните икономически сили на тази страна да бъдат предадени на орган, който е напълно недемократичен и неотговорен пред никого.” Особено плащеща за Британия е перспективата за отдаване на суверенитет, която лежи в основата на плана.
В крйна сметка на 15.04.1951г. в Париж е подписан договорът за създаване на Европейската общност за вглища и стомана. Страните основателки са Франция, Федерална република Германия, Белгия, Нидерландия, Люксембург и Италия. Председателския пост на Върховния орган заема Жан Моне. Организацията установява един общ пазар, лишен от национални мита, квоти и регулации, касаещи тези два сектора.
Декларацията на Шуман не засяга друг важен проблем за Германия – ревъоръжаването. Избухналата през 25.06.1950г. Корейска война, кара САЩ да настояват Европейските държави да предприемат по-решителни мерки за сигурността си, в това число и Германия. Франция не иска да види възстановена германската армия само 5 години след края на Втората световна война. Моне се притеснява, че ако Германия бъде приета в НАТО и по този начин възстанови суверенитета си, това би я разколабало да участва по-нататък в създаването на ЕОВС. Той измисля нова план, който да създаде Европейска отбранителна общност. Моне търси подкрепа сред висшите политици във Франция за новия си проект. Шуман е силно против ремилитаризацията на ФРГ и отхвърля предложението. Благосклонен към плана се оказва тогавашният премиер Рене Плевèн, откъдето идва и името на плана „Плевен”. В сърцевината на предложението стои създаване на европейска армия, в която да се включат германските военни части. Планът е дискриминационен спрямо Германия. Тя единствено няма право да има свои войски извън европейската армия, докато всички останали страни имат и свои национални армии. Аденауер все пак се съгласява да участва, но в замяна иска: пълно признаване суверенитета на ФРГ, равнопоставено отношение спрямо немските войници в общоността, разрешение за членство в НАТО, край на окупацията и сключване на мирен договор. На 27.05.1952г. е подисан договорът, учредяващ Европейската отбранителна общност. Председателят на Парламентарната асамблея на ЕОВС иска да стиган по-далеч, като създаде Европейска политическа общност, която да е институционален покрив на ЕОВС и ЕОО. Преди това обаче трябва да влезе в сила договорът за ЕОО, а за да влезе в сила един международен договор в сила трябва да бъде ратифициран от държавите участнички. Ратификационният процес удра на камък точно в страната, предложила инициативата.
Правителствата в Четвъртата република се държат на много крехки мнозинства и никое не иска да рискува с толкова деликатен и спорен проект като ЕОО. През 1954г. Франция губи войната във Френски Индокитай. Този инцидент довежа на власт крайния националист Пиер Мендес Франс, който решава да постави текста на договора на гласуване в националното събрание. Резултатът е 264 „за” срещу „319” против. Европейската отбранителна общност отива в историята.
Реакцията на Моне е да се въздържи от втори мандат като председател на Върховния орган ЕОВС. Стилът на Моне е да действа в сенките, почти конспиративно.
През юни 1955г. е свикана конференция в Месина, която да определи заместника на Моне. Конференцията трябва да отговори и на друг още по-важен въпрос: Каква форма трябва да придобие европейската интеграция след двойния провал на Европейската отбранителна и политическа общност? Предложението на Моне е да се продължи със секторната интеграция. Ако въглищата и стоманата принадлежат на миналото, ядрената енергетика принадлежи на бъдещето. Нидерландския външен министър Йохан Бейен предлага да се създаде общ пазар между „шестте”. Ще бъдат премахнати митата между държавите – членки и ще бъде определена еднаква външна тарифа. Ще бъдат установени четирите свободи на движение: на стоки, капитали, услуги и работна ръка. Резултатът от тази конференция са подписаните на 25.03.1957г. Римски договори, които слагат началото на Европейската общност за атомна енергия (Евратом) и Европейската икономическа общност (ЕИО).
Междувременно Моне създава своя неправителствена организация, група за действе, чрез който да лобира за европейското обединение - Комитет за създаване на Обединени европейски щати. Този комитет се превръща в мощно оръжие за неформално задкулисно въздействие върху политиката. В него членуват различни партийни лидери, представители на синдикатите и бъдещи държавни глави. Моне желае да създаде една широка подкрепа за европейското изграждане и затова се ангажира да създаде връзки на доверие с толкова обширен спектър на представени интереси. Някои от по-известните личности, взели участие, са: Валери Жискар д’Естен,
Вили Брандт, Хелмут Шмидт, Джузепе Сарагат, Едуард Хийт. Той се стреми да получи достъп до най-високите политически кръгове и да влияе на политиките без да участва лично в процеса на вземане на решения. Конкретната дейност се състои в това след деклара-циите за намерения веднага да се изпращат предложения, които могат да се осъществят незабавно.
Жан Моне се стреми да постигне консенсус. Неговата идея не е просто да намери пресечната точка с идеите на събеседниците си. Целта му е да се открие общият интерес. (Фонтен 2006:60)
През годините на съществуването си комитетът на Моне се свързва с няколко важни инициативи. Една от тях е срещата между Кенеди и Моне, в която американския президент се изказва в полза на европейската интеграция: „Съединените щати наблюдават това огромно начинание колкото с на-дежда, толкова и с възхищение. Ние не гледаме на една силна и обединена Европа като на съперник, а като на партньор. Една от основните цели на нашата външна политика от 17 години насам е да допринесем за нейния прогрес.” Америка и Европа са поставени на равноправни начала.
Връщането на Де Гол на власт през 1958г. връща и политиката на величие. За да има баланс в рамките на общността Моне започва да лобира за присъединяването на Великобритания, която да бъде противотежест на Франция. Битката не е лека. Великобритания на два пъти получава отказ за членство еднолично от Де Гол през 1963 и 1967г., за да се присъедини най-накрая през 1973г., когато начело на Петата република застава Жорж Помпиду.
Последната инициатива на Жан Моне е създаването на Европейския съвет. В свое комюнике той говори за нуждата да се създаде „Временно европейско правителство”. Това ще са периодични срещи на лидерите на страните-членки, на които ще вземат водещите политически решения. Общността трябва да намери общи решения на общите проблеми. Звученето на предложеното от Моне има на тези срещи - „Временно европейско правителство” съдържа в себе си твърде ясни федеративни нотки. За да се успокоят евроскептиците, срещите на върха са наречени просто Европейски съвет.
Вместо заключение. В началото на годината 1963, когато отива в Ню Йорк, за да по-лучи престижния Орден на свободата*, на Жан Моне е предадено следното послание от Кенеди: “Уважаеми г-н Моне, в течение на векове императори, крале и диктатори са се опитвали да наложат на Европа със сила нейното обединяване. За добро или за зло те са се провалили. Но вдъхновявана от Вас, за по-малко от двайсет години Европа напредна към единството повече, отколкото от хиляда години насам. Вие и тези, които работят с Вас, градихте с хоросана на разума
и с тухлите на икономическите и политическите интереси. Вие преобразявате Европа единствено със силата на една конструктивна идея.”
Така започва декларацията от 9.05.1950г. на френския външен министър Робер Шуман. Тази декларация е революционно нов етап от развитието на европейската история и слага началото на същинската европейска интеграция. Авторът на декларацията Шуман не обича светлината на прожекторите името му е Жан Моне.
Жан Омер Мари Габриел Моне се ражда на 9.09.1888г. в град Коняк. Неговият баща е производител и търговец на едноименната напитка и младия Моне бързо е приобщен към семейния бизнес. На 16 години той заминава за Лондон, за да представлява фирмата, без още да е завършил своето образование в колежа. На тръгване баща му го съветва: „Не носи книги. Никой не може да мисли вместо тебе. Гледай през прозореца, говори с хората”. Посредством международната търговия Моне се запознава с тънкостта на международните отношения. Той се учи от опита на живота и личните наблюдения от търговските си пътувания до най- различни места: от прериите на западна Канада, през Скандинавия, Русия, до устието на Нил. “Това, което открих в Америка беше нещо повече и се наричаше другояче: това беше експанзията. За първи път срещнах народ, чието занимание не беше да ръководи това, което съществуваше, а неуморно да го развива. Те не мислеха за пределите, не знаеха къде е границата.” Връзките му с Америка ще изиграят важна роля впоследствие.
Когато избухва Първата световна война Моне е на 26 години. Той не взема участие в бойните действия, тъй като е освободен от военна служба по здравословни причини, но дава своя принос по друг начин. Моне забелязва, че доставките по море на съюзниците не са организирани адекватно и предлага директно на френския премиер Рене Вивиани своя план. Планът носи почерка на бъдещите му инициативи. Моне предлага доставките на съюзниците да бъдат администрирани от един общ орган, а не всяка страна отделно за себе си. За тази цел в Лондон е създадена Международна комисия по доставките. Моне е назначен за френски представител в този общ координационен орган.
След войната края на войната Моне се впуска в инициатива да възстанови мира. Назначен на поста заместник-генерален секретар на Обществото на народите през 1920г. той се установява в Женева. Участва в няколко важни акции като подялбата на областта Горна Силезия между Германия и Полша, както и стабилизирането на австрийската икономика, където умело демонстрира способностите си на неуморен преговарящ. Отначало харесва идеалите на новата организация, но впоследствие остава разочарован от безсилието й на организацията. Безсилие, което се дължи на необоримото национално вето на страните-членки. Всички решения в международната организация трябва да се вземат с единодушие, което позволява на отделни страни да блокират решения, от които ще се въползват останалите.
През 1923г. напуска ОН и се завръща към семейния бизнес, който по това време изпитва затруднения. Моне иска да модернизира производствените методи, за да отговарят на променените нужди на пазара. След като стабилизира фирмата, Моне я поверява на свои братовчеди и заминава за Америка, където работи за инвестиционната компания Blair & Co. В Америка той се запознава с Джон Фостър Дълес и Джордж Бол. (*Бъдещият държавен секретар на САЩ 1953 - 1959 г.; ** Американски политик, който по времето на Кенеди ръководи специална работна група за изготвяне на търговската и митническа политика; посланик на САЩ в ООН - Б. пр.) „В Америка нищо важно не може да бъде направено без адвокат.”
Неговата дейност включва международни мисии. През 1927г. и 1928г. успява да стабилизира полската злота и румънската лея. Моне натрупва голямо състояние по време на престоя си в Америка, но губи с настъпването на Голямата депресия през октомври 1929г. През 1933г. се заема с програма за модернизацията на Китай. Става съветник на китайския лидер генералисимус Чан Кай Шек в изграждането на железопътната система на страната. Моне предлага да се създаде една нова изцяло китайска банка.
Възходът на нацизма през 30те кара Моне да преосмисли стратегията на съюзниците. Според него Франция и Англия трябва да осъществят преимущество във въздушното пространство. Нужни са повече самолети, а те ще дойдат от САЩ Френският премиер Едуар Деладие го изпраща на тайна мисия във Вашингтон за поръчката на 600 самолета. Мисията е наистина деликатна тъй като САЩ все още водят политика на изолационизъм, която поне официално им забранява търговията с оръжие. Успява да убеди Франклин Делано Рузвелт да превърне Америка в „арсенал на демокрацията”.
С избухването на войната Моне е избран за ръководител на Френско-английския икономически координационен комитет, който да отговаря за доставките през Атланкика. Бързото напредване на немските военни части не може да бъде спряно британските войски са евакуирани през Дюнкерк. В момента, в който загубата на Франция изглежда неизбежна Моне съвместно с Чърчил съставя план за Френско-Английски съюз и го представя на френския военен министър генерал Де Гол. В текста на декларацията от 16.06.1940 г. е записано: „Двете правителства заявяват, че Франция и Великобритания вече не са две нации, а един Френско-Британски съюз. […] Всеки френски гражданин ще се ползва непосредствено с британска националност. Всеки английски поданик ще стане френски гражданин. […] Двата парламента ще бъдат формално асоциирани.” Генералът телефонира на френския премиер Рейно, който подкрепя плана. няколко дни по-късно Рейно губи мнозинството и е заменен от маршал Петен. Старият военен е категорично против създаването на такъв съюз, като го нарича обзързване с труп. Трупът е Великобритания.
Моне си сътрудничи с Де Гол и се включва в създадения през лятото на 1943г. Комитет за национално освобождение, бъдещото временно правителство на Френската република. По време на работата му в комитета той декларира в меморандум от 5.08.1943: „В Европа няма да има мир, ако страните are reconstituated на базата на националния суверенитет и съпътстващата го политика на престижа и икономически протекционизъм (...) Eвропейските държави са твърде малки, за да дадат на народите си просперитета на модерните условия. Ще бъдат нужни по-големи пазари. (...) Просперитетът и социалния прогрес ще бъдат непостижими, докато европейските нации не формират една федерация на „ Европейското единство” която ще създаде единна икономическа единица. Дейностите на Моне са свързани с въоръжаването. Според британския икономист Кейнс координацинните действия на Моне са съкратили войната с 1 година.
Две години преди войната да е завършила Моне се заема да проектира мирното възстановяване на Франция. От есента на 1943 г. Жан Моне е натоварен от новата легитимна власт на страната да осигури закупуването и доставката на стоки, от които Франция ще се нуждае от първия ден на своето освобождение. Той остава във Вашингтон до лятото на 1945 г. в ролята на ръководител на френския Съвет по снабдяването. Франция се нуждае от всичко: суровини, оборудване, хранителни про-дукти. Материалните ресурси, получени в рамките на облекченията, предоставени на европейците по закона “заем-наем”, позволяват на французите да избегнат абсолютната нищета. Но състоянието на икономиката на страната при възстановяването на мира е изключително нестабилно. Брутният вътрешен продукт е свит от войната с близо 50 %, докато този на Великобритания е по-вишен с около 15 %, а този на Съединените щати – с 70 %. Разрушенията в производствената система и инфраструктурата се прибавят към историческото изоставане на Франция в индустриализацията и дълбокия упадък, в който тя е изпаднала между двете войни.
Моне критикува обсесията на Де Гол за френско величие: “Вие говорите за величие, но французите сега са слаби. Няма да има величие, докато французите не придобият статуса, който съответства на величието. За това е необходимо да се модернизират. Трябва материално да преобразим страната.” Де Гол отвръща: „Прав сте. Искате ли да опитате?”
Опитът се казва комисия по планирането, а Моне е неин ръководител. Той формулира дилемата съвсем просто: „Модернизация или упадък” застава начело на френската комисия по планирането, която си поставя 4-годишен план икономическо възстановяване и модернизацията. Тази комисия работи много тясно с представители на политически, икономически и синдикални интереси и координира техните усилия, създавайки социален диалог. Философията на френското планиране е в съзвучие с икономическата доктрина в страната, която определя голяма роля на държавата в икономиката, съчетавайки свободния пазар със социалисически практики. Непосредствените задачи пред Франция са набавянето на продоволствени продукти и попълване на резервите от чужда валута, които са се стопили изцяло през военните години. Следват инвестиции в индустриалните сектори с цел задминаване на показетелите от 1929 с 25% до края на 1950г.
Зимата 1947г. се оказва изключително тежка. В страната върлува глад, инфлацията е неудържима. Същата година американското правителство приема планът „Маршал”, който да предостави на европейските страни 13 милиарда долара за икономическото им възстановяване. Планът има и политически цели. Трябва да се парира възходът на левите партии в западна Европа. Комунистите са най-силно парламентарно представени партии в Италия и Франция. В координацията на плана
Следвоенното възстановяване на Европа в контекста на глобалното противопоставяне между изтока и запада повдига въпроса за Германия. Съединените щати искат една силна и укрепнала Германия, която ще е ценен съюзник в борбата за надмощие в биполярния свят. В началото на 1948г. САЩ и Великобритания сливат окупационните си зони в „Бизония”. Франция също се присъединява, но иска да бъде създадено Международно управление на Рур, което да позволи на французите да контролират голяма част от ресурсите на областта за нуждите на своята икономика. Освен това на немската област Саар е даден статут на френски протекторат, който ще бъде върнат на Германия през 1957г. след рефередум. В духа на дългогодишното противопоставяне между Германия и Франция се следва политиката, че силата на едната страна задължително е за сметка на слабостта на другата. Политиката е игра с нулев резултат. Бързото възстановявене на германската икономика, поверена на Лудвиг Ерхард се посрещна с притеснение на запад от Рейн. Към това може да се прибави и политическото възраждане на Германия. На 8.05.1949г. е приет основния закон на страната, който формално слага началото Федерална република Германия. За Бундесканцлер е избран бившият кмет на Кьолн доктор Конрад Аденауер.
Френското предложение за международно управление на Рур не намира привърженици. Освен Германия, която е непосредствено потърпевша, срещу него се изказват и правителствата на САЩ и Великобритания. Това управление много ясно напомня на инициативата на френския премиер Реймон Поанкаре за военно окупиране на Рурската област през 1923 – 1924г., което да принуди победената Германия да изплати репарациите. През пролетта на 1950г. американския държавен секретар Дийн Ачесън и британският външен министър Ърнест Бевин отправят ултиматум на Франция, с който я приканват незабавно да вземе мерки. За Америка не може да има силна Европа без силна Германия. Една силна Германия би предизвикала недоверие във Франция.
Задачата пред Франция не е лесна. Как да се интегрира Германия в западния блок, без това да застраши сигурността на Френската република? Как за де съвместят интересите на двете държави. Повече от ясно е, че въпросът не търпи отлагане.
Човекът, който разсича гордиевия възел, се нарича Жан Моне. Той съчетава решаването на конкретните проблеми със своята идея за наднационалност, за да се роди планът „Шуман”. Моне е прагматик. Той има способността да дава конкретни решения за конкретни проблеми. Голямата идея да се прекрати вековната вражда между двете нации ще бъде осъществена на малки стъпки, на конкретни технически задачи и икономически решения. Идеята е да се прекрати вековната вражда между двете нации като се създаде наднационална институция, неподвластна на нито една от двете държави, която да обединява производството на два ключови отрасъла за икономиката и военното дело, именно: въгледобива и производството на стомана. За него бъдещият министър-председател на Великобритания Харълд Макмилън ще каже: „Това е една революционна, почти мистична концепция”. Моне пише 9 редакции на своя план, бродейки из швейцарските Алпи, преди да го представи на френския външен министър Робер Шуман. Самият Шуман има забележителна биография. Той е роден в Люксембург през 1886г., но живее в Елзас и Лотарингия, които по това време са немска територия. Следва право в Берлин, Бон и Мюнхен. По време на Първата световна война е мобилизиран в германската армия, но не участва в директни бойни действия. След войната, когато Германия губи двете области, Шуман става френски гражданин. Той е идеалният избор за френско-германското помирение. Моне му връчва своя план, когато министъра чака своя влак за Мец на Gare de l’Est, където ще прекара уикенда. Шуман казва: “Прочетох бележката. Това е интересно. Ще ми свърши работа.”
На 9.05.1950г. в сградата на Външното министерство на улица „Ке д’Орсе” Робер Шуман прочита декларацията, написана от Жан Моне, но останала известна като декларацията „Шуман”. В нея се казва:
Европа няма да се изгради отведнъж като цялостна конструкция: тя ще се създаде чрез конкретни реализации и на първо място чрез фактическа солидарност. Обединението на европейските нации изисква премахване на вековната вражда между Франция и Гермния.(...)
Френското правителство предлага де се постави целият френско-германски добив на въглища и стомана под управлението на общ върховен орган в организация, отворена за участие и към други европейски страни.
Общото ползване на въглищата и стоманата непосредствено ще осигури изграждането на общи основи за икономическо развитие, първи етап от европейската федерация, и ще промени съдбата на тези области, произвеждали в продължение на векове оръжия, чиито жертви най-често са бири самите те.
Производствената солидарност, която ще бъде скрепена по този начин, ще покаже, че всякаква война между Франция и германия не само немислима, но и материално невъзможна.
Аденауер приема въодушевено предложението като вижда в него шанс за възврещане на международния престиж на ФРГ, както и относителен контрол над индустрията. Канцлерът казва: „Г-н Моне, аз считам осъществяването на френското предложение за най-важната задача, която ме очаква. Ако успея да я доведа до успешен край, ще смятам, че не съм живял напразно.” Великобритания е категорично против. Министър-председателят Клемънт Атли заявява, че е недопустимо „най-важните икономически сили на тази страна да бъдат предадени на орган, който е напълно недемократичен и неотговорен пред никого.” Особено плащеща за Британия е перспективата за отдаване на суверенитет, която лежи в основата на плана.
В крйна сметка на 15.04.1951г. в Париж е подписан договорът за създаване на Европейската общност за вглища и стомана. Страните основателки са Франция, Федерална република Германия, Белгия, Нидерландия, Люксембург и Италия. Председателския пост на Върховния орган заема Жан Моне. Организацията установява един общ пазар, лишен от национални мита, квоти и регулации, касаещи тези два сектора.
Декларацията на Шуман не засяга друг важен проблем за Германия – ревъоръжаването. Избухналата през 25.06.1950г. Корейска война, кара САЩ да настояват Европейските държави да предприемат по-решителни мерки за сигурността си, в това число и Германия. Франция не иска да види възстановена германската армия само 5 години след края на Втората световна война. Моне се притеснява, че ако Германия бъде приета в НАТО и по този начин възстанови суверенитета си, това би я разколабало да участва по-нататък в създаването на ЕОВС. Той измисля нова план, който да създаде Европейска отбранителна общност. Моне търси подкрепа сред висшите политици във Франция за новия си проект. Шуман е силно против ремилитаризацията на ФРГ и отхвърля предложението. Благосклонен към плана се оказва тогавашният премиер Рене Плевèн, откъдето идва и името на плана „Плевен”. В сърцевината на предложението стои създаване на европейска армия, в която да се включат германските военни части. Планът е дискриминационен спрямо Германия. Тя единствено няма право да има свои войски извън европейската армия, докато всички останали страни имат и свои национални армии. Аденауер все пак се съгласява да участва, но в замяна иска: пълно признаване суверенитета на ФРГ, равнопоставено отношение спрямо немските войници в общоността, разрешение за членство в НАТО, край на окупацията и сключване на мирен договор. На 27.05.1952г. е подисан договорът, учредяващ Европейската отбранителна общност. Председателят на Парламентарната асамблея на ЕОВС иска да стиган по-далеч, като създаде Европейска политическа общност, която да е институционален покрив на ЕОВС и ЕОО. Преди това обаче трябва да влезе в сила договорът за ЕОО, а за да влезе в сила един международен договор в сила трябва да бъде ратифициран от държавите участнички. Ратификационният процес удра на камък точно в страната, предложила инициативата.
Правителствата в Четвъртата република се държат на много крехки мнозинства и никое не иска да рискува с толкова деликатен и спорен проект като ЕОО. През 1954г. Франция губи войната във Френски Индокитай. Този инцидент довежа на власт крайния националист Пиер Мендес Франс, който решава да постави текста на договора на гласуване в националното събрание. Резултатът е 264 „за” срещу „319” против. Европейската отбранителна общност отива в историята.
Реакцията на Моне е да се въздържи от втори мандат като председател на Върховния орган ЕОВС. Стилът на Моне е да действа в сенките, почти конспиративно.
През юни 1955г. е свикана конференция в Месина, която да определи заместника на Моне. Конференцията трябва да отговори и на друг още по-важен въпрос: Каква форма трябва да придобие европейската интеграция след двойния провал на Европейската отбранителна и политическа общност? Предложението на Моне е да се продължи със секторната интеграция. Ако въглищата и стоманата принадлежат на миналото, ядрената енергетика принадлежи на бъдещето. Нидерландския външен министър Йохан Бейен предлага да се създаде общ пазар между „шестте”. Ще бъдат премахнати митата между държавите – членки и ще бъде определена еднаква външна тарифа. Ще бъдат установени четирите свободи на движение: на стоки, капитали, услуги и работна ръка. Резултатът от тази конференция са подписаните на 25.03.1957г. Римски договори, които слагат началото на Европейската общност за атомна енергия (Евратом) и Европейската икономическа общност (ЕИО).
Междувременно Моне създава своя неправителствена организация, група за действе, чрез който да лобира за европейското обединение - Комитет за създаване на Обединени европейски щати. Този комитет се превръща в мощно оръжие за неформално задкулисно въздействие върху политиката. В него членуват различни партийни лидери, представители на синдикатите и бъдещи държавни глави. Моне желае да създаде една широка подкрепа за европейското изграждане и затова се ангажира да създаде връзки на доверие с толкова обширен спектър на представени интереси. Някои от по-известните личности, взели участие, са: Валери Жискар д’Естен,
Вили Брандт, Хелмут Шмидт, Джузепе Сарагат, Едуард Хийт. Той се стреми да получи достъп до най-високите политически кръгове и да влияе на политиките без да участва лично в процеса на вземане на решения. Конкретната дейност се състои в това след деклара-циите за намерения веднага да се изпращат предложения, които могат да се осъществят незабавно.
Жан Моне се стреми да постигне консенсус. Неговата идея не е просто да намери пресечната точка с идеите на събеседниците си. Целта му е да се открие общият интерес. (Фонтен 2006:60)
През годините на съществуването си комитетът на Моне се свързва с няколко важни инициативи. Една от тях е срещата между Кенеди и Моне, в която американския президент се изказва в полза на европейската интеграция: „Съединените щати наблюдават това огромно начинание колкото с на-дежда, толкова и с възхищение. Ние не гледаме на една силна и обединена Европа като на съперник, а като на партньор. Една от основните цели на нашата външна политика от 17 години насам е да допринесем за нейния прогрес.” Америка и Европа са поставени на равноправни начала.
Връщането на Де Гол на власт през 1958г. връща и политиката на величие. За да има баланс в рамките на общността Моне започва да лобира за присъединяването на Великобритания, която да бъде противотежест на Франция. Битката не е лека. Великобритания на два пъти получава отказ за членство еднолично от Де Гол през 1963 и 1967г., за да се присъедини най-накрая през 1973г., когато начело на Петата република застава Жорж Помпиду.
Последната инициатива на Жан Моне е създаването на Европейския съвет. В свое комюнике той говори за нуждата да се създаде „Временно европейско правителство”. Това ще са периодични срещи на лидерите на страните-членки, на които ще вземат водещите политически решения. Общността трябва да намери общи решения на общите проблеми. Звученето на предложеното от Моне има на тези срещи - „Временно европейско правителство” съдържа в себе си твърде ясни федеративни нотки. За да се успокоят евроскептиците, срещите на върха са наречени просто Европейски съвет.
Вместо заключение. В началото на годината 1963, когато отива в Ню Йорк, за да по-лучи престижния Орден на свободата*, на Жан Моне е предадено следното послание от Кенеди: “Уважаеми г-н Моне, в течение на векове императори, крале и диктатори са се опитвали да наложат на Европа със сила нейното обединяване. За добро или за зло те са се провалили. Но вдъхновявана от Вас, за по-малко от двайсет години Европа напредна към единството повече, отколкото от хиляда години насам. Вие и тези, които работят с Вас, градихте с хоросана на разума
и с тухлите на икономическите и политическите интереси. Вие преобразявате Европа единствено със силата на една конструктивна идея.”
Лисабонският договор
На 13. 12. 2007г. държавните глави на страните-членки на ЕС подписват Договора от Лисабон. Той ще внесе важни институционални промени, които трябва да спомогнат за по-ефикасното функциониране на Европейския съюз, както и за постигането на по-голяма демократичност. Мерките имат технически характер и нямат федеративния стил на говорене, който беше използван в проекта за Конституция за Европа и който беше отхвърлен последователно от Франция и Нидерландия на референдум през 2005г.
Договорът от Лисабон е изменение на сега действащите договори. Промяната започва още от имената им. Договорът за Европейската общност се превръща в Договор за Функционирането на Европейския съюз. Договорът за Европейския съюз си остава със същото име.
Това не се прави случайно, а е свързано с изменението на вътрешната структура на ЕС. Премахнато е вътрешното разделение на три стълба: Европейска общност (първи стълб), Обща външна политика и политика за сигурност (втори стълб), и Зона на свобода сигурност и правосъдие (трети стълб), които в момента заедно формират ЕС. Европейската общност единствена има правосубектност, докато правосубектността на ЕС е спорна. След влизането в сила на Лисабонския договор ЕС ще получи статут на юридическо лице. Съюзът замества Европейската общоност и е неин правоприемник. Правосубектността на съюза е нужна за външните отношения, като тов ще му позволи да се присъедини към някои международни договори като Европейската конвенция за човешките права, за която има приет и специален протокол.
Сливането на стълбовете не означава сливане на процедурите според които са вземат решенията в тях. Общата външна политика и политика на сигурност ще продължава почива на междуправителствени основи, в която всяка отделна държава-членка има право на вето или на конструктнивно въздържане от действие в зависимост от разглеждания въпрос. Така или иначе тук решенията са политически, а не юридически, а Съдът на Европейските общности, който ще носи името Съд на Европейския съюз, не е компетентен по отношение на тези разпоредби.
Имената на законодателните процедури са променени. Процедурата на съвместно вземане на решения се преименува в обикновена законодателна процедура. Всички останали: (консултиране, сътрудничество, одобрение, актове на Съвета и др.) попадат под общото название специална законодателна процедура.
Друга промяна е, че много от членовете на сега действащия Договор за Европейската общност са прехвърлени в новия Договор за Европейски съюз, в това число и разпоредбите относно институциите.
Парламентът, парламентите и гражданите
В чл. 10 от ДЕС е записано:
1. Функционирането на Съюза се основава на представителната демокрация.
2. В рамките на Съюза гражданите се представляват пряко в Европейския парламент. Държавите-членки се представляват в Европейския съвет от техните държавни или правителствени ръководители, а в Съвета — от техните правителства, които от своя страна са демократично отговорни пред националните си парламенти или пред гражданите си.
3. Всеки гражданин има право да участва в демократичния живот на Съюза. Решенията се вземат възможно най-открито и възможно най-близо до гражданите.
С цел да се намали демократичния дефицит в ЕС, Договорът за реформа предвижда нови правомощия за Европейския парламент. Истинска иновация е включването на националните парламенти в най-началните фази на законодателния процес.
Договорът за реформа засилва ролята на Парламента. В над 40 нови области решенията ще се вземат съвместно със Съвета по обикновена законодателна процедура (това е новото има на процедурата по съвместно вземане на решения). Освен това много от решенията, касаещи пространството на свобода сигурност и правосъдие заедно с шенгенското законодателство минават в областта на обикновената законодателна процедура. Това е един процес, водещ началото си от Амстердамския договор 1997г.. Решенията в тези области обаче се ползват с ограничено приложение в Обединеното кралство и Ирландия, които са си осигурили дерогации.
Разширени са правомощията на Парламента и в бюджетната процедура чрез премахване на разделението между задължителни и незадължителни разходи. Задължителните разходи са свързани с плащанията по една от най-ресуросоемките политики на ЕС – Общата селскостопанска политика и тях ЕП не може да променя. С лисабонската ревизия ЕП и Съвета ще имат равна тежест при определянето на бюджета.
Чл. 14 от ДЕС определя броя на депутатите – 750 + председателя, който няма право на глас. Минималният праг е от 6 представители на държава – членка (Естония, Кипър, Люксембург и Малта). Никоя държава не може да получи повече от 96 места (Толкова са предвидени за Германия).
За първи път националните парламенти са включени в законодателния процес. Преди да започне законодателната процедура между Парламента и Съвета, Европейската комисия е длъжна да изпраща всеки законопроект на националните парламенти, които ще следят дали е спазен принципът на субсидиарност. Всяка държава разполага с 2 гласа ( ако в дадената страна има двукамарен парламент, по един за всяка камара). Ако повече от 1/3 от националните парламенти сметнат, че принципът на субсидиарност е нарушен, Комисията трябва да преразгледа предложението си (вдигане на жълт картон). Прагът за решения относно пространството на свобода, сигурност и правосъдие е дори по-висок – 1/4.
Гражданите също ще имат влияние върху изготвянето на политиките на Съюза с правото на „гражданска инициатива”, която приканва Комисията да предприеме действия по определен въпрос. Член 11, пар. 4 от ДЕС:
Най-малко един милион граждани на Съюза, граждани на значителен брой държави-членки, могат да поемат инициативата да приканят Комисията да представи подходящо предложение, в рамките на предоставените ѝ правомощия, по въпроси, за които тези граждани считат, че за целите на прилагането на Договорите е необходим юридически акт на Съюза.
Правата на гражданите ще са по-добре защитени на ниво ЕС с приемането на Хартата на основните права. Макар и текстът на хартата да не фигурира в договорите, тя ще стане правообвързваща. Член 6 от ДЕС:
1. Съюзът зачита правата, свободите и принципите, определени в Хартата на основните права на Европейския съюз от 7 декември 2000 г., адаптирана на 12 декември 2007 г. в Страсбург, която има същата юридическа сила като Договорите.
Според специален протокол Хартата няма да се прилага в Полша и Обединеното кралство. Официалните причини за това политическо решение са, че Хартата би обезсмислила социалните политики в Обединеното кралство още от времето на правителството на Маргарет Тачър. Полша си е извоювала правото на изключение (opt-out) с мотива, че някои постановки противоречат на семейното право на страната.
Отделно от Хартата за основните права в параграф 2 на същия член е записано:
Съюзът се присъединява към Европейската конвенция за защита на правата на човека и основните свободи. Това присъединяване не променя областите на компетентност на Съюза, така както са определени в Договорите.
Институционални промени
Въвежда се нов метод на изчисляване на квалифицираното мнозинство в Съвета. Член 16 от ДЕС гласи:
От 1 ноември 2014 г. квалифицираното мнозинство се определя като мнозинство, формирано от гласовете на най-малко 55 % от членовете на Съвета, което включва най-малко петнадесет членове и представлява държави-членки, които обхващат население не по-малко от 65 % от населението на Съюза.
Това е принципът на двойното мнозинство. (В сега действащия ДЕО квалифицираното мнозинство в Съвета е равно на 255 от общо 345 гласа в Съвета, което е равно на 73.9%, които да представляват 62% от населението на ЕС.) За да се формира блокиращо малцинство са нужни поне 4 държави, които до представляват 35% от населението. Освен това заседанията на Съвета вече ще бъдат публични. Съветът по общи въпроси и външни работи ще бъде разделен. Съветът по външни работи, ще бъде председателстван от върховния представител по общата външна политика и политика на сигурност.
Промените засягат и Европейската комисия. Член 17, пар. 5 гласи:
От 1 ноември 2014 г. Комисията се състои от брой членове, включително нейния председател и върховния представител на Съюза по въпросите на външните работи и политиката на сигурност, който отговаря на две трети от броя на държавите-членки, освен ако Европейският съвет, като действа с единодушие не реши да промени този брой.
Председателят на Комисията се избира от Парламента. Същински избор обаче няма тъй като кандидатът първо трябва да бъде предложен от Европейския съвет с квалифицирано мнозинство. Парламентът все пак може да отхвърли кандидатурата. Тогава Европейският съвет трябва да посочи друг кандидат.
Променя се сега съществуващият пост на върховния представител по общата външна политика и политика на сиугрност. Според чл. 18, параграф 2 от ДЕС
Върховният представител провежда външната политика и политика на сигурност на Съюза. Той допринася чрез предложенията си за разработването на тази политика и я изпълнява в качеството си на пълномощник на Съвета. Същото се отнася за общата политика за сигурност и отбрана.
Той ще бъде своеобразна връзка между Комисията и Съвета. Ще бъде един от заместник-председателите на Комисията. Комисар по външните работи няма да има. Освен това Върховният представител председателства Съвета по външни работи. Назначава се от Европейския съвет с квалифицирано мнозинство и след съгласието на Председателя на Комисията. Европейският съвет може да прекрати мандата му по същата процедура.
Европейският съвет и Европейската централна банка са признати за институции на ЕС. Член 15 от ДЕС гласи:
1. Европейският съвет дава на Съюза необходимия тласък за неговото развитие и определя неговите общи политически насоки и приоритети. Той не изпълнява законодателни функции.
2. Европейският съвет се състои от държавните или правителствените ръководители на държавите-членки, председателя на Европейския съвет и председателя на Комисията. Върховният представител на Съюза по въпросите на външните работи и политиката на сигурност участва в неговата работа.
Европейският съвет заседава два пъти за 6 месеца и се произнася с консенсус, освен ако в договора не е предвидено друго. Създава се още един нов пост. Сега Европейският съвет се председателства от една държава, а председателството е ротационно – за шестмесечен мандат и съвпада с председателството на Съвета. С новия договор Европейският съвет избира своя председател с квалифицирано мнозинство за срок от две години и половина, като неговият мандат може да бъде подновен еднократно. Той трябва да председателства и ръководи работата на Европейския съвет и да представлява Съюза на международната сцена по общата външна политика и политика на сигурност, без да се засягат компетентността на върховния представител. Точното разделение на правомощията между върховния представител и председателя на Европейския съвет все не е строго определено. Председателят трябва да се отчита пред Парламента след срещите на Европейския съвет. Председателството на Европейския съвет не трябва да се бърка с председателството на Съвета, чийто статут е посочен в специална декларация относно чл. 16 параграф 9 от ДЕС. Член1
1. Председателството на Съвета, с изключение на състава по външни работи, се изпълнява от предварително определени групи от три държави-членки за срок от 18 месеца. Групите се формират въз основа на равноправна ротация на държавите-членки, като се вземат предвид тяхното многообразие и географското равновесие в Съюза.
2. Всеки член на групата изпълнява последователно, за срок от шест месеца, председателството на всички състави на Съвета, с изключение на състава по външни работи. Останалите членове на групата подпомагат председателството във всички негови задължения въз основа на обща програма. Членовете на групата могат да постигат и други договорености помежду си.
Политики
За първи път в договор са посочени областите на компетентност на Съюза. Това е принцип, който действа в и момента. Изведен от практиката на Съда на Европейските общности, но не е записан в текст на първичното право.
чл. 3 от ДФЕС гласи:
Съюзът разполага с изключителна компетентност в следните области:
а) митнически съюз;
б) установяване на правила относно конкуренцията, необходими за функциониране на вътрешния пазар;
в) парична политика на държавите-членки, чиято парична единица е еврото;
г) опазване на морските биологични ресурси в рамките на общата политика в областта на рибарството;
д) обща търговска политика.
Това означава, че отделните държави членки не могат да законодателстват в тези области на национално ниво. решения могат да се вземат само на ниво ЕС. В Областите на поделена компетентност, решения могат да се вземат както на национално, така и на европейско ниво. Те са:
а) вътрешен пазар;
б) социална политика, що се отнася до аспектите, определени в настоящия договор;
в) икономическо, социално и териториално сближаване;
г) селско стопанство и рибарство, с изключение на опазването на морските биологични ресурси;
д) околна среда;
е) защита на потребителите;
ж) транспорт;
з) трансевропейски мрежи;
и) енергетика;
й) пространство на свобода, сигурност и правосъдие;
к) общи проблеми на сигурността в областта на общественото здраве, за аспектите, определени в настоящия договор.
Има области, в които ЕС им само допълваща, спомагателна компетентност. такива са: научните изследвания, технологичното развитие и космическото пространство.
Съществуващата сега екологична политика на съюза е допълнена с изричното намерение за справяне с изменението на климата. (чл. 191 ДФЕС)
Много важно нововъведение е включването на енергетиката като нова област за прокарване на политики. Според чл. 194 от ДФЕС
В рамките на установяването или функционирането на вътрешния пазар и предвид необходимостта от опазване и подобряване на околната среда, политиката на Съюза в областта на енергетиката има за цел, в дух на солидарност между държавите-членки:
а) да осигури функционирането на енергийния пазар;
б) да обезпечи сигурността на енергийните доставки в Съюза;
в) да насърчава енергийната ефективност и спестяването на енергия, както и разработването на нови и възобновяеми енергийни източници; и
г) да подпомага взаимната свързаност на енергийните мрежи.
В декларация 17 е записан и сега действащият принцип за върховенство на общностното право над националното при колизия помежду им. Принципът е изведен от практиката на Съда на Европейските общности с решението от 15 юли 1964 г. по дело 6/64, Costa срещу ENEL
Договорът от Лисабон предвижда клауза за солидарност, според която държавите-членки трябва да действат в дух на солидарност, в случай че някоя от тях е обект на терористично нападение или жертва на природно или предизвикано от човека бедствие. За целта могат да се използват всички „правни средества”, както и военни, ако се налага. Разбира се тук не съществува юридическа принуда държава да участва военно, ако не желае.
Обща външна политика и политика на сигурност.
Външната политика на ЕС се базира на междуправителсвтвеността, както и досега. Чл. 24 от ДЕС:
Общата външна политика и политика на сигурност е предмет на специфични правила и процедури. Тя се определя и прилага от Европейския съвет и от Съвета, които решават с единодушие, освен в случаите, когато в Договорите е предвидено друго. Приемането на законодателни актове се изключва.
Освен обновения пост на върховния представител по външните отношения и политика на сигурност ще има и нова структура в тази област.
Новата структура, която се създава е Европейската служба за външна дейност. В чл. 27, пар. 3 е записано:
Тази служба работи в сътрудничество с дипломатическите служби на държавите-членки и включва длъжностни лица от компетентните служби на генералния секретариат на Съвета и на Комисията, както и командирован персонал от националните дипломатически служби. Организацията и функционирането на Европейската служба за външна дейност се определят с решение на Съвета. Съветът
действа по предложение на върховния представител след консултация с Европейския парламент и след одобрение от Комисията.
Отбранителната политика е включена в чл. 42 от ДЕС. Според пар. 2:
Общата политика за сигурност и отбрана включва постепенното определяне на обща политика на отбрана на Съюза. Тя ще доведе до обща отбрана от момента, в който Европейският съвет, като действа с единодушие, вземе това решение.
В новия договор (чл. 45 от ДЕС) е описан статутът на Европейската агенция по отбраната. Това дава институционална възможност на държавите, които желаят да развият по-голяма интеграция в областите на сигурността и отбраната, без обаче да бъде задължителна за всички страни-членки.
Решенията относно общата отбранителна политика продължават да се вземат с единодушие.
Лисабонският договор – маскирана конституция?
Важен въпрос е доколко Лисабонският договор запазва промените, които трябваше да бъдат въведени с пропадналия проект за Конституция за Европа. Не е ли самият договор прикрита конституция. Всъщност въпросът е по-правилно да се разглежда от противоположната страна. Проектът за европейска конституция не беше истинска конституция, а обикновен международен договор. Той не създаваше една нова федеративна държава, едни Съединени европейски щати, не нарушаваше крехкото равновесие между наднационалност и междуправителственост, нито деликатния баланс между институциите. Но за сметка на това използваше силна конституционна реторика, която навлече гнева на евроскептици и националисти от крайно лявото до крайно дясното.
От Договора за Реформа са извадени противоречивите символи на националната държава, които присъстваха в Конституцията. Няма официално записани флаг, химн, девиз. Денят на Европа 9.05. не е национален празник. Не се създава общ външен министър на съюза. (Външната политика е смятана за перлата в короната на националния суверенитет. Никоя държава-членка не може да бъде накарана да направи каквото и да било против волята й в областта на външните работи и отбраната) Не се променят и имената на законодателните актове. Регламентите и директивите си остават регламенти и директиви, а не европейски закони и европейски рамкови закони, както предвиждаше конституционният проект.
Това са основните разлики между двата текста. Традиционния евроскептик Великобритания в лицето на министър-председателя Гордън Браун е на мнение, че националните интереси са защитени. Бившият премиер Тони Блеър бе обещал провеждането на референдум за конституцията, но Гордън Браун не предвижда такава процедура за новия договор, защото според него е „достатъчно различен”. Великобритания ратифицира парламентарно договора на 11.03.2008г. Единствените две държави, които не са направили това са Чехия и Ирландия.
Националистите също би трябвало да са доволни от договора. За първи път е уредена възможност за напускане на Съюза (чл. 50 от ДЕС).
Договорът от Лисабон е изменение на сега действащите договори. Промяната започва още от имената им. Договорът за Европейската общност се превръща в Договор за Функционирането на Европейския съюз. Договорът за Европейския съюз си остава със същото име.
Това не се прави случайно, а е свързано с изменението на вътрешната структура на ЕС. Премахнато е вътрешното разделение на три стълба: Европейска общност (първи стълб), Обща външна политика и политика за сигурност (втори стълб), и Зона на свобода сигурност и правосъдие (трети стълб), които в момента заедно формират ЕС. Европейската общност единствена има правосубектност, докато правосубектността на ЕС е спорна. След влизането в сила на Лисабонския договор ЕС ще получи статут на юридическо лице. Съюзът замества Европейската общоност и е неин правоприемник. Правосубектността на съюза е нужна за външните отношения, като тов ще му позволи да се присъедини към някои международни договори като Европейската конвенция за човешките права, за която има приет и специален протокол.
Сливането на стълбовете не означава сливане на процедурите според които са вземат решенията в тях. Общата външна политика и политика на сигурност ще продължава почива на междуправителствени основи, в която всяка отделна държава-членка има право на вето или на конструктнивно въздържане от действие в зависимост от разглеждания въпрос. Така или иначе тук решенията са политически, а не юридически, а Съдът на Европейските общности, който ще носи името Съд на Европейския съюз, не е компетентен по отношение на тези разпоредби.
Имената на законодателните процедури са променени. Процедурата на съвместно вземане на решения се преименува в обикновена законодателна процедура. Всички останали: (консултиране, сътрудничество, одобрение, актове на Съвета и др.) попадат под общото название специална законодателна процедура.
Друга промяна е, че много от членовете на сега действащия Договор за Европейската общност са прехвърлени в новия Договор за Европейски съюз, в това число и разпоредбите относно институциите.
Парламентът, парламентите и гражданите
В чл. 10 от ДЕС е записано:
1. Функционирането на Съюза се основава на представителната демокрация.
2. В рамките на Съюза гражданите се представляват пряко в Европейския парламент. Държавите-членки се представляват в Европейския съвет от техните държавни или правителствени ръководители, а в Съвета — от техните правителства, които от своя страна са демократично отговорни пред националните си парламенти или пред гражданите си.
3. Всеки гражданин има право да участва в демократичния живот на Съюза. Решенията се вземат възможно най-открито и възможно най-близо до гражданите.
С цел да се намали демократичния дефицит в ЕС, Договорът за реформа предвижда нови правомощия за Европейския парламент. Истинска иновация е включването на националните парламенти в най-началните фази на законодателния процес.
Договорът за реформа засилва ролята на Парламента. В над 40 нови области решенията ще се вземат съвместно със Съвета по обикновена законодателна процедура (това е новото има на процедурата по съвместно вземане на решения). Освен това много от решенията, касаещи пространството на свобода сигурност и правосъдие заедно с шенгенското законодателство минават в областта на обикновената законодателна процедура. Това е един процес, водещ началото си от Амстердамския договор 1997г.. Решенията в тези области обаче се ползват с ограничено приложение в Обединеното кралство и Ирландия, които са си осигурили дерогации.
Разширени са правомощията на Парламента и в бюджетната процедура чрез премахване на разделението между задължителни и незадължителни разходи. Задължителните разходи са свързани с плащанията по една от най-ресуросоемките политики на ЕС – Общата селскостопанска политика и тях ЕП не може да променя. С лисабонската ревизия ЕП и Съвета ще имат равна тежест при определянето на бюджета.
Чл. 14 от ДЕС определя броя на депутатите – 750 + председателя, който няма право на глас. Минималният праг е от 6 представители на държава – членка (Естония, Кипър, Люксембург и Малта). Никоя държава не може да получи повече от 96 места (Толкова са предвидени за Германия).
За първи път националните парламенти са включени в законодателния процес. Преди да започне законодателната процедура между Парламента и Съвета, Европейската комисия е длъжна да изпраща всеки законопроект на националните парламенти, които ще следят дали е спазен принципът на субсидиарност. Всяка държава разполага с 2 гласа ( ако в дадената страна има двукамарен парламент, по един за всяка камара). Ако повече от 1/3 от националните парламенти сметнат, че принципът на субсидиарност е нарушен, Комисията трябва да преразгледа предложението си (вдигане на жълт картон). Прагът за решения относно пространството на свобода, сигурност и правосъдие е дори по-висок – 1/4.
Гражданите също ще имат влияние върху изготвянето на политиките на Съюза с правото на „гражданска инициатива”, която приканва Комисията да предприеме действия по определен въпрос. Член 11, пар. 4 от ДЕС:
Най-малко един милион граждани на Съюза, граждани на значителен брой държави-членки, могат да поемат инициативата да приканят Комисията да представи подходящо предложение, в рамките на предоставените ѝ правомощия, по въпроси, за които тези граждани считат, че за целите на прилагането на Договорите е необходим юридически акт на Съюза.
Правата на гражданите ще са по-добре защитени на ниво ЕС с приемането на Хартата на основните права. Макар и текстът на хартата да не фигурира в договорите, тя ще стане правообвързваща. Член 6 от ДЕС:
1. Съюзът зачита правата, свободите и принципите, определени в Хартата на основните права на Европейския съюз от 7 декември 2000 г., адаптирана на 12 декември 2007 г. в Страсбург, която има същата юридическа сила като Договорите.
Според специален протокол Хартата няма да се прилага в Полша и Обединеното кралство. Официалните причини за това политическо решение са, че Хартата би обезсмислила социалните политики в Обединеното кралство още от времето на правителството на Маргарет Тачър. Полша си е извоювала правото на изключение (opt-out) с мотива, че някои постановки противоречат на семейното право на страната.
Отделно от Хартата за основните права в параграф 2 на същия член е записано:
Съюзът се присъединява към Европейската конвенция за защита на правата на човека и основните свободи. Това присъединяване не променя областите на компетентност на Съюза, така както са определени в Договорите.
Институционални промени
Въвежда се нов метод на изчисляване на квалифицираното мнозинство в Съвета. Член 16 от ДЕС гласи:
От 1 ноември 2014 г. квалифицираното мнозинство се определя като мнозинство, формирано от гласовете на най-малко 55 % от членовете на Съвета, което включва най-малко петнадесет членове и представлява държави-членки, които обхващат население не по-малко от 65 % от населението на Съюза.
Това е принципът на двойното мнозинство. (В сега действащия ДЕО квалифицираното мнозинство в Съвета е равно на 255 от общо 345 гласа в Съвета, което е равно на 73.9%, които да представляват 62% от населението на ЕС.) За да се формира блокиращо малцинство са нужни поне 4 държави, които до представляват 35% от населението. Освен това заседанията на Съвета вече ще бъдат публични. Съветът по общи въпроси и външни работи ще бъде разделен. Съветът по външни работи, ще бъде председателстван от върховния представител по общата външна политика и политика на сигурност.
Промените засягат и Европейската комисия. Член 17, пар. 5 гласи:
От 1 ноември 2014 г. Комисията се състои от брой членове, включително нейния председател и върховния представител на Съюза по въпросите на външните работи и политиката на сигурност, който отговаря на две трети от броя на държавите-членки, освен ако Европейският съвет, като действа с единодушие не реши да промени този брой.
Председателят на Комисията се избира от Парламента. Същински избор обаче няма тъй като кандидатът първо трябва да бъде предложен от Европейския съвет с квалифицирано мнозинство. Парламентът все пак може да отхвърли кандидатурата. Тогава Европейският съвет трябва да посочи друг кандидат.
Променя се сега съществуващият пост на върховния представител по общата външна политика и политика на сиугрност. Според чл. 18, параграф 2 от ДЕС
Върховният представител провежда външната политика и политика на сигурност на Съюза. Той допринася чрез предложенията си за разработването на тази политика и я изпълнява в качеството си на пълномощник на Съвета. Същото се отнася за общата политика за сигурност и отбрана.
Той ще бъде своеобразна връзка между Комисията и Съвета. Ще бъде един от заместник-председателите на Комисията. Комисар по външните работи няма да има. Освен това Върховният представител председателства Съвета по външни работи. Назначава се от Европейския съвет с квалифицирано мнозинство и след съгласието на Председателя на Комисията. Европейският съвет може да прекрати мандата му по същата процедура.
Европейският съвет и Европейската централна банка са признати за институции на ЕС. Член 15 от ДЕС гласи:
1. Европейският съвет дава на Съюза необходимия тласък за неговото развитие и определя неговите общи политически насоки и приоритети. Той не изпълнява законодателни функции.
2. Европейският съвет се състои от държавните или правителствените ръководители на държавите-членки, председателя на Европейския съвет и председателя на Комисията. Върховният представител на Съюза по въпросите на външните работи и политиката на сигурност участва в неговата работа.
Европейският съвет заседава два пъти за 6 месеца и се произнася с консенсус, освен ако в договора не е предвидено друго. Създава се още един нов пост. Сега Европейският съвет се председателства от една държава, а председателството е ротационно – за шестмесечен мандат и съвпада с председателството на Съвета. С новия договор Европейският съвет избира своя председател с квалифицирано мнозинство за срок от две години и половина, като неговият мандат може да бъде подновен еднократно. Той трябва да председателства и ръководи работата на Европейския съвет и да представлява Съюза на международната сцена по общата външна политика и политика на сигурност, без да се засягат компетентността на върховния представител. Точното разделение на правомощията между върховния представител и председателя на Европейския съвет все не е строго определено. Председателят трябва да се отчита пред Парламента след срещите на Европейския съвет. Председателството на Европейския съвет не трябва да се бърка с председателството на Съвета, чийто статут е посочен в специална декларация относно чл. 16 параграф 9 от ДЕС. Член1
1. Председателството на Съвета, с изключение на състава по външни работи, се изпълнява от предварително определени групи от три държави-членки за срок от 18 месеца. Групите се формират въз основа на равноправна ротация на държавите-членки, като се вземат предвид тяхното многообразие и географското равновесие в Съюза.
2. Всеки член на групата изпълнява последователно, за срок от шест месеца, председателството на всички състави на Съвета, с изключение на състава по външни работи. Останалите членове на групата подпомагат председателството във всички негови задължения въз основа на обща програма. Членовете на групата могат да постигат и други договорености помежду си.
Политики
За първи път в договор са посочени областите на компетентност на Съюза. Това е принцип, който действа в и момента. Изведен от практиката на Съда на Европейските общности, но не е записан в текст на първичното право.
чл. 3 от ДФЕС гласи:
Съюзът разполага с изключителна компетентност в следните области:
а) митнически съюз;
б) установяване на правила относно конкуренцията, необходими за функциониране на вътрешния пазар;
в) парична политика на държавите-членки, чиято парична единица е еврото;
г) опазване на морските биологични ресурси в рамките на общата политика в областта на рибарството;
д) обща търговска политика.
Това означава, че отделните държави членки не могат да законодателстват в тези области на национално ниво. решения могат да се вземат само на ниво ЕС. В Областите на поделена компетентност, решения могат да се вземат както на национално, така и на европейско ниво. Те са:
а) вътрешен пазар;
б) социална политика, що се отнася до аспектите, определени в настоящия договор;
в) икономическо, социално и териториално сближаване;
г) селско стопанство и рибарство, с изключение на опазването на морските биологични ресурси;
д) околна среда;
е) защита на потребителите;
ж) транспорт;
з) трансевропейски мрежи;
и) енергетика;
й) пространство на свобода, сигурност и правосъдие;
к) общи проблеми на сигурността в областта на общественото здраве, за аспектите, определени в настоящия договор.
Има области, в които ЕС им само допълваща, спомагателна компетентност. такива са: научните изследвания, технологичното развитие и космическото пространство.
Съществуващата сега екологична политика на съюза е допълнена с изричното намерение за справяне с изменението на климата. (чл. 191 ДФЕС)
Много важно нововъведение е включването на енергетиката като нова област за прокарване на политики. Според чл. 194 от ДФЕС
В рамките на установяването или функционирането на вътрешния пазар и предвид необходимостта от опазване и подобряване на околната среда, политиката на Съюза в областта на енергетиката има за цел, в дух на солидарност между държавите-членки:
а) да осигури функционирането на енергийния пазар;
б) да обезпечи сигурността на енергийните доставки в Съюза;
в) да насърчава енергийната ефективност и спестяването на енергия, както и разработването на нови и възобновяеми енергийни източници; и
г) да подпомага взаимната свързаност на енергийните мрежи.
В декларация 17 е записан и сега действащият принцип за върховенство на общностното право над националното при колизия помежду им. Принципът е изведен от практиката на Съда на Европейските общности с решението от 15 юли 1964 г. по дело 6/64, Costa срещу ENEL
Договорът от Лисабон предвижда клауза за солидарност, според която държавите-членки трябва да действат в дух на солидарност, в случай че някоя от тях е обект на терористично нападение или жертва на природно или предизвикано от човека бедствие. За целта могат да се използват всички „правни средества”, както и военни, ако се налага. Разбира се тук не съществува юридическа принуда държава да участва военно, ако не желае.
Обща външна политика и политика на сигурност.
Външната политика на ЕС се базира на междуправителсвтвеността, както и досега. Чл. 24 от ДЕС:
Общата външна политика и политика на сигурност е предмет на специфични правила и процедури. Тя се определя и прилага от Европейския съвет и от Съвета, които решават с единодушие, освен в случаите, когато в Договорите е предвидено друго. Приемането на законодателни актове се изключва.
Освен обновения пост на върховния представител по външните отношения и политика на сигурност ще има и нова структура в тази област.
Новата структура, която се създава е Европейската служба за външна дейност. В чл. 27, пар. 3 е записано:
Тази служба работи в сътрудничество с дипломатическите служби на държавите-членки и включва длъжностни лица от компетентните служби на генералния секретариат на Съвета и на Комисията, както и командирован персонал от националните дипломатически служби. Организацията и функционирането на Европейската служба за външна дейност се определят с решение на Съвета. Съветът
действа по предложение на върховния представител след консултация с Европейския парламент и след одобрение от Комисията.
Отбранителната политика е включена в чл. 42 от ДЕС. Според пар. 2:
Общата политика за сигурност и отбрана включва постепенното определяне на обща политика на отбрана на Съюза. Тя ще доведе до обща отбрана от момента, в който Европейският съвет, като действа с единодушие, вземе това решение.
В новия договор (чл. 45 от ДЕС) е описан статутът на Европейската агенция по отбраната. Това дава институционална възможност на държавите, които желаят да развият по-голяма интеграция в областите на сигурността и отбраната, без обаче да бъде задължителна за всички страни-членки.
Решенията относно общата отбранителна политика продължават да се вземат с единодушие.
Лисабонският договор – маскирана конституция?
Важен въпрос е доколко Лисабонският договор запазва промените, които трябваше да бъдат въведени с пропадналия проект за Конституция за Европа. Не е ли самият договор прикрита конституция. Всъщност въпросът е по-правилно да се разглежда от противоположната страна. Проектът за европейска конституция не беше истинска конституция, а обикновен международен договор. Той не създаваше една нова федеративна държава, едни Съединени европейски щати, не нарушаваше крехкото равновесие между наднационалност и междуправителственост, нито деликатния баланс между институциите. Но за сметка на това използваше силна конституционна реторика, която навлече гнева на евроскептици и националисти от крайно лявото до крайно дясното.
От Договора за Реформа са извадени противоречивите символи на националната държава, които присъстваха в Конституцията. Няма официално записани флаг, химн, девиз. Денят на Европа 9.05. не е национален празник. Не се създава общ външен министър на съюза. (Външната политика е смятана за перлата в короната на националния суверенитет. Никоя държава-членка не може да бъде накарана да направи каквото и да било против волята й в областта на външните работи и отбраната) Не се променят и имената на законодателните актове. Регламентите и директивите си остават регламенти и директиви, а не европейски закони и европейски рамкови закони, както предвиждаше конституционният проект.
Това са основните разлики между двата текста. Традиционния евроскептик Великобритания в лицето на министър-председателя Гордън Браун е на мнение, че националните интереси са защитени. Бившият премиер Тони Блеър бе обещал провеждането на референдум за конституцията, но Гордън Браун не предвижда такава процедура за новия договор, защото според него е „достатъчно различен”. Великобритания ратифицира парламентарно договора на 11.03.2008г. Единствените две държави, които не са направили това са Чехия и Ирландия.
Националистите също би трябвало да са доволни от договора. За първи път е уредена възможност за напускане на Съюза (чл. 50 от ДЕС).
Subscribe to:
Posts (Atom)
About Me
- straborn
- My name is Dobrin Stanev. Welcome to my blog dedicated to International Political Theory. My sphere of interests also includes European integration, because I graduated with a degree in European studies from the Sofia University