Европейската интеграция

Исторически етюд


В ранната сутрин на 07.05.1945г. генерал Алфред Йодъл подписва безусловната капитулация на всички немски военни части, като по този начин на 08.05. от 23.10 се слага окончателен край на Втората световна война в Европа. Заради часовата разлика в СССР датата е 9.05, День победы. На Запад девети май се празнува като денят на Европа. Смисълът на този ден не е победата във войната, стремежът за победа над войната. С декларацията на Шуман от 09.05.1950г. се полагат основите на проект, изпълнението на който е уникално явление в световната история. Проект на европейското обединение, процесът на европейската интеграция не протича гладко или еднопосочно. В него са заложени два противоположни принципа: междуправителстве-ния и наднационалния. Двата принципа се опират на националния суверенитет Въпросът е до каква степен правителствата са склонни да отстъпят от своя суверенитет в полза на нова институция излизаща извън рамките на националната държава и същевременно обхващаща няколко такива. Дали в общността действия ще се предприемат със съгласието на всички, подобно на обикновена междуправителствена организация или въпреки несъгласието на определени страни.
Войната оставя Европа в съсипни. Хората на континента са силно разочаровани от „злия”,по думите на Джузепе Мацини национализъм, който донася толкова беди. Това е златен шанс за федералистите, които намират причините за нещастията в установената система на националните държави. Те искат налагането на Европейска федерация. Водач на движението е италианецът Алтиеро Спинели. Той пише своя манифест през 1941г., когато е затворен на остров Вентотен, заради левите си убеждения. През 1946г. Уинстън Чърчил (вече напуснал премиерския пост) в речта си в Цюрих призовава за създаването на Съединени европейски щати, които да се уповават на френско-германското помирение. В Храма на световния мир има 4 стълба: САЩ, СССР, Британската империя и Съединените европейски щати. Великобритания е с Европа, но не е част от нея. Идеята за европейска федерация не е нова за Чърчил. В началото на войната предлага да се създаде единна френско-английска държава. Французите отказват. В общественото мнение преобладава нагласата, че е по-добре да загубят от немците, отколкото да се включат във федерация с англичаните.
Дебатите за създаване на СЕЩ се състоят на конференията в Хага през 1948г.
Поддръжниците на федерализма са недоволни от решението, което носи признаците на междуправителствена организация, тъй като Англия, както и скандинавските страни, не е склонна да ограничи суверенитета си. През 1949 в Лондон се подписва договорът за за създаване на Съвет на Европа. Целите на организацията включват отстояването на демокрацията и върховенството на закона, особено голямо внимание се отделя на опазването на човешките права. Спаак, председател на асамблеята, скоро напуска своя пост, окачествявайки новата организация като говорилня. Съветът на Европа, Европейският съвет и Съветът на Европейския съюз са три коренно различни неща, които не трябва да се бъркат.
Европейската интеграция не трябва да се разглежда като процес, независим от международната политичека обстановка. В речта си във Westminster college Фултън, Мисури от 1946г. Чърчил говори за желязната завеса от Шчечин на Балтика до Триест на Адриатика. Той поставя Америка на върха на световната сила. За него е от първостепенна важност да се установи англоезичен съюз между САЩ и Британската империя, „специални отношения”.
След края на Втората световна война започва периодът на Студената война, който разделя света на два лагера и налага биполярния модел в международните отношения.
Гражданската война в Гърция създава притеснение за разпространение на комунизъм в страна от американската сфера на влияние. На 12.03.1947г. Президентът Труман се обръща към американския конгрес с искането за 400 милиона долара, които да се разпределят в отношение 7:10 между Гърция и Турция. Целта на тази политика е сдържането (containment) на комунизма. Ако се позволи неговото разпространение в една страна, това може да предизвика разпространение и в други, (теорията на доминото). Недопускането на разпространение на комунистически режими става известно като „Доктрината Труман” и е водещ принцип на америкаската външна политика по време на Студената война.
Разорената от войната западна Европа също дава почва за развитие на леви идеологии, като в Италия и Франция левите партии са най-големите единични партии. Ситуацията допълнително се отежнява от студените зими на 1946г. и 47г., както и от върлуващия глад. Англия е потърпевша от спирането на американската програма Lend-Lease, непосредствено след края на войната. САЩ активно се ангажират с реконструкцията на тези страни и закотвянето им към американската сфера на влияние. Помощта за въстановяването на Европа намира проявление в „Плана Маршал”, според който на държавите са отпуснати 13 милиарда долара (една трета под формата на пари, останалото – различни американски стоки и техническа помощ) в периода: 1947г. до1951г. Генерал Де Гол се притеснява, че американците ще изкупят евтино европейските активи и ще упражнят натиск за либерализиране на пазара, което ще подпомогне американския износ. Либерализмът несъответства на френската икономическа практика, която включва голяма степен държавна намеса в икономиката: планиране, субсидии и т.н. В секретен меморандум към САЩ Жан Моне дефинира някои важни условия на плана: Той не трябва да се тълкува от френската общественост като външна намеса във вътрешните работи на Франция и изтъква важността на френската инициативност. Планът, според Моне, трябва да е само улеснение за френската модернизация, която на първо място зависи от френските усилия. Вторият проблем застъпен от Моне е решаването на статута на Германия и индустриалната област Рур. По какъв начин да се извърши възстановяването на Германия без това да доведе до несигурност във Франция.
За усвояването на средствата от плана на 16.04.1948 е създадена Организацията за европейско икономическо сътрудничество, начело на която е избран Робер Маржолен. Въпреки силните интеграционни стремежи на Спаак към наднационалност организацията носи белезите на обикновена междуправителствена такава. Със силен съвет на министрите, който взима решения само ако всички страни са съгласни.
Германският въпрос, или по какъв начин да се осъществи немското възстановяване след войната не търпи отлагане. В началото на 1948 Англия и Америка обединяват окупационните си зони в така наречената Бизония. За САЩ бързото възстановяване на Германия е важно с оглед на ролята, която тя ще играе за западните страни. Според САЩ слаба Германия означава слаба Европа. Британците се съгласяват, защото поддържането на тяхната окупационна зона им струва прекалено скъпо. Франция е по-предпазлива и се отнася с недоверие към интеграцията на немските територии, виждайки опасност за националните си интереси. Тя се включва към Бизония, вече Тризония, след като за областта Рур е решено да бъде поставена под международно управление, от което Франция печели достъп до така нужните й въглища, а областта Саар остава под френски контрол. Въведена e немската марка.
. Под предтекст, че въвеждането на новата валута може да се разпространи в окупираната от СССР част на Германия, и че този акт е нарушение на договореностите от Ялта, Сталин нарежда всички пътища, водещи към западен Берлин да бъдат блокирани, надявайки се, че ще успее да присъеди целия град към Източна Германия. Блокадата продължава от юни 1948 до май 1949 г. През този период САЩ организират въздушен мост. Буквално всяка минута излитат или кацат самолети, снабдявайки „обсадения” град. В самия край на блокадата, добила известност като Берлинската криза, се подписва конституцията на Западна Германия. С обединяването на зоните в Западна Германия се установява и федерален тип на управление, в който отделните провинции (Länder) запазват голяма степен на автономия, като всяка от тях си има собствена конституция. За първи немски канцлер е избран бившият кмет на Кьолн доктор Конрад Аденауер.
Берлинската криза разкрива опасността от Съветския съюз и импулсира създаването на НАТО 04.04.1949. Целта на организацията е гарантиране на взаимната сигурност. Известният член 5 на Вашингтонския договор гласи, че атака срещу една страна-членка на организацията представлява атака срещу всички.
Международното управление на Рур не е решение, което е оправдано след възникването на ФРГ и бързото й съвземане. САЩ и Великобритания са против, но Франция има изгоди от непосредствения си достъп до немските ресурси. Ситуацията напомня рурската окупация след края на Първата световна война, завършила с фиаско. Нужно е ново решение и държавният секретар на САЩ Дийн Ачесън отправя ултиматум, че ако френското правителство не вземе мерки, американското ще се намеси.
Пред Франция стоят няколко важни въпроса за разрешаване: По какъв начин може Франция да запази достъпа си до въглища в Рурския басейн? Как да влие на немското възстановяване? (Идеята, че френската сила е свързана с немската слабост) Как една бързо възстановяваща се Германия да не представлява военна опасност?
Решението идва от Жан Моне, ръководител на френската комисия по планирането. Решението е нещо необикновено, невиждано. Бъдещият премиер на Великобритания Харолд Макмилън казва: „Това е революционна, почти мистична концепция.
Моне предлага френското и германското производство на въглища и стомана да бъде поставено под управлението на обща институция (Върховен орган), която да не бъде зависима от националните правителства. Това е наднационално управление на два жизнено необходими сектори за икономиката и войната. Моне пише 9 редакции на своя план, докато не го връчва на френския външен министър Робер Шуман. Той го прочита и убеден казва: „Ще участвам!” Шуман е роден в Люксембург, жител на Елзас и Лотарингия. През Първата световна война служи от страната на Германия. Когато Германия губи тези области той става френски гражданин.
Външният министър представя плана на Моне, който става известен като Декларацията Шуман, в радиообръщение на 9.05.1950г. Той говори за нуждата да се прекрати вековната вражда между Франция и Германия. Начинът, по който това да стане, е създаването на нова организация обединяваща производствата на въглища и стомана на двете страни. По този начин войната ще стане не само немислима, но и фактически невъзможна. Рамката на тази организация е отворена и за другите Европейски държави.
Реакцията на Германия е утвърдителна. Аденауер вижда в плана шанс за политическа интеграция на ФРГ в западния блок, както и възможност за възвръщане на контрола над индустрията си. За канцлера е от изключителна важност страната да бъде приета за патньор и да подобри накърнения си авторитет след войната. Западногерманската политика непосредствено след войната не цели общогерманско обединение, тъй като подобен акт би се тълкувал като прекомерно засилване и би довел до настройване на останалите страни срещу Гермения. ФРГ обявява ГДР за нелегитимна. Страната търси съюз на запад. Според Аденауер Европа има вътрешен и външен кръг. Във вътрешния влизат: Франция, Германия, Италия и страните от Бенелюкс: Белгия Нидерландия и Люксембург. ГДР, Великобритания, Скандинавските държави и Източна Европа съставляват външния кръг. Първо трябва да се сплоти „западното сърце” на Европа. За него „Бъдещето на цяла Европа зависи от трайното разбирателство между Германия и Франция.”
Италия се включва от подобни политически съображения, към които могат да се добавят и страховете от силната комунистическа партия. В позицията на министър-председателя Алчиде де Гаспери намира проявление идеята за еврофедерализъм, която е силна на Апенините.
Страните от Бенелюкс също се включват. Техните правителства в изгнание сключват помежду си митнически съюз още по време на войната 1944г.
Позицията на Великобритания е диаметрално противоположна. Министър-председателят Клемънт Атли заявява, че е недопустимо „най-важните икономически сили на тази страна да бъдат предадени на орган, който е напълно недемократичен и неотговорен пред никого.” Национализмът там не е донесъл разруха, а военна победа. Те ценят високо своя суверенитет и не са склонни да го пожертват. За разлика от континенталните държави Англия излиза като победителка от войната и има самочувствието на световна сила, глобална империя. Чърчил казва: „Обичам французите и белгийците, но трябва ли да падаме толкова ниско.” Във външната й политика приоритет представляват отношенията й със САЩ и страните от Британската общност. От икономическа гледна точка въглищата в Англия са в изобилие, освен това лейбъристкото правителство е започнало силна кампания за национализирането на добивните отрасли.
Моне е казвал: „Без хора нищо не е възможно. Без институции нищо не е трайно.” Политики могат да се прокарват само върху силна институционална основа. В новата организация (Европейска общност за въглища и стомана) той желае да ограничи администрацията до един Върховен орган (High Authority, Haute Autorité), който да отговаря на наднационата насоченост на общността. Той да е съставен от 9 членове и да гарантира за интегрирането на пазара на въглища и стомана между шестте страни-членки чрез правно регулиране. По настояване на холандски представител е включен и Съвет на министрите, който да е своего рода „куче пазач” на междуправителствеността и балансираща сила за по-малките държави. Добавена е и Парламентарна асамблея, с твърде ограничени правомощия, както и съд. Договорът за създаване на ЕОВС e подписан на 18.04.1951г. в Париж и влиза в сила следващата година.
Една седмица след започване на преговорите за обединение на европейските народи на другия край на света между един народ, разделен в две държави избухва братоубийствена война. В Корейската война 1950-1953г. се включват силите на ООН, на страната на юга и „китайски доброволци”, в подрепа на комунистическия север. Войната завършва без промяна на съществуващото status quo. Границата между двете Кореи си остава 38ият паралел.
Началото на военния сблъсък отеква в Европа и с американския призив за въоръжаването на ФРГ, в случай че корейският сценарий се повтори в Европа. САЩ желаят да видят Западна Германия в НАТО. Аденауер вижда политически съюзник в лицето на Айзенхауер, възможност за възвръщане на пълния суверенитет, както и окончателното премахване на окупацията.
Франция, обаче, не подкрепя немското ремилитаризиране толкова скоро след края на войната. Моне се опасява, че ако Германия се включи в НАТО и получи пълен суверенитет от членството си в северноатлантическия пакт, това би я разколебало да участва в подготовката за ЕОВС. Моне отново е принуден да търси иновационно решение. Вместо възстановяване на немската армия той предлага да се сформира европейска армия, ръководена от Европейски министър на отбраната и съвет на министрите, в която Западна Германия да участва. В унисон с интеграционните си стремежи Моне съставя план за Еврпейска отбранителна общност, която да бъде следващата стъпка на интеграцията. Планът е представен от министър-председателя на Франция Рене Плевен, и носи неговото име. Планът Плевен не е така поулярен като плана Шуман. Той дискриминира Германия. За разлика от другите страни, ФРГ няма право на военни части извън организацията. Той действително е наднационален, но само за нея. Аденауер се съгласява да участва, при изпълнение на следните условия: Пълно признаване суверенитета на ФРГ, равнопоставено отношение спрямо немските войници в общоността, Разрешение за членство в НАТО, край на окупацията и сключване на мирен договор. Договорът за създаване на ЕОО е подписан на 27.05.1952г.
Пол-Анри Спаак иска да стигне по-далеч. Той замисля създаването Европейска политическа общност, която да бъде общ политически покрив на ЕОО и ЕОВС. Алчиде де Гаспери предлага европейска конституция. Успехът на ЕПО е изцяло зависим от договора за ЕОО. За да влезе международен договор в сила, той трябва да бъде ратифициран от националните парламенти на държавите, които участват в него. Ратификацията на договора за ЕОО среща трудности в страната, която го предлага - Франция. Общественото мнение е против и честосменящите се правителства не се наемат да рискуват. Френската загуба във войната за Индокитай, довежда на власт Радикалната партия и националиста Пиер Мандес-Франс, който през август 1954 поставя договора за гласуване. Той е окончателно отхвърлен.
След провала на ЕОО инициативата за въоръжаването на Германия бива подета от Великабритания, която предлага влючването на Германия и Италия в Брюкселския договор, създаден през 1948г. като военен съюз против бившите агресори. Така се създава Западноевропейският съюз, който скоро преминава в рамката на НАТО.
Провалът на ЕОО в историята на европейската интеграция се разглежда като сътресение за неофункционалистката теория. Функционализмът представлява идеята за обединение на различни икономически сектори на наднационално ниво, който не е обвързан с изграждането на федерация (пример ЕОВС). Според функционалистите обединението в един сектор ще предизвика нужда за обединение и в друг сектор, който е зависим от предходния. Системата се самозадвижва от Spillover, „преливането” от един сектор на друг. В неофункционалистката теория Spillover трябва да обхване и важни политически области. Съдбата на ЕОО показва, че страните не са готви да отстъпват своя суверенитет във „висшите” политики на отбрана и сигурност. От друга страна, за да се задейства spillover трябва да има непосредствeна връзка между секторите. Между ЕОВС и ЕОО липсва такава.
След краха на ЕОО значително намалява честотата на употреба на думите федерален и наднационален. Моне избира да продължи прогресивната интеграция на икономическите сектори, като си поставя по-скромни цели. Той се отказва от нов мандат като председател на ЕОВС и се заема с интеграцията в сферата на атомната енерия, защото, според него, ако въглищата и стоманата представят миналото, то силата на атома принадлежи на бъдещето. Моне основава инициативен комитет ACUSE и започва да проучва възможностите за бъдещата Евратом. Намира подкрепа в лицето на Холандския външен министър Бейен, който желае създаването на общ пазар. Немският министър на икономиката и архитект на немското „икономическо чудо” Лудвиг Ерхард противопоставя на общия пазар създаването на зона за свободна търговия, която да използва институционалната структура на ОЕИС. Тази идея е подкрепена от Англия, но не и от континенталните партньори, които подписват Меморандума от Бенелюкс, обвързващ идеите на Моне и Бейен. В зоната за свободна търговия страните премахват митническите бариери помежду си, но са свободни да определят митата за трети страни. При митническия съюз страните уеднаквяват тарифите си спрямо трети страни. Общият пазар включва и общи регулации за продуктите и политики осигуряващи свободата на движение на работници, капитали, стоки и услуги.
На срещата в Месина 1955г. Пол-Анри Спаак е натоварен със съставянето на доклади за общия пазар и Евратом. Двете общности са обвързани в пакет. Представляват “junktim” Или и двете ще бъдат приети, или нито една. Преговорите не протичат гладко. Французите фаворизират Евратом, като виждат възможност за развитието на енергетиката си и контрол над немската. Отнасят се скептично към общия пазар, защото либерализацията не съответства на някои политики на протекционизъм и държавна намеса, които стоят в основата на френското следвоенно възстановяване. От друга страна, сред французите започва да се налага мнението, че предприятията ще станат конкурентни само ако пазарът се отвори за конкуренция. Важен стопански сектор в икономиката на Франция е селското стопанство. Земеделците представляват голям електорат и фреските правителства се опитват да ги спечелят, като включват в преговорите и селскостопанската политика.
Германия отначало е против Евратом, защото тя предпочита да купува ядрени технологии и материали от САЩ. Позицията на Аденауер се промения, при разведряване на отношенията между САЩ и СССР. Той се страхува от възможнстта американските войски да се оттеглят от континента. За да гарантира своята сигурност Германия трябва да разполага с ядрени оръжия, а Евратом според него може да улесни постигането на тази цел. Относно общия пазар между канцлера и икономическия министър Ерхард се разгаря спор.
Условията за членство в Евратом са неизгодни за Англия, която засега е единствената ядрена сила в Европа. Великобритания пробва да пренасочи преговорите за общ пазар към зона за свободна търговия в рамките на междуправителствената ОЕИС. Този опит е наречен „Деструктивна прегръдка”. Прговорите са в почти патова ситуация.
На международната сцена се случват две важи събития през 1956г. През есента на 1956г. в Унгария една студентска демонстрация прераства в революция срещу социалистическия режим. Протестите са потушени от съветстките войски, подкрепени от своите съюзници от Варшавския пакт.
Полковник Гамал Насър взема властта в Египет и национализира Суецкия канал, който от 1869 e френско-английска собственост. Великобритания, Франция и Израел изговят план, според който Израел трябва да нахлуе в Синай, а Англия и Франция да се намесят в Суецкия канал, който ще бъде буферна зона. Планът се проваля. Международната реакция е силно отрицателна. Айзенхауер е ядосан от тайните кроежи, в които вижда проява на колониализъм. Хрушчов подкрепя Насър и заплашва Лондон и Париж с дъжд от ядрени ракети.
Безрезулатността на френско-английските действия и опасността от действително случващата съветска агресия, стимулират процеса на интетрация. Между Германия и Франция съществува солидарност. През 1955г. Франция провежда рефериндум за статута на Саар и областта е върната на Германия
Германия отстъпва като се съгласява военните разработки да са извън Евратом, както и френските отвъдморски територии да получат специален статут и финансова подкрепа. ФРГ все пак получава ядрена закрила от НАТО.
На 25.03.1957г. в Рим на Капитолия „Шестте” подписават двата договора за създаване на Европейска икономическа общност (наричан от англичаните общия пазар common market) и Евратом. Голяма част от договора представлява празни страници, тъй като преговорите продължават до последния момент и италианските печатници просто не смогват.
Институциите на двете общности са отделни, но идентични: наднационалните функции на Върховния орган на ЕОВС в двете общности се изпълняват от комисия. Нейните правомощия са по-стеснени от Върховния орган на ЕОВС заради по-голямата финансова зависимост от националните държави. Евратом започва да функционира със закъснение. Де Гол има резерви към организацията, защото държи Франция да има независима ядрена програма, чрез която да се сдобие с ядрено оръжие.
Институциите на ЕИО включват Комисия, Съвет на министрите Парламентарна асамблея и Съд. Съдът изиграва важна роля с решенията си по известните дела от 60те Van Gend & Loos v Netherlands Inland Revenue Administration 1963г. и Flaminio Costa vs. E.N.E.L. 1964г. Той утвърждава върховенството на acquis communautaire (общностното законодателство) над националното. Към Съвета на министрите действа Комитет на постоянните представители (Coreper), който предварително разглежда законодателните предложения на комисията и подготвя позициите на министрите в Съвета. Добавен е и съвещателен орган наречен Икономически и социален комитет. Съдът и Парламентът са общи за трите общности. Съвета на Министрите и "Комисията" (Върховния орган за ЕОВС) ЕОВС, ЕИО и Европейската общност за атомна енергия се сливат с договора от Брюксел от 1965г., който влиза в сила от 1967г. 3-те общности са юридически отделни, но споделят общи институции. Първият председател на Комисията на ЕИО е бившият немски външен министър Валтер Халщайн, известен с своята доктрина (държава, която поддържа връзки с ГДР няма право да поддържа връзки с ФРГ). За него общността не трябва да се ограничава единствено в интегрирането на икономики, а да се стреми към политическа интеграция. При създаването си в ЕИО са обособени три политики: обща търговска политика, транспортна и обща селскостопанска политика (ОСП)
Великобритания не се отказва от идеята за зона за свободна търговия на базата на междуправителствена организация. На 3.05.1960 е основана Европейската асоциация за свободна търговия, в която членуват Обединеното кралство, Дания, Швеция, Норвегия, Австрия, Швейцария и Португалия, известни като външните седем.
ОЕИС претърпява метаморфоза през 1960г. и се превръща в Организация за икономическо сътрудничество и развитие. Промяната не е само в името, но и в нейния състав. Моне предлага в организацията да се включат САЩ и Канада, като по този начин разхлаби силното влияние на Англия в нея и я изключи като алтернатива за европейска интеграция.
Личността оказала най-голямо влияние в европейската политика през шейсетте е Шарл Андре Жосеф Мари де Гол.
На 1.06. 1958г. генерал Шарл де Гол става последният премиер на Четвъртата република и от следващата година първи президент на Петата република. Той иска да възвърне блясъка на Франция, нейния “Grandeur”. Във вътрешнополитически план генералът изгражда стабилни институции, които ограничават честата смяна на правителства, характерна за Четвъртата република. Петата република е оглавявана от силен президентски пост. Икономически Франция се замогва от политиката му на дирижизъм, която обединява капитализъм и държавна намеса. През 1962г. Алжирският проблем, довел до края на четвъртата република, е разрешен с даването на независимост на тази част от Франция (Алжир не се счита за колония, а за част от метрополията).
Де Гол не желае Франция да е във военна зависимост, както и във Франция да има войски, които да не са под френско командване. През 1966г. той „изпъжда” щаб-квартирата на НАТО от Фонтенбло. Брюксел е по-приветлив и предоставя сграда, предназначена първоначално за болница, за нуждите на организацията. Франция напуска военната организация на НАТО, но продължава да членува в политическата част на НАТО.
Национализмът на де Гол намира отражение и в Европейската му политика. Негова е идеята за “Europe des Etats” Eвропа на държавите. Това не го прави противник на европейската интеграция като такава, но той се опитва да я насочи по своя вкус, към политически съюз на междуправителствена основа. В плана Фуше е предложено външната политика на общостта да се води от френско-германски тандем. Предложението е отхвърлено от по-малките държави. Френско-германското помирение е ключово за политиката на де Гол. Той е съпричастен с Аденауер, когато през 1961г. е издигната Берлинската стена. През януари 1963г. е подписан Елисейският договор за приятелство между Франция и Германия. Подкрепата на Германия е важна за френския президент в преговорите с Англия.
В реч от 1959 де Гол изразява визията си за Европа: От Атлантика до Урал. Това може да се тълкува като без Англия и с добри отношения със СССР. Консервативното правителство на Харолд Макмилън поема нов курс към европейската интеграция, като започва преговори за членство в общността. Причините са икономически. Континенталните държави изпреварват острова с темпа си на развитие. Шестте са доволни от проинтеграционната политика на британското правителство или поне пет от „Шестте”. Генерал де Гол е категорично против. Той не желае Великобритания в общността преди да си е осигурил благоприятни условия по Общата селскостопанска политика. Преговорите с Англия продължават прекалено дълго. Като официална причина за прекратяването им през 1963 посочва специалните отношения между Великобритания и САЩ, а конкретният повод е сделката между Кенеди и Макмилън за доставка на американските ракети Polaris, които да бъдат оборудвани с Британски атомни бойни глави. През 1967г. Англия подава втора молба за членство, която отново е отхвърлена едностранно от де Гол, който е на път да наложи идеята си за финансирането на най-ресурсоемката политика на общността. ОСП е от изключителна важност за Франция, защото тя е основният печеливш за сметка на останалите страни-членки. Разривът между „Петте” и Франция достига връхната си точка през 1965г., когато Франция бойкотира всички заседания на Съвета на министрите цели 6 месеца, с цел да се наложи в преговорите по ОСП. Този епизод носи името „Криза на празния стол”. Кризата е подбудена и от други мотиви за генерала. През 1966г. трябва да приключи преходният период и много от решенията в Съвета на министрите трябва да се вземат с квалифицирано мнозинство, което може да постави Франция в малцинство. Де Гол не е склонен да се раздели с националното вето. За разрешаването на „кризата на празния стол” страните се съгласяват да запазят правото на вето, когато са засегнати много важни национални интереси на дадена страна-членка. Това действително е тежък удар за федералистите. Валтер Халщайн подава оставка като председател на Комисията.
В крайна сметка за финансирането на ОСП е решено да става от част от общата външна тарифа. По-късно е въведен и процент от ДДС. Схемата е измислена така, че да е в полза на Франция и ущърб на Великобритания. Търговията на Великобритания е до голяма степен със страните от Британската общност и тя внася храни оттам. След като Великобритавия се присъедини към общия пазар, тя ще е принудена да въведе високи мита, които да съвпадат с тези на Европейската общност. Парите от тези мита отиват в общностния бюджет, а оттам за субсидиране на френските земеделци, които ще изнасят по-изгодно селскостопански излишъци във Великобритания, която е отворила своя пазар. Така французите печелят двойно. Основният платец, обаче все още си отава ФРГ. Общата селскостопанска политика е базирана на протекционизъм и отежнява омагьосания кръг на селскостопанското производство, което и без това произвежда повече, отколкото е пазарното търсене, което довежда до митичните сравнения: „Планини от масло и езера от вино.” Финансирането на ОСП тепърва ще доведе до ожесточени спорове.
Де Гол си подава оставката през 1969г., след неуспешен референдум. Политиката на голизъм продължава да бъде следвана от неговия наследник Жорж Помпиду, както по-късно до голяма степен и от Жак Ширак.
На срещата на върха в Хага 1969г. са обсъдени посоките на развитие на общността. Целите са три завършване, разширяване, и задълбочаване. ( „Триптихът от Хага”). Завършването включва финансирането на общността и ОСП. Разширяването – присъединяването на нови страни членки, задълбочаването е накъде ще се развива ЕО. Въпросът от най-голяма важност за френския президент е завършването на преговорите по финансирането на ОСП. През 1970г. е подписан Люксембургският договор, определящ финансирането на общността. Разширени са правомощиятата на Парламента в определянето на бюджета.
Помпиду отменя ветото над Великобританя и преговорите по разширяването отново започват.
Решено е да се предприемат стъпки по задълбочаване на интеграцията. Задълбочаването е в две направления, формулирани в два доклада: на Етиен Давиньон, и на Пиер Вернер. Докладът на Давиньон е за създаване на политически съюз и по-конкретно обща външна политика. „Европа трябва да говори с един глас, за да бъде чута.” Реализацията на плана представаляват редовните срещи на външните министри на общността. Външната политика не е поставена на наднационално ниво. Срещите предвиждат синхронизиране на позицициите на министрите, но по никакъв начин не ги обвързват с предаване на суверенитет.
Докладът Вернер предвижда достигането на Икономически и паричен съюз до 1980г. Крайната фаза на паричния съюз предвижда фиксиране на обменните курсове и евентуално въвеждане на обща европейска валута, както и сформиране на нова институция, която да направлява процеса. В икономическия съюз държавите ще трябва да провеждат близки икономически политики.
ИПС е важен за Франция, за да гарантира стабилни плащания по ОСП, без големи колебания. Новият немски канцлер Вили Бранд започва разведряване (détente) на отношенията с източните си съседи. Неговата Ostpolitik се различава от следваната по време на Аденауер доктрина Халщайн. ФРГ сключва договори с Чехословакия, Полша, СССР, както и ГДР. За да успокои френските притеснения, че Западна Германия не се насочва на изток, Бранд дава своята подкрепа за ИПС. Същото прави и Едуард Хийт, консервативният премиер на Великобритания.
Първият опит за постигане на ИПС е през 1972г., когато Шестте, четирите кандидатки: Великобритания, Ирландия, Дания и Норвегия, а също и Швеция решават да поддържат обменните си курсове в марж от 2,25%(валутна змия). Решението е следствие на краха на системата “Bretton Woods”, която действа от 1944г, когато САЩ се превръщат в безспорен икономически хегемон и доларът е приет за световна валута. В тази система доларът следва много тесни рамки на конвертируемост в злато. В началото на 70те САЩ се затрудняват да поддържат курса и доларът загубва конвертируемостта си. Резултатът са плаващи валутни курсове в световен мащаб. Валутната змия на европейците не успява да поддържа стабилността. Великобритания я напуска само след 6 седмици заради спекулата. Други държави я последват.
От 1973г. Великобритания е член на ЕО. Заедно с нея към общността се присъединяват Ирландия и Дания. Норвегия отхърля членсвото след проведения референдум до голяма степен заради риболовната политика. В Ирландия и Дания те са положителни. Правителството на Хийт отказва да проведе такъв. Във Великобритания никога не е провеждан референдум. Лидерът на лейбъристите Харолд Уилсън обещава национално допитване, ако опозицията спечели следващите избори.
Хийт успява да договори преходен период за английските плащания, както и асоцииран статут на страните от Британската общност. За да компенсира ОСП той желае да се създаде е Европейски фонд за регионално развитие, от който да се възползват по-бедните английски региони. Когато такъв фонд е създаден, той възлиза на малко под 5% от общия бюджет за разлика от ОСП, която е около 90%. Основните печеливши от ЕФРР са Италия и Ирландия.
През август 1973г. Моне излиза с план за временно европейско правителство, което да насочва интеграцията от междуправителственост към наднационалност. Планът включва и въвеждането на преки избори за Европейския парламент. Помпиду и Бранд приемат предложението на Моне, но по по-различен начин, междуправителствен. Вследствие на неговата инициатива започва да действа Европейският съвет. Европейският съвет представлява редовни срещи (3 пъти в годината) на държавните глави (срещи на най-високо ниво). Европейският съвет има за цел в най-общ план да скицира посоките на развитие на общността. Съветът на Европейския съюз, познат още като Съвет на министрите или просто Съвета, представлява срещите на ниво министри, които обсъждат и гласуват законопроекти, преложени от Комисията. Съветът на министрите е в различен състав в зависимост от дискутираните въпроси. Ако предметът на дискусия са финасови и икономически въпроси се събират финансовите и икономическите министри на страните-членки (ecofin). При обсъждане на селскостопански въпроси се събират министрите, отговорни за селското стопанство, и т.н. Съветът на Европа е организация, която не е свързана с Европейската общност.
На първия Европейски съвет 1974г. е възложено съставянето на доклад за бъдещото развитие на Европейските общности. Авторът на доклада е белгийският министър-председател Лео Тиндеманс. Той пита: „Защо идеята за Европа изгуби значителна част от силата и първоначалния си устрем?” Говори за променящия се свят, и променените импулси на интеграцията. Трябва да се всушаме внимателно в нашите народи. Какво искат европейците? Какво очакват те от обединена Европа? За Тиндеманс следващият етап от развитието към наднационалност е Европейски съюз. „Европейската общност е интегрирала пазари. Европейският съюз трябва да интегрира политики.” По доклада не са предприети непосредствено действия и все пак през 1976г. е взето решение за преки избори за Европейски парламент, за да се засили демократичността в общността. Първите избори са през 1979г.
Историческият контекст на доклада представлява труден етап в развитието на общността. Четвъртата Израело-арабската война (Йом Кипур) избухва на 6.10.1973г. и продължава до 26.06. Коалицията, водена Египет и Сирия се опитва да си възвърне Голанските възвишения и Синай, които Израел окупира по време на Шестдневната война от 1967г. Израел побеждава. Като реакция срещу западната подкрепа на Израел арабските страни от ОПЕК (Организация на страните износителки на петрол) намаляват доставките и цената на петрола нараства 4 пъти. Тази акция нанася големи щети на европейската икономика и европейската интеграция. Според Моне общите проблеми изискват общи решения. При петролната криза опитите за обща енергийна позиция пропадат. Всяка държава се стреми да договори сама за себе си по-изгодни доставки.
Проява на разведряването на отношенията между запада и изтока е подписването на Заключителния акт от Хелзинки, от 1975г., когато Конференцията за сигурност и сътрудничество в Европа се превръща в Организация за сигурност и сътрудничество в Европа. В нея членуват 53 страни, включително СССР, САЩ, Канада, както и всички европейски страни. Целта е осигуряване на сигурност от „Ванкувър до Владивосток”. Въпросите, с които се занимава организацията са разделени в 3 кошници. Първата включва въпросите на сигурността, към тях са добавени и въпросите по опазването на човешките права (седмият принцип гласи уважаване на човешките права и основни свободи, включително на мисълта, съвестта, религията и вярата). Втората кошница засяга икономическото сътрудничество. Към третата се числят хуманитарните въпроси.
През 1975г. е подписана конвенцията от Ломе (столицата на Того), според която на страни от АКТ (африкански, карибски, тихоокеански държави) е осигурен свободен достъп до европйските пазари, с изключение на селскостопански стоки.
Междувременно 1975г. в Англия лейбъристкото правителство на Харолд Уилсън изпълнява заканата си за референдум, който да определи дали Великобритания ще остане в Общността. Общественото мнение е настроено евроскептично. Резултатът за британското членство все пак е положителен, след като Уилсън договаря известни бюджетни облекчения. „Корективният механизъм” не може да се счита за успешен, но той наклонява везните в полза на членството в Общността по време на най-тежката икономическа криза в Англия.
Щом идея се появи в Европейските дебати веднъж, тя непременно ще се появи пак. Това се случва с паричния съюз след назначаването на бившия заместник-председател на лейбъристите Рой Дженкинс за председател на Европейската комисия 1977г. Той следва максимата на Моне, която гласи: Напредвай, където има най-малко съпротива, стига да е в правилната посока. Дженкинс възражда идеята за „змията”, но под по-различна форма. Предложената от него Европейската валутна система (ЕВС) предвижда въвеждането на механизъм за обменни курсове, както и европейската валутна единица екю. Френско-германският тандем в лицето на Валери Жискар д’Естен и Хелмут Шмит, които не са доволни от управлението на американската валутна политика, е отзивчив. Британският лейбъристки премиер Джеймс Калахан отказва островът да се присъедини към системата, заради икономическата ситуация вътре в държавата. Изборите през 1979г. връщат на власт консерваторите, водени от Маргарет Тачър. Желязната лейди налага свой безкомпромисен стил в европейската политика, който отеква силно на европейската сцена през единайсетте й години, прекарани на Даунинг стрийт №10. Тя формулира много ясно своята визия за Европа в речта си в Европейския колеж, град Брюж през 1988г. „Eвропа не е създадена с Римския договор.” Нейният водещ принцип е, че „активното сътрудничество на независими и суверенни държави е най-добрият начин да се построи успешна Европейска общност.” Тя говори за вековната английска родственост с европейската култура, и взаимния принос. “Over the centuries we have fought to prevent Europe from falling under the dominance of a single power. We have fought and have died for her freedom.” В заключението си казва: “Utopia never comes because we know we should not like it if it did. Let Europe be a family of nations…”
В лицето на британския министър-председател федералистите съзират най-непреклонния си противник. Тачър връща на дневен ред въпроса за британската бюджетна вноска, която се очертава скоро да стане най-голяма в общността. Англия не е сконна да плаща за разхищенията по ОСП. Позицията на Лондон е твърда: „Искаме си парите обратно!” Спорът продължава 5 години, като през 1984г. на срещата във Фонтенбло лидерите на Европейския съвет стигат до консенсус. На Великобритания трябва да бъде връщана сума равна на две трети от разликата между това, което плаща и това, което получава. Тачър се съгласява на увеличаване на процента от ДДС от 1 на 1,7 (1,7 % от ДДС в дадена страна се превежда в общностния бюджет), с което да се увеличат финансовите ресурси на Общността и да се сложи край на бюджетната криза. Митеран се съгласява на постепенно намаляване на процента, заделян за ОСП.
Първите избори за европарламент от 1979г. връщат на европейската сцена доайена на интеграцията Алтиеро Спинели. Спинели не е доволен от развитието на Общността, която не отговаря на федералистките му идеи. Той организира група съмишленици от Европейския парламент, известна като „Крокодилския клуб”, по името на ресторанта, къдото са се срещали. Впоследствие в нея се включват и бившият немски канцлер Вили Бранд и италианският премиер Кракси. Целта на Спинели е ЕО да се превърне в Европейски съюз, с нов договор и нова институционална структура, в която предвижда разширяване на правомощията на парламента. Нужна е по-голяма икономическа интеграция. Ако някои държави не искат да участват, процесът ще протече без тях (двускоростна Европа).
Успоредно с инициативата на Спинели протича и друга инициатива с политически характер, организирана от немския външен министър Ханс-Дитрих Геншер и неговият италиански колега Емилио Коломбо. Планът Геншер-Коломбо 1981г. цели да съживи външнополитическото сътрудничество. Сред новите предложения са Европейска интеграция в сферата на отбраната извън рамката на НАТО, както и системата на тройката в председателството на Съвета. Страната, чийто ред е дошъл да председателства, работи в тясна връзка с вившата и бъдещата страна председател. Планът завършва с „Тържествената декларация от Щутгарт”(1983г.), която не е правно обвързващ текст. Междувременно, през 1981г., Гърция се присъединява към общността.
Планът на Спинели продължава своето развитие, като бива одобрен от Европейския парламент. Спинели се нуждае от по-силна политическа подкрепа и се обръща към френския президент Франсоа Митеран. Митеран одобрява плана. Той иска френското председателство 1984г. да му донесе престиж. Европейският съвет възлага на Джеймс Дудж съставянето на доклад за институционална реформа, а на Пиетро Андонино – доклад за европейската идентичност.
През 1985г. председател на Комисията става Жак Делор. След като проучва нагласите на европейските правителства насочва вниманието си към проблем, зад чието решаване застават всички правителства в ЕО, а именно завършване на общия пазар. Макар че до 1968г. са премахнати всички тарифни бариери (мита), между страните членки и са установени еднакви мита за трети страни, търговията все още бива възпрепятствана от нетарифните бариери, които националните държави използват като форма на протекционизъм. Това са национални стандарти, държавни субсидии и др. За справянето със стандартите голяма роля изиграва Европейският съд. Знаковото дело е Cassis de Dijon от 1979г. На немски търговец е забранено да внася ликьор от касис от Франция, защото алкохолното съдържание е с 15 – 20% по ниско от немския стандарт. Съдът се произнася в полза на търговеца, като отстоява принцпа на взаимно признаване на стандартите. Продукт, произвеждан в дадена страна, може да се търгува в друга дори и да няма общностен закон, отнасящ се за него.
За завършването на вътрешния пазар (единния пазар, The Single Market) Лорд Кокфийлд, комисар по търговията и индустрията съставя Бяла книга, озаглавена “Completing the Internal Market”. (Бялата книга е стратегически документ, който трябва да се превърне в законодателство.) Документът включва близо 300 мерки за справяне с бариерите, които да бъдат изпълнени до 1992г. и по този начин вътрешният пазар да бъде завършен. (Програма 1992г.) Готов е и докладът на комитета Дудж за институционалната реформа. В него се заявява, че националното вето трябва да бъде заменено с гласуване с квалифицирано мнозинство. Нужно е да се предприемат мерки за завършване на общия пазар и обща транспортна политика. Посоката на развитие е политическа цялост, а именно Европейски съюз. Двата доклада са разгледани на срещата на Европейския съвет в Милано 1985г.
За да се завърши единният пазар трябва да се разшири областта, където решения се вземат с квалифицирано мнозинство. За да стане това трябва да се подпише нов договор. Това е Единният европейски акт, подписан на 17.02.1986г. и влязъл в сила следващата година.
От същата година за пълноправни члеки в общността са приети Испания и Португалия, които излизат от авторитарните режими на съответно Франко и Салазар. Преговорите са трудни и продължават 6 години. Държавите са по-бедни и силно аграризирани. Испания притежава и огромен риболовен флот. Тези факти допълнително биха отежнили риболовната и селскостопанската политика. На тези страни е наложен седемгодишен преходен период. Гърция се опасява, че тя ще се окаже финансово потърпевша, така че нейното съгласие за разширяването бива откупено с допълнителни средства. Пиренейските страни плюс Ирландия и Гърция впоследствие формират група, чиито водач е испанския премиер Гонзалес, която да защитава интересите им като страни със сходни проблеми и относително сходни равнища на икономическо развитие.
Проблемите в световната икономика, както и спадът на долара през 1986-87г. се отразяват и на ЕО. Общността е изправена пред липса на средства, което принуждава Делор да реформира бюджета. „Пакетът Делор”(увеличаване на собствените ресурси плюс увеличаване на плащанията по стуктурните фондове) представлява петгодишен план за управление на общностните средства. Комисията има амбицията да удвои структурните фондове и да постепенно намалява ресурсите по ОСП. За да се изпълни програмата е нужен нов, допълнителен източник на доходи за общността. Всяка страна да внася около един процент от брутния си вътрешен продукт в хазната на общността. Тачър, която е противник на увелчаването на „харченето” на Общността, в крайна сметка се съгласява на таван от 1.2% за вноската от БВП. Важен момент от предложенията на Делор е, че регионите и местните власти ще могат да кандидатстват директно пред Комисия за субсидии. Процедурата оставя настрана националната държава.
Като следваща стъпка в икономическата интеграция след създаването на единния пазар Делор вижда създаването на Икономически и паричен съюз. Крайната цел на паричния съюз е фиксирането на обменните курсове и пускането в обръщение на единна европейска валута. В икономическия съюз националната държава би трябвало да сподели допълнително суверенитет в областта на икономическите политики. Изграждането на Паричния съюз включва стъпки, формулирани в доклада на Делор. Първият етап включва координация на валутните политики, участие на всички страни в механизма за обменни курсове на Европейската валутна система (ЕВС), (EMS Еxchange rate mechanism). За да се премине към втория етап е нужно нов договор да влезе в сила. Той представлява преходен период, в който вземането на решения в тези сфери започва да се прехвърля от национално на общностно ниво. Създава се нова институция. „Най-важната характеристика на този етап би било създаването на Европейската система на централни банки.” В последния етап се преминава към фиксирани обменни курсове. Националните валути в крайна сметка ще бъдат заменени с единна общностна валута.
Франция е привърженик на ИПС. Това ще й донесе стабилност и ще преобрази доминацията на Bundesbank и немската марка. Кол е федералист и приема идеята, която не е особено популярна в обществото. Немците обичат марката, свързвайки я с годините на икономически възход и национална гордост. През съдбовната за немците (а и не само за тях) есен на 1989г. рухва стената разполовяваща Берлин. За Кол това е уникален шанс за обединение на страната, от който канцлерът се възползва. Той въвежда изкуствено разменен курс 1 слаба източногерманска марка за 1 западногерманска, както и други мерки за укрепване на източите провинции. За да успокои европейските си партньори, че Германия не се насочва на изток Кол се съгласява да участва в ИПС и печели подкрепата на Митеран. Външният министър Ханс-Дитрих Геншер казва: „Не искаме никой да се чувства губещ заради германското обединение.”
След дълги вътрешнопартийни борби в консервативната партия Англия решава да се включи в първата фаза на ИПС, защото се страхува да не бъде изолирана. Тя ще се опита да отлага по-нататъшните стъпки. Тачър категорично отхвърля предложената от Делор (той е бивш синдикален лидер) Социална харта, която за нея представлява по-скоро социалистическа харта. През 1990г. Маргарет Тачър напуска министърпредседателския пост и начело на управлението застава Джон Мейджър. Въпреки че желае да постави Великобритания в „сърцето на Европа”, провежданата от него политика е пропита от тачеризъм.
Същата година са свикани две междуправителствени конференции, отнасящи се за ИПС и предложения от Германия политически съюз. Резултатът е проектодоговор, който трябва да бъде гласуван на Европейския съвет в Маастрихт. Новият договор, подписан на 7.02.1992г. създава Европейския съюз. В него освен рамките и сроковете за завършване на ИПС присъстват допълнителни елементи. Европейският съюз не е просто промяна на името на Европейската икономическа общност. ЕИО официално се преименува на Европейска общност (дотогава това е тривиално название), която от своя страна се превръща в един от трите стълба на съюза. ЕС приема метафорично формата на античен гръцки храм, който се крепи на три колони. Първият стълб е наречен Общностен. Тук влизат всички въпроси, с които се занимава Европейската икономическа общност, въпросите по единния пазар. Решенията се взимат с квалифицирано мнозинство. За разлика от него в другите два стълба решения се взимат само с единодушното съгласие на Съвета на министрите, т.е те се междуправителствени. Във втория стълб намират място въпросите за външната политика и политиката на сигурност. В трети стълб е поставено сътрудничеството в областта на правосъдието и вътрешния ред.
Договорът за Европейски съюз (ДЕС) увеличава правомощията на Парламента, правейки го съзаконодателен орган на Съвета на министрите в общностния стълб.
В него е включена като цел икономическата и социалната кохезия. Общността трябва да се стреми да намали различията в равнищата на развитие на отделните региони. (Днес кохезионната политика измества дори ОСП като политика, за която Съюзът отделя най-много средства). Добавена е политика за опазване на околната среда, за научните изследвания, инфраструктурата (транспортни мрежи) и т.н.
Много важна добавка в Договора от Маастрихт е принципът на субсидиарност. Според този принцип проблемите трябва да се решават на най-близкото до тях ниво. Ако даден проблем касае някой регион, той сам трябва да намери решение. Ако мащабът на проблема надхвърля рамките на една държава, той най-удачно би бил решен на общностно ниво (Като пример може да бъде дадена екологията. Често замърсявания в една страна нанасят щети на друга)
Джон Мейджър успява да договори право на изключение (opt-out) за Великобритания. Това означава, че Лондон може да не се включи в някои политики. Това са ИПС, както и предприемането на мерки по социалната харта. След неуспешния референдум за ратификация на договора в Дания на нея също е дадено правото на opt-out по ИПС. Последвалият втори референдум бива успешен.
В договора от Маастрихт са определени са и критериите, които страните трябва да изпълнят, за да се включат в бъдещата Еврозона (страните, въвели еврото): Инфлацията в дадена страна да не надвишава с повече от 1,5% средната инфлация на трите най-добре представящи се. Валутата да се движи в тесните граници на ERM (обменния механизъм). Дългосрочните лихвени проценти да не са надвишавали с повече от 2% през предходната година средната стойност на трите страни с най-ниски темпове на инфлация. (Ленърд) Страната не трябва да има повече от 3% бюджетен дефицит. Дългът не би трябвало да надвишава 60% от БВП. Напредъкът по изграждането на общата валута се натъква на трудности още в самото начало. През есента на 1992г. Великобритания и Италия излизат от обменния механизъм заради икономическата рецесия. Все пак работата продължава. През 1994г. е основан Европейският валутен институт, който да доведе до съвдаването на Европейската централна банка във Франкфурт на Майн, която да управлява новата валута. През 1997г. е основан Пакта за стабилност и растеж, който да ангажира държавите, които ще приемат еврото, с определени правила за нормалното функциониране на Еврозоната (По-късно става така, че Германия и Франция на няколко пъти не успяват да ограничат бюджетния си дефицит в нормата от 3%). През 1999г. започва третият етап на Паричния съюз. Въведено е Еврото, но само за плащания по банков път. През 2002г. европейските граждани започват да използват еврото навсякъде. То заменя валутите на страните-членки на Еврозоната. Eврото не просто разплащателно средство, но е политически акт с дълбоки имликации. Проди казва: „Парите не са само субстанция те са идентичност.”
Краят на Студената война поставя перспективата за разширяване на ЕС на изток. Три от държавите от ЕАСТ: неутралните по време на Студената война Финландия, Австрия и Швеция представляват четвъртото разширяване. Делор обаче смята, че съюзът не е готов за поредното разширяване, след приемането на Испания и Португалия. Тук се сблъскват двете концепции: на „разширяването” и „задълбочаването”. Дали съюзът да постига голяма вътрешна „едноликост”, като ограничава приемането на нови страни-членки. Или обратното. Съюзът да включва нови страни, което ще доведе до по-големи различия между страните-членки и би затруднило провеждането на общи политики. Това би превърнало ЕС в по-голям пазар с по-малко наднационалност. Великобритания се застъпва за разширяването, докато редседателят на Комисията Жак Делор иска задълбочаване на интеграцията. Той предлага страните от ЕАСТ и ЕС да се включат в Европейско икономическо пространство (Швейцария не участва). По този начин те ще се включат единния пазар без обаче да членуват в ЕС и да участват в процеса на вземане на решения. Инициативата на Делор не е достатъчна за кандидатките. От Януари 1995г. Австрия, Финландия и Швеция стават пълноправни членове на ЕС. Норвегия за втори път след референдум отказва.
Страните от централна и източна Европа не закъсняват с молбите си за пълноправно члество. Германия подкрепя техните стремежи, като вижда отварянето към съседите си възможности за инвестиции. Макар и неохотно (страхува се, че ще загуби позиции) Франция се съгласява. Всъщност няма избор. За да не изостане от Германия тя предриема политически инициативи като Европейската банка за възстановяване и развитие, основана през 1991г., в която участват САЩ, Канада и други неевропейски страни. На срещата на Европейския съвет в Копенхаген 1993г. са определени и критериите, които страните кандидатки трябва да покрият, за да бъдат приети за пълноправни членки на ЕС. Копенхагенските критерии имат правни политически и икономически измерения. Държавата е длъжна да гарантира демокрацията, върховенството на закона, уважаването на човешките права и защитата на малцинствата, да има функционираща пазарна икономика. Да има капацитета да се справи под натиска на конкуренцията в Съюза.
Перспективата за ново разширяване е съпътствана от нуждата за реформа на институцииите. (Колко гласове да получи дадена държава в Съвета, и колко евродепутати да излъчи в Парламента) Договорът от Амстердам, подписан на 02.10.1997г. и влязъл в сила през1999г. е бил планиран да реши институционалните въпроси. Тяхното решение обаче е отложено. Те са наречени „остатъци” leftovers, които трябва да бъдат включени в обсъжданията на нова междуправителствена конференция. Новият договор има скромни постижения, които се изразяват в увеличаване на областите на вземане на решения с квалифицирано мнозинство, на разширяване правомощията на Парламента. Сред новите области са политиките за предоставяне на убежище и тези, касаещи имигрантите. Договорът създава и поста Върховен представител на ЕС по Външната политика и политика на сигурност. Онтосно политиката на сигурност е предвидено Западноевропейският съюз да бъде включен в рамките на ЕС.
Силата на Парламента се проявява през 1999г., когато Комисията е замесена в скандали и подозрения за корупция. Комисарят Едит Кресон (госпожа Кресон е бивш премиер на Франция) назначава свой приятел зъболекар за изпълнение на някаква поръчка. Парламентът има правомощието да „уволни” Комисията като цяло, но не конкретен комисар. Изправен пред тази перспектива, председателят на Комисията Жак Сантер подава оставка. След кратък период, в който временно председателстващ Комисията е Мануел Марин, за неин президент е избран Романо Проди. Сред неговите приоритети е и приемането на нови страни-членки.
Свикването на нова МПК (междуправителствена конференция) е наложително с оглед на скорошното разширяване. Измежду най-важните въпроси са определянето броя на гласовете, които страните получават в Съвета, и броя на евродепутатите. Числото на комисарите също трябва да се намали. Срещата в Ница си поставя амбициозната цел да разреши тези въпроси. Eвропейският съвет започва на 7.12.2000г. и продължава до ранната сутрин на единайсети. Преговорите са маркирани с много контрапункти. Очевидно е желанието на Жак Ширак големите държави да доминират в Съвета на министрите. В крайна сметка определено е квалифицираното мнозинство да бъде 73% от гласовете, които да представляват 62% от населението. (В момента това се изразява като 258 от общо 345 гласа в Съвета.) Германия, Франция, Италия и Великобритания имат по 29 гласа. Заради силното лобиране 27 гласа са дадени на Испания и Полша, които са по-малобройни и със значително по-малък принос в бюджета.
Подобно на другите предишните договори и тук областта на въпроси, решавани с квалифицирано мнозинство е разширена. Тони Блеър не отстъпва от своите „червени линии”: (политиките, които Великобритания не е склонна да предаде на общността) Социала сигурност, данъци, имиграция, отбрана, както и бюджетната вноска. Не желае правно обвързване по Хартата за основните права. (Тя е различна от Хартата за социалните права, която предшественикът му Джон Мейджър отхвърля, но впоследствие лейбиристите приемат). Някои елементи Хартата за основните права противоречат на водената от Англия политика. Пример е всеобщото право на стачка, което би обезсмислило мерките, предприети от Маргарет Тачър. Германия също е против имиграционните въпроси да попадат в общностната компетенция. Тя настоява за свикването на нова МПК. Фрация желае да запази ветото в сферата на търговия с услуги на аудиовизуалната техника и културата. Държавите се съгласяват, че достигне ли веднъж броят на комисарите 27, той трябва да бъде намален. Не всяка държава ще излъчва еврокомисар. Ще бъде въведен ротационен принцип.
Председателството на Европейския съвет понася множество критики. Подписаният на 26.01.2001 договор от Ница не може да се възприеме като край на реорганизацията. В реч пред Парламента Проди казва: „Не трябва да забравяме, че крайната цел на договора от Ница е обединението на Европа. Той е важен скок в тази посока, макар и по-скромен от скока, който бихме искали и бихме могли да направим. Но посоката е правилна.” Идеята за реформа е пренесена и на срещата в Лаакен през декември 2001г., където се възражда идеята за европейска конституция, така мечтана от еврофедералиста Алтиеро Спинели. Написването на конституцията е поверено на Конвент (така се казва институцията, която изготвя конституцията на САЩ през 1787г. във Филаделфия), оглавен от бившия президент на Франция Валери Жискар д’Естен. В конвента участват представители на националните парламенти, правителствата, Комисията и Европейския парламент. Конвентът цели да обедини всички договори от Римския договор (без договора за Евратом) насам в един, наречен Договор за създаване на конституция за Европа, като по този начин ги опрости и да добави нови елементи. Той не цели да създаде европейска супердържава. И все пак използването на символи на националната държава като химн, знаме, девиз, официален празник, дори името на договора - „конституция”, в правно обвързващ текст предизвикват недоволството на евроскептиците. ЕС не е държава, за да има собствена конституция, но ЕС не е и международна организация.
Според новия договор ЕС ще стане правен субект. ДКЕ предвижда промяна на гласуването, чрез въвеждането на двойното мнозинство. За да бъде прието предложение, то трябва да събере 55% от гласовете, които да представлявят 65% от населението на ЕС. Много практики, прилагани досега са назовани експлцитно като принципа за върховенство на общностното законодателство над националното. Конституцията разширява компетенциите на общността. За да се опрости струткурата на съюза е премахнат модела на гръцкия храм с три стълба (1. общностен, 2. за външна политика отбрана и сигурност и 3. вътрешни работи и правно сътрудничество ), въведен от Маастрихтския договор.
По въпросите на външната политика ще бъде назначен Външен министър на ЕС, който да обедини постовете на Върховния представител за външната политика и политика на сигурност и комисарят по външна политика. Председателството на Съвета на ЕС, което трае 6 месеца ще бъде удължено на 18, но ще бъде поделено между 3 държави-членки. Европейският съвет ще стане институция на общността. Председателството на Европейския съвет няма да съвпада с това на Съвета. Държавните глави трябва да изберат кой от тях ще бъде Президент на Европейския съвет за мандат от две и половина години, който може да бъде продължен до максимум пет. Комисията ще бъде намалена от 27 на 15.
Хартата за основните права ще стане неизменна част от договора. Договорът е приет от лидерите на държавите. Сега идва ред на ратификацията. 18 държави ратифицират договора. Тони Блеър обещава референдум на англичаните. Жак Ширак също решава да се допита до народа. На 29 май 2005г. 54% от французите гласуват НЕ. Два дни по-късно холандците отхвърлят конституцията с 61%. Европейските интегратори са в потрес. В Европа започва време за размисъл. Какви са причините, които доведоха дотук? Какво показват референдумите?
Референдумите връщат европейския проект от облаците на земята. ЕС до голяма степен е изграждан от елитите (еврократи, технократи, правителствени лидери, и т.н) в името на хората, но много далече от тях. Разкрива се наболелият дефицит на демокрация в Съюза. Хората сякаш не искат ЕС да се изгражда тихомълком, скрит зад неразбираема терминология, в процес, водещ незнайно за тях къде. След като им беше дадено правото да решават те решиха. В известна степен обществото се страхува, както от разширяването, така и от задълбочаването.
Голяма част от гражданите не са запознати с функционирането на съюза и със съдържанието на договора, изтъкан от множество компромиси. Малко хора са чели обемистата конституция. (448 члена, около 250 страници. Американската конституция се състои от 7 члена, към тях са добавени 27 попраки.) В кампаниите против нея често се чува призивът: „Ако не знаеш гласувай с НЕ!”
Това незнание преиначава вота. Избирателите не гласуват за или против договора, а за или против политиката, водена от националното правителство, против ситуацията в дадена страна, против безработицата, против ниския темп на икономическо развитие. Губи се границата между общностното и националното. За какво е отговорна общността и за какво - държавата? Ако двете се сблъскат болшинството е на страната на националната държава. Това противопоставяне е използвано и от политиците, често с популистични цели. (за холандския премиер Балкененде се говори, че всички добри новини носел от кабинета си, а лошите - от Брюксел)
И за Франция, и за Нидерландия има конкретни причини, които оказват влияние.
Във Франция противниците на договора го разглеждат като твърде либрален. В думите „свободна и неподправена конкуренция” виждат скрит англосаксонския модел. (В Англия – обратно. Той е възприеман като твърде социално ориентиран) Страхуват се от емигрантска вълна, която допълнително да повиши безработицата, която е около 10%.
В Нидерландия правителството също не се ползва с одобрение. Към това може да се прибави и недоволството на холандците да плащат пропорционално най-високата вноска в бюджета.
Времето за размисъл завърши в последните седмици на немското председателство на Европейския съвет през първата половина на 2007. Канцлерът Ангела Меркел излиза с предложение за Reform Treaty (Договор за реформа). По време на португалското председателство е постигнато съгласие за неговото съдържание.
Той до голяма степен повтаря конституционния договор. От него са извадени символите на ЕС: флаг, химн и т.н. Хартата за основните права присъства, но Великобритания и Полша получават opt-out по този въпрос.
Нововъведение е участието на националните парламенти в законодателния процес, което ще бъде на ранен етап от процедурата. На гражданите е дадено право да подканят Комисията да предлага закони. Това може да стане, когато един милион граждани от различни държави подпишат петиция.
Заседанията на Съвета на министрите трябва да станат публични, каквито в момента са тези на Парламента.
Фигурират въпросите за енергийната политика и опазването на околната среда.
Договорът за реформа, наричан от френския президент Mini treaty, най-вероятно ще бъде ратифициран по парламентарен път във Франция и Нидерландия. Единствената страна, която обявява, че ще има референдум е Ирландия.

Eвропейската интеграция 1945-1969

В ранната сутрин на 07.05.1945г. генерал Алфред Йодъл подписва безусловната капитулация на всички немски военни части, като по този начин на 08.05. от 23.10 се слага окончателен край на Втората световна война в Европа. Заради часовата разлика в СССР датата е 9.05, День победы. На Запад девети май се празнува като денят на Европа. Смисълът на този ден не е победата във войната, стремежът за победа над войната. С декларацията на Шуман от 09.05.1950г. се полагат основите на проект, изпълнението на който е уникално явление в световната история. Проект на европейското обединение, процесът на европейската интеграция не протича гладко или еднопосочно. В него са заложени два противоположни принципа: междуправителстве-ния и наднационалния. Двата принципа се опират на националния суверенитет Въпросът е до каква степен правителствата са склонни да отстъпят от своя суверенитет в полза на нова институция излизаща извън рамките на националната държава и същевременно обхващаща няколко такива. Дали в общността действия ще се предприемат със съгласието на всички, подобно на обикновена междуправителствена организация или въпреки несъгласието на определени страни.
Войната оставя Европа в съсипни. Хората на континента са силно разочаровани от „злия”,по думите на Джузепе Мацини национализъм, който донася толкова беди. Това е златен шанс за федералистите, които намират причините за нещастията в установената система. Те искат налагането на Европейска федерация. Водач на движението е италианецът Алтиеро Спинели. Той пише своя манифест през 1941г., когато е затворен на остров Вентотен, заради левите си убеждения. През 1946г. Уинстън Чърчил (вече напуснал премиерския пост) в речта си от 1946г. в Цюрих призовава за създаването на Съединени европейски щати, които да се уповават на френско-германското помирение. В Храма на световния мир има 4 стълба: САЩ, СССР, Британската империя и Съединените европейски щати. Великобритания е с Европа, но не е част от нея. Идеята за европейска федерация не е нова за Чърчил. В началото на войната предлага да се създаде единна френско-английска държава. Французите отказват. В общественото мнение преобладава нагласата, че е по-добре да загубят от немците, отколкото да се включат във федерация с англичаните.
Дебатите за създаване на СЕЩ се състоят на конференията в Хага през 1948г.
Поддръжниците на федерализма са недоволни от решението, което носи признаците на междуправителствена организация, тъй като Англия, както и скандинавските страни, не е склонна да ограничи суверенитета си. През 1949 в Лондон се подписва договорът за за създаване на Съвет на Европа. Целите на организацията включват отстояването на демокрацията и върховенството на закона, особено голямо внимание се отделя на опазването на човешките права. Спаак, председател на асамблеята, скоро напуска своя пост, окачествявайки новата организация като говорилня. Съветът на Европа, Европейският съвет и Съветът на Европейския съюз са три коренно различни неща, които не трябва да се бъркат.
Европейската интеграция не трябва да се разглежда като процес, независим от международната политичека обстановка. В речта си във Westminster college Фултън, Мисури от 1946г. Чърчил говори за желязната завеса от Шчечин на Балтика до Триест на Адриатика. Той поставя Америка на върха на световната сила. За него е важно да се установи англоезичен съюз между САЩ и Британската империя, „специални отношения”.
След края на Втората световна война започва периодът на Студената война, който разделя света на два лагера и налага биполярния модел в международните отношения.
Гражданската война в Гърция създава притеснение за разпространение на комунизъм в страна от американската сфера на влияние. На 12.03.1947г. Президентът Труман се обръща към американския конгрес с искането за 400 милиона долара, които да се разпределят в отношение 7:10 между Гърция и Турция. Целта на тази политика е сдържането (containment) на комунизма. Ако се позволи неговото разпространение в една страна, това може да предизвика разпространение и в други, (теорията на доминото). Недопускането на разпространение на комунистически режими става известно като „Доктрината Труман” и е водещ принцип на америкаската външна политика по време на Студената война.
Разорената от войната западна Европа също дава почва за развитие на леви идеологии, като в Италия и Франция левите партии са най-големите единични партии. Ситуацията допълнително се отежнява от студените зими на 46и 47, както и от върлуващия глад. Англия е потърпевша от спирането на американската програма Lend-Lease, непосредствено след края на войната. САЩ активно се ангажират с реконструкцията на тези страни и закотвянето им към американската сфера на влияние. Помощта за въстановяването на Европа намира проявление в „Плана Маршал”, според който на държавите са отпуснати 13 милиарда долара (една трета под формата на пари, останалото – различни американски стоки и техническа помощ) 1947г. до1951г. Генерал Де Гол се притеснява, че американците ще изкупят евтино европейските активи и ще упражнят натиск за либерализиране на пазара, което ще подпомогне американския износ. Либерализмът несъответства на френската икономическа практика, която включва голяма степен държавна намеса в икономиката: планиране, субсидии и т.н. В секретен меморандум към САЩ Жан Моне дефинира някои важни условия на плана: Той не трябва да се тълкува от френската общественост като външна намеса във вътрешните работи на Франция и изтъква важността на френската инициативност. Планът, според Моне, трябва да е само улеснение за френската модернизация, която на първо място зависи от френските усилия. Вторият проблем застъпен от Моне е решаването на статута на Германия и индустриалната област Рур. По какъв начин да се извърши възстановяването на Германия без това да доведе до несигурност във Франция.
За усвояването на средствата от плана на 16.04.1948 е създадена Организацията за европейско икономическо сътрудничество, начело на която е избран Робер Маржолен. Въпреки силните интеграционни стремежи на Спаак към наднационалност организацията носи белезите на обикновена междуправителствена такава. Със силен съвет на министрите, който взима решения само ако всички страни са съгласни.
Германският въпрос, или по какъв начин да се осъществи немското възстановяване след войната заема централно място. В началото на 1948 Англия и Америка обединяват окупационните си зони в така наречената Бизония. За САЩ бързото възстановяване на Германия е важно с оглед на ролята, която тя ще играе за западните страни. Според САЩ слаба Германия означава слаба Европа. Британците се съгласяват, защото поддържането на тяхната окупационна зона им струва прекалено скъпо. Франция е по-предпазлива и се отнася с недоверие към интеграцията на немските територии, виждайки опасност за националните си интереси. Тя се включва към Бизония, вече Тризония, след като за областта Рур е решено да бъде поставена под международно управление, от което Франция печели достъп до така нужните й въглища, а областта Саар остава под френски контрол. Въведена e немската марка.
. Под предтекст, че въвеждането на новата валута може да се разпространи в окупираната от СССР част на Германия, и че този акт е нарушение на договореностите от Ялта, Сталин нарежда всички пътища, водещи към западен Берлин да бъдат блокирани, надявайки се, че ще успее да присъеди целия град към Източна Германия. Блокадата продължава от юни 1948 до май 1949 г. През този период САЩ организират въздушен мост. Буквално всяка минута излитат или кацат самолети, снабдявайки „обсадения” град. В самия край на блокадата, добила известност като Берлинската криза, се подписва конституцията на Западна Германия. С обединяването на зоните в Западна Германия се установява и федерален тип на управление, в който, обаче, отделните провинции (Länder) запазват голяма степен на автономия, като всяка от тях си има собствена конституция. За първи немски канцлер е избран бившият кмет на Кьолн доктор Конрад Аденауер.
Берлинската криза разкрива опасността от Съветския съюз и импулсира създаването на НАТО 04.04.1949. Целта на организацията е гарантиране на взаимната сигурност. Известният член 5 на договора гласи, че атака срещу една страна-членка на организацията представлява атака срещу всички.
Международното управление на Рур не е решение, което е оправдано след възникването на ФРГ и бързото й съвземане. САЩ и Великобритания са против, но Франция има изгоди от непосредствения си достъп до немските ресурси. Ситуацията напомня рурската окупация след края на Първата световна война, завършила с фиаско. Нужно е ново решение и държавният секретар на САЩ Дийн Ачесън отправя ултиматум, че ако френското правителство не вземе мерки, американското ще се намеси.
Пред Франция стоят няколко важни въпроса за разрешаване: По какъв начин може Франция да запази достъпа си до въглища в Рурския басейн? Как да влие на немското възстановяване? (Идеята, че френската сила е свързана с немската слабост) Как една бързо възстановяваща се Германия да не представлява военна опасност?
Решението идва от Жан Моне, ръководител на френската комисия по планирането. Решението е нещо необикновено, невиждано. Бъдещият премиер на Великобритания Харолд Макмилън казва: „Това е революционна, почти мистична концепция.
Моне предлага френското и германското производство на въглища да бъде поставено под управлението на обща институция (Върховен орган), която да не бъде зависима от националните правителства. Това е наднационално управление на два жизнено необходими сектори за икономиката и войната – добива на въглища и стомана.
Моне пише 9 редакции на своя план, докато не го връчва на френския външен министър Робер Шуман. Той го прочита и убеден казва: „Ще участвам!” Шуман е роден в Люксембург, жител на Елзас и Лотарингия. През Първата световна война служи от страната на Германия. Когато Германия губи тези области той става френски гражданин.
Външният министър представя плана на Моне, който става известен като Декларацията Шуман, в радиообръщение на 9.05.1950г. Той говори за нуждата да се прекрати вековнана вражда между Франция и Германия. Начинът, по който това да стане, е създаването на нова организация обединяваща производствата на въглища и стомана на двете страни. По този начин войната ще стане не само немислима, но и фактически невъзможна. Рамката на тази организация е отворена и за другите Европейски държави.
Реакцията на Германия е утвърдителна. Аденауер вижда в плана шанс за политическа интеграция на ФРГ в западната сфера на влияние, както и възможност за възвръщане на контрола над индустрията си. За канцлера е от изключителна важност страната да бъде приета за патньор и да подобри накърнения си авторитет след войната. Западногерманската политика не цели общогерманско обединение, тъй като подобен акт би се тълкувал като прекомерно засилване и би довел до настройване на останалите страни срещу Гермения. ФРГ обявява ГДР за нелегитимна. Страната търси съюз на запад. Според Аденауер Европа има вътрешен и външен кръг. Във вътрешния влизат: Франция, Германия, Италия и страните от Бенелюкс: Белгия Нидерландия и Люксембург. ГДР, Великобритания, Скандинавските държави и Източна Европа съставляват външния кръг. Първо трябва да се сплоти „западното сърце” на Европа. За него „Бъдещето на цяла Европа зависи от трайното разбирателство между Германия и Франция.
Италия се включва от подобни политически съображения, към които могат да се добавят и страховете от силната комунистическа партия. В позицията на министър-председателя Алчиде де Гаспери намират проявление идеята за еврофедерализъм, която е силна на Апенините.
Страните от Бенелюкс също се включват. Техните правителства в изгнание сключват помежду си митнически съюз още по време на войната 1944г.
Позицията на Великобрирания е диаметрално противоположна. Министър-председателят Клемънт Атли заявява, че е недопустимо „най-важните икономически сили на тази страна да бъдат предадени на орган, който е напълно недемократичен и неотговорен пред никого.” Национализмът там не е донесъл разруха, а военна победа. Те ценят високо своя суверенитет и не са склонни да го пожертват. За разлика от континенталните държави Англия излиза като победителка от войната и има самочувствието на световна сила, глобална империя. Чърчил казва: „Обичам французите и белгийците, но трябва ли да падаме толкова ниско.” Във външната й политика приоритет представляват отношенията й със САЩ и страните от Британската общност. От икономическа гледна точка въглищата в Англия са в изобилие, освен това лейбъристкото правителство е започнало силна кампания за национализирането на тези отрасли.
Моне е казвал: „Без хора нищо не е възможно. Без институции нищо не е трайно.” Политики могат да се прокарват върху силна институционална основа. В новата организация (Европейска общност за въглища и стомана) той желае да ограничи администрацията до един Върховен орган (High Authority, Haute Autorité), който да отговаря на наднационата насоченост на общността. Той да е съставен от 9 членове и да гарантира за интегрирането на пазара на въглища и стомана между шестте страни-членки. По настояване на холандски представител е включен и съвет на министрите, който да е своего рода „куче пазач” на междуправителствеността и балансираща сила за по-малките държави. Добавена е и парламентарна асамблея, с твърде ограничени правомощия, както и съд. Договорът за създаване на ЕОВС e подписан на 18.04.1951г. в Париж.
Една седмица след започване на преговорите за обединение на европейските народи на другия край на света между един народ, разделен в две държави избухва братоубийствена война. В Корейската война 1950-1953г. се включват силите на ООН, на страната на юга и „китайски доброволци”, в подрепа на комунистите. Войната завършва без промяна на съществуващото status quo. Границата между двете Кореи си остава 38ият паралел.
Началото на войната отеква в Европа и с американския призив за въоръжаването на ФРГ, в случай, че корейският сценарий се повтори в Европа. САЩ желаят да видят Западна Германия в НАТО. Аденауер вижда политически съюзник в лицето на Айзенхауер, възможност за възвръщане на пълния суверенитет, както и очончателното премахване на окупацията.
Франция, обаче, не подкрепя немското ремилитаризиране толкова скоро след края на войната. Моне се опасява, че ако Германия се включи в НАТО и получи пълен суверенитет от членството си в северноатлантическия пакт, това би я разколебало да участва в подготовката за ЕОВС. Моне отново е принуден да търси иновационно решение. Вместо възстановяване на немската армия той предлага да се сформира европейска армия, ръководена от Европейски министър на отбраната и съвет на министрите, в която Западна Германия да участва. В унисон с интеграционните си стремежи Моне съставя план за Еврпейска отбранителна общност. Планът е представен от министър-председателя на Франция Рене Плевен, и носи неговото име. Планът Плевен не е така поулярен като плана Шуман. Той дискриминира Германия. За разлика от другите страни, ФРГ няма право на военни части извън организацията. Той действително е наднационален, но само за нея. Аденауер се съгласява да участва, при изпълнение на следните условия: Пълно признаване суверенитета на ФРГ, равнопоставено отношение спрямо немските войници в общоността, Разрешение за членство в НАТО, край на окупацията и сключване на мирен договор. Договорът за създаване на ЕОО е подписан на 27.05.1952г.
Пол-Анри Спаак иска да стигне по-далеч. Той замисля създаването Европейска политическа общност, която да бъде общ политически покрив на ЕОО и ЕОВС. Алчиде де Гаспери предлага европейска конституция. Успехът на ЕПО е изцяло зависим от договора за ЕОО. За да влезе международен договор в сила, той трябва да бъде ратифициран от националните парламенти на държавите, които участват в него. Ратификацията на договора за ЕОО среща трудности в страната, която го предлага - Франция. Общественото мнение е против и честосменящите се правителства не се наемат да рискуват. Френската загуба във войната за Индокитай, довежда на власт Радикалната партия и националиста Пиер Мандес-Франс, който през август 1954 поставя договорът за гласуване. Той е окончателно отхвърлен.
След провала на ЕОО инициативата за въоръжаването на Германия бива подета от Великабритания, която предлага влючването на Германия и Италия в Брюкселския договор, създаден през 1948г. като военен съюз против бившите агресори. Така се създава Западноевропейският съюз, който скоро преминава в рамката на НАТО.
Провалът на ЕОО в историята на европейската интеграция се разглежда като сътресение за неофункционалистката теория. Функционализмът представлява идеята за обединение на различни икономически сектори на наднационално ниво, който не е обвързан с изграждането на федерация (пример ЕОВС). Според функционалистите обединението в един сектор ще предизвика нужда за обединение и в друг сектор, който е зависим от предходния. Системата се самозадвижва от Spillover, „преливането” от един сектор на друг. В неофункционалистката теория Spillover трябва да обхване и важни политически области. Съдбата на ЕОО показва, че странитене са готви да отстъпват своя суверенитет във „висшите” политики на отбрана. От друга страна, за да се задейства spillover трябва да има непосредстева връзка между секторите. Между ЕОВС и ЕОО липсва такава.
След краха на ЕОО значително намалява честотата на употреба на думите федерален и наднационален. Моне избира да продължи прогресивната интеграция на икономическите сектори, като си поставя по-скромни цели. Той се отказва от нов мандат като председател на ЕОВС и се заема с интеграцията в сферата на атомната енерия, защото, ако въглищата и стоманата представят миналото, то силата на атома принадлежи на бъдещето. Моне основава инициативен комитет ACUSE и започва да проучва възможностите за бъдещата Евратом. Намира подкрепа в лицето на Холандския външен Министър Бейен, който желае създаването на общ пазар. Немският министър на икономиката и архитект на немското „икономическо чудо” Лудвиг Ерхард противопоставя на общия пазар зона за свободна търговия, която да използва институционалната структура на ОЕИС. Тази идея е подкрепена от Англия, но не и от континенталните партньори, които подписват Меморандума от Бенелюкс, обвързващ идеите на Моне и Бейен. В зона за свободна търговия страните премахват митническите бариери помежду си, но са свободни да определят митата за трети страни. При митнически съюз страните уеднаквяват тарифите си спрямо трети страни. Общият пазар включва и общи регулации за продуктите и политики осигуряващи свободата на движение на работници, капитали, стоки и услуги.
На срещата в Месина Пол-Анри Спаак е натоварен със съставяне на доклади за общия пазар и Евратом. Двете общности са обвързани в пакет. Представляват “junktim” Или и двете ще бъдат приети, или нито една. Преговорите не протичат гладко. Французите фаворизират Евратом, като виждат възможност за развитието на енергетиката си и контрол над немската. Отнасят се скептично към общия пазар, защото либерализацията не съответства на някои политики на протекционизъм и държавна намеса, които стоят в основата на френското следвоенно възстановяване. От друга страна, започва да се налага мнението, че предприятията ще станат конкурентни само ако пазарът се отвори за конкуренция. Важен стопански сектор в икономиката на Франция е селското стопанство. Земеделците представляват голям електорат и фреските правителства се опитват да ги спечелят, като включват в преговорите и селскостопанската политика.
Германия отначало е против Евратом, защото тя предпочита да купува ядрени технологии и материали от САЩ. Позицията на Аденауер се промения, при разведряване на отношенията между САЩ и СССР. Той се страхува от възможнстта американските войски да се оттеглят от континента. За да гарантира своята сигурност Германия трябва да разполага с ядрени оръжия, а Евратом може да улесни постигането на тази цел.Относно общия пазар между канцлера и икономическия министър Ерхард се разгаря спор.
Условията за членство в Евратом са неизгодни за Англия, която засега е единствената ядрена сила в Европа. Великобритания пробва да пренасочи преговорите за общ пазар към зона за свободна търговия в рамките на междуправителствената ОЕИС. Този опит е наречен „Деструктивна прегръдка”.
На международната сцена се случват две важи събития през 1956г. През есента на 1956г. в Унгария една студентска демонстрация прераства в революция срещу комунистическия режим. Протестите са потушени от съветстките войски, подкрепени от своите съюзници от Варшавския пакт.
Полковник Гамал Насър взема властта в Египет и национализира Суецкия канал, който от 1869 e френско-английска собственост. Великобритания Франция и Израел изговят план, според който Израел трябва да нахлуе в Синай, а Англия и Франция да се намесят в Суецкия канал, който ще бъде буферна зона. Планът се проваля. Международната реакция е силно отрицателна. Айзенхауер е ядосан от тайните кроежи, в които вижда проява на колониализъм. Хрушчов подкрепя Насър и заплашва Лондон и Париж с дъжд от ядрени ракети.
Безрезулатността на френско-английските действия и опасността от действително случващата съветска агресия, стимулират процеса на интетрация. Между Германия и Франция съществува солидарност. През 1955 Франция провежда рефериндум за статута на Саар и областта е върната на Германия
Германия отстъпва като се съгласява военните разработки да са извън Евратом, както и френските отвъдморски територии да получат специален статут и финансова подкрепа. ФРГ все пак получава ядрена закрила от НАТО.
На 25.03.1957г. в Рим на Капитолия „Шестте” подписават двата договора за създаване на Европейска икономическа общност (наричан от англичаните общия пазар common market) и Евратом. Голяма част от договора представлява празни страници, тъй като преговорите продължават до последния момент и италианските печатници просто не смогват.
Институциите на двете общности са отделни, но идентични: наднационалните функции на Върховния орган на ЕОВС в двете общности се изпълняват от комисия. Нейните правомощия са по-стеснени от Върховния орган на ЕОВС заради по-голямата финансова зависимост от националните държави. Евратом започва да функционира със закъснение. Де Гол има резерви към организацията, защото държи Франция да има независима ядрена програма, чрез която да се сдобие с ядрено оръжие.
Институциите на ЕИО включват Комисия, Съвет на министрите Парламентарна асамблея и Съд. Към Съвета на министрите действа Комитет на постоянните представители (Coreper), който предварително разглежда законодателните предложения на комисията и подготвя позициите на министрите в Съвета. Добавен е и съвещателен орган наречен Икономически и социален комитет. Съдът и Парламентът са общи за трите общности. ЕОВС, ЕИО и Европейската общност за атомна енергия се сливат с договора от Брюксел от 1965г., който влиза в сила от 1967г. Първият председател на Комисията на ЕИО е бившият немски външен министър Валтер Халщайн, известен с своята доктрина (държава, която поддържа връзки с ГДР няма право да поддържа връзки с ФРГ). За него общността не трябва да се ограничава единствено в интегрирането на икономики, а да се стреми към политическа интеграция.
Великобритания не се отказва от идеята за зона за свободна търговия на базата на междуправителствена организация. На 3.05.1960 е основана Европейската асоциация за свободна търговия, в която членуват Обединеното кралство, Дания, Швеция, Норвегия, Австрия, Швейцария и Португалия, известни като външните седем.
ОЕИС претърпява метаморфоза през 1960г. и се превръща в Организация за икономическо сътрудничество и развитие. Промяната не е само в името, но и в нейния състав. Моне предлага в организацията да се включат САЩ и Канада, като по този начин разхлаби силното влияние на Англия в нея и я изключи като алтернатива за европейска интеграция.
Личността оказала най-голямо влияние в европейската политика през шейсетте е Шарл де Гол.
На 1.06. 1958г. генерал Шарл де Гол става последният премиер на четвъртата република и от следващата година първи президент на петата република. Той иска да възвърне блясъка на Франция, нейния “Grandeur”. Във вътрешнополитически план генералът изгражда стабилни институции, които ограничават честата смяна на правителства, характерна за Четвъртата република. Петата република е оглавявана от силен президентски пост. Икономически Франция се замогва от политиката му на дирижизъм, която обединява капитализъм и държавна намеса. През 1962г. Алжирският проблем, довел до края на четвъртата република, е разрешен с даването на независимост на тази част от Франция (Алжир не се счита за колония, а за част от метрополията).
Де Гол не желае Франция да е във военна зависимост, както и във Франция да има войски, които да не са под френско командване. През 1966г. той „изпъжда” щаб-квартирата на НАТО от Фонтенбло. Брюксел е по-приветлив и предоставя сграда, предназначена първоначално за болница, за нуждите на организацията. Франция напуска военната организация на НАТО, но продължава да членува в политическата.
Национализмът на де Гол намира отражение и в Европейската му политика. Негова е идеята за “Europe des Etats” Eвропа на държавите. Това не го прави противник на европейската интеграция като такава, но той се опитва да я насочи по своя вкус, към политически съюз на междуправителствена основа. В плана Фуше е предложено външната политика на общостта да се води от френско-германски тандем. Предложението е отхвърлено от по-малките държави. Френско-германското помирение е ключово за политиката на де Гол. Той е съпричастен с Аденауер, когато през 1961г. е издигната Берлинската стена. През януари 1963г. е подписан Елисейският договор за приятелство между Франция и Германия. Подкрепата на Германия е важна за френския президент в преговорите с Англия.
В реч от 1959 де Гол изразява визията си за Европа: От Атлантика до Урал. Това може да се тълкува като без Англия и с добри отношения със СССР. Консервативното правителство на Харолд Макмилън поема нов курс към европейската интеграция, като започва преговори за членство в общността. Причините са икономически. Континенталните държави изпреварват острова с темпа си на развитие. Шестте са доволни от проинтеграционната политика на британското правителство или поне пет от „Шестте”. Генерал де Гол е категорично против. Той не желае Великобритания в общността преди да си е осигурил благоприятни условия по Общата селскостопанска политика. Преговорите с Англия продължават прекалено дълго. Като официална причина за прекратяването им през 1963 посочва специалните отношения между Великобритания и САЩ, а конкретният повод е сделката между Кенеди и Макмилън за доставка на американските ракети Polaris, които да бъдат оборудвани с Британски атомни бойни глави. През 1967г. Англия подава втора молба за членство, която отново е отхвърлена едностранно от де Гол, който е на път да наложи идеята си за финансирането на най-ресурсоемката политика на общността. ОСП е от изключителна важност за Франция, защото тя е основния печеливш за сметка на останалите страни-членки. Разривът между Петте и Франция достига връхната си точка през 1965г., когато Франция бойкотира всички заседания на Съвета на министрите цели 6 месеца, с цел да се наложи в преговорите по ОСП. Този епизод носи името „Криза на празния стол”. Кризата е подбудена и от други мотиви за генерала. През 1966г. приключва преходният период и много от решенията в Съвета трябва да се вземат с квалифицирано мнозинство, което може да постави Франция в малцинство. Де Гол не е склонен да се раздели с националното вето. За разрешаването на „кризата на празния стол” страните се съгласяват да запазят правото на вето, когато са засегнати много важни национални интереси на дадена страна-членка. Това действително е тежък удар за федералистите.
В крайна сметка за финансирането на ОСП е решено да става от част от общата външна тарифа. По-късно е въведен и процент от ДДС. Схемата е измислена така, че да е в полза на Франция и ущърб на Великобритания. Търговията на Великобритания е до голяма степен със страните от Британската общност и тя внася храни оттам. След като Великобритавия се присъедини към общия пазар, тя ще е принудена да въведе високи мита, които да съвпадат с тези на Европейската общност. Парите от тези мита отиват в общностния бюджет, а оттам за субсидиране на френските земеделци, които ще изнасят по-изгодно селскостопански излишъци във Великобритания. Така французите печелят двойно. Общата селскостопанска политика е базирана на протекционизъм и отежнява омагьосания кръг на селскостопанското производство, което и без това произвежда повече, отколкото е пазарното търсене, което довежда до митичните сравнения: „Планини от масло и езера от вино.” Финансирането на ОСП тепърва ще доведе до ожесточени спорове.
Де Гол си подава оставката през 1969г., след неуспешен референдум. Политиката на голизъм продължава да бъде следвана от неговия наследник Жорж Помпиду, както и по-късно до голяма степен и от Жак Ширак.

Turkey and the EU


Should Turkey join the European Union?
Such a straightforward question requires a straightforward answer. Such an answer, however, is not easy to be given. One must objectively weigh all the arguments in favor of and against the Turkish accession to the EU and one must also think strategically and envisage a picture of the situation in years to come. Turkey now stands against tremendous opposition and finds little support. There isn’t yet a unanimous position in the EU regarding Turkey. I shall elaborate on what EU’s position should be a little later on but first I would present the obstacles that lay ahead for Turkey.
To understand the present one must look back into the past. In the Middle Ages Europe was presented as a realm of Christendom. It was the smallest continent but it surpassed all others, according to scholars of that time. In the Cosmography Pope Pius II identifies Europe with Respublica Christiana and calls Europe “our home”. In the earliest projects for European unity the aim was a crusade. This is the case with Pierre Dubois’s project in the early XIV century. An other author George of Podebrady, who was in fact a Hussite king of Bohemia, called for a crusade to liberate Constantinople from the Turks. The Ottoman Empire was a threat to Europe for a long period of time and it was only rarely included in the projects of European unification. In the twentieth century before World War II count Coudenhove-Kalergi was uncertain whether Turkey has a place in his Pan-Europa. He stated that Turkey has to undergo a series of reforms before that could happen. Aristide Briand, who first put European Unification in intergovernmental level, totally opposed the inclusion of Turkey.
During the Cold War Turkey’s importance as a geopolitical factor substantially increased. In 1947 the US Congress approved a financial aid for Greece and Turkey of 400 million dollars. This was a part of Truman’s doctrine whose purpose was containment of communism. Turkey became a member of NATO and since 1964 it has been an associate member of the European Economic Community. Turkey fostered good relations with the US and the pro-western approach deteriorated Turkish-middle eastern relations.
Today Turkey is the strongest Muslim country and has big authority among Muslim states. In an essay by Hugh Pope called “Turning to Turkey” the author suggests that:
“Turkey is not moving “east” instead of “west”. Rather it is feeling more confident in being part of both.
This statement gives way to one very important question. How is this possible? Can that country embrace both the so called “Western” values and still be attached to the East? How can we understand this ambiguity between traditional and modern?
In order to join the EU Turkey has to fulfill the Copenhagen criteria. These criteria do not only concern matters of economics but also those of freedom, democracy, rule of law human rights, respect for minorities etc. Ankara has to acknowledge the genocide against the Armenian population in 1915. There is a law in France that validates this genocide.
The law is central to policy making. It outlines the rights and duties of citizens and it serves as a testimony of how democratic a country is. Article 301 in the Turkish penal code states that “insulting Turkish ness” is a criminal offence which leads to up to 3 years of imprisonment. In December 2005 a trial was set against the leading intellectual and Nobel Prize laureate Orhan Pamuk. He was charged with “public denigration” of Turkish identity because in an interview with the Swiss newspaper “Der Tages-Anzeiger” he declared: “30 000 Kurds and a million Armenians were killed in these lands and nobody but e dares to talk about it.” Eventually the prosecution dropped the case but many other intellectual are being sued. Some more violently than others as the edition of “The economist” from March 10th suggests: “In January a Turkish- Armenian newspaper editor, Hrant Dink, was shot dead by a 17 –year-old, Ogun Samast, because he had “insulted the Turks”.
Article 301 is in tightly linked to another alarming tendency - the rise of Turkish nationalism.
In the 1920s nationalism helped Mustafa Kemal Atatürk create a new secular state and now he is praised in every town and village throughout Turkey, his portrait hangs in every school. However Kemalist nationalism (I love Turkey) may often transform into xenophobia. Samuel Huntington describes Turkey as one of the lone countries. It is not attached to the major civilization. It faces a challenge. Huntington supposes that it may shift either to nationalism or to Islamism.
One might argue that nationalism is the better option since it is connected to secularity. Turkey is often being pointed out as an example of a Muslim state that has adopted that kind of political governance. But one should not omit the fact that nationalism has its own perils that may be by no means less pernicious. The history of the twentieth century provides ample evidence to prove this. Even if the government manages to restrain this rampant growth of nationalism there stands the question of EU supranationality. Every country has to pool some of its sovereignty in the Community pillar (first pillar) of the Union. Community interests should come first. If Turkey were to join the EU it would be the country with the biggest population in the Union (now it is smaller than Germany but is a young nation, 23% under 15 years of age, and has a higher birth rate, whereas Germany is an aging country with a low birth rate). This would undoubtedly make Turkey one of the most influential nations in the Union with a lot of MEPs and a lot of votes in the Council of the European Union. This, scenario, however, isn’t entirely correct because in order for a new enlargement to take place The European Union must first undergo a series of institutional reforms and perhaps adopt a common constitution which was implicitly announced in the Berlin Declaration 24-25 March 2007.
By joining the EU Turkey would have access to EU funds. Turkey’s GDP per capita is substantially lower in comparison to the EU members. Turkey has a lot of underdeveloped regions mainly in Anatolia that would yearn for regional development funding making Turkey the largest net recipient in the Union which would destabilize the economy of the Union and may lead to a crisis. Currency is also an important issue. Several years ago Turkey used to have inflation rates as high as 75%. Unstable financial conditions would be an obstacle for entering the Eurozone.
One of the major requirements for a country to join the EU is to be a European one. The former president of France Valery Giscard d’Estaing, an opponent of Turkish accession in the Union, tries to define the boundaries of Europe in an article in the French newspaper “Le Figaro”. He disagrees with de Gaul’s vision - from the Atlantic to the Ural Mountains because that would include Russia. According to Giscar d’Estaing Europe is surrounded by three great neighbours: Russia, Turkey, and the African Mediterranean coast. Europe’s borders can be viewed as a triangle: The Gibraltar, cape North and the Bosporus are the vertices. Morocco was denied membership on grounds that it isn’t a European state. What about Turkey? How much of Turkey is European? Its total area is 780 600 km2 and only 23 700km2 are in the European continent, that makes a little more than 3%. When we look at it from a geographical point of view we see that it has a common border with Iran (454 km), Iraq (331 km) Syria (877 km). If Turkey joined the EU it would stretch to the conflict zone of the Middle East and this would make the Union more exposed to terrorist aggression. Turkey’s geopolitical position now acts as a buffer between the Middle East and Europe. Now Ankara serves as a moderator between countries in the region that are hostile to each other. Turkey was the first Muslim country to recognize Israel in 1949. In the 1980s it grew as a leading regional power when the two other contenders Iran and Iraq impoverished each other through an eight-year war. “It began to dictate its own terms for debts and trade. In 1983, Ankara felt strong enough to start building the vast Atatürk dam on the Euphrates River, staking a claim to the strategic flow of water into the Middle East.” (Hugh Pope, Turning to Turkey, Prospect, November 2006)
A future Turkish membership in the EU might worsen the relations with its anti-western neighbours.
Unless Turkish borders are very well guarded, massive immigration into the EU would happen. Growing concern might cause the waves of immigrants from Turkey as well.
In order for Turkey to join the EU it has to resolve the problem with the Kurds and the Cyprus problem too. The Kurdish question is in close connection to Human rights, especially the Freedom of speech. The strategy used by the government was aimed at Kurdish language. For a long period of time it was against the law to speak in Kurdish. The 1990s were a period of military struggle between the two parties. In 1994 Leyla Zana, the first democratically elected woman in the Turkish parliament, was sentenced to 15 years in prison just for announcing in public that she would work for democracy and peace between Turks and Kurds. She did so in Kurdish language…
The problem can be solved only peacefully and by making concessions. The Kurdish population is too numerous to be underestimated but still it won’t be able to establish an independent state of Kurdistan. Kurds inhabit the territories not only of Turkey but also Iraq, Syria, Iran etc. Furthermore, the organization PKK is considered to be a terrorist organization by EU and the US.
If Turkey is to resume its negotiations with the EU and “thaw” those 8 chapters (so far only one out of 35 has successfully been closed) it has to continue to work diligently on the Cyprus problem. This is a complex issue for it requires close international collaboration. Cyprus wants to use the ports of the Northern part of the island. Turks would allow them to use one sea port and an airport but in return they want the port of Famagusta to be opened to international traffic. This is a stalemate situation. The Turkish diplomat Ali Babadjan explained in a public lecture on 26th March in Sofia that Turkey would keep its end of the deal only after the Cypriot government has done its part. So far they refuse. Most recently the Turkish foreign minister declared that Turkey will continue to work on those 8 frozen chapter in order, as he puts it: “to open and close them in half an hour.”
Let us assume that Turkey complies with everything and solves those problems. Let us assume that Ankara closes all of the chapters. Would Turkey then be allowed in the EU? It is up to the people to decide. A referendum must take place regarding the future enlargement of the Union in several countries. If they say “no” this means “no”. This is why I put a stress on the question that should be publicly discussed. Now! Should Turkey join the European Union? The European Union is famous for its flexible policy. However this won’t do here any good. There are three options: First to decline it right away. This would be the worst option for it would give rise to anti-western notions.
The second option is to say: Yes. At the moment this seems the most impossible option for the popular support of Turkey’s accession is low in most EU member states.
The third option (the one that is now preferred) is to prolong the talks as much as possible. The consequence of this approach is a decrease in the popular support for EU orientation in Turkey. Ankara may begin seeking support elsewhere. The reports of the Turkish lecturer Dr. Burcu Ozdemir in the international conference “Together in Europe” held in Sofia 25-27 March showed that when the EU decided to start the negotiations 2004 popular support was as high as 80%. Now it has fell to little over 40%. This is one of the reasons why nationalism is growing with such enormous rates. EU should try to diminish as much as possible the rising anti-western sentiments among Turks.
Where can Turkey find allies? Relations with Russia and the former Soviet bloc are blossoming. Turkey had traditionally good relations with the US but they have recently declined a little because of the aftermath of the invasion of Iraq and the Iraq-based Kurdish rebels. Turkey is becoming increasingly more influential in the Arab world. Its trade volume in the Muslim world also increases rapidly. “The minister of foreign trade Kürsad Tüzmen believes that the next phase of growth will be with the Middle East.[…] King Abdullah of Saudi Arabia has openly declared his interest in Turkey’s achievement and this summer made the first visit of a Saudi monarch to the country in decades.[…] Syria became Turkey’s most lively supporter” (Hugh Pope).
Turkey truly balances between two worlds. It takes advantage both of the western values and Muslim traditions. But also suffers much when these two factors collide, which unfortunately isn’t a rare sight nowadays. If Turkey wants to be an equal European partner it must not forfeit the process of modernization. It should be an example to the whole Muslim world.


Dobrin Stanev
Age 19
Sofia University
Faculty of Philosophy
European Studies
Student, first year








Bibliography:

Pope Hugh, ‘Turning to Turkey’, Prospect (November 2006)
Huntington Samuel, ‘The Clash of Civilizations’
Giscard D’Estaing Valerie , article in “Le Figaro” (5th March 2005)
‘E!Sharp’ (January-February 2006)
‘Waving Atatürks flag’, ‘The Economist’ (10th March)
Angel Gurria-Quintana interview with Orhan Pamuk, ‘Prospect’ (December 2006)
Countries of the World Dimitrov, Bojinov, Lukanov (Sofia: ‘Gloria Palace’ 2007)
Ozdemir Burcu PhD, ‘Turkey and the EU: Just another enlargement or an Open-ended Process’