Има два начина:
или излизаш на площада или заминаваш за чужбина.
Иначе около врата се стяга примка, ръцете - вързани. Няма измъкване от ограниченията, които сме си наложили. Те са най-страшните и най-упоритите за изкореняване. Мразя националните стереотипи. Мразя да се оправдаваме с робството, комунизма или заговор на балканските ни съседи – врагове на държавата. Всъщност най-големите врагове на държавата сме си самите ние: българските граждани: не събрани в общество, незаинтересовани отвъд телевизионния екран за общата ни национална съдба.
Иначе сме патриоти и обичаме родолюбивата ракийка с мека топлина. Обичаме я в гарнитура с вечерните новини пред телевизора. Тук зрителят - цар и потребител с властнически правомощия над дистанционното слуша какво днес други хора са правили. Някои днес дори се опитаха да направят нещо за него. Не направихме много. Няма как да направим много, като не сме много. Докато не се съберем много. Няма как гласът ни да бъде чук, ако не излезем и не говорим. И нека се провикнем. Дебели са стените на президентството, дебели са стените на Министерския съвет, а Парламентът пък не слуша. Не се интересува. Това сме ние от протеста – безтегловно, неприятно малцинство, издухано от септемврийския ветрец, прогонено от хорската апатия.
Защо ми е да протестирам?
Защото пътят на пътят на народа се разделя тук на две посоки.
Или ще излезеш от костеливата черупка на тягостното ежедневие, като кажеш: „Стига!”, или хващаш самолета за „на запад”.
Първото, като че ли, по-трудно ми се вижда, особено щом границите вече отдавна не са граници. Но преградите останаха и то непреодолими. Границите, които не някой властник отгоре ни налага.
Стените ние съвсем сами строим. Строим ги против себе си. Строим ги вътре в себе си. Защо да се ограничаваме? Защо не излезем на агората като свободни? Докато не сме навън ние сме заробени в най-малката възможна клетка – тази на ума.
Безспорно има смисъл, вижте, и стойност се създава. Когато ти направиш малък принос, но към всички; когато всеки те последва; когато спреш да мислиш, че някой вместо теб ще действа; тогава всички заедно творим блага за нас си, като общество. Оттам и всеки член на обществото, всеки гражданин печели.
Но не разсъждавай,
че там са се събрали
или ще се съберат.
Ти иди,
други прикани.
Пример дай и друг ще те последва.
Строши чашата с мека топлина, защото тази топлина не топли.
Да си българин не значи да ядеш салатата с ракийка и да псуваш по вражеските нам народи или родното ни управление. Да си гражданин далеч не е това. Да си гражданин не означава да обичаш държавата, а да мразиш правителството. Гражданството е в основата на всяко справедливо управление. Да си гражданин това е да си източник на власт.
Това не значи само
веднъж на няколко години
ти да пускаш своя глас,
Означава да излезеш и да кажеш: “Виж какво, така не става. Искам да е ей така!” При това без страх.
Другият път е със самолета и на запад. Или бягаме на запад и се спасяваме по единично. На запад отдавна са минали по трудния държавнотворен път. Не е имало на времето по на запад, където да отидат. Те е трябвало сами да го направят. И са го направили.
Сега е наш ред да го направим. Не е нужно да разчистваме плевелите на потисничеството и да строим мостове от конституционализъм. Западните демокрации са просекли вече този път. Предизвикателството ни е далеч по-лесно: да се решим и да вървим. Да тръгнем!.
Трети път не съществува. Третият път е обрасла с бурени национална безперспективност –
лична и обществена
безалтернативна
безизходица.
Saturday, September 12, 2009
Tuesday, August 25, 2009
На 10.03.2008 г. в Уолстрийт плъзва слухът, че американската банка Беър Стърнс изпитва затруднения с ликвидността. Мигновено и неконтролируемо цената на акциите се срутва от 170 на 60 долара. Още същата нощ започват инспекции. Резултатите показват, че банката е залята от „токсични активи” – subprime mortages и няма изгледи сама да се съвземе. Управителят на Федералния резерв Бен Бернанки предлага план за изкупуването на Беър Стърнс от JP Morgan, която да служи като посредник между държавата и закъсалата банка. Намесва се и финансовото министерство (Treasury of State). Финансовият министър Хенри Поусън заявява, че няма да бъде предложено повече от 2 долара за акция. Беър приемат горчивия хап, но поне още са в играта. На 07. септември агонията на банковата система се засилва с рекордните загуби на двойката банки Fannie Mae, Freddie Mac - най-големите, специализирали в ипотечния пазар и също толкова затънали в отровни ипотеки. На 12.09 на ред е титанът на инвестиционните банки - Lehman Brothers, а след него – най-голямата застрахователна компания AIG. Фед национализира първите две и остава третата на пазара. AIG e спасена с държавни субсидии. За да не изпрати погрешния сигнал, че САЩ ще спасява всеки или поне тези, които са too big to fail, Поусън дава на Lehman два дни да намери купувач. Такъв обаче няма. Lehman банкрутира.
Lehman са свързани с други банки, а те с други. Глобалният капитал не познава национални граници и заразата се разпространява в целия свят. Една банка купува обещания в Аризона, събира ги със заеми от подобен вид в Кънектикът, пакетира ги под името финансов дериват и ги продава на борсите в Токио, Лондон или Франкфурт. Тези нови и непознати финансови инструменти се оказаха трудни за овладяване. Търговията с необезпечени ипотеки превърна един високо рисков пазар в балон, който неминуемо трябваше да се спука. В добрите дни на кредитирането банките отпускаха кредити дори и на хора, за които има голямо съмнение, че няма да могат да си плащат вноските. Подкрепените от правителството банки Fannie Mae и Freddie Mac, изкупуваха ипотечните задължения от банките. Банките не се притeсняваха да отпускат кредити, защото цената на имотите непрекъснато растеше, заради растящото търсене, заради лесното кредитиране. Самозадвижваща се система. Освен това банките продаваха и купуваха помежду си пакети със съмнителни заеми. Идеята на банките е, че човек дори да не може да си плати вноските, ще продаде къщата си и пак ще спечели, защото цените на недвижимите имоти непрекъснато растяха. От друга страна комбинирайки много ипотеки в един пакет е средство за разпределяне на риска. Цената на тези пакетирани заеми растеше. Никой обаче на знаеше колко е действителната им стойност. Финансистите търгуваха с логиката, че все ще се намери някой, който да купи мистериозния пакет. Купувачът пък се надяваше да намери друг купувач за по-висока цена. Така балонът се надуваше. Фед. реши да охлади пазара, като вдигне лихвите, защото видя, че тази спирала е рискована. Тогава започнаха и проблемите. Много от хората в рисковата група на събпрайм наистина не смогват да си плащат вноските. Започва масово разпродаване на имоти, а то донесе и понижаване на спекулативно надутите по време на спиралата цени. Търсенето на имоти спадна, а предлагането се увеличи. Хората бяха принудени да продават на цени по-ниски от тези за които са купили жилището си. Много хора фалираха. Балонът се спука с тътен, заглушил цялата световна икономика.
Тътенът се чува не само банките. Той се пренесе и отеква в и другите отрасли в икономиката – всички стопански деятели са засегнати, ако не пряко, то поне косвено. Американската финансова криза се превърна в световна икономическа рецесия. Когато финансовият сектор е разстроен, реалният скоро ще го последва. Дните на неограничена ликвидност и неоценен риск свършиха. Банките поради липса на налични пари или поради предпазливост ограничиха кредитирането. Реалният сектор има нужда от заеми, за да поддържа производството. Гражданите имат нужда от кредити, за да потребяват. Без лесен достъп до кредит стопанската активност се забавя, икономиката се свива и това се вижда. Показателите за БВП по света показват стойности, които не сме свикнали да виждаме. Растежът е малък, или го няма, Рецесията се разпространява на много места. Японската икономика се е свила с 4% от началото на 2009 годината, Еврозоната с 2.5%, САЩ с близо 2%. Особено уязвими за кризата са силните икономики насочени към износ. Световният пазар се ослушва никой не иска да предприема рискове. в тази взривоопасна ситуация. През 2008 някои държави дори обявиха фалит (Исландия) или се обърнаха към Международния валутен фонд за спасяване на закъсалия финансов сектор (Унгария, Латвия, Мексико). Щом не компании, а цели държави дефолтират, значи наистина има проблем. Този проблем трябва да се реши и то без отлагане. Какви мерки взима най-голямата икономика в света – Европейският съюз за справяне с кризата? Това ще са опитам да представя.
Европейският съюз е много специфична политическа структура (sui generis), която не е международна организация нито федерална държава. Провеждането на икономически политики се извършва както на национално така и на наднационално ниво. В договорът от Маастрихт е записано като цел постигането на икономически и паричен съюз. Паричният съюз е факт, докато икономическият съюз остава за по-нататъшен етап на интеграцията. Еврозоната означава единна финансова политика за държавите които я съставляват. Единна фискална политика на ниво ЕС не съществува. Икономическите мерки могат да бъдат разделени в 4 категории, между които съществува взаимна зависимост: Бюджетните политики на национално ниво. Бюджетната политика на общностно ниво. Финансовата политика на Европейската централна банка и финансовата политика на централните банки, извън еврозоната, с най-голямо значение от които – Bank of England.
Бюджетните стимулни планове на отделните страни-членки, действащи за себе си могат да срещнат неодобрението на Европейската комисия, чиято цел е да защитава интересите на общността. Пример за това е политиката на конкуренция, която е от изключителната компетентност на ЕС. Тук възниква един проблем. За правителството на САЩ не представлява юридически проблем бързо да спаси, като субсидира, даде преференциални заеми или получи дял от автомобилните си първенци: General Motors, Chrysler, Ford. В ЕС положението е по-различно и нещата стават по-бавно. Когато отделни държави-членки решат да предприемат мерки, с които да подкрепят засегнатите от кризата индустрии, те трябва да се съгласуват с Европейската комисия и да бъде проверено дали не нарушават конкуренцията във вътрешния пазар. Това забавя спасителните планове и създава пречки на държавите да подкрепят своите големи индустрии – „националните шампиони”. Дори в самата Комисия не съществува консенус как да се процедира. Индустриалният комисар Гюнтер Ферхойген реагира бързо в полза набавяването на национални стимулни планове, като например подпомагането на Опел. Комисар Нийли Круз, която отговаря за конкуренцията, обаче се изказва в полза на повече контрол и рестрикции от страна на Комисията. Френският президент Никола Саркози беше обвинен в протекционизъм, когато обяви, че ще отпусне заем от 6 милиарда евро на Рено и Ситроен. Тази мярка е изцяло във френски стил. Държавата играе важна роля да подпомага големите фирми, за които са настъпили неблагоприятни дни на пазара. Франция подкрепя тези концерни, защото иначе рискува фабриките да се преместят в източна Европа. Опитите за прикрит протекционизъм и за игра всеки за себе си се посрещат със силно неодобрение от страните-членки на петото разширяване. Новоприсъединилите се държави апелират за повече солидарност и избягване на икономическия национализъм. Полша и Унгария искат въвеждането на улеснени правила за влизане в Еврозоната, срещу които обаче застава люксембургския премиер Жан Клод Юнкер, както и Европейската централна банка.
След като САЩ гласуваха стимулен план в размер на 700 милиарда долара, Европейската комисия и държавните ръководители на страните от ЕС отговориха с европейски план на стойност 200 милиарда евро (1.5% от БВП на ЕС), който включва микс от екологични инициативи, данъчни намаления и заеми за предприятията. По-голямата част от плана - 170 милиарда евро идват от националните бюджети на страните членки, оставащите 30 милиарда са разпределени по равно между бюджета на общността и Европейската инвестиционна банка. Приоритетни сектори за Европейската комисия са енергийната инфраструктура и широколентовият интернет. Комисията също подкрепя проекти за енергийна ефективност и въвеждането на зелени технологии в автомобилостроенето. Именно по линията не екологичните иновации комисията е склонна да подкрепи и автомобилната промишленост. Все пак по-голямата част от средствата са национални и ще се разходват по национално усмотрение, но в рамките начертани от плана. Идеята е да се постигне координиран фискален отговор, което не означава едни и същи мерки да бъдат предприемани от различните страни.
В предишния си брой вестник Economist сравнява мерките, предприети от „големите” в ЕС: Франция, Германия и Великобритания. Дали е по-добре да се подкрепят големите компании и инфраструктурни проекти – Френският подход, да се повиши потребителското търсене – английският начин или нещо средно между двете – Германия.
Франция е социална държава, която разчита на високите данъци и регулация на пазара и своята дирижистка традиция в икономиката. Критикувана в добрите времена, сега във време на криза се оказва най-малко засегната. Трудните процедури по уволнение спират ръста на безработицата. Французите вярват, че в трудни времена публичният сектор и държавата на благоденствието ще ги спаси. Държавата инициира най-разнообразни програми като например подновяването на железопътната инфраструктура и да реставрирането на вековните катедрали като част от националния план за борба с кризата. Съдейки по данните на Международния валутен фонд, очакванията им за по-лека криза засега се оправдават.
5.2 милиона французи или 21% от работната сила, са заети в публичния сектор, който се възприема за по-сигурен и по-малко уязвим от кризата. Продължителността на живота във Франция е по-голяма от тази във Великабритания и САЩ, а здравната система, която покрива всички, е по-ефикасно организирана от американската. Разходите за пациент с два пъти по-ниски от тези в Америка. Барак Обама се ангажира да реформира скъпата здравна система в САЩ. Регулацията е друга причина за относително преимущество. Във Франция има правила за почти всичко: колко таксита може да се движат в Париж (15 300), колко аптеки може да има един фармацевт (1), кога могат да се правят разпродажби. (Economist 2009) Във финансовия сектор регулацията спасява Франция от масовото затъване. Банките нямат право да вкарват заемателите в дълг, който те не са в състояние да обслужват, а и френските заематели са са по предпазливи. Според European Mortgage Federation френската ипотечна задлъжнялост представлява 35% от БВП, В Германия – 48%, За сравнение държавите с ипотечни балони са Великарбитания (85%), Ирландия (75%) и Испания (62%). В обръщение към нацията след срещата на Г-20 Саркози призовава за глобално регулиране на финансовата система. Цената, която френското общество трябва да плати за относителната си икономическа сигурност е по-нисък растеж и по-висока безработица. Стабилна икономика по време на рецесия обаче означава по-малко динамична икономика по време на подем. Въпреки че в момента френската безработица 8.6% е почти равна на американската 8.5, тя рядко слиза под 8%.
Великобритания залага на стимулирането на потреблението. Тя предвижда 20 милиарда лири за своите спасителни мерки, които включват намаление на ДДС, подпомагане на домакинствата с ипотеките, както и на малкия бизнес. Ставката по ДДС е намалена от 17.5% на 15% за 2009 г. Това е минималната допустима граница за ЕС. Парите за провеждане на тези политики ще дойдат от увеличение на данъците за по-богатите. Тези които изкарват повече от £150,000 на година ще трябва да се примирят с увеличението на ставката от 40 % на 45 %. Освен това осигурителната тежест за всички ще се увеличи. Тези мерки няма да спасят страната от натрупването на дълг, защото увеличението влиза в сила от 2011г. Британският финансов министър (chancellor of the Exchequer) Алистър Дарлинг прогнозира, че през 2009 г Великобритания ще достигне дефицит от 8 % от БВП.
Германия е особено силно засегната от кризата. Нейната икономика е ориентирана към износ и сега според Handelsblatt се нуждае от нов бизнес модел. Широката управляваща коалиция на християндемократите и социалдемократите обаче се обявява в подкрепа на досегашната ориентирана към експорта икономика. Всъщност Германия е най-големият световен износител на стоки, но когато основни пазари за нейната продукция като САЩ или ЕС свиват потреблението си, това неминуемо се отразява на германския икономически растеж. Стимулнят план на федералното правителство включва разнообразие от отделни малки мерки. Най-популярната инициатива е бонусът от 2.500 евро, който ще получат от купувачите на нови автомобили. Освен това прагът на данъчното облагане е вдигнат и данъците за хората с по-ниски доходи са намалени. Федералното правителство отдели 400 милиарда евро за спасяването на немските банки и 20 милиарда евро за своя пакет мерки за реалната икономика. Цифрите може и да изглеждат внушителни, но Германия всъщност е критикувана, че не са достатъчни. Все пак излизането на Германия от кризата зависи до голяма степен от това кога световната търговия ще се активизира до предишните си нива.
В Испания правителството на Хосе Луис Сапатеро предприе „План Е” на стойност 8 милиарда евро. Целта е да се пребори с безработицата. Испанският строителен бранш беше много силно ударен от кризата, а икономиката на страната е много зависима от него. Като се има предвид, че глобална криза започна именно от това да не се купуват повече имоти, всички изкуствено създадени строителни балони по света започнаха да се пукат. В Испания цифрите са стряскащи: безработицата надхвърля 17.5%, и продължава да расте. Според прогнозата на Комисията би надминала 20%. Тази безработица е два пъти средното за ЕС равнище. Правителството се опитва да създаде временна заетост, но това е само временно решение. Нужна са реформи в трудовото законодателство, които обаче неминуемо са свързани с протести, а социалистическото правителство няма необходимото парламентарно мнозинство.
Както се вижда икономическата криза засяга различните страни по различен начин. Фискалните стимули на ниво ЕС са пренебрежимо малко. Теоретичният въпрос, който следва е: Трябва ли фискалните мерки да се пренесат на ниво ЕС или да си останат на национално ниво? Кое би било по-ефикасно?
От една страна наличието на обща валута, респективно обща финансова политика прави привлекателна перспективата за обща фискална политика. От друга страна Ансгар Белке твърди, че всяка фискална политика е източник на шокове тъй като никога не можем да сме сигурни предварително какви ще бъдат резултатите. Според изследването на Белке и Грос (2009) като цяло е по-добре да има независими фискални политик, защото това ще доведе диверсификация на риска (risk diversification).
Според мен националните мерки, които са в ущърб на Европейския съюз трябва да бъдат ограничавани и Комисията трябва да продължава да бди да не се появява старомодният протекционизъм в нова форма. Проблем при държавните помощи, е че ще се генерира доста голям дълг. Европейските страни пропуснаха добрите години, за да оправят публичните си разходи и така още преди кризата да е започнала те имат бюджетни дефицити. Държавите би трябвало да изпълняват ангажиментите си към пакта за стабилност и растеж и да пренастроят бюджетите си.
Като важна инициатива на европейско ниво за спасяване на банковия сектор и успокояване на гражданите може да се определи предложението на Комисията за вдигане на задължителната гаранция на депозитите на 100 000 евро. Тази мярка беше провокирана от ирландското решение влоговете на спестителите да бъдат стопроцентово гарантирани. Bank of England скоро последва ирландския пример и вдигна гаранциите, което провокира и останалите държави в ЕС да ги последват, за да не загубят конкурентоспособност. Правната база е промяната на Директива 94/19/ЕО, относно схемите за гарантиране на депозити.
Паричната политика на Европейската централна банка по време на кризата.
Според Юрген Щарк Европейската централна банка е реагирала адекватно и навременно в условията на криза. „На фона на бързо намаляващ инфлационен натиск ЕСЦ намали лихвения процент с 300 базисни пункта от есента на 2008 г.” ЕЦБ предлага безпрецедентно изгодна ликвидност на банките. Жан Клод Трише обяви, че няма да смъкне лихвите под 1 %. За сравнение в САЩ те се движат между 0 и 0.25, Във Великобритания – 0.5 %, а в Япония – 0.1 %. На 7.05 ЕЦБ обяви, че ще изкупи ценни книжа на стойност 60 милиарда евро от европейските банки.
Дори в условия на криза председателя на ЕЦБ Жан Клод Трише няма да отстъпи от най-важната задача на банката – ценовата стабилност в еврозоната. Целта на банката е инфлация по-ниска, но близка до 2%. Според Трише причината за кризата е промяната през последните десет години в банковия сектор. Банките вместо да помагат на търговията и инвестициите са се превърнали в спекуланти и хазартни играчи. Управлението на риска е престанало да бъде приоритетна цел за тях.
Срещата на лидерите от G20
Европейцита на срещата на G 20 са единодушни, че световната финансова система трябва да се реформира, като се въведат регулации за банковия сектор. Трябва да се контролират хедж фондовете и данъчните убежища по света, но по тази точка съгласие не е постигнато заради специалното отношение на Китай спрямо Хонг Конг и Макао. На Международния валутен фонд трябва да бъдат предоставени допълнителни средства. Така и става. Средствата, с които фонда може да оперира са увеличени 3 пъти от 250 на 750 милиарда долара.
Сложността на Европейската структура, разнообразието на интереси, които трябва да се балансират създава една трудно управляема ситуация. Не трябва да прибързваме с универсални решения за всички, а да изследваме конкретните проблеми за конкретните страни членки. Председателят на ЕК Жозе Мануел Барозу е прав. „Всички са заразени от тази криза и имат нужда от лечение, но не и от едно и също лекарство.” В лечението си отделната държава трябва да внимава да не прехвърли болестта на другите. Европейската комисия е нащрек.
Библиография:
"A new pecking order” The economist (2009), http://www.economist.com/opinion/displaystory.cfm?story_id=13610767. (accessed May 21, 2009).
Belke, Ansgar. "Should fiscal stimulus packages be coordinated in times of crisis?Eurointelligence (2009), http://www.eurointelligence.com/article.581+M5c76c7d9326.0.html. (accessed May 21, 2009).
Darling, Alistair. "A Way Out of the Financial Crisis" The Wall Street Journal (2009), http://online.wsj.com/article/SB123689512336312121.html?mod=relevancy. (accessed May 21, 2009).
European Commission, "The Commission launches a major Recovery Plan for growth and jobs, to boost demand and restore confidence in the European economy" RAPID (2009), http://europa.eu/rapid/pressReleasesAction.do?reference=IP/08/1771. (accessed May 21, 2009).
European Commission, "FAQs on the European Economic Recovery Plan" RAPID (2009), http://europa.eu/rapid/pressReleasesAction.do?reference=MEMO/08/735&format=HTML&aged=0&language=EN&guiLanguage=en. (accessed May 21, 2009).
European Commission, "FAQs on Europe's response to the Financial Crisis" RAPID (2009), http://europa.eu/rapid/pressReleasesAction.do?reference=MEMO/08/618&format=HTML&aged=0&language=EN&guiLanguage=en. (accessed May 21, 2009).
European Commission, "Commission sets out proposal to increase minimum protection for bank deposits to €100,000" RAPID (2009), http://europa.eu/rapid/pressReleasesAction.do?reference=IP/08/1508&format=HTML&aged=0&language=EN&guiLanguage=en. (accessed May 21, 2009).
"Europe's Forceful Response to the Financial Crisis" The Wall Street Journal (2009), http://online.wsj.com/article/SB124034710319940279.html?mod=relevancy. (accessed May 21, 2009).
Mahony, Honor. "New member states call for EU solidarity" EuObserver (2009), http://euobserver.com/?aid=27694. (accessed May 21, 2009).
"Merkel agrees to include tax cuts in stimulus plan" Die Welt (2009), http://www.welt.de/english-news/article2971725/Merkel-agrees-to-include-tax-cuts-in-stimulus-plan.html. (accessed May 21, 2009).
Perissich, Riccardo. "A Rescue plan for the European Automobile Industry ?The Wall Street Journal (2009), http://www.notre-europe.eu/uploads/tx_publication/Bref10-RiccardoPerissich-AutomobileIndustry-en.pdf. (accessed May 21, 2009).
Trichet, Jean-Claude. "The financial crisis and our response so farhttp://www.ecb.int/press/key/date/2009/html/sp090427.en.html. (accessed May 21, 2009).
"Vive la différence! " The economist (2009),
http://www.economist.com/opinion/displaystory.cfm?story_id=13610197. (accessed May 21, 2009).
Vucheva, Elitsa. "EU industry commissioner backs Opel aid" EuObserver (2009), http://euobserver.com/882/27141. (accessed May 21, 2009).
Werdigier, Julia. "Britain Offers $30 Billion Stimulus Plan" The New York Times (2009), http://www.nytimes.com/2008/11/25/business/worldbusiness/25pound.html?_r=1&scp=1&sq=British%20Stimulus%20Plan&st=cse. (accessed May 21, 2009).
Willis, Andrew. "G20 radically strengthens IMF in 'new era'" EuObserver (2009), http://euobserver.com/9/27908. (accessed May 21, 2009).
Lehman са свързани с други банки, а те с други. Глобалният капитал не познава национални граници и заразата се разпространява в целия свят. Една банка купува обещания в Аризона, събира ги със заеми от подобен вид в Кънектикът, пакетира ги под името финансов дериват и ги продава на борсите в Токио, Лондон или Франкфурт. Тези нови и непознати финансови инструменти се оказаха трудни за овладяване. Търговията с необезпечени ипотеки превърна един високо рисков пазар в балон, който неминуемо трябваше да се спука. В добрите дни на кредитирането банките отпускаха кредити дори и на хора, за които има голямо съмнение, че няма да могат да си плащат вноските. Подкрепените от правителството банки Fannie Mae и Freddie Mac, изкупуваха ипотечните задължения от банките. Банките не се притeсняваха да отпускат кредити, защото цената на имотите непрекъснато растеше, заради растящото търсене, заради лесното кредитиране. Самозадвижваща се система. Освен това банките продаваха и купуваха помежду си пакети със съмнителни заеми. Идеята на банките е, че човек дори да не може да си плати вноските, ще продаде къщата си и пак ще спечели, защото цените на недвижимите имоти непрекъснато растяха. От друга страна комбинирайки много ипотеки в един пакет е средство за разпределяне на риска. Цената на тези пакетирани заеми растеше. Никой обаче на знаеше колко е действителната им стойност. Финансистите търгуваха с логиката, че все ще се намери някой, който да купи мистериозния пакет. Купувачът пък се надяваше да намери друг купувач за по-висока цена. Така балонът се надуваше. Фед. реши да охлади пазара, като вдигне лихвите, защото видя, че тази спирала е рискована. Тогава започнаха и проблемите. Много от хората в рисковата група на събпрайм наистина не смогват да си плащат вноските. Започва масово разпродаване на имоти, а то донесе и понижаване на спекулативно надутите по време на спиралата цени. Търсенето на имоти спадна, а предлагането се увеличи. Хората бяха принудени да продават на цени по-ниски от тези за които са купили жилището си. Много хора фалираха. Балонът се спука с тътен, заглушил цялата световна икономика.
Тътенът се чува не само банките. Той се пренесе и отеква в и другите отрасли в икономиката – всички стопански деятели са засегнати, ако не пряко, то поне косвено. Американската финансова криза се превърна в световна икономическа рецесия. Когато финансовият сектор е разстроен, реалният скоро ще го последва. Дните на неограничена ликвидност и неоценен риск свършиха. Банките поради липса на налични пари или поради предпазливост ограничиха кредитирането. Реалният сектор има нужда от заеми, за да поддържа производството. Гражданите имат нужда от кредити, за да потребяват. Без лесен достъп до кредит стопанската активност се забавя, икономиката се свива и това се вижда. Показателите за БВП по света показват стойности, които не сме свикнали да виждаме. Растежът е малък, или го няма, Рецесията се разпространява на много места. Японската икономика се е свила с 4% от началото на 2009 годината, Еврозоната с 2.5%, САЩ с близо 2%. Особено уязвими за кризата са силните икономики насочени към износ. Световният пазар се ослушва никой не иска да предприема рискове. в тази взривоопасна ситуация. През 2008 някои държави дори обявиха фалит (Исландия) или се обърнаха към Международния валутен фонд за спасяване на закъсалия финансов сектор (Унгария, Латвия, Мексико). Щом не компании, а цели държави дефолтират, значи наистина има проблем. Този проблем трябва да се реши и то без отлагане. Какви мерки взима най-голямата икономика в света – Европейският съюз за справяне с кризата? Това ще са опитам да представя.
Европейският съюз е много специфична политическа структура (sui generis), която не е международна организация нито федерална държава. Провеждането на икономически политики се извършва както на национално така и на наднационално ниво. В договорът от Маастрихт е записано като цел постигането на икономически и паричен съюз. Паричният съюз е факт, докато икономическият съюз остава за по-нататъшен етап на интеграцията. Еврозоната означава единна финансова политика за държавите които я съставляват. Единна фискална политика на ниво ЕС не съществува. Икономическите мерки могат да бъдат разделени в 4 категории, между които съществува взаимна зависимост: Бюджетните политики на национално ниво. Бюджетната политика на общностно ниво. Финансовата политика на Европейската централна банка и финансовата политика на централните банки, извън еврозоната, с най-голямо значение от които – Bank of England.
Бюджетните стимулни планове на отделните страни-членки, действащи за себе си могат да срещнат неодобрението на Европейската комисия, чиято цел е да защитава интересите на общността. Пример за това е политиката на конкуренция, която е от изключителната компетентност на ЕС. Тук възниква един проблем. За правителството на САЩ не представлява юридически проблем бързо да спаси, като субсидира, даде преференциални заеми или получи дял от автомобилните си първенци: General Motors, Chrysler, Ford. В ЕС положението е по-различно и нещата стават по-бавно. Когато отделни държави-членки решат да предприемат мерки, с които да подкрепят засегнатите от кризата индустрии, те трябва да се съгласуват с Европейската комисия и да бъде проверено дали не нарушават конкуренцията във вътрешния пазар. Това забавя спасителните планове и създава пречки на държавите да подкрепят своите големи индустрии – „националните шампиони”. Дори в самата Комисия не съществува консенус как да се процедира. Индустриалният комисар Гюнтер Ферхойген реагира бързо в полза набавяването на национални стимулни планове, като например подпомагането на Опел. Комисар Нийли Круз, която отговаря за конкуренцията, обаче се изказва в полза на повече контрол и рестрикции от страна на Комисията. Френският президент Никола Саркози беше обвинен в протекционизъм, когато обяви, че ще отпусне заем от 6 милиарда евро на Рено и Ситроен. Тази мярка е изцяло във френски стил. Държавата играе важна роля да подпомага големите фирми, за които са настъпили неблагоприятни дни на пазара. Франция подкрепя тези концерни, защото иначе рискува фабриките да се преместят в източна Европа. Опитите за прикрит протекционизъм и за игра всеки за себе си се посрещат със силно неодобрение от страните-членки на петото разширяване. Новоприсъединилите се държави апелират за повече солидарност и избягване на икономическия национализъм. Полша и Унгария искат въвеждането на улеснени правила за влизане в Еврозоната, срещу които обаче застава люксембургския премиер Жан Клод Юнкер, както и Европейската централна банка.
След като САЩ гласуваха стимулен план в размер на 700 милиарда долара, Европейската комисия и държавните ръководители на страните от ЕС отговориха с европейски план на стойност 200 милиарда евро (1.5% от БВП на ЕС), който включва микс от екологични инициативи, данъчни намаления и заеми за предприятията. По-голямата част от плана - 170 милиарда евро идват от националните бюджети на страните членки, оставащите 30 милиарда са разпределени по равно между бюджета на общността и Европейската инвестиционна банка. Приоритетни сектори за Европейската комисия са енергийната инфраструктура и широколентовият интернет. Комисията също подкрепя проекти за енергийна ефективност и въвеждането на зелени технологии в автомобилостроенето. Именно по линията не екологичните иновации комисията е склонна да подкрепи и автомобилната промишленост. Все пак по-голямата част от средствата са национални и ще се разходват по национално усмотрение, но в рамките начертани от плана. Идеята е да се постигне координиран фискален отговор, което не означава едни и същи мерки да бъдат предприемани от различните страни.
В предишния си брой вестник Economist сравнява мерките, предприети от „големите” в ЕС: Франция, Германия и Великобритания. Дали е по-добре да се подкрепят големите компании и инфраструктурни проекти – Френският подход, да се повиши потребителското търсене – английският начин или нещо средно между двете – Германия.
Франция е социална държава, която разчита на високите данъци и регулация на пазара и своята дирижистка традиция в икономиката. Критикувана в добрите времена, сега във време на криза се оказва най-малко засегната. Трудните процедури по уволнение спират ръста на безработицата. Французите вярват, че в трудни времена публичният сектор и държавата на благоденствието ще ги спаси. Държавата инициира най-разнообразни програми като например подновяването на железопътната инфраструктура и да реставрирането на вековните катедрали като част от националния план за борба с кризата. Съдейки по данните на Международния валутен фонд, очакванията им за по-лека криза засега се оправдават.
5.2 милиона французи или 21% от работната сила, са заети в публичния сектор, който се възприема за по-сигурен и по-малко уязвим от кризата. Продължителността на живота във Франция е по-голяма от тази във Великабритания и САЩ, а здравната система, която покрива всички, е по-ефикасно организирана от американската. Разходите за пациент с два пъти по-ниски от тези в Америка. Барак Обама се ангажира да реформира скъпата здравна система в САЩ. Регулацията е друга причина за относително преимущество. Във Франция има правила за почти всичко: колко таксита може да се движат в Париж (15 300), колко аптеки може да има един фармацевт (1), кога могат да се правят разпродажби. (Economist 2009) Във финансовия сектор регулацията спасява Франция от масовото затъване. Банките нямат право да вкарват заемателите в дълг, който те не са в състояние да обслужват, а и френските заематели са са по предпазливи. Според European Mortgage Federation френската ипотечна задлъжнялост представлява 35% от БВП, В Германия – 48%, За сравнение държавите с ипотечни балони са Великарбитания (85%), Ирландия (75%) и Испания (62%). В обръщение към нацията след срещата на Г-20 Саркози призовава за глобално регулиране на финансовата система. Цената, която френското общество трябва да плати за относителната си икономическа сигурност е по-нисък растеж и по-висока безработица. Стабилна икономика по време на рецесия обаче означава по-малко динамична икономика по време на подем. Въпреки че в момента френската безработица 8.6% е почти равна на американската 8.5, тя рядко слиза под 8%.
Великобритания залага на стимулирането на потреблението. Тя предвижда 20 милиарда лири за своите спасителни мерки, които включват намаление на ДДС, подпомагане на домакинствата с ипотеките, както и на малкия бизнес. Ставката по ДДС е намалена от 17.5% на 15% за 2009 г. Това е минималната допустима граница за ЕС. Парите за провеждане на тези политики ще дойдат от увеличение на данъците за по-богатите. Тези които изкарват повече от £150,000 на година ще трябва да се примирят с увеличението на ставката от 40 % на 45 %. Освен това осигурителната тежест за всички ще се увеличи. Тези мерки няма да спасят страната от натрупването на дълг, защото увеличението влиза в сила от 2011г. Британският финансов министър (chancellor of the Exchequer) Алистър Дарлинг прогнозира, че през 2009 г Великобритания ще достигне дефицит от 8 % от БВП.
Германия е особено силно засегната от кризата. Нейната икономика е ориентирана към износ и сега според Handelsblatt се нуждае от нов бизнес модел. Широката управляваща коалиция на християндемократите и социалдемократите обаче се обявява в подкрепа на досегашната ориентирана към експорта икономика. Всъщност Германия е най-големият световен износител на стоки, но когато основни пазари за нейната продукция като САЩ или ЕС свиват потреблението си, това неминуемо се отразява на германския икономически растеж. Стимулнят план на федералното правителство включва разнообразие от отделни малки мерки. Най-популярната инициатива е бонусът от 2.500 евро, който ще получат от купувачите на нови автомобили. Освен това прагът на данъчното облагане е вдигнат и данъците за хората с по-ниски доходи са намалени. Федералното правителство отдели 400 милиарда евро за спасяването на немските банки и 20 милиарда евро за своя пакет мерки за реалната икономика. Цифрите може и да изглеждат внушителни, но Германия всъщност е критикувана, че не са достатъчни. Все пак излизането на Германия от кризата зависи до голяма степен от това кога световната търговия ще се активизира до предишните си нива.
В Испания правителството на Хосе Луис Сапатеро предприе „План Е” на стойност 8 милиарда евро. Целта е да се пребори с безработицата. Испанският строителен бранш беше много силно ударен от кризата, а икономиката на страната е много зависима от него. Като се има предвид, че глобална криза започна именно от това да не се купуват повече имоти, всички изкуствено създадени строителни балони по света започнаха да се пукат. В Испания цифрите са стряскащи: безработицата надхвърля 17.5%, и продължава да расте. Според прогнозата на Комисията би надминала 20%. Тази безработица е два пъти средното за ЕС равнище. Правителството се опитва да създаде временна заетост, но това е само временно решение. Нужна са реформи в трудовото законодателство, които обаче неминуемо са свързани с протести, а социалистическото правителство няма необходимото парламентарно мнозинство.
Както се вижда икономическата криза засяга различните страни по различен начин. Фискалните стимули на ниво ЕС са пренебрежимо малко. Теоретичният въпрос, който следва е: Трябва ли фискалните мерки да се пренесат на ниво ЕС или да си останат на национално ниво? Кое би било по-ефикасно?
От една страна наличието на обща валута, респективно обща финансова политика прави привлекателна перспективата за обща фискална политика. От друга страна Ансгар Белке твърди, че всяка фискална политика е източник на шокове тъй като никога не можем да сме сигурни предварително какви ще бъдат резултатите. Според изследването на Белке и Грос (2009) като цяло е по-добре да има независими фискални политик, защото това ще доведе диверсификация на риска (risk diversification).
Според мен националните мерки, които са в ущърб на Европейския съюз трябва да бъдат ограничавани и Комисията трябва да продължава да бди да не се появява старомодният протекционизъм в нова форма. Проблем при държавните помощи, е че ще се генерира доста голям дълг. Европейските страни пропуснаха добрите години, за да оправят публичните си разходи и така още преди кризата да е започнала те имат бюджетни дефицити. Държавите би трябвало да изпълняват ангажиментите си към пакта за стабилност и растеж и да пренастроят бюджетите си.
Като важна инициатива на европейско ниво за спасяване на банковия сектор и успокояване на гражданите може да се определи предложението на Комисията за вдигане на задължителната гаранция на депозитите на 100 000 евро. Тази мярка беше провокирана от ирландското решение влоговете на спестителите да бъдат стопроцентово гарантирани. Bank of England скоро последва ирландския пример и вдигна гаранциите, което провокира и останалите държави в ЕС да ги последват, за да не загубят конкурентоспособност. Правната база е промяната на Директива 94/19/ЕО, относно схемите за гарантиране на депозити.
Паричната политика на Европейската централна банка по време на кризата.
Според Юрген Щарк Европейската централна банка е реагирала адекватно и навременно в условията на криза. „На фона на бързо намаляващ инфлационен натиск ЕСЦ намали лихвения процент с 300 базисни пункта от есента на 2008 г.” ЕЦБ предлага безпрецедентно изгодна ликвидност на банките. Жан Клод Трише обяви, че няма да смъкне лихвите под 1 %. За сравнение в САЩ те се движат между 0 и 0.25, Във Великобритания – 0.5 %, а в Япония – 0.1 %. На 7.05 ЕЦБ обяви, че ще изкупи ценни книжа на стойност 60 милиарда евро от европейските банки.
Дори в условия на криза председателя на ЕЦБ Жан Клод Трише няма да отстъпи от най-важната задача на банката – ценовата стабилност в еврозоната. Целта на банката е инфлация по-ниска, но близка до 2%. Според Трише причината за кризата е промяната през последните десет години в банковия сектор. Банките вместо да помагат на търговията и инвестициите са се превърнали в спекуланти и хазартни играчи. Управлението на риска е престанало да бъде приоритетна цел за тях.
Срещата на лидерите от G20
Европейцита на срещата на G 20 са единодушни, че световната финансова система трябва да се реформира, като се въведат регулации за банковия сектор. Трябва да се контролират хедж фондовете и данъчните убежища по света, но по тази точка съгласие не е постигнато заради специалното отношение на Китай спрямо Хонг Конг и Макао. На Международния валутен фонд трябва да бъдат предоставени допълнителни средства. Така и става. Средствата, с които фонда може да оперира са увеличени 3 пъти от 250 на 750 милиарда долара.
Сложността на Европейската структура, разнообразието на интереси, които трябва да се балансират създава една трудно управляема ситуация. Не трябва да прибързваме с универсални решения за всички, а да изследваме конкретните проблеми за конкретните страни членки. Председателят на ЕК Жозе Мануел Барозу е прав. „Всички са заразени от тази криза и имат нужда от лечение, но не и от едно и също лекарство.” В лечението си отделната държава трябва да внимава да не прехвърли болестта на другите. Европейската комисия е нащрек.
Библиография:
"A new pecking order” The economist (2009), http://www.economist.com/opinion/displaystory.cfm?story_id=13610767. (accessed May 21, 2009).
Belke, Ansgar. "Should fiscal stimulus packages be coordinated in times of crisis?Eurointelligence (2009), http://www.eurointelligence.com/article.581+M5c76c7d9326.0.html. (accessed May 21, 2009).
Darling, Alistair. "A Way Out of the Financial Crisis" The Wall Street Journal (2009), http://online.wsj.com/article/SB123689512336312121.html?mod=relevancy. (accessed May 21, 2009).
European Commission, "The Commission launches a major Recovery Plan for growth and jobs, to boost demand and restore confidence in the European economy" RAPID (2009), http://europa.eu/rapid/pressReleasesAction.do?reference=IP/08/1771. (accessed May 21, 2009).
European Commission, "FAQs on the European Economic Recovery Plan" RAPID (2009), http://europa.eu/rapid/pressReleasesAction.do?reference=MEMO/08/735&format=HTML&aged=0&language=EN&guiLanguage=en. (accessed May 21, 2009).
European Commission, "FAQs on Europe's response to the Financial Crisis" RAPID (2009), http://europa.eu/rapid/pressReleasesAction.do?reference=MEMO/08/618&format=HTML&aged=0&language=EN&guiLanguage=en. (accessed May 21, 2009).
European Commission, "Commission sets out proposal to increase minimum protection for bank deposits to €100,000" RAPID (2009), http://europa.eu/rapid/pressReleasesAction.do?reference=IP/08/1508&format=HTML&aged=0&language=EN&guiLanguage=en. (accessed May 21, 2009).
"Europe's Forceful Response to the Financial Crisis" The Wall Street Journal (2009), http://online.wsj.com/article/SB124034710319940279.html?mod=relevancy. (accessed May 21, 2009).
Mahony, Honor. "New member states call for EU solidarity" EuObserver (2009), http://euobserver.com/?aid=27694. (accessed May 21, 2009).
"Merkel agrees to include tax cuts in stimulus plan" Die Welt (2009), http://www.welt.de/english-news/article2971725/Merkel-agrees-to-include-tax-cuts-in-stimulus-plan.html. (accessed May 21, 2009).
Perissich, Riccardo. "A Rescue plan for the European Automobile Industry ?The Wall Street Journal (2009), http://www.notre-europe.eu/uploads/tx_publication/Bref10-RiccardoPerissich-AutomobileIndustry-en.pdf. (accessed May 21, 2009).
Trichet, Jean-Claude. "The financial crisis and our response so farhttp://www.ecb.int/press/key/date/2009/html/sp090427.en.html. (accessed May 21, 2009).
"Vive la différence! " The economist (2009),
http://www.economist.com/opinion/displaystory.cfm?story_id=13610197. (accessed May 21, 2009).
Vucheva, Elitsa. "EU industry commissioner backs Opel aid" EuObserver (2009), http://euobserver.com/882/27141. (accessed May 21, 2009).
Werdigier, Julia. "Britain Offers $30 Billion Stimulus Plan" The New York Times (2009), http://www.nytimes.com/2008/11/25/business/worldbusiness/25pound.html?_r=1&scp=1&sq=British%20Stimulus%20Plan&st=cse. (accessed May 21, 2009).
Willis, Andrew. "G20 radically strengthens IMF in 'new era'" EuObserver (2009), http://euobserver.com/9/27908. (accessed May 21, 2009).
Sunday, June 21, 2009
"Теория на справедливостта" Джон Ролс
конспект
Джон Ролс е най-влиятелният политически философ от втората половина на двайсети век. Той пише за социалната справедливост, но не от позицията на социализма, а следвайки либералната традиция. Книгата му „Теория на справедливостта” повлиява, както на либералите, така и на социалдемократите. Основната тема е justice as fairness - справедливостта като равнопоставеност.
Справедливостта е основно достойнство на обществените институции. Те трябва да са преди всичко справедливи и после всичко останало. Законите и институциите трябва да бъдат реформирани или премахнати, ако са несправедливи, без значение колко са ефикасни и добре функциониращи. Всеки човек притежава неприкосновеност, основана върху справедливостта, която дори благоденствието на обществото като цяло не може да наруши. поради тази причина справедливостта отрича, че загубата на личната свобода се оправдава от по-голямото количество блага, придобити от другите. Тя не признава, че жертвите, наложени на неколцина, се компенсират от повече предимства за другите.
Обществото е обединение на съдружници с цел взаимна изгода. То се характеризира обикновено както с конфликт на интереси, така и с общност на интереси. Сътрудничеството дава по-добър живот от този, който индивидът би имал, ако трябваше да живее единствено от собствените си усилия. Конфликтите се получават за това как да бъде разпределено произведеното в резултат на сътрудничеството. Всеки иска повече. Принципите на разпределение са принципите на социалната справедливост. Те предоставят метод за възлагане на права и задължения в основните институции на обществото и постановяват съответното разпределение на изгодите и бремето на общественото сътрудничество. Хората трябва да споделят една концепция за справедливостта, защото тя създава приятелски връзки между тях. Кои са тези принципи на социалната справедливост? Ние приемаме интуитивно справедливостта. Когато има преразпределение, винаги присъства и идеята за справедливост, но не само тя е по-обща от това. Институциите са справедливи, когато не действат произволно. Не става дума само за преразпределение. Ролс разглежда базисната структура на обществото като главен обект на справедливостта. Това е начинът, по който основните обществени институции (пример за такива са законовата защита на свободата на мисълта и съвестта, конкурентните пазари, частната собственост) възлагат основни права и задължения и определят подялбата на облагите от социалното сътрудничество. Под институция ще разбираме обществена система от правила, които определят служби и длъжности и техните права и задължения.
Ето един мисловен експеримент. Нека хората преди да се родят и да знаят какво място ще заемат в обществото да се споразумеят какви да бъдат тези основни принципи, според които да се ръководи. Щом не знаят какви ще са тези хора ще се стремят към най-широкия общ знаменател – най-много общи условия и най-голяма справедливост. Ролс отрича утилитарния принцип - най-много ползи за най-много хора, ако за тези ползи са за сметка на ощетяването на други. Няма несправедливост в по-голямото количество на блага, спечелени от неколцина, ако положението на по-малко облагодетелстваните се подобрява от това. Идеята е, че благоденствието на всеки зависи от сътрудничеството между хората, без която никой не би имал задоволителен живот. Подялбата на благата трябва да бъде такава, че да предизвика доброволно сътрудничество на всички участници, включително и на по-нископоставените. Справедливостта като какво? като равнопоставеност. Справедливостта отрича, че загубата на свобода за някои се оправдава с придобиването на повече блага от другите. Централна характеристика на концепцията е предимството на правото пред благополучието. Етическият идеал на справедливостта като равнопоставеност е заложен по-дълбоко в основните принципи на етическата теория. Това е присъщо на възгледите за естествените права (традицията на договора) за разлика от теорията на утилитаризма. Присъща на контраста между класическия утилитаризъм и теорията за справедливостта като равнопоставеност е разликата в обуславящите ги концепции за обществото. В едната разглеждаме добре уреденото общество като схема за сътрудничество с цел взаимна изгода, регулирана от принципи, които хората биха избрали в първоначална ситуация, която е справедлива, а в другата като ефикасно администриране на обществени ресурси с цел максимално увеличаване на удовлетворението в системата от желания, която безпристрастният наблюдател е изградил от многото индивидуални системи от желания, приети за даденост. Разликата между теорията на утилитаризма и теорията на справедливостта може да се определи и така. При утилитаризма има стремеж към най-много ползи за най-много хора. При Ролс има стремеж за ползи за всички, и по-специално най-онеправданите. Ако ползите за по-голяма група при утилитаризма са за сметка на онеправдаването на някоя друга група, това е несправедливо, дори ако сумарно те са повече, отколкото ако се осигурят ползи за всички, каквато е и идеята на Ролс.
Справедливостта винаги предполага някакво равенство. При формалната справедливост това означава при администрирането на законите и институциите те да се прилагат еднакво. Тук трябва да се има предвид и самата природа на закона. Законодателят трябва да приема справедливи закони. Ето един заплетен случай. Ако законите са несправедливи какво да се прави. Да не се спазват несправедливи закони не означава задължително, че се постъпва справедливо. Дори и несправедливи законите трябва да се спазват, защото иначе ще изпаднем в произвол, който е разрушителен за цялата правна система. Но от друга страна в някои случаи е по-добре да се облекчава състоянието на несправедливо третираните.
Двата принципа на справедливостта:
Първи принцип: всеки човек трябва де има еднакво право на най-широк спектър от основни свободи, съвместими с подобни свободи за другите
Втори принцип: социалното и икономическото неравенство трябва да бъде така третирано, че (а) да се налице основателни очаквания за всеобща полза от него и (б) да бъде свързано с длъжности и служби достъпни за всички.
Основните права на гражданите са: политическата свобода (пасивното и активното избирателно право) заедно със свободата на словото и на сдружаването, свободата на съвестта, свободата на мисълта, свободата на личността съвместно с правото да притежава да притежава лична собственост и защита срещу произволно задържане.
Вторият принцип засяга разпределението на дохода и благата. Те не е необходимо да се разпределят поравно, но да се прави в интерес на всеки. Високите държавни и управленчески постове трябва да са достъпни за всеки не само де юре, но и де факто. Либералната интерпретация означава реално равенство на възможностите. Демократичното равенство е равенство на възможностите плюс принципът на разликата. Нужно е да има осигурен поне социален минимум за най-онеправданите.
Процедурна справедливост. Авторът дава пример с разделянето на един кейк между няколко човека. Един е редно да нареже парчетата и да вземе своето последен. Така той ще има стимул да раздели кейк по равно, защото така си осигурява най-големия възможен дял.
Може ли да има случаи на неравенство? Неравенството не е задължително противоречиво с теорията. Общата концепция за справедливостта не налага ограничения за вида на допустимото неравенство – тя само изисква положението на всички да бъде подобрено.
Принцип на разликата: Неравенството е несправедливо. Неравенството е оправдано, ако нужно средство за подобряване на положението на най-онеправданите.
Благополучието е удовлетворяване на разумно желание.
Индивидите заемат две съществени позиции: тази на граждани с равни права и другата – определена от мястото им в разпределението на приходите. Теорията на справедливостта като равнопоставеност оценява обществената система от позицията на равните граждански права и различните нива на доходи и богатство.
Принцип на компенсацията:
За да се избегне хладният меритократизъм, трябва да се преодолее неравенството по рождение. То е незаслужено и трябва да се компенсира по някакъв начин. Така принципът поддържа тезата, че за да се третират всички по еднакъв начин и да се гарантира истинско равенство на възможностите обществото трябва да обръща повече внимание на индивидите с по-малко заложби по рождение и на родените в по-неблагоприятни позиции. Идеята е да се компенсира влиянието на случайностите в посока към равенството. При следването на този принцип е възможно да се изразходват по-големи ресурси за образованието на по-малко интелигентните, отколкото на индивидите с по-висока интелигентност, поне през определен период от живота – да речем, началната училищна възраст. Важна е дългосрочната цел – да се подобри състоянието на най-непривилегированите. Ако тази цел се постигне посредство отделяне на повече внимание на по-надарените, тя е допустима, в противен случай не е.
Природно облагодетелстваните не трябва да печелят просто защото са по-надарени, а само за да покрият разходите за обучение и образование, както и за да използват дарбите си по начини, които помагат и на по-ощетените. Никой не е заслужил по-големите си природни способности, нито по-благоприятна стартова позиция в обществото. Оттук обаче не следва, че трябва да премахнем съществуващите разграничения. Има и друг начин да се справим с тях. Основната структура може да бъде така устроена, че посочените случайности да работят за благото на най-ощетените.
Природното разпределение не е нито справедливо, нито несправедливо. Не е несправедливо хората да имат някакво определено обществено положение по рождение. Това са просто природни факти. Важно е какво ще направим от тях. Справедлив и несправедлив е начинът, по който институциите третират тези факти. Аристократичните и кастовите общества са несправедливи, защото превръщат тези случайности в безусловно основание за принадлежност към повече или по-малко затворени привилегировани обществени класи. По-големите способности да се разглеждат като обществено предимство, което трябва да бъде използвано да общото благо.
Принципът на братството: Идеята да не се желаят по-големи предимства, освен ако това не е от полза на другите, които са в по-лошо положение.
Това са институционалните принципи, следват принципите за индивидите. Безпристрастност, вярност, взаимно уважение, щедрост. Те са приложими както за индивида, так и за държавното управление.
Безпристрастността е много важна. Това означава, че индивидът трябва да върши своето, така както е определено от правилата на една институция, ако са изпълнени две условия: 1. институцията да е справедлива (или безпристрастна), което означава да удовлетворява двата принципа на справедливостта 2. Индивидът доброволно да е приел изгодите от устройството на институцията или ползва предимствата от представените възможности за постигане на собствените интереси. Не трябва да печелим от дружните усилия на другите, без да внесем съответния си дял. Всеки трябва да получи съответния си дял, когато всички свършат своята част от работата.
Принцип на безусловните задължения. Задължително да се помага на друг човек, когато е в нужда или опасност, при условие, че това може да се направи без прекален риск или загуба за помагащия, задължително да не се ощетява и да не се вреди на друг човек и задължително да не се причиняват излишни страдания.
Трета глава. Изходна позиция.
Изходната позиция представлява една хипотетична ситуация. Какви да са принципите?
Да са от общ характер, да служат на общоприетата за вечни времена харта на добре уреденото общество. Да имат универсално приложение. Да има гласност.Хората да знаят за тези принципи. Завършеност.
Було на незнанието. Понятието е заложено още в Кантовата етика. Това е едно фиктивно допускане. Никой да не знае мястото си в обществото, класовата си принадлежност или общественото положение нито собствения си дял в разпределението на природните качества и способности, своята интелигентност и сила. Индивидите постъпват разумно. Какви принципи биха приели тези индивиди? В тази ситуация никой няма да формулира принципи, специално предназначени да работят за собствената му кауза. Всеки е принуден да избира за всички. Силен аргумент в подкрепа на справедливостта е, че тя поражда собствената си подкрепа.
Хората са склонни да обичат, ценят и подкрепят всичко, което утвърждава собственото им благополучие. Тъй като благополучието на всеки е гарантирано, всички придобиват склонност да поддържат системата.
Част втора. Институции
Какви трябва да бъдат институциите според теорията на справедливостта?
Гражданинът трябва да направи следните три неща. Да прецени справедливостта на законодателството и социалната политика. Да определи кои конституционни устройства са оправдани с оглед примиряването на конфликтни мнения за справедливостта. Трето, да установи кога предписанията на мнозинството трябва да се спазват и кога могат да бъдат отхвърлени като вече незадължителни. Накратко гражданинът трябва да може да определи основанията и границите на политическото задължение и обещания.
Справедливата конституция би била справедлива процедура, която да осигури справедлив резултат. Първият принцип на равна свобода е първичната мярка на конституционната конвенция. Вторият принцип се задейства на етапа на законодателната власт. Той определя социалните и икономическите политики да имат за цел максимума в дългосрочните очаквания на най-малко облагодетелстваните в условията на честно равенство на възможностите, при положение че се отстояват равните свободи. Какво е свободата? Общото описание на свободата има следните форми: един или друг човек е свободен (или несвободен) от една или друга забрана (или групи забрани) да прави (или да не прави) едно или друго нещо. Всяка определена свобода се характеризира с доста сложен комплекс от прав и задължения- той трябва да има задължителен характер за индивидите да правят или да не правят нещо, а правителството и другите хора трябва да имат законовото задължение да не им пречат.
Държавата трябва да се схваща като асоциация от равни граждани. Тя не се занимава с философски и религиозни доктрини, а регулира стремежите на индивидите за удовлетворяване на моралните и духовните им интереси в съответствие с принципите, с които самите те са се съгласили в една изходна ситуация на равенство. Държавата действа като представител на гражданите и удовлетворява изискванията на тяхното обществено разбиране за справедливост. Правото на правителството да поддържа обществения ред и сигурност е узаконяващо право, право, което правителството трябва да има, ако трябва да изпълнява задължението си за безпристрастна поддръжка на условията, необходими за всеки да преследва своите интереси и да отстоява своя дълг, както го разбира.
Трябва ли да има търпимост към нетолерантните? Не. Защото нетолерантните подриват общото съгласие за принципите. Нетолерантните нямат право да се оплакват от нетолерантността на другите спрямо тях. Справедливостта не изисква хората да стоят безучастни, когато другите разрушават основата на тяхното съществуване. Ако възникне някаква нетолерантна секта и самата конституция е в опасност, хората могат да принудят нетолерантните да уважават свободата на другите, доколкото от всеки човек може да се изисква да зачита правата, установени от принципи, които той е признал за изходна позиция. Когато конституцията е сигурна, няма причина да се отказва свобода на нетолерантните. Нетолерантните могат да си бъдат такива но в рамките на общите правила, които сме приели за основни. Въпросът, когато възникне, трябва да се разглежда винаги в определени обстоятелства.
Изпълнение на втория принцип в институциите. Понятието за справедливост в политическата икономия. Авторът не използва терминът икономика на благоденствието, заменяйки термина със „социален избор”.
Идеята е да се посочи един клас от блага, към който индивидите нормално се стремят като част от разумните си житейски планове, включващи най- разнообразни цели. Да се изгради система. Една справедлива система трябва да осигурява собствената си поддръжка. Това означава, че тя трябва да бъде устроена така, че да възпитава у своите членове съответното чувство за справедливост, едно действително желание да действат в съответствие с нейните правила за целите на справедливостта. Институциите трябва да подкрепят справедливостта. Авторът разсъждава над някои конкретни въпроси. Какъв да е справедливият данък върху допълнителните спестявания, как следва да бъдат организирани базисните институции на собствеността и тези на събиране на данъци, на какво ниво да е социалният минимум?
Преди всичко обществото трябва да се основава на справедлива конституция, осигуряваща свободите на равноправно гражданство. Свободата на мисълта и съвестта се приемат за дадени и е осигурена задоволителна величина на политическа свобода. Съществува честно, а не само формално равенство на възможностите. Това означава, че освен обичайните видове от социален капитал правителството се опитва да обезпечи равни шансове за образование и култура, които са еднакво надарени и мотивирани, като субсидира частни училища или създава обществена система от училища. То също изисква и осигурява равенство на шансовете в икономическите дейности и в свободния избор на професия. Това се постига като се контролира поведението на фирмите и частните сдружения и като се предотвратява установяването на монополистични ограничения и бариери по посока на по-желани позиции. Накрая правителството гарантира един социален минимум чрез семейни отстъпки и специални парични осигуровки в случай на болест и безработица.
Управлението има 4 клона.
Разпределителният клон служи да запазва конкурентоспособността на ценовата система и предпазва от нерационална пазарна мощ. Този клон трябва да коригира по-очевидните отклонения, когато цените не успяват точно да отмерват социалните ползи и разходи. Тази цел се постига със съответната данъчна политика. Стабилизационният клон се опитва да осигури пълна заетост на работната сила. Тези два клона осигуряват ефикасността на пазарната икономика като цяло. Трансферният клон отговаря за социалния минимум. Той отчита потребностите на човека, докато конкурентната система на цените - не. Тя се води само от търсене и предлагане. Различните институции имат различни претенции. Конкурентните пазари надлежно регулират сигурен свободен избор на професия и водят до ефективно използване на ресурсите и определяне на необходимите стоки за домакинствата. Трансферният клон гарантира определено ниво на стандарт на живот и отчита потребностите. Според принципа на разликата щом веднъж бъде осигурен подходящ минимум чрез трансфери, може да се сметне за напълно справедливо останалата част от цялостния приход да бъде установена чрез системата на цените. Приходът се регулира от минималното ниво на заплати и др. разпределителният клон цели да запази приблизителна справедливост посредством налозите и необходимото пригодяване на правата за собственост. Той определя известен брой данъци за наследство и дарение и установява ограничение върху правото на наследяване. Целта е да се коригира разпределението на богатството и да се предотврати концентрацията на власт. Втората страна на разпределителния дял е правителството да използва прогресивното данъчното облагане. Правителството трябва да осигури обществени блага и да направи така, че трансферните плащания да удовлетворяват принципа на разликата.
Джон Ролс е най-влиятелният политически философ от втората половина на двайсети век. Той пише за социалната справедливост, но не от позицията на социализма, а следвайки либералната традиция. Книгата му „Теория на справедливостта” повлиява, както на либералите, така и на социалдемократите. Основната тема е justice as fairness - справедливостта като равнопоставеност.
Справедливостта е основно достойнство на обществените институции. Те трябва да са преди всичко справедливи и после всичко останало. Законите и институциите трябва да бъдат реформирани или премахнати, ако са несправедливи, без значение колко са ефикасни и добре функциониращи. Всеки човек притежава неприкосновеност, основана върху справедливостта, която дори благоденствието на обществото като цяло не може да наруши. поради тази причина справедливостта отрича, че загубата на личната свобода се оправдава от по-голямото количество блага, придобити от другите. Тя не признава, че жертвите, наложени на неколцина, се компенсират от повече предимства за другите.
Обществото е обединение на съдружници с цел взаимна изгода. То се характеризира обикновено както с конфликт на интереси, така и с общност на интереси. Сътрудничеството дава по-добър живот от този, който индивидът би имал, ако трябваше да живее единствено от собствените си усилия. Конфликтите се получават за това как да бъде разпределено произведеното в резултат на сътрудничеството. Всеки иска повече. Принципите на разпределение са принципите на социалната справедливост. Те предоставят метод за възлагане на права и задължения в основните институции на обществото и постановяват съответното разпределение на изгодите и бремето на общественото сътрудничество. Хората трябва да споделят една концепция за справедливостта, защото тя създава приятелски връзки между тях. Кои са тези принципи на социалната справедливост? Ние приемаме интуитивно справедливостта. Когато има преразпределение, винаги присъства и идеята за справедливост, но не само тя е по-обща от това. Институциите са справедливи, когато не действат произволно. Не става дума само за преразпределение. Ролс разглежда базисната структура на обществото като главен обект на справедливостта. Това е начинът, по който основните обществени институции (пример за такива са законовата защита на свободата на мисълта и съвестта, конкурентните пазари, частната собственост) възлагат основни права и задължения и определят подялбата на облагите от социалното сътрудничество. Под институция ще разбираме обществена система от правила, които определят служби и длъжности и техните права и задължения.
Ето един мисловен експеримент. Нека хората преди да се родят и да знаят какво място ще заемат в обществото да се споразумеят какви да бъдат тези основни принципи, според които да се ръководи. Щом не знаят какви ще са тези хора ще се стремят към най-широкия общ знаменател – най-много общи условия и най-голяма справедливост. Ролс отрича утилитарния принцип - най-много ползи за най-много хора, ако за тези ползи са за сметка на ощетяването на други. Няма несправедливост в по-голямото количество на блага, спечелени от неколцина, ако положението на по-малко облагодетелстваните се подобрява от това. Идеята е, че благоденствието на всеки зависи от сътрудничеството между хората, без която никой не би имал задоволителен живот. Подялбата на благата трябва да бъде такава, че да предизвика доброволно сътрудничество на всички участници, включително и на по-нископоставените. Справедливостта като какво? като равнопоставеност. Справедливостта отрича, че загубата на свобода за някои се оправдава с придобиването на повече блага от другите. Централна характеристика на концепцията е предимството на правото пред благополучието. Етическият идеал на справедливостта като равнопоставеност е заложен по-дълбоко в основните принципи на етическата теория. Това е присъщо на възгледите за естествените права (традицията на договора) за разлика от теорията на утилитаризма. Присъща на контраста между класическия утилитаризъм и теорията за справедливостта като равнопоставеност е разликата в обуславящите ги концепции за обществото. В едната разглеждаме добре уреденото общество като схема за сътрудничество с цел взаимна изгода, регулирана от принципи, които хората биха избрали в първоначална ситуация, която е справедлива, а в другата като ефикасно администриране на обществени ресурси с цел максимално увеличаване на удовлетворението в системата от желания, която безпристрастният наблюдател е изградил от многото индивидуални системи от желания, приети за даденост. Разликата между теорията на утилитаризма и теорията на справедливостта може да се определи и така. При утилитаризма има стремеж към най-много ползи за най-много хора. При Ролс има стремеж за ползи за всички, и по-специално най-онеправданите. Ако ползите за по-голяма група при утилитаризма са за сметка на онеправдаването на някоя друга група, това е несправедливо, дори ако сумарно те са повече, отколкото ако се осигурят ползи за всички, каквато е и идеята на Ролс.
Справедливостта винаги предполага някакво равенство. При формалната справедливост това означава при администрирането на законите и институциите те да се прилагат еднакво. Тук трябва да се има предвид и самата природа на закона. Законодателят трябва да приема справедливи закони. Ето един заплетен случай. Ако законите са несправедливи какво да се прави. Да не се спазват несправедливи закони не означава задължително, че се постъпва справедливо. Дори и несправедливи законите трябва да се спазват, защото иначе ще изпаднем в произвол, който е разрушителен за цялата правна система. Но от друга страна в някои случаи е по-добре да се облекчава състоянието на несправедливо третираните.
Двата принципа на справедливостта:
Първи принцип: всеки човек трябва де има еднакво право на най-широк спектър от основни свободи, съвместими с подобни свободи за другите
Втори принцип: социалното и икономическото неравенство трябва да бъде така третирано, че (а) да се налице основателни очаквания за всеобща полза от него и (б) да бъде свързано с длъжности и служби достъпни за всички.
Основните права на гражданите са: политическата свобода (пасивното и активното избирателно право) заедно със свободата на словото и на сдружаването, свободата на съвестта, свободата на мисълта, свободата на личността съвместно с правото да притежава да притежава лична собственост и защита срещу произволно задържане.
Вторият принцип засяга разпределението на дохода и благата. Те не е необходимо да се разпределят поравно, но да се прави в интерес на всеки. Високите държавни и управленчески постове трябва да са достъпни за всеки не само де юре, но и де факто. Либералната интерпретация означава реално равенство на възможностите. Демократичното равенство е равенство на възможностите плюс принципът на разликата. Нужно е да има осигурен поне социален минимум за най-онеправданите.
Процедурна справедливост. Авторът дава пример с разделянето на един кейк между няколко човека. Един е редно да нареже парчетата и да вземе своето последен. Така той ще има стимул да раздели кейк по равно, защото така си осигурява най-големия възможен дял.
Може ли да има случаи на неравенство? Неравенството не е задължително противоречиво с теорията. Общата концепция за справедливостта не налага ограничения за вида на допустимото неравенство – тя само изисква положението на всички да бъде подобрено.
Принцип на разликата: Неравенството е несправедливо. Неравенството е оправдано, ако нужно средство за подобряване на положението на най-онеправданите.
Благополучието е удовлетворяване на разумно желание.
Индивидите заемат две съществени позиции: тази на граждани с равни права и другата – определена от мястото им в разпределението на приходите. Теорията на справедливостта като равнопоставеност оценява обществената система от позицията на равните граждански права и различните нива на доходи и богатство.
Принцип на компенсацията:
За да се избегне хладният меритократизъм, трябва да се преодолее неравенството по рождение. То е незаслужено и трябва да се компенсира по някакъв начин. Така принципът поддържа тезата, че за да се третират всички по еднакъв начин и да се гарантира истинско равенство на възможностите обществото трябва да обръща повече внимание на индивидите с по-малко заложби по рождение и на родените в по-неблагоприятни позиции. Идеята е да се компенсира влиянието на случайностите в посока към равенството. При следването на този принцип е възможно да се изразходват по-големи ресурси за образованието на по-малко интелигентните, отколкото на индивидите с по-висока интелигентност, поне през определен период от живота – да речем, началната училищна възраст. Важна е дългосрочната цел – да се подобри състоянието на най-непривилегированите. Ако тази цел се постигне посредство отделяне на повече внимание на по-надарените, тя е допустима, в противен случай не е.
Природно облагодетелстваните не трябва да печелят просто защото са по-надарени, а само за да покрият разходите за обучение и образование, както и за да използват дарбите си по начини, които помагат и на по-ощетените. Никой не е заслужил по-големите си природни способности, нито по-благоприятна стартова позиция в обществото. Оттук обаче не следва, че трябва да премахнем съществуващите разграничения. Има и друг начин да се справим с тях. Основната структура може да бъде така устроена, че посочените случайности да работят за благото на най-ощетените.
Природното разпределение не е нито справедливо, нито несправедливо. Не е несправедливо хората да имат някакво определено обществено положение по рождение. Това са просто природни факти. Важно е какво ще направим от тях. Справедлив и несправедлив е начинът, по който институциите третират тези факти. Аристократичните и кастовите общества са несправедливи, защото превръщат тези случайности в безусловно основание за принадлежност към повече или по-малко затворени привилегировани обществени класи. По-големите способности да се разглеждат като обществено предимство, което трябва да бъде използвано да общото благо.
Принципът на братството: Идеята да не се желаят по-големи предимства, освен ако това не е от полза на другите, които са в по-лошо положение.
Това са институционалните принципи, следват принципите за индивидите. Безпристрастност, вярност, взаимно уважение, щедрост. Те са приложими както за индивида, так и за държавното управление.
Безпристрастността е много важна. Това означава, че индивидът трябва да върши своето, така както е определено от правилата на една институция, ако са изпълнени две условия: 1. институцията да е справедлива (или безпристрастна), което означава да удовлетворява двата принципа на справедливостта 2. Индивидът доброволно да е приел изгодите от устройството на институцията или ползва предимствата от представените възможности за постигане на собствените интереси. Не трябва да печелим от дружните усилия на другите, без да внесем съответния си дял. Всеки трябва да получи съответния си дял, когато всички свършат своята част от работата.
Принцип на безусловните задължения. Задължително да се помага на друг човек, когато е в нужда или опасност, при условие, че това може да се направи без прекален риск или загуба за помагащия, задължително да не се ощетява и да не се вреди на друг човек и задължително да не се причиняват излишни страдания.
Трета глава. Изходна позиция.
Изходната позиция представлява една хипотетична ситуация. Какви да са принципите?
Да са от общ характер, да служат на общоприетата за вечни времена харта на добре уреденото общество. Да имат универсално приложение. Да има гласност.Хората да знаят за тези принципи. Завършеност.
Було на незнанието. Понятието е заложено още в Кантовата етика. Това е едно фиктивно допускане. Никой да не знае мястото си в обществото, класовата си принадлежност или общественото положение нито собствения си дял в разпределението на природните качества и способности, своята интелигентност и сила. Индивидите постъпват разумно. Какви принципи биха приели тези индивиди? В тази ситуация никой няма да формулира принципи, специално предназначени да работят за собствената му кауза. Всеки е принуден да избира за всички. Силен аргумент в подкрепа на справедливостта е, че тя поражда собствената си подкрепа.
Хората са склонни да обичат, ценят и подкрепят всичко, което утвърждава собственото им благополучие. Тъй като благополучието на всеки е гарантирано, всички придобиват склонност да поддържат системата.
Част втора. Институции
Какви трябва да бъдат институциите според теорията на справедливостта?
Гражданинът трябва да направи следните три неща. Да прецени справедливостта на законодателството и социалната политика. Да определи кои конституционни устройства са оправдани с оглед примиряването на конфликтни мнения за справедливостта. Трето, да установи кога предписанията на мнозинството трябва да се спазват и кога могат да бъдат отхвърлени като вече незадължителни. Накратко гражданинът трябва да може да определи основанията и границите на политическото задължение и обещания.
Справедливата конституция би била справедлива процедура, която да осигури справедлив резултат. Първият принцип на равна свобода е първичната мярка на конституционната конвенция. Вторият принцип се задейства на етапа на законодателната власт. Той определя социалните и икономическите политики да имат за цел максимума в дългосрочните очаквания на най-малко облагодетелстваните в условията на честно равенство на възможностите, при положение че се отстояват равните свободи. Какво е свободата? Общото описание на свободата има следните форми: един или друг човек е свободен (или несвободен) от една или друга забрана (или групи забрани) да прави (или да не прави) едно или друго нещо. Всяка определена свобода се характеризира с доста сложен комплекс от прав и задължения- той трябва да има задължителен характер за индивидите да правят или да не правят нещо, а правителството и другите хора трябва да имат законовото задължение да не им пречат.
Държавата трябва да се схваща като асоциация от равни граждани. Тя не се занимава с философски и религиозни доктрини, а регулира стремежите на индивидите за удовлетворяване на моралните и духовните им интереси в съответствие с принципите, с които самите те са се съгласили в една изходна ситуация на равенство. Държавата действа като представител на гражданите и удовлетворява изискванията на тяхното обществено разбиране за справедливост. Правото на правителството да поддържа обществения ред и сигурност е узаконяващо право, право, което правителството трябва да има, ако трябва да изпълнява задължението си за безпристрастна поддръжка на условията, необходими за всеки да преследва своите интереси и да отстоява своя дълг, както го разбира.
Трябва ли да има търпимост към нетолерантните? Не. Защото нетолерантните подриват общото съгласие за принципите. Нетолерантните нямат право да се оплакват от нетолерантността на другите спрямо тях. Справедливостта не изисква хората да стоят безучастни, когато другите разрушават основата на тяхното съществуване. Ако възникне някаква нетолерантна секта и самата конституция е в опасност, хората могат да принудят нетолерантните да уважават свободата на другите, доколкото от всеки човек може да се изисква да зачита правата, установени от принципи, които той е признал за изходна позиция. Когато конституцията е сигурна, няма причина да се отказва свобода на нетолерантните. Нетолерантните могат да си бъдат такива но в рамките на общите правила, които сме приели за основни. Въпросът, когато възникне, трябва да се разглежда винаги в определени обстоятелства.
Изпълнение на втория принцип в институциите. Понятието за справедливост в политическата икономия. Авторът не използва терминът икономика на благоденствието, заменяйки термина със „социален избор”.
Идеята е да се посочи един клас от блага, към който индивидите нормално се стремят като част от разумните си житейски планове, включващи най- разнообразни цели. Да се изгради система. Една справедлива система трябва да осигурява собствената си поддръжка. Това означава, че тя трябва да бъде устроена така, че да възпитава у своите членове съответното чувство за справедливост, едно действително желание да действат в съответствие с нейните правила за целите на справедливостта. Институциите трябва да подкрепят справедливостта. Авторът разсъждава над някои конкретни въпроси. Какъв да е справедливият данък върху допълнителните спестявания, как следва да бъдат организирани базисните институции на собствеността и тези на събиране на данъци, на какво ниво да е социалният минимум?
Преди всичко обществото трябва да се основава на справедлива конституция, осигуряваща свободите на равноправно гражданство. Свободата на мисълта и съвестта се приемат за дадени и е осигурена задоволителна величина на политическа свобода. Съществува честно, а не само формално равенство на възможностите. Това означава, че освен обичайните видове от социален капитал правителството се опитва да обезпечи равни шансове за образование и култура, които са еднакво надарени и мотивирани, като субсидира частни училища или създава обществена система от училища. То също изисква и осигурява равенство на шансовете в икономическите дейности и в свободния избор на професия. Това се постига като се контролира поведението на фирмите и частните сдружения и като се предотвратява установяването на монополистични ограничения и бариери по посока на по-желани позиции. Накрая правителството гарантира един социален минимум чрез семейни отстъпки и специални парични осигуровки в случай на болест и безработица.
Управлението има 4 клона.
Разпределителният клон служи да запазва конкурентоспособността на ценовата система и предпазва от нерационална пазарна мощ. Този клон трябва да коригира по-очевидните отклонения, когато цените не успяват точно да отмерват социалните ползи и разходи. Тази цел се постига със съответната данъчна политика. Стабилизационният клон се опитва да осигури пълна заетост на работната сила. Тези два клона осигуряват ефикасността на пазарната икономика като цяло. Трансферният клон отговаря за социалния минимум. Той отчита потребностите на човека, докато конкурентната система на цените - не. Тя се води само от търсене и предлагане. Различните институции имат различни претенции. Конкурентните пазари надлежно регулират сигурен свободен избор на професия и водят до ефективно използване на ресурсите и определяне на необходимите стоки за домакинствата. Трансферният клон гарантира определено ниво на стандарт на живот и отчита потребностите. Според принципа на разликата щом веднъж бъде осигурен подходящ минимум чрез трансфери, може да се сметне за напълно справедливо останалата част от цялостния приход да бъде установена чрез системата на цените. Приходът се регулира от минималното ниво на заплати и др. разпределителният клон цели да запази приблизителна справедливост посредством налозите и необходимото пригодяване на правата за собственост. Той определя известен брой данъци за наследство и дарение и установява ограничение върху правото на наследяване. Целта е да се коригира разпределението на богатството и да се предотврати концентрацията на власт. Втората страна на разпределителния дял е правителството да използва прогресивното данъчното облагане. Правителството трябва да осигури обществени блага и да направи така, че трансферните плащания да удовлетворяват принципа на разликата.
Thursday, June 4, 2009
Евроизбори
Защо да се интересуваме от евроизборите?
Отговорът накрая. Нека като за начало да видим кампанията. Кампанията беше пропита с политически заяждания и всеобщи нападки срещу тройнато коалиция. Най-много го отнесе БСП. Ако дебатите за евроизборите не бяха генерална репетиция за националните, това означава, че няма да видим никакви разговори по същество. Няма да разберем какви политики се обещават, но за сметка на това ще гърмят компромати и нападки. Кампанията протече с реклами: шутове и шутове. Който гласува за Бойко, гласува за Костов. Пенсии, минарета и спри корупцията. Рекламите и заяжданията тотално изместиха политическите дебати, а именно в изкуството на дискурса се проявява добрият оратор, аргументираният експерт, този който е най-пригоден за европейската парламентарна среда.
Герб постоянно говореха за корупцията в страната и показваха процента на усвоените евросредства. Посланието – „Те се изложиха, избeрeте нас. Ние ще се справим с проблемите.” Как обаче ще се справят не стана ясно.
Ивайло Калфин изпадна в популизъм и през цялата кампания говореше как щял да защитава националния интерес. Едва ли ще има партия, която да каже, че ще работи против страната си. Каква е тогава разликата щом всички ще защитават нац. интерес. Кой може да претендира да говори, че защитава интереса на всички граждани? Една партия ги разбира по един начин, друга дава други решения. Външният ни министър в Съвета на министрите като специалист по международна политика може би разбира от „Реалполитик”, но в европарламента важат други принципи. Там освен с български социалисти ще стои редом да социалисти от цяла Европа. Политиките не засягат България само, а целия ЕС, Ако тръгне с рогата напред, доникъде няма да стигне. Синята коалиция мина през страшни перипетии покрай смяната на ръководството и драмата по регистрацията. Тези порочни политически практики нямат ДЕМОКРАТИЧНА държава. В дебатите не бяха особено настъпателни.
РЗС не пропускаха да казват във всяка своя изява как Джефри ван Орден е зад тях. Не видях Меглена Кунева да участва предизборни дебати. Атака тръбеше против Турция. ДПС останаха незабелязани, може би не им и трябва.
Когато проверих сайтовете за европейски предизборни платформи с голямо закъснение повечето партии имат някакви насоки, но при две партии – несъществуваща. Герб нямат никаква платформа за европейските избори, но за това пък са качили доста снимки http://blog.gerb.bg/ , а от сайта на Атака http://www.ataka.bg/ човек остава с впечатлението, че въобще няма такива избори. БСП http://www.bsp.bg/bg/article/689 и ДПС http://www.dps.bg/cgi-bin/e-cms/vis/vis.pl?s=001&p=0437&g= са копирали програмите на европейските си еквиваленти – ПЕС и АЛДЕ, като са добавили и няколко свои нюанса. НДСВ закъсня с предложенията си, но направи доста кратка, ясна и разбираема платформа http://www.ndsv.bg/content/1911.html. , която казва: „Ние постигнахме това, нашите цели са такива.” Зелените се обявяват против плакатните войни. Те залагат на петициите, които са отправили към европарламента http://www.bulgariangreens.org/home/platforma-ep.html . Синята коалиция http://www.sds.bg/bg/publications/read/822?type=13 са подготвили доста обемист документ от 40 страници с разяснение на цялостната им политика, като са оставили накрая няколко странички и за европейските избори.
За да помогне в избора, Центърът за либерални стратегии е подготвил много интересен гласоводител http://glasovoditel.eu/ , който си струва да се посети.
Мотивация за гласуване.
Много далечен ни се вижда http://www.europarl.europa.eu/elections2009/default.htm?language=BG Европейският парламент. Така е далечен е. Много е сложен и бюрократизиран целият Европейски съюз. Такъв е и трябва да се реформира. Но е трудно. Трудно е защото има много нива на представителство на интереси. има интереси, които са интереси на общността, като цяло. За тях бди Комисията. Има интереси на отделните държави-членки. Те се защитават от Съвета на министрите. В Европа има и 480 милиона граждани на ЕС, техните интереси са представени от Парламента. Но нека погледнем отвъд дребно националните ни проблеми и да видим какво като отделна страна можем да решим. Как може България да повлияе на световната политика. Никак. И не само България. Никоя страна сама не може. В Европейския парламент можем да участваме в правене на една много по-широкообхватна политика и да повлияем на много мащабни процеси, но само ако се включим активно.
Всеки депутат е важен. Нека не се вглеждаме толкова в броя на евродепутатите от отделната страна, а в личните качества на всеки един от тях. Всеки може да окаже влияние, да вдъхнови или да обезкуражи. Да обедини другите да го последват, да предизвика обществено мнение или да остане незабелязан.
Ето един пример. Това е депутатът Найджел Фарадж, водач на най-малката група от в сегашния състав на Парламента– Независимост/Демокрация Ггрупата на евроскептиците включва 22 от общо 785 депутати. http://www.youtube.com/watch?v=YWSYMpuCFaQ&eurl=http%3A%2F%2Feutopia.blog.bg%2Fpolitika%2F2009%2F05%2F04%2Fprimer-za-evrodeputat.330527&feature=player_embedded (В новия състав цялостният брой на евродепутатите ще е 736 ). Въпреки, че води най-малката партия, той е един от най-известните и най-харизматичните евродепутати.
Отговорът накрая. Нека като за начало да видим кампанията. Кампанията беше пропита с политически заяждания и всеобщи нападки срещу тройнато коалиция. Най-много го отнесе БСП. Ако дебатите за евроизборите не бяха генерална репетиция за националните, това означава, че няма да видим никакви разговори по същество. Няма да разберем какви политики се обещават, но за сметка на това ще гърмят компромати и нападки. Кампанията протече с реклами: шутове и шутове. Който гласува за Бойко, гласува за Костов. Пенсии, минарета и спри корупцията. Рекламите и заяжданията тотално изместиха политическите дебати, а именно в изкуството на дискурса се проявява добрият оратор, аргументираният експерт, този който е най-пригоден за европейската парламентарна среда.
Герб постоянно говореха за корупцията в страната и показваха процента на усвоените евросредства. Посланието – „Те се изложиха, избeрeте нас. Ние ще се справим с проблемите.” Как обаче ще се справят не стана ясно.
Ивайло Калфин изпадна в популизъм и през цялата кампания говореше как щял да защитава националния интерес. Едва ли ще има партия, която да каже, че ще работи против страната си. Каква е тогава разликата щом всички ще защитават нац. интерес. Кой може да претендира да говори, че защитава интереса на всички граждани? Една партия ги разбира по един начин, друга дава други решения. Външният ни министър в Съвета на министрите като специалист по международна политика може би разбира от „Реалполитик”, но в европарламента важат други принципи. Там освен с български социалисти ще стои редом да социалисти от цяла Европа. Политиките не засягат България само, а целия ЕС, Ако тръгне с рогата напред, доникъде няма да стигне. Синята коалиция мина през страшни перипетии покрай смяната на ръководството и драмата по регистрацията. Тези порочни политически практики нямат ДЕМОКРАТИЧНА държава. В дебатите не бяха особено настъпателни.
РЗС не пропускаха да казват във всяка своя изява как Джефри ван Орден е зад тях. Не видях Меглена Кунева да участва предизборни дебати. Атака тръбеше против Турция. ДПС останаха незабелязани, може би не им и трябва.
Когато проверих сайтовете за европейски предизборни платформи с голямо закъснение повечето партии имат някакви насоки, но при две партии – несъществуваща. Герб нямат никаква платформа за европейските избори, но за това пък са качили доста снимки http://blog.gerb.bg/ , а от сайта на Атака http://www.ataka.bg/ човек остава с впечатлението, че въобще няма такива избори. БСП http://www.bsp.bg/bg/article/689 и ДПС http://www.dps.bg/cgi-bin/e-cms/vis/vis.pl?s=001&p=0437&g= са копирали програмите на европейските си еквиваленти – ПЕС и АЛДЕ, като са добавили и няколко свои нюанса. НДСВ закъсня с предложенията си, но направи доста кратка, ясна и разбираема платформа http://www.ndsv.bg/content/1911.html. , която казва: „Ние постигнахме това, нашите цели са такива.” Зелените се обявяват против плакатните войни. Те залагат на петициите, които са отправили към европарламента http://www.bulgariangreens.org/home/platforma-ep.html . Синята коалиция http://www.sds.bg/bg/publications/read/822?type=13 са подготвили доста обемист документ от 40 страници с разяснение на цялостната им политика, като са оставили накрая няколко странички и за европейските избори.
За да помогне в избора, Центърът за либерални стратегии е подготвил много интересен гласоводител http://glasovoditel.eu/ , който си струва да се посети.
Мотивация за гласуване.
Много далечен ни се вижда http://www.europarl.europa.eu/elections2009/default.htm?language=BG Европейският парламент. Така е далечен е. Много е сложен и бюрократизиран целият Европейски съюз. Такъв е и трябва да се реформира. Но е трудно. Трудно е защото има много нива на представителство на интереси. има интереси, които са интереси на общността, като цяло. За тях бди Комисията. Има интереси на отделните държави-членки. Те се защитават от Съвета на министрите. В Европа има и 480 милиона граждани на ЕС, техните интереси са представени от Парламента. Но нека погледнем отвъд дребно националните ни проблеми и да видим какво като отделна страна можем да решим. Как може България да повлияе на световната политика. Никак. И не само България. Никоя страна сама не може. В Европейския парламент можем да участваме в правене на една много по-широкообхватна политика и да повлияем на много мащабни процеси, но само ако се включим активно.
Всеки депутат е важен. Нека не се вглеждаме толкова в броя на евродепутатите от отделната страна, а в личните качества на всеки един от тях. Всеки може да окаже влияние, да вдъхнови или да обезкуражи. Да обедини другите да го последват, да предизвика обществено мнение или да остане незабелязан.
Ето един пример. Това е депутатът Найджел Фарадж, водач на най-малката група от в сегашния състав на Парламента– Независимост/Демокрация Ггрупата на евроскептиците включва 22 от общо 785 депутати. http://www.youtube.com/watch?v=YWSYMpuCFaQ&eurl=http%3A%2F%2Feutopia.blog.bg%2Fpolitika%2F2009%2F05%2F04%2Fprimer-za-evrodeputat.330527&feature=player_embedded (В новия състав цялостният брой на евродепутатите ще е 736 ). Въпреки, че води най-малката партия, той е един от най-известните и най-харизматичните евродепутати.
Thursday, May 21, 2009
На 10.03.2008 г. в Уолстрийт плъзва слухът, че американската банка Беър Стърнс изпитва затруднения с ликвидността. Мигновено и неконтролируемо цената на акциите се срутва от 170 на 60 долара. Още същата нощ започват инспекции. Резултатите показват, че банката е залята от „токсични активи” – subprime mortages и няма изгледи сама да се съвземе. Управителят на Федералния резерв Бен Бернанки предлага план за изкупуването на Беър Стърнс от JP Morgan, която да служи като посредник между държавата и закъсалата банка. Намесва се и финансовото министерство (Treasury of State). Финансовият министър Хенри Поусън заявява, че няма да бъде предложено повече от 2 долара за акция. Беър приемат горчивия хап, но поне още са в играта. На 07. септември агонията на банковата система се засилва с рекордните загуби на двойката банки Fannie Mae, Freddie Mac - най-големите, специализирали в ипотечния пазар и също толкова затънали в отровни ипотеки. На 12.09 на ред е титанът на инвестиционните банки - Lehman Brothers. Фед национализира първите две и остава третата на пазара. Поусън дава на Lehman два дни да намери купувач. Такъв обаче няма. Lehman банкрутира.
Lehman са свързани с други банки, а те с други. Глобалният капитал не познава национални граници и заразата се разпространява в целия свят. Една банка купува обещания в Аризона, събира ги със заеми от подобен вид в Кънектикът, пакетира ги под името финансов дериват и ги продава на борсите в Токио, Лондон или Франкфурт. Тези нови и непознати финансови инструменти се оказаха трудни за овладяване. Търговията с необезпечени ипотеки превърна един високо рисков пазар в балон, който неминуемо трябваше да се спука. Балонът се спука с тътен, заглушил цялата световна икономика. Тътенът се чува не само банките. Той се пренесе и отеква в и другите отрасли в икономиката – всички стопански деятели са засегнати, ако не пряко, то поне косвено. Американската финансова криза се превърна в световна икономическа рецесия. Когато финансовият сектор е разстроен, реалният скоро ще го последва. Дните на неограничена ликвидност и неоценен риск свършиха. Банките поради липса на налични пари или поради предпазливост ограничиха кредитирането. Реалният сектор има нужда от заеми, за да поддържа производството. Гражданите имат нужда от кредити, за да потребяват. Без лесен достъп до кредит стопанската активност се забавя, икономиката се свива и това се вижда. Показателите за БВП по света показват стойности, които не сме свикнали да виждаме. Растежът е малък, или го няма, Рецесията се разпространява на много места. Японската икономика се е свила с 4% от началото на 2009 годината, Еврозоната с 2.5%, САЩ с близо 2%. Особено уязвими за кризата са силните икономики насочени към износ. Световният пазар се ослушва никой не иска да предприема рискове. в тази взривоопасна ситуация. През 2008 някои държави дори обявиха фалит (Исландия) или се обърнаха към Международния валутен фонд за спасяване на закъсалия финансов сектор (Унгария, Латвия, Мексико). Щом не компании, а цели държави дефолтират, значи наистина има проблем. Този проблем трябва да се реши и то без отлагане. Какви мерки взима най-голямата икономика в света – Европейският съюз за справяне с кризата? Това ще са опитам да представя.
Европейският съюз е много специфична политическа структура (sui generis), която не е международна организация нито федерална държава. Провеждането на икономически политики се извършва както на национално така и на наднационално ниво. В договорът от Маастрихт е записано като цел постигането на икономически и паричен съюз. Паричният съюз е факт, докато икономическият съюз остава за по-нататъшен етап на интеграцията. Еврозоната означава единна финансова политика за държавите които я съставляват. Единна фискална политика на ниво ЕС не съществува. Икономическите мерки могат да бъдат разделени в 4 категории между които съществува взаимна зависимост: Бюджетните политики на национално ниво. Бюджетната политика на общностно ниво. Финансовата политика на Европейската централна банка и финансовата политика на централните банки, извън еврозоната, с най-голямо значение от които – Bank of England.
Бюджетните стимулни планове на отделните страни-членки, действащи за себе си могат да срещнат неодобрението на Европейската комисия, чиято цел е да защитава интересите на общността. Пример за това е политиката на конкуренция, която е от изключителната компетентност на ЕС. Тук възниква един проблем. За правителството на САЩ не представлява юридически проблем бързо да спаси, като субсидира, даде преференциални заеми или получи дял от автомобилните си първенци: General Motors, Chrysler, Ford. В ЕС положението е по-различно и нещата стават по-бавно. Когато отделни държави-членки решат да предприемат мерки, с които да подкрепят засегнатите от кризата индустрии, те трябва да се съгласуват с Европейската комисия и да бъде проверено дали не нарушават конкуренцията във вътрешния пазар. Това забавя спасителните планове и създава пречки на държавите да подкрепят своите големи индустрии – „националните шампиони”. Дори в самата Комисия не съществува консенус как да се процедира. Индустриалният комисар Гюнтер Ферхойген реагира бързо в полза набавяването на национални стимулни планове, като например подпомагането на Опел. Комисар Нийли Круз, която отговаря за конкуренцията, обаче се изказва в полза на повече контрол и рестрикции от страна на Комисията. Френският президент Никола Саркози беше обвинен в протекционизъм, когато обяви, че ще отпусне заем от 6 милиарда евро на Рено и Ситроен. Тази мярка е изцяло във френски стил. Държавата играе важна роля да подпомага големите фирми, за които са настъпили неблагоприятни дни на пазара. Франция подкрепя тези концерни, защото иначе рискува фабриките да се преместят в източна Европа. Опитите за прикрит протекционизъм и за игра всеки за себе си се посрещат със силно неодобрение от страните-членки на петото разширяване. Новоприсъединилите се страни апелират за повече солидарност и избягване на икономическия национализъм. Полша и Унгария искат въвеждането на улеснени правила за влизане в Еврозоната, срещу които обаче застава люксембургския премиер Жан Клод Юнкер, както и Европейската централна банка.
След като САЩ гласуваха стимулен план в размер на 700 милиарда долара, Европейската комисия и държавните ръководители на страните от ЕС отговориха с европейски план на стойност 200 милиарда евро (1.5% от БВП на ЕС), който включва микс от екологични инициативи, данъчни намаления и заеми за предприятията. По-голямата част от плана - 170 милиарда евро идват от националните бюджети на страните членки, оставащите 30 милиарда са разпределени по равно между бюджета на общността и Европейската инвестиционна банка. Приоритетни сектори за Европейската комисия са енергийната инфраструктура и широколентовия интернет. Комисията също подкрепя проекти за енергийна ефективност и въвеждането на зелени технологии в автомобилостроенето. Именно по линията не екологичните иновации комисията е склонна да подкрепи и автомобилната промишленост. Все пак по-голямата част от средствата са национални и ще се разходват по национално усмотрение, но в рамките начертани от плана. Идеята е да се постигне координиран фискален отговор, което не означава едни и същи мерки да бъдат предприемани от различните страни.
В предишния си брой вестник Economist сравнява мерките, предприети от „големите” в ЕС: Франция, Германия и Великобритания. Дали е по-добре да се подкрепят големите компании и инфраструктурни проекти – Френският подход, да се повиши потребителското търсене – английският начин или нещо средно между двете – Германия.
Франция е социална държава, която разчита на високите данъци и регулация на пазара и своята дирижистка традиция в икономиката. Критикувана в добрите времена, сега във време на криза се оказва най-малко засегната. Трудните процедури по уволнение спират ръста на безработицата. Французите вярват, че в трудни времена публичният сектор и държавата на благоденствието ще ги спаси. Държавата инициира най-разнообразни програми като например подновяването на железопътната инфраструктура и да реставрирането на вековните катедрали като част от националния план за борба с кризата. Съдейки по данните на Международния валутен фонд, очакванията им за по-лека криза засега се оправдават.
5.2 милиона французи или 21% от работната сила, са заети в публичния сектор, който се възприема за по-сигурен и по-малко уязвим от кризата. Продължителността на живота във Франция е по-голяма от тази във Великабритания и САЩ, а здравната система, която покрива всички, е по-ефикасно организирана от американската. Разходите за пациент с два пъти по-ниски от тези в Америка. Барак Обама се ангажира да реформира скъпата здравна система в САЩ. Регулацията е друга причина за относително преимущество. Във Франция има правила за почти всичко: колко таксита може да се движат в Париж (15 300), колко аптеки може да има един фармацевт (1), кога могат да се правят разпродажби. Във финансовия сектор регулацията спасява Франция от масовото затъване. Банките нямат право да вкарват заемателите в дълг, който те не са в състояние да обслужват, а и френските заематели са са по предпазливи. Според European Mortgage Federation френската ипотечна задлъжнялост представлява 35% от БВП, В Германия – 48%, За сравнение държавите с ипотечни балони са Великарбитания (85%), Ирландия (75%) и Испания (62%). В обръщение към нацията след срещата на Г-20 Саркози призовава за глобално регулиране на финансовата система. Цената, която френското общество трябва да плати за относителната си икономическа сигурност е по-нисък растеж и по-висока безработица. Стабилна икономика по време на рецесия обаче означава по-малко динамична икономика по време на подем. Въпреки че в момента френската безработица 8.6% е почти равна на американската 8.5, тя рядко слиза под 8%.
Великобритания залага на стимулирането на потреблението. Тя предвижда 20 милиарда лири за своите спасителни мерки, които включват намаление на ДДС, подпомагане на домакинствата с ипотеките, както и на малкия бизнес. Ставката по ДДС е намалена от 17.5% на 15% за 2009 г. Това е минималната допустима граница за ЕС. Парите за провеждане на тези политики ще дойдат от увеличение на данъците за по-богатите. Тези които изкарват повече от £150,000 на година ще трябва да се примирят с увеличението на ставката от 40 % на 45 %. Освен това осигурителната тежест за всички ще се увеличи. Тези мерки няма да спасят страната от натрупването на дълг, защото увеличението влиза в сила от 2011г. Британският финансов министър (chancellor of the Exchequer) Алистър Дарлинг прогнозира, че през 2009 г Великобритания ще достигне дефицит от 8 % от БВП.
Германия е особено силно засегната от кризата. Нейната икономика е ориентирана към износ и сега според Handelsblatt се нуждае от нов бизнес модел. Широката управляваща коалиция на християндемократите и социалдемократите обаче се обявява в подкрепа на досегашната ориентирана към експорта икономика. Всъщност Германия е най-големият световен износител на стоки, но когато основни пазари за нейната продукция като САЩ или ЕС свиват потреблението си, това неминуемо се отразява на германския икономически растеж. Стимулнят план на федералното правителство включва разнообразие от отделни малки мерки. Най-популярната инициатива е бонусът от 2.500 евро, който ще получат от купувачите на нови автомобили. Освен това прагът на данъчното облагане е вдигнат и данъците за хората с по-ниски доходи са намалени. Федералното правителство отдели 400 милиарда евро за спасяването на немските банки и 20 милиарда евро за своя пакет мерки за реалната икономика. Цифрите може и да изглеждат внушителни, но Германия всъщност е критикувана, че не са достатъчни. Все пак излизането на Германия от кризата зависи до голяма степен от това кога световната търговия ще се активизира до предишните си нива.
В Испания правителството на Хосе Луис Сапатеро предприе „План Е” на стойност 8 милиарда евро. Целта е да се пребори с безработицата. Испанският строителен бранш беше много силно ударен от кризата, а икономиката на страната е много зависима от него. Като се има предвид, че глобална криза започна именно от това да не се купуват повече имоти, всички изкуствено създадени строителни балони по света започнаха да се пукат. В Испания цифрите са стряскащи: безработицата надхвърля 17.5%, и продължава да расте. Според прогнозата на Комисията би надминала 20%. Тази безработица е два пъти средното за ЕС равнище. Правителството се опитва да създаде временна заетост, но това е само временно решение. Нужна са реформи в трудовото законодателство, които обаче неминуемо са свързани с протести, а социалистическото правителство няма необходимото парламентарно мнозинство.
Както се вижда икономическата криза засяга различните страни по различен начин. Фискалните стимули на ниво ЕС са пренебрежимо малко. Теоретичният въпрос, който следва е: Трябва ли фискалните мерки да се пренесат на ниво ЕС или да си останат на национално ниво? Кое би било по-ефикасно?
От една страна наличието на обща валута, респективно обща финансова политика прави привлекателна перспективата за обща фискална политика. От друга страна Ансгар Белке твърди, че всяка фискална политика е източник на шокове тъй като никога не можем да сме сигурни предварително какви ще бъдат резултатите. Според изследването на Белке и Грос (2009) като цяло е по-добре да има независими фискални политик, защото това ще доведе диверсификация на риска (risk diversification).
Според мен националните мерки, които са в ущърб на Европейския съюз трябва да бъдат ограничавани и Комисията трябва да продължава да бди да не се появява старомодният протекционизъм в нова форма. Проблем при държавните помощи, е че ще се генерира доста голям дълг. Европейските страни пропуснаха добрите години, за да оправят публичните си разходи и така още преди кризата да е започнала те имат бюджетни дефицити. Държавите би трябвало да изпълняват ангажиментите си към пакта за стабилност и растеж и да пренастроят бюджетите си.
Като важна инициатива на европейско ниво за спасяване на банковия сектор и успокояване на гражданите може да се определи предложението на Комисията за вдигане на задължителната гаранция на депозитите на 100 000 евро. Тази мярка беше провокирана от ирландското решение влоговете на спестителите да бъдат стопроцентово гарантирани. Bank of England скоро последва ирландския пример и вдигна гаранциите, което провокира и останалите държави в ЕС да ги последват, за да не загубят конкурентоспособност. Правната база е промяната на Директива 94/19/ЕО, относно схемите за гарантиране на депозити.
Паричната политика на Европейската централна банка по време на кризата.
Според Юрген Щарк Европейската централна банка е реагирала адекватно и навременно в условията на криза. „На фона на бързо намаляващ инфлационен натиск ЕСЦ намали лихвения процент с 300 базисни пункта от есента на 2008 г.” ЕЦБ предлага безпрецедентно изгодна ликвидност на банките. Жан Клод Трише обяви, че няма да смъкне лихвите под 1 %. За сравнение в САЩ те се движат между 0 и 0.25, Във Великобритания – 0.5 %, а в Япония – 0.1 %. На 7.05 ЕЦБ обяви, че ще изкупи ценни книжа на стойност 60 милиарда евро от европейските банки.
Дори в условия на криза председателя на ЕЦБ Жан Клод Трише няма да отстъпи от най-важната задача на банката – ценовата стабилност в еврозоната. Целта на банката е инфлация по-ниска, но близка до 2%. Според Трише причината за кризата е промяната през последните десет години в банковия сектор. Банките вместо да помагат на търговията и инвестициите са се превърнали в спекуланти и хазартни играчи. Управлението на риска е престанало да бъде приоритетна цел за тях.
Срещата на лидерите от G20
Европейцита на срещата на G 20 са единодушни, че световната финансова система трябва да се реформира, като се въведат регулации за банковия сектор. Трябва да се контролират хедж фондовете и данъчните убежища по света, но по тази точка съгласие не е постигнато заради специалното отношение на Китай спрямо Хонг Конг и Макао. На Международния валутен фонд трябва да бъдат предоставени допълнителни средства. Така и става. Средствата, с които фонда може да оперира са увеличени 3 пъти от 250 на 750 милиарда долара.
Сложността на Европейската структура, разнообразието на интереси, които трябва да се балансират създава една трудно управляема ситуация. Не трябва да прибързваме с универсални решения за всички, а да изследваме конкретните проблеми за конкретните страни членки. Председателят на ЕК Жозе Мануел Барозу е прав. „Всички са заразени от тази криза и имат нужда от лечение, но не и от едно и също лекарство.”
Lehman са свързани с други банки, а те с други. Глобалният капитал не познава национални граници и заразата се разпространява в целия свят. Една банка купува обещания в Аризона, събира ги със заеми от подобен вид в Кънектикът, пакетира ги под името финансов дериват и ги продава на борсите в Токио, Лондон или Франкфурт. Тези нови и непознати финансови инструменти се оказаха трудни за овладяване. Търговията с необезпечени ипотеки превърна един високо рисков пазар в балон, който неминуемо трябваше да се спука. Балонът се спука с тътен, заглушил цялата световна икономика. Тътенът се чува не само банките. Той се пренесе и отеква в и другите отрасли в икономиката – всички стопански деятели са засегнати, ако не пряко, то поне косвено. Американската финансова криза се превърна в световна икономическа рецесия. Когато финансовият сектор е разстроен, реалният скоро ще го последва. Дните на неограничена ликвидност и неоценен риск свършиха. Банките поради липса на налични пари или поради предпазливост ограничиха кредитирането. Реалният сектор има нужда от заеми, за да поддържа производството. Гражданите имат нужда от кредити, за да потребяват. Без лесен достъп до кредит стопанската активност се забавя, икономиката се свива и това се вижда. Показателите за БВП по света показват стойности, които не сме свикнали да виждаме. Растежът е малък, или го няма, Рецесията се разпространява на много места. Японската икономика се е свила с 4% от началото на 2009 годината, Еврозоната с 2.5%, САЩ с близо 2%. Особено уязвими за кризата са силните икономики насочени към износ. Световният пазар се ослушва никой не иска да предприема рискове. в тази взривоопасна ситуация. През 2008 някои държави дори обявиха фалит (Исландия) или се обърнаха към Международния валутен фонд за спасяване на закъсалия финансов сектор (Унгария, Латвия, Мексико). Щом не компании, а цели държави дефолтират, значи наистина има проблем. Този проблем трябва да се реши и то без отлагане. Какви мерки взима най-голямата икономика в света – Европейският съюз за справяне с кризата? Това ще са опитам да представя.
Европейският съюз е много специфична политическа структура (sui generis), която не е международна организация нито федерална държава. Провеждането на икономически политики се извършва както на национално така и на наднационално ниво. В договорът от Маастрихт е записано като цел постигането на икономически и паричен съюз. Паричният съюз е факт, докато икономическият съюз остава за по-нататъшен етап на интеграцията. Еврозоната означава единна финансова политика за държавите които я съставляват. Единна фискална политика на ниво ЕС не съществува. Икономическите мерки могат да бъдат разделени в 4 категории между които съществува взаимна зависимост: Бюджетните политики на национално ниво. Бюджетната политика на общностно ниво. Финансовата политика на Европейската централна банка и финансовата политика на централните банки, извън еврозоната, с най-голямо значение от които – Bank of England.
Бюджетните стимулни планове на отделните страни-членки, действащи за себе си могат да срещнат неодобрението на Европейската комисия, чиято цел е да защитава интересите на общността. Пример за това е политиката на конкуренция, която е от изключителната компетентност на ЕС. Тук възниква един проблем. За правителството на САЩ не представлява юридически проблем бързо да спаси, като субсидира, даде преференциални заеми или получи дял от автомобилните си първенци: General Motors, Chrysler, Ford. В ЕС положението е по-различно и нещата стават по-бавно. Когато отделни държави-членки решат да предприемат мерки, с които да подкрепят засегнатите от кризата индустрии, те трябва да се съгласуват с Европейската комисия и да бъде проверено дали не нарушават конкуренцията във вътрешния пазар. Това забавя спасителните планове и създава пречки на държавите да подкрепят своите големи индустрии – „националните шампиони”. Дори в самата Комисия не съществува консенус как да се процедира. Индустриалният комисар Гюнтер Ферхойген реагира бързо в полза набавяването на национални стимулни планове, като например подпомагането на Опел. Комисар Нийли Круз, която отговаря за конкуренцията, обаче се изказва в полза на повече контрол и рестрикции от страна на Комисията. Френският президент Никола Саркози беше обвинен в протекционизъм, когато обяви, че ще отпусне заем от 6 милиарда евро на Рено и Ситроен. Тази мярка е изцяло във френски стил. Държавата играе важна роля да подпомага големите фирми, за които са настъпили неблагоприятни дни на пазара. Франция подкрепя тези концерни, защото иначе рискува фабриките да се преместят в източна Европа. Опитите за прикрит протекционизъм и за игра всеки за себе си се посрещат със силно неодобрение от страните-членки на петото разширяване. Новоприсъединилите се страни апелират за повече солидарност и избягване на икономическия национализъм. Полша и Унгария искат въвеждането на улеснени правила за влизане в Еврозоната, срещу които обаче застава люксембургския премиер Жан Клод Юнкер, както и Европейската централна банка.
След като САЩ гласуваха стимулен план в размер на 700 милиарда долара, Европейската комисия и държавните ръководители на страните от ЕС отговориха с европейски план на стойност 200 милиарда евро (1.5% от БВП на ЕС), който включва микс от екологични инициативи, данъчни намаления и заеми за предприятията. По-голямата част от плана - 170 милиарда евро идват от националните бюджети на страните членки, оставащите 30 милиарда са разпределени по равно между бюджета на общността и Европейската инвестиционна банка. Приоритетни сектори за Европейската комисия са енергийната инфраструктура и широколентовия интернет. Комисията също подкрепя проекти за енергийна ефективност и въвеждането на зелени технологии в автомобилостроенето. Именно по линията не екологичните иновации комисията е склонна да подкрепи и автомобилната промишленост. Все пак по-голямата част от средствата са национални и ще се разходват по национално усмотрение, но в рамките начертани от плана. Идеята е да се постигне координиран фискален отговор, което не означава едни и същи мерки да бъдат предприемани от различните страни.
В предишния си брой вестник Economist сравнява мерките, предприети от „големите” в ЕС: Франция, Германия и Великобритания. Дали е по-добре да се подкрепят големите компании и инфраструктурни проекти – Френският подход, да се повиши потребителското търсене – английският начин или нещо средно между двете – Германия.
Франция е социална държава, която разчита на високите данъци и регулация на пазара и своята дирижистка традиция в икономиката. Критикувана в добрите времена, сега във време на криза се оказва най-малко засегната. Трудните процедури по уволнение спират ръста на безработицата. Французите вярват, че в трудни времена публичният сектор и държавата на благоденствието ще ги спаси. Държавата инициира най-разнообразни програми като например подновяването на железопътната инфраструктура и да реставрирането на вековните катедрали като част от националния план за борба с кризата. Съдейки по данните на Международния валутен фонд, очакванията им за по-лека криза засега се оправдават.
5.2 милиона французи или 21% от работната сила, са заети в публичния сектор, който се възприема за по-сигурен и по-малко уязвим от кризата. Продължителността на живота във Франция е по-голяма от тази във Великабритания и САЩ, а здравната система, която покрива всички, е по-ефикасно организирана от американската. Разходите за пациент с два пъти по-ниски от тези в Америка. Барак Обама се ангажира да реформира скъпата здравна система в САЩ. Регулацията е друга причина за относително преимущество. Във Франция има правила за почти всичко: колко таксита може да се движат в Париж (15 300), колко аптеки може да има един фармацевт (1), кога могат да се правят разпродажби. Във финансовия сектор регулацията спасява Франция от масовото затъване. Банките нямат право да вкарват заемателите в дълг, който те не са в състояние да обслужват, а и френските заематели са са по предпазливи. Според European Mortgage Federation френската ипотечна задлъжнялост представлява 35% от БВП, В Германия – 48%, За сравнение държавите с ипотечни балони са Великарбитания (85%), Ирландия (75%) и Испания (62%). В обръщение към нацията след срещата на Г-20 Саркози призовава за глобално регулиране на финансовата система. Цената, която френското общество трябва да плати за относителната си икономическа сигурност е по-нисък растеж и по-висока безработица. Стабилна икономика по време на рецесия обаче означава по-малко динамична икономика по време на подем. Въпреки че в момента френската безработица 8.6% е почти равна на американската 8.5, тя рядко слиза под 8%.
Великобритания залага на стимулирането на потреблението. Тя предвижда 20 милиарда лири за своите спасителни мерки, които включват намаление на ДДС, подпомагане на домакинствата с ипотеките, както и на малкия бизнес. Ставката по ДДС е намалена от 17.5% на 15% за 2009 г. Това е минималната допустима граница за ЕС. Парите за провеждане на тези политики ще дойдат от увеличение на данъците за по-богатите. Тези които изкарват повече от £150,000 на година ще трябва да се примирят с увеличението на ставката от 40 % на 45 %. Освен това осигурителната тежест за всички ще се увеличи. Тези мерки няма да спасят страната от натрупването на дълг, защото увеличението влиза в сила от 2011г. Британският финансов министър (chancellor of the Exchequer) Алистър Дарлинг прогнозира, че през 2009 г Великобритания ще достигне дефицит от 8 % от БВП.
Германия е особено силно засегната от кризата. Нейната икономика е ориентирана към износ и сега според Handelsblatt се нуждае от нов бизнес модел. Широката управляваща коалиция на християндемократите и социалдемократите обаче се обявява в подкрепа на досегашната ориентирана към експорта икономика. Всъщност Германия е най-големият световен износител на стоки, но когато основни пазари за нейната продукция като САЩ или ЕС свиват потреблението си, това неминуемо се отразява на германския икономически растеж. Стимулнят план на федералното правителство включва разнообразие от отделни малки мерки. Най-популярната инициатива е бонусът от 2.500 евро, който ще получат от купувачите на нови автомобили. Освен това прагът на данъчното облагане е вдигнат и данъците за хората с по-ниски доходи са намалени. Федералното правителство отдели 400 милиарда евро за спасяването на немските банки и 20 милиарда евро за своя пакет мерки за реалната икономика. Цифрите може и да изглеждат внушителни, но Германия всъщност е критикувана, че не са достатъчни. Все пак излизането на Германия от кризата зависи до голяма степен от това кога световната търговия ще се активизира до предишните си нива.
В Испания правителството на Хосе Луис Сапатеро предприе „План Е” на стойност 8 милиарда евро. Целта е да се пребори с безработицата. Испанският строителен бранш беше много силно ударен от кризата, а икономиката на страната е много зависима от него. Като се има предвид, че глобална криза започна именно от това да не се купуват повече имоти, всички изкуствено създадени строителни балони по света започнаха да се пукат. В Испания цифрите са стряскащи: безработицата надхвърля 17.5%, и продължава да расте. Според прогнозата на Комисията би надминала 20%. Тази безработица е два пъти средното за ЕС равнище. Правителството се опитва да създаде временна заетост, но това е само временно решение. Нужна са реформи в трудовото законодателство, които обаче неминуемо са свързани с протести, а социалистическото правителство няма необходимото парламентарно мнозинство.
Както се вижда икономическата криза засяга различните страни по различен начин. Фискалните стимули на ниво ЕС са пренебрежимо малко. Теоретичният въпрос, който следва е: Трябва ли фискалните мерки да се пренесат на ниво ЕС или да си останат на национално ниво? Кое би било по-ефикасно?
От една страна наличието на обща валута, респективно обща финансова политика прави привлекателна перспективата за обща фискална политика. От друга страна Ансгар Белке твърди, че всяка фискална политика е източник на шокове тъй като никога не можем да сме сигурни предварително какви ще бъдат резултатите. Според изследването на Белке и Грос (2009) като цяло е по-добре да има независими фискални политик, защото това ще доведе диверсификация на риска (risk diversification).
Според мен националните мерки, които са в ущърб на Европейския съюз трябва да бъдат ограничавани и Комисията трябва да продължава да бди да не се появява старомодният протекционизъм в нова форма. Проблем при държавните помощи, е че ще се генерира доста голям дълг. Европейските страни пропуснаха добрите години, за да оправят публичните си разходи и така още преди кризата да е започнала те имат бюджетни дефицити. Държавите би трябвало да изпълняват ангажиментите си към пакта за стабилност и растеж и да пренастроят бюджетите си.
Като важна инициатива на европейско ниво за спасяване на банковия сектор и успокояване на гражданите може да се определи предложението на Комисията за вдигане на задължителната гаранция на депозитите на 100 000 евро. Тази мярка беше провокирана от ирландското решение влоговете на спестителите да бъдат стопроцентово гарантирани. Bank of England скоро последва ирландския пример и вдигна гаранциите, което провокира и останалите държави в ЕС да ги последват, за да не загубят конкурентоспособност. Правната база е промяната на Директива 94/19/ЕО, относно схемите за гарантиране на депозити.
Паричната политика на Европейската централна банка по време на кризата.
Според Юрген Щарк Европейската централна банка е реагирала адекватно и навременно в условията на криза. „На фона на бързо намаляващ инфлационен натиск ЕСЦ намали лихвения процент с 300 базисни пункта от есента на 2008 г.” ЕЦБ предлага безпрецедентно изгодна ликвидност на банките. Жан Клод Трише обяви, че няма да смъкне лихвите под 1 %. За сравнение в САЩ те се движат между 0 и 0.25, Във Великобритания – 0.5 %, а в Япония – 0.1 %. На 7.05 ЕЦБ обяви, че ще изкупи ценни книжа на стойност 60 милиарда евро от европейските банки.
Дори в условия на криза председателя на ЕЦБ Жан Клод Трише няма да отстъпи от най-важната задача на банката – ценовата стабилност в еврозоната. Целта на банката е инфлация по-ниска, но близка до 2%. Според Трише причината за кризата е промяната през последните десет години в банковия сектор. Банките вместо да помагат на търговията и инвестициите са се превърнали в спекуланти и хазартни играчи. Управлението на риска е престанало да бъде приоритетна цел за тях.
Срещата на лидерите от G20
Европейцита на срещата на G 20 са единодушни, че световната финансова система трябва да се реформира, като се въведат регулации за банковия сектор. Трябва да се контролират хедж фондовете и данъчните убежища по света, но по тази точка съгласие не е постигнато заради специалното отношение на Китай спрямо Хонг Конг и Макао. На Международния валутен фонд трябва да бъдат предоставени допълнителни средства. Така и става. Средствата, с които фонда може да оперира са увеличени 3 пъти от 250 на 750 милиарда долара.
Сложността на Европейската структура, разнообразието на интереси, които трябва да се балансират създава една трудно управляема ситуация. Не трябва да прибързваме с универсални решения за всички, а да изследваме конкретните проблеми за конкретните страни членки. Председателят на ЕК Жозе Мануел Барозу е прав. „Всички са заразени от тази криза и имат нужда от лечение, но не и от едно и също лекарство.”
Sunday, February 15, 2009
Субсидиарност
Същност и произход
В основата на термина стои латинската дума subsidiarius – помощен, допълнителен. Най-краткото описание на принципа на субсидиарност гласи: „Решенията да се вземат на възможно най-ниското ниво.” По-високите нива на власт трябва да извършват само помощни, допълнителни действия единствено, когато е наложително.
Според определението Жан Пол Жаке „властовите правомощия следва да бъдат осъществявани възможно най-близо до гражданите. И единствено в случаите, когато един въпрос не може да се третира задоволително на това ниво, той може да бъде отнесен на по-горното.”
Този принцип е фундаментален за функционирането на Европейския съюз.
Произходът на принципа е свързан с католическата църква. През 1891 г. папа Лъв XIII издава Rerum Novarum. Една от темите, засегнати от него е отношението между семейството и държавата. „Държавата не трябва да поглъща индивида или семейството. Необходимо е да им бъде осигурено свобода на действието, в границите на общото благо и интереса на другите.” Папата намира намесата на държавата в семейните дела за осъдетилна, освен в случаите на помощ за нуждаещите се семейства. Според католическата църква нищо не трябва да се прави от по-голяма и сложна организация, ако може да бъде извършено от по-малка. Принципът защитава идеята за децентрализация пред централизация.
Субсидиарността в текста на договорите
В контекста на европейската интеграция принципът на субсидиарност се свързва със законодателния баланс между държавите-членки и институциите на общността.
За първи път принципът е въведен, с Единния европейски акт от 1987г. Но приложението му е сведено единствено до екологични въпроси. През 1992г. Договорът от Маастрихт разширява обхвата му във всички области с изключение на тези, в които ЕС разполага с изключителна компетентност. В член 5 от текста на Договора за Европейската общност е записано:
В областите, които не са от нейната изключителна компетентност, Общността предприема действия в съответствие с принципа на субсидиарността само ако и доколкото целите на предлаганото действие не могат да бъдат достатъчно добре постигнати от държавите-членки и поради тази причина могат да бъдат по-успешно осъществени от Общността поради обхвата или последиците на предлаганото действие.
Действията на Общността не могат да надхвърлят необходимото за постигане на целите на настоящия договор.
През 1997г. с ревизията от Амстердам към Договора за Европейския съюз е добавен протокол относно прилагането на принципите на субсидиарност и пропорционалност . Според него Комисията е задължена да обосновава своите законодателни предложения в съответствие с принципите на субсидиарност и пропорционалност.
Двата аспекта на принципа на субсидиарността трябва да бъдат спазени, за да бъде счетено за обосновавано дадено действие на Общността: целите на предложеното действие да не могат да бъдат постигнати в достатъчна степен от действие на държавите членки в рамките на тяхната конституционна система и следователно могат да бъдат постигнати в по-голяма степен чрез действие от страна на Общността.
За да се прецени дали условието е изпълнено, трябва да се спазват следните насоки:
Има ли въпросът транснационални аспекти, които не могат да бъдат уредени по задоволителен начин на национално ниво
Дали едно национално действие или непредприемане на действия от страна на Общността ще бъде в противоречие с изискванията на Договора поради нарушаване равните условия на конкуренция, поради създаване на пречки пред търговския обмен, които следва да бъдат отстранени и също така би ли засегнало сериозно такова действие интересите на държавите-членки?
Има ли евентуалното общностно действие явни преимущества поради своите измерения или своя ефект спрямо действие на държавите-членки (Жаке 2007:130)
Значение на принципа
Субсидиаността е известна като принципа спасил Маастрихтския договор 1992 г. Вследствие на целта на Единния европейски акт от 1987 г. за завършване на единния пазар в рамките на Европейската икономическа общност до 1992 г., много решения в областта на интегрирането на пазара започват да се вземат на Общностно ниво. Като се има предвид общият характер на целите, особено относно въвеждането на вътрешния пазар, полето на общностните компетенции може да бъде изключително широко. Така например в началния период Договорът не възлагаше на Общността правомощия относно културата. Същевременно доколкото произведенията на културата са предмет на търговски отношения, те могат да влизат в полето на вътрешния пазар и по този начин някои аспекти на културния сектор, например аудиовизията, попадат под уредбата на Общностното право. (Жаке 2007 : 127) По време на дебатите за Маастрихтския договор държавите членки се опасяват да не би да загубят прекалено много от суверенитета си, като разширяват областите на компетентност на ЕО.
Решението е въвеждането на принципа на субсиадиарността в текста на Договора. Принципът спасява договора, защото е охотно приет от двете съпреничащи си философии на интеграцията: федералистите и антифедералистите. Двете страни представят коренно различно тълкуване на един и същи феномен. За федералистите въвеждането на субсидиарността означава въвеждане на един принцип на федералните държави. Принцип, който да регулира отношенията между централната и местната власт. Антифедералистите виждат в субсидиарността опит за ограничаване на централизацията, олицетворена от Общността за сметка на отделните национадлни държави.
Принципът на субсидиарност в Лисабонския договор (Договора за реформа)
В Договора за реформа принципът на субсидиарност е подсилен. Нововъведенията са включени в променения Протокол относно прилагането на принципите на субсидиарност и пропорционалност.
Комисията изпраща своите проекти на законодателни актове, както и изменените си проекти, на националните парламенти едновременно с изпращането им на законодателния орган на Съюза. В рамките на 8 седмици всеки национален парламент може да изпрати на председателите на Европейския парламент, на Съвета и на Комисията мотивирано становище, в което излага причините, поради които счита, че въпросният проект не е съобразен с принципа на субсидиарност. Всеки национален парламент разполага с два гласа, разпределени в зависимост от националната парламентарна система. В случай на двукамарна национална парламентарна система всяка от камарите разполага с един глас. Когато мотивираните становища относно незачитането на принципа на субсидиарност в проект за законодателен акт представляват най-малко една трета от общия брой на дадените на националните
парламенти гласове проектът трябва да бъде преразгледан. Този праг е една четвърт при проекти на законодателни актове, относно пространството на свобода, сигурност и правосъдие. Това е своеобразно вдигане на жълт картон. Предложението се връща при Комисията, която може да реши да продължи да поддържа, да измени или да оттегли
предложението. В случай че реши да продължи да го поддържа, Комисията ще трябва да обоснове в мотивирано становище защо смята, че предложението е съобразено с принципа на субсидиарност. Проектът на законодателен акт започва да се разглежда на общностно ниво от Съвета и Парламента. Ако, в резултат на мнозинство от 55 % от членовете на Съвета или на мнозинство от действителните гласове в Европейския парламент, законодателят (Европейският парламент и Съветът) е на мнение, че предложението не е съвместимо с принципа на субсидиарност, разглеждането на законодателното предложение се прекратява.
В основата на термина стои латинската дума subsidiarius – помощен, допълнителен. Най-краткото описание на принципа на субсидиарност гласи: „Решенията да се вземат на възможно най-ниското ниво.” По-високите нива на власт трябва да извършват само помощни, допълнителни действия единствено, когато е наложително.
Според определението Жан Пол Жаке „властовите правомощия следва да бъдат осъществявани възможно най-близо до гражданите. И единствено в случаите, когато един въпрос не може да се третира задоволително на това ниво, той може да бъде отнесен на по-горното.”
Този принцип е фундаментален за функционирането на Европейския съюз.
Произходът на принципа е свързан с католическата църква. През 1891 г. папа Лъв XIII издава Rerum Novarum. Една от темите, засегнати от него е отношението между семейството и държавата. „Държавата не трябва да поглъща индивида или семейството. Необходимо е да им бъде осигурено свобода на действието, в границите на общото благо и интереса на другите.” Папата намира намесата на държавата в семейните дела за осъдетилна, освен в случаите на помощ за нуждаещите се семейства. Според католическата църква нищо не трябва да се прави от по-голяма и сложна организация, ако може да бъде извършено от по-малка. Принципът защитава идеята за децентрализация пред централизация.
Субсидиарността в текста на договорите
В контекста на европейската интеграция принципът на субсидиарност се свързва със законодателния баланс между държавите-членки и институциите на общността.
За първи път принципът е въведен, с Единния европейски акт от 1987г. Но приложението му е сведено единствено до екологични въпроси. През 1992г. Договорът от Маастрихт разширява обхвата му във всички области с изключение на тези, в които ЕС разполага с изключителна компетентност. В член 5 от текста на Договора за Европейската общност е записано:
В областите, които не са от нейната изключителна компетентност, Общността предприема действия в съответствие с принципа на субсидиарността само ако и доколкото целите на предлаганото действие не могат да бъдат достатъчно добре постигнати от държавите-членки и поради тази причина могат да бъдат по-успешно осъществени от Общността поради обхвата или последиците на предлаганото действие.
Действията на Общността не могат да надхвърлят необходимото за постигане на целите на настоящия договор.
През 1997г. с ревизията от Амстердам към Договора за Европейския съюз е добавен протокол относно прилагането на принципите на субсидиарност и пропорционалност . Според него Комисията е задължена да обосновава своите законодателни предложения в съответствие с принципите на субсидиарност и пропорционалност.
Двата аспекта на принципа на субсидиарността трябва да бъдат спазени, за да бъде счетено за обосновавано дадено действие на Общността: целите на предложеното действие да не могат да бъдат постигнати в достатъчна степен от действие на държавите членки в рамките на тяхната конституционна система и следователно могат да бъдат постигнати в по-голяма степен чрез действие от страна на Общността.
За да се прецени дали условието е изпълнено, трябва да се спазват следните насоки:
Има ли въпросът транснационални аспекти, които не могат да бъдат уредени по задоволителен начин на национално ниво
Дали едно национално действие или непредприемане на действия от страна на Общността ще бъде в противоречие с изискванията на Договора поради нарушаване равните условия на конкуренция, поради създаване на пречки пред търговския обмен, които следва да бъдат отстранени и също така би ли засегнало сериозно такова действие интересите на държавите-членки?
Има ли евентуалното общностно действие явни преимущества поради своите измерения или своя ефект спрямо действие на държавите-членки (Жаке 2007:130)
Значение на принципа
Субсидиаността е известна като принципа спасил Маастрихтския договор 1992 г. Вследствие на целта на Единния европейски акт от 1987 г. за завършване на единния пазар в рамките на Европейската икономическа общност до 1992 г., много решения в областта на интегрирането на пазара започват да се вземат на Общностно ниво. Като се има предвид общият характер на целите, особено относно въвеждането на вътрешния пазар, полето на общностните компетенции може да бъде изключително широко. Така например в началния период Договорът не възлагаше на Общността правомощия относно културата. Същевременно доколкото произведенията на културата са предмет на търговски отношения, те могат да влизат в полето на вътрешния пазар и по този начин някои аспекти на културния сектор, например аудиовизията, попадат под уредбата на Общностното право. (Жаке 2007 : 127) По време на дебатите за Маастрихтския договор държавите членки се опасяват да не би да загубят прекалено много от суверенитета си, като разширяват областите на компетентност на ЕО.
Решението е въвеждането на принципа на субсиадиарността в текста на Договора. Принципът спасява договора, защото е охотно приет от двете съпреничащи си философии на интеграцията: федералистите и антифедералистите. Двете страни представят коренно различно тълкуване на един и същи феномен. За федералистите въвеждането на субсидиарността означава въвеждане на един принцип на федералните държави. Принцип, който да регулира отношенията между централната и местната власт. Антифедералистите виждат в субсидиарността опит за ограничаване на централизацията, олицетворена от Общността за сметка на отделните национадлни държави.
Принципът на субсидиарност в Лисабонския договор (Договора за реформа)
В Договора за реформа принципът на субсидиарност е подсилен. Нововъведенията са включени в променения Протокол относно прилагането на принципите на субсидиарност и пропорционалност.
Комисията изпраща своите проекти на законодателни актове, както и изменените си проекти, на националните парламенти едновременно с изпращането им на законодателния орган на Съюза. В рамките на 8 седмици всеки национален парламент може да изпрати на председателите на Европейския парламент, на Съвета и на Комисията мотивирано становище, в което излага причините, поради които счита, че въпросният проект не е съобразен с принципа на субсидиарност. Всеки национален парламент разполага с два гласа, разпределени в зависимост от националната парламентарна система. В случай на двукамарна национална парламентарна система всяка от камарите разполага с един глас. Когато мотивираните становища относно незачитането на принципа на субсидиарност в проект за законодателен акт представляват най-малко една трета от общия брой на дадените на националните
парламенти гласове проектът трябва да бъде преразгледан. Този праг е една четвърт при проекти на законодателни актове, относно пространството на свобода, сигурност и правосъдие. Това е своеобразно вдигане на жълт картон. Предложението се връща при Комисията, която може да реши да продължи да поддържа, да измени или да оттегли
предложението. В случай че реши да продължи да го поддържа, Комисията ще трябва да обоснове в мотивирано становище защо смята, че предложението е съобразено с принципа на субсидиарност. Проектът на законодателен акт започва да се разглежда на общностно ниво от Съвета и Парламента. Ако, в резултат на мнозинство от 55 % от членовете на Съвета или на мнозинство от действителните гласове в Европейския парламент, законодателят (Европейският парламент и Съветът) е на мнение, че предложението не е съвместимо с принципа на субсидиарност, разглеждането на законодателното предложение се прекратява.
Subscribe to:
Posts (Atom)
About Me
- straborn
- My name is Dobrin Stanev. Welcome to my blog dedicated to International Political Theory. My sphere of interests also includes European integration, because I graduated with a degree in European studies from the Sofia University