Жан Моне – невидимият в сенките

“Световният мир не може да бъде запазен без творчески усилия, съответстващи на опасностите, които го заплашват.”

Така започва декларацията от 9.05.1950г. на френския външен министър Робер Шуман. Тази декларация е революционно нов етап от развитието на европейската история и слага началото на същинската европейска интеграция.
Авторът на декларацията Шуман не е френският министър, чието име тя носи. Авторът е една енигматична личност, който не обича светлината на прожекторите. Той действа тихо и задкулисно, за да сложи началото на грандиозния проект на европейското обединение. Името му е Жан Моне. Приносът на Жан Моне за европейското обединение е несъизмерим със славата на този дребничък човек, който е почти неизвестен на по-широката общественост. Неговият успех се дължи именно на тази липса на публичност. Той действа в тесните кръгове на висшите политици, без сам той някога да е заемал изборен политически пост. Неговите предложения нямат принадлежност към политическите идеологии, а са прагматични технически решения на конкретни належащи проблеми. Моне не е само прагматик. Той е и визионер за бъдещето на Европа, за нейното обединение. Майсторството на Моне се крие в това, че той успява да съвмести идея и практика. Успява да сведе европейската интеграция до конкретни малки проблеми за решаване, при които е много по лесно да се стигне до съгласие.
Моне е човек здраво стъпил на земята още от своето израстване в семейната среда. Майка му го учи винаги да се опира на действителността.
Жан Омер Мари Габриел Моне се ражда на 9.09.1888г. в град Коняк. Неговият баща е производител и търговец на едноименната напитка и младият Моне бързо е приобщен към семейния бизнес. На 16 години той заминава за Лондон, за да представлява фирмата, без още да е завършил своето образование в лицея. На тръгване баща му го съветва: „Не носи книги. Никой не може да мисли вместо тебе. Гледай през прозореца, говори с хората”. Посредством международната търговия Моне се запознава с тънкостта на международните отношения и умението да преговаря. Той се учи от опита на живота и личните наблюдения от търговските си пътувания до най- различни краища на света: от прериите на западна Канада, през Скандинавия и Русия, до устието на Нил.
Годините, прекарани в в Америка наистина оказват голямо влияние, а връзките които прави там ще изиграят важна роля впоследствие. “Това, което открих в Америка беше нещо повече и се наричаше другояче: това беше експанзията. За първи път срещнах народ, чието занимание не беше да ръководи това, което съществуваше, а неуморно да го развива. Те не мислеха за пределите, не знаеха къде е границата.” Едно от неговите търговски пътувания, в което разменя коняк срещу кожи го отвежда в канадския град Калгари. Там той пита един ковач какви са транспортните средства. Без да прекъсва работата си ковачът му казва, че няма такива, но би могъл да използва неговия кон. „Когато си свършите работата просто го завържете пак тук.” За тази случка Моне казва, че “Навсякъде отново и отново се сблъсквах с това впечатление, че там, където пространството не е ограничено, и доверието не познава граници.” Там за първи път му идва идеята за международното обединяване на ресурси.
Моне за първи път прилага своя метод за обединяване на ресурсите на различни страни през Първата световна война Тогава започва да се оформя почеркът и на бъдещите му инициативи.
Когато избухва Първата световна война Моне е на 26 години. Той не взема участие в бойните действия, тъй като е освободен от военна служба по здравословни причини. Той обаче дава своя принос по друг начин. Моне забелязва, че доставките по море на съюзниците не са организирани адекватно и предлага директно на френския премиер Рене Вивиани своя план. Моне предлага доставките на съюзниците да бъдат администрирани от един общ орган, а не всяка страна отделно за себе си. За тази цел в Лондон е създадена Международна комисия по доставките. Моне е назначен за френски представител в този общ координационен орган. Отначало започва с координиране на зърнените даставки докато през 1917г. програмата не обхваща всички морски конвои.
След войната края на войната Моне продължава международната си дейност. През 1920. той е назначен на поста заместник-генерален секретар на Обществото на народите и се установява в Женева. Участва в няколко важни акции, сред които: подялбата на областта Горна Силезия между Германия и Полша, както и стабилизирането на австрийската икономика, където демонстрира способностите си на неуморен преговарящ. Отначало харесва идеалите на новата организация, но впоследствие остава разочарован от фактическото й безсилие. Разочарованието му всъщност се дължи на един основополагащ фактор, валиден не само за ОН, но и за всички международни организации: Вземането на решенията с единодушие от страните-членки. Според този принцип. всяка една 58-те страни-членки, с правото си на вето може да блокира решения, касаещи всички останали. По този начин организацията е лишена от ефективност.
През 1923г. напуска ОН и се завръща към семейния бизнес, който по това време изпитва затруднения.. След като стабилизира фирмата, Моне я поверява на свои братовчеди и заминава за Америка, където работи за инвестиционната компания Blair & Co. В Америка той се запознава с Джон Фостър Дълес и Джордж Бол. (*Бъдещият държавен секретар на САЩ 1953 - 1959 г.; ** Американски политик, който по времето на Кенеди ръководи специална работна група за изготвяне на търговската и митническа политика; посланик на САЩ в ООН - Б. пр.) „В Америка нищо важно не може да бъде направено без адвокат.”
Неговата дейност включва международни мисии. През 1927г. и 1928г. успява да стабилизира полската злота и румънската лея. Моне натрупва голямо състояние по време на престоя си в Америка, но го губи с настъпването на Голямата депресия през октомври 1929г. През 1933г. се заема с програма за модернизацията на Китай. Става съветник на китайския лидер генералисимус Чан Кай Шек в изграждането на железопътната система на страната и предлага да се създаде една нова изцяло китайска банка.
В стила на Моне е да намира невероятни решения на трудностите, като неизтощимо да преследва целите си. През 1929г. Моне се влюбва в италианската художничка Силвия ди Бондини. По това време тя е омъжена и е невъзможно да получи развод. На Моне му отнема 5 години, за да намери решение. През 1934г., докато пътува по транссибирската линия на връщане от мисията си в Китай, той слиза в Москва, където го очаква Силвия. Използвайки своите връзки, Моне успява да й издейства съвестко гражданство, което е последвано от разтрогване на предишния й брак. Те се женят в Москва, след което заминават в Париж и Ню Йорк, и накрая отново в Шанхай, където Моне трябва да продължи работата си по китайската железница. Моне не е човек, който се застоява на едно място. (Stanislaw, Yergin 1998:30)
Възходът на нацизма през 30те кара Моне да преосмисли стратегията на съюзниците. Според него Франция и Англия трябва да осъществят преимущество във въздушното пространство. Нужни са повече самолети, а те ще дойдат от САЩ Френският премиер Едуар Деладие го изпраща на тайна мисия във Вашингтон за поръчката на 600 самолета. Мисията е наистина деликатна тъй като САЩ все още водят политика на изолационизъм, която поне официално им забранява търговията с оръжие. Успява да убеди Франклин Делано Рузвелт да превърне Америка в „арсенал на демокрацията”.
С избухването на войната съюзниците се обръщат към координационните способности на Моне. Той е избран за ръководител на Френско-английския икономически координационен комитет, който да отговаря за доставките през Атланкика. Бързото напредване на немските военни части не може да бъде спряно британските войски са евакуирани през Дюнкерк. В момента, в който загубата на Франция изглежда неизбежна Моне съвместно с Чърчил съставя план за Френско-Английски съюз и го представя на френския военен министър генерал Де Гол. В текста на декларацията от 16.06.1940 г. е записано: „Двете правителства заявяват, че Франция и Великобритания вече не са две нации, а един Френско-Британски съюз. […] Всеки френски гражданин ще се ползва непосредствено с британска националност. Всеки английски поданик ще стане френски гражданин. […] Двата парламента ще бъдат формално асоциирани.” Генералът телефонира на френския премиер Рейно, който подкрепя плана. няколко дни по-късно Рейно губи мнозинството и е заменен от маршал Петен. Старият военен герой на Първата световна война е категорично против създаването на такъв съюз, като го нарича обвързване с труп.
Моне си сътрудничи с Де Гол и се включва в създадения през лятото на 1943г. Комитет за национално освобождение, бъдещото временно правителство на Френската република. По време на работата му в комитета той декларира в меморандум от 5.08.1943: „В Европа няма да има мир, ако страните са възстановени на базата на националния суверенитет и съпътстващата го политика на високомерие и икономически протекционизъм (...) Eвропейските държави са твърде малки, за да дадат на народите си просперитета на модерните условия. Ще бъдат нужни по-големи пазари. (...) Просперитетът и социалния прогрес ще бъдат непостижими, докато европейските нации не формират една федерация на „ Европейското единство” която ще създаде единна икономическа единица.
Две години преди войната да е завършила Моне се заема да проектира мирното възстановяване на Франция. От есента на 1943 г. Жан Моне е натоварен от новата легитимна власт на страната да осигури закупуването и доставката на стоки, от които страна ще има нужда от първия ден на своето освобождение. Той остава във Вашингтон до лятото на 1945 г. в ролята на ръководител на френския Съвет по снабдяването. Недостигът обхваща всичко: суровини, оборудване, хранителни продукти. Материалните ресурси, получени в рамките на облекченията, предоставени на европейците по сделката “заем-наем” със САЩ, позволяват на французите да избегнат абсолютната нищета. Състоянието на икономиката на страната при възстановяването на мира е изключително нестабилно. Брутният вътрешен продукт е свит от войната с близо 50 %, докато този на Великобритания е повишен с около 15 %, а този на Съединените щати – с 70 %. Разрушенията в производствената система и инфраструктурата се прибавят към историческото изоставане на Франция в индустриализацията и дълбокия упадък, в който тя е изпаднала между двете войни.
Моне критикува обсесията на Де Гол за френско величие: “Вие говорите за величие, но французите сега са слаби. Няма да има величие, докато французите не придобият статуса, който съответства на величието. За това е необходимо да се модернизират. Трябва материално да преобразим страната.” Де Гол отвръща: „Прав сте. Искате ли да опитате?”
Опитът се казва комисия по планирането, а Моне е неин ръководител. Той формулира дилемата съвсем просто: „Модернизация или упадък” застава начело на френската комисия по планирането, която си поставя 4-годишен план икономическо възстановяване и модернизацията. Тази комисия работи много тясно с представители на политически, икономически и синдикални интереси и координира техните усилия, създавайки социален диалог. Философията на френското планиране е в съзвучие с икономическата доктрина в страната, която определя голяма роля на държавата в икономиката, съчетавайки свободния пазар със социалистически практики. Непосредствените задачи пред Франция са набавянето на продоволствени продукти и попълване на резервите от чужда валута, които са се стопили изцяло през военните години и които са нужни за вноса. Следват инвестиции в индустриалните сектори с цел задминаване на показетелите от 1929 с 25% до края на 1950г.
1950г. е знакова за Моне. Тогава той създава най-значимия си план, който цели да помири Германия и Франция, както и да постави на основите на европейското обединение. За да разберем стойността на предложението на Моне, трябва първо да обърнем внимание на историческия контекст, довел до създаването му.
Следвоенното възстановяване на Европа на фона на глобалното противопоставяне между изтока и запада повдига въпроса за бъдещето на Германия. Съединените щати искат една силна и укрепнала Германия, която да бъде ценен съюзник в борбата за надмощие в биполярния свят. В началото на 1948г. САЩ и Великобритания сливат окупационните си зони в „Бизония”. Франция също се присъединява, но при условие, е се създаде Международно управление на Рур, което да позволи на французите да контролират голяма част от ресурсите на областта за нуждите на своята икономика. Освен това на немската област Саар е даден статут на френски протекторат, който впоследствие е върнат на Германия през 1957г. след рефередум. В духа на дългогодишното противопоставяне между Германия и Франция се следва политиката, че силата на едната страна задължително е за сметка на слабостта на другата. Политиката е игра с нулев резултат. Бързото възстановяване на германската икономика, поверена на Лудвиг Ерхард се посреща с притеснение на запад от Рейн. Към това може да се прибави и политическото възраждане на Германия. На 8.05.1949г. е приет основния закон на страната, който формално слага началото Федерална република Германия. За Бундесканцлер е избран бившият кмет на Кьолн доктор Конрад Аденауер.
Френското предложение за международно управление на Рур не намира привърженици. Освен Германия, която е непосредствено потърпевша, срещу него се изказват и правителствата на САЩ и Великобритания. Това управление много ясно напомня на инициативата на френския премиер Реймон Поанкаре за военно окупиране на Рурската област през 1923 – 1924г., което да принуди победената Германия да изплати репарациите и което причинява хиперинфлация в Германия и не носи нищо на Франция.
През пролетта на 1950г. американския държавен секретар Дийн Ачесън и британският външен министър Ърнест Бевин отправят ултиматум на Франция, с който я приканват незабавно да вземе мерки. За Америка не може да има силна Европа без силна Германия. Една силна Германия би предизвикала недоверие във Франция.
Задачата пред Франция не е лесна. Как да се интегрира Германия в западния блок, без това да застраши сигурността на Френската република? Как да се съвместят интересите на двете държави. Повече от ясно е, че въпросът не търпи отлагане.
Човекът, който разсича гордиевия възел, е Жан Моне. Той съчетава решаването на конкретните проблеми със своята идея за наднационалност, за да се роди планът „Шуман”. Моне е прагматик. Той има способността да дава конкретни решения за конкретни проблеми. Голямата идея е да се прекрати вековната вражда между двете нации, ще бъде осъществена на малки стъпки, под формата на конкретни технически решения на конкретни икономически задачи. С тази цел ще се създаде наднационална институция, неподвластна на нито една от двете държави, която да обединява производството на два ключови отрасъла за икономиката и военното дело, именно: въгледобива и производството на стомана. За този план бъдещият министър-председател на Великобритания Харълд Макмилън ще каже: „Това е една революционна, почти мистична концепция”. Моне пише 9 редакции на своя план, бродейки из швейцарските Алпи, преди да го представи на френския външен министър Робер Шуман. Самият Шуман има забележителна биография. Той е роден в Люксембург през 1886г., но живее в Елзас и Лотарингия, които по това време са немска територия. Следва право в Берлин, Бон и Мюнхен. По време на Първата световна война е мобилизиран в германската армия, но не участва в директни бойни действия. След края на войната, когато Германия губи двете области, Шуман става френски гражданин. Той е идеалният избор за френско-германското помирение. Моне му връчва своя план, когато министъра чака своя влак за Мец на Gare de l’Est, където ще прекара уикенда. Шуман казва: “Прочетох бележката. Това е интересно. Ще ми свърши работа.”
На 9.05.1950г. в сградата на Външното министерство на улица „Ке д’Орсе” Робер Шуман прочита декларацията, написана от Жан Моне, но останала известна като декларацията „Шуман”. В нея се казва:

Европа няма да се изгради отведнъж като цялостна конструкция: тя ще се създаде чрез конкретни реализации и на първо място чрез фактическа солидарност. Обединението на европейските нации изисква премахване на вековната вражда между Франция и Гермния.(...)
Френското правителство предлага де се постави целият френско-германски добив на въглища и стомана под управлението на общ върховен орган в организация, отворена за участие и към други европейски страни.
Общото ползване на въглищата и стоманата непосредствено ще осигури изграждането на общи основи за икономическо развитие, първи етап от европейската федерация, и ще промени съдбата на тези области, произвеждали в продължение на векове оръжия, чиито жертви най-често са бири самите те.
Производствената солидарност, която ще бъде скрепена по този начин, ще покаже, че всякаква война между Франция и германия не само немислима, но и материално невъзможна.

Предложението на Моне отговаря на френските интереси. Фрация ще има лесен достъп до германските ресурси, без да й бъде наложен дискриминационен режим или военна окупация, както след Първата световна война. Освен това фрнеските служители ще следят облизо германското развитие. От друга страна, западногерманският канцлер Аденауер приема въодушевено предложението като вижда в него шанс за възвръщане на международния престиж на ФРГ, както и относителен контрол над индустрията. Канцлерът казва: „Г-н Моне, аз считам осъществяването на френското предложение за най-важната задача, която ме очаква. Ако успея да я доведа до успешен край, ще смятам, че не съм живял напразно.” Великобритания е категорично против. Министър-председателят Клемънт Атли заявява, че е недопустимо „най-важните икономически сили на тази страна да бъдат предадени на орган, който е напълно недемократичен и неотговорен пред никого.” Особено плашеща за Британия е перспективата за отдаване на суверенитет, която лежи в основата на плана.
Опасенията за отдаване на суверенитет са оправдани. Моне прави окрита политическа заявка за създаването на федерация между европейските дръжави като една бъдеща крайна цел. Непосредствените мерки са с конкретен икономически обхват и ограничено поле на действие – въглищата и стоманата. Моне обаче се надява, че впоследствие интеграцията ще продължи и в други икономически сектори. Икономическата логика подсказва, че интеграцията в един сектор, ще окаже натиск за интеграция в друг сектор, който е свързан с първия, като по този начин се създаде един непрекъснат самозадвижващ се и самоускоряващ се процес, който в крайна степен трябва да обхване и политиката. В едно комюнике от 1960г. той пише:

Мисля, че днес все още няма условия за една политически единна Европа, така както през 1950 г. беше невъзможно да се говори за икономически съюз, който днес обаче е на път да се осъществи.
Вярвам, че така както Общността за въглища и стомана направи възможно създаването на общ пазар, който днес прави възможен икономически съюз, така и утре икономическият съюз ще създаде условия за постигането на политическо единство.

Моне е казвал: „Без хора нищо не е възможно. Без институции нищо не е трайно.” На 15.04.1951 г. в Париж е подписан договорът за създаване на Европейската общност за въглища и стомана. Страните основателки са Франция, Федерална република Германия, Белгия, Нидерландия, Люксембург и Италия. Председателския пост на Върховния орган заема Жан Моне. Организацията установява един общ пазар, лишен от национални мита, квоти и регулации, касаещи тези два сектора.
Работата на Моне е наполовина свършена. Освен икономически германският въпрос има и политически измерения.
Декларацията на Шуман не засяга друг важен проблем за Федералната република – превъоръжаването. Избухналата през 25.06.1950г. Корейска война, кара САЩ да настояват Европейските държави да предприемат по-решителни мерки за сигурността си, в това число и Германия. Франция не иска да види възстановена германската армия само 5 години след края на Втората световна война. Моне се притеснява, че ако Германия бъде приета в НАТО и по този начин възстанови напълно суверенитета си, това би я разколебало да участва по-нататък в създаването на ЕОВС. Той измисля нов план, който да създаде Европейска отбранителна общност. Моне търси подкрепа сред висшите политици във Франция за новия си проект. Шуман е силно против превъоръжаването на ФРГ и отхвърля предложението. Благосклонен към плана се оказва тогавашният премиер Рене Плевèн, откъдето идва и името на плана: „Плевен”. В сърцевината на предложението стои създаване на европейска армия, в която да се включат германските военни части. За разлика от ЕОВС, който е един икономически проект, проектът за Европейска отбранителна общност има строго политически характер. Освен това, планът е дискриминационен спрямо Германия. Тя единствено няма право да има свои войски извън европейската армия, докато всички останали страни имат и свои национални армии. Аденауер все пак се съгласява да участва, но в замяна иска: пълно признаване суверенитета на ФРГ, равнопоставено отношение спрямо немските войници в общността, разрешение за членство в НАТО, край на окупацията и сключване на мирен договор. На 27.05.1952г. е подписан договорът, учредяващ Европейската отбранителна общност. Председателят на Парламентарната асамблея на ЕОВС Пол Анри Спаак иска да стигне по-далеч, като създаде Европейска политическа общност, която да е институционален покрив на ЕОВС и ЕОО. Преди това обаче трябва да влезе в сила договорът за ЕОО, а за да влезе в сила един международен договор в сила трябва да бъде ратифициран от държавите-участнички. Ратификационният процес удря на камък точно в страната, предложила инициативата.
Правителствата в Четвъртата република се държат на много крехки мнозинства и никое не иска да рискува с толкова деликатен и спорен проект като ЕОО. През 1954г. Франция губи войната във Френски Индокитай. Този инцидент довежа на власт крайния националист Пиер Мендес Франс, който решава да постави текста на договора на гласуване в националното събрание. Резултатът е 264 „за” срещу „319” против. Европейската отбранителна общност отива в историята.
Реакцията на Моне е да се въздържи от втори мандат като председател на Върховния орган ЕОВС. През юни 1955г. е свикана конференция в Месина, която да определи заместника на Моне. Конференцията трябва да отговори и на друг още по-важен въпрос: Каква форма трябва да придобие европейската интеграция след двойния провал на Европейската отбранителна и политическа общност? Предложението на Моне е да се продължи със секторната интеграция. Ако въглищата и стоманата принадлежат на миналото, ядрената енергетика принадлежи на бъдещето. Нидерландския външен министър Йохан Бейен предлага да се създаде общ пазар между „шестте”. Ще бъдат премахнати митата върху стоките между държавите – членки и ще бъде определена еднаква външна тарифа. Ще бъдат установени четирите свободи на движение: на стоки, капитали, услуги и работна ръка. Резултатът от тази конференция са подписаните на 25.03.1957г. Римски договори, които слагат началото на Европейската общност за атомна енергия (Евратом) и Европейската икономическа общност (ЕИО).
Стилът на Моне е да действа в сенките, почти конспиративно. Той създава своя неправителствена организация, група за действе, наречена „Комитет за създаване на Обединени европейски щати”, чрез който да лобира за европейското обединение. Този комитет се превръща в мощно оръжие за неформално задкулисно въздействие върху политиката. В него членуват различни партийни лидери, представители на синдикатите и бъдещи държавни глави. Моне желае да създаде една широка подкрепа за европейското изграждане и затова се ангажира да създаде връзки на доверие с толкова обширен спектър на представени интереси. Някои от по-известните личности, взели участие, са: Валери Жискар д’Естен, Вили Брандт, Хелмут Шмидт, Джузепе Сарагат, Едуард Хийт. Моне се стреми да получи достъп до най-високите политически кръгове и да влияе на политиките без да участва лично в процеса на вземане на решения.
Жан Моне се стреми да постигне консенсус. Неговата идея не е просто да намери пресечната точка с идеите на събеседниците си. Целта му е да се открие общият интерес. (Фонтен 2006:60)
През годините на съществуването си комитетът на Моне се свързва с няколко важни инициативи. Една от тях е срещата между Кенеди и Моне, в която американския президент се изказва в полза на европейската интеграция: „Съединените щати наблюдават това огромно начинание колкото с надежда, толкова и с възхищение. Ние не гледаме на една силна и обединена Европа като на съперник, а като на партньор. Една от основните цели на нашата външна политика от 17 години насам е да допринесем за нейния прогрес.” Америка и Европа са поставени на равноправни начала.
Връщането на Де Гол на власт през 1958г. връща и политиката на величие. За да има баланс в рамките на общността Моне започва да лобира за присъединяването на Великобритания, която да бъде противотежест на Франция. Битката не е лека. Великобритания на два пъти получава отказ за членство еднолично от Де Гол през 1963 и 1967г., за да се присъедини най-накрая през 1973г., когато начело на Петата република застава Жорж Помпиду.
Последната инициатива на Жан Моне е създаването на Европейския съвет. В свое комюнике той говори за нуждата да се създаде „Временно европейско правителство”. Това ще са периодични срещи (три пъти в годината) на ниво държавни ръководители на страните-членки в Европейската икономическа общност. Предложението е нов подход за Моне, защото там не трябва да се решават технически проблеми, а главно да се постига съгласие по политически въпроси от общ характер. (Фонтен 79) Целта е общността трябва да намери общи решения на общите проблеми. Идеята на Моне е приета, но името на срещите е променено. Те няма да се наричат „Временно европейско правителство”, защото това название съдържа в себе си твърде ясни федеративни нотки. За да се успокои напрежението, срещите на върха са наречени просто Европейски съвет. Европейският опит досега е показал, че използването на силни думи, свързани с националната държава винаги е било в ущърб на целите на интеграцията. Най-пресният пример е реториката в текста на Европейската конституция, която беше отхвърлена през 2005г.

Вместо заключение. В началото на 1963г., когато отива в Ню Йорк, за да получи престижния Орден на свободата, на Жан Моне е предадено следното послание от Кенеди: “Уважаеми г-н Моне, в течение на векове императори, крале и диктатори са се опитвали да наложат на Европа със сила нейното обединяване. За добро или за зло те са се провалили. Но вдъхновявана от Вас, за по-малко от двайсет години Европа напредна към единството повече, отколкото от хиляда години насам. Вие и тези, които работят с Вас, градихте с хоросана на разума и с тухлите на икономическите и политическите интереси. Вие преобразявате Европа единствено със силата на една конструктивна идея.”

Добрин Станев