Thursday, December 24, 2009

Предколеден разговор между капиталист и неговия син

Вдъхновен от рекламата, че на Коледа стават чудеса, малкият син попита баща си:

- При нас е толкова хубаво. Няма ли да е прекрасно, ако всички хора по земята се радват и живеят добре?

- Чудесно ще е.

- Но сега има толкова бедни хора. Виж какво дават по новините – деца, за които дядо Коледа няма да дойде. Те са толкова бедни. Татко, няма ли да е прекрасно, ако ето така всеки човек получи 1 000 000 златни пари. Всички хора ще са богати. Всеки ще може да си купи каквото си поиска. Никой няма да е недоволен.

- Няма да стане.

- Защо?

- Знаеш ли какво ще се получи? Ако всички хора имат по 1 000 000, всички ще отидат по магазините да пазаруват и за нула време всички рафтове ще бъдат опразнени. Който, пръв си е купил ще има, който е останал на опашката, ще остане с празни ръце. Ти ще имаш един милион, но няма да има нищо, което да си купиш с него. Но нищо! И утре е ден. Ти си имаш своя милион и утре ще дойдеш по-рано от всички в магазина.
Идваш и виждаш пълни рафтове. Пълниш количката с всичките играчки, но когато стигаш до касата виждаш, че парите няма да ти стигнат. През нощта продавачите са сменили цените. Твоят милион ще ти стигне сигурно само за играта, която искаше, но не и за цялата кошница. Виждаш ли, парите имат смисъл само ако има стоки зад тях. На тебе не ти трябват пари. С тях нищо не можеш да правиш освен да ги замениш за нещо друго. Ти искаш шоколад, кола или плейстейшън.

- Значи... тогава искам всички на земята да получат един плейстейшън. Така всички ще се забавляват и ще играем заедно.

- И това няма да проработи.

- Но ти нали каза - не пари, а неща.

- Хората, които правят плейстейшън искат да спечелят пари като всички други си купуват плейстейшън. Когато всички други вече си имат такъв тяхната работа ще стане излишна. Никой няма да си купи това, което има. Работниците ще си отидат от компанията и плейстейшън ще затвори врати. След време обаче на всички нас, които имаме тази игра ще ни омръзне. Някои ще поискат нов модел, но няма да го има, защото хората правещи играта сега правят нещо си друго. Ще мине още време и нашите плейстейшъни ще остареят и ще се счупят. Кой ще ги поправи? И поправячи няма да има. Тогава ние ще им кажем: „Елате пак. Измисляйте и сглобявайте.” „Ами вие какво ще ни дадете?” „Ние ще ви платим.” И те ще дойдат.Тогава тези, които могат да си платят, ще имат плейстейшън.

- Тогава искам всички да могат да си платят.

- Как като дадеш на всички по един златен милион ли?

- Но в такъв случай какво да правим? – попита малкото дете.

- Не знам. Нали ти искаше да спасяваш света.

Thursday, December 10, 2009

Горбачов

Когато започнахме, не разбирахме дълбочината на проблемите срещу които се изправяме.

Светът се промени през 1989г. Това е година на нов вид социална промяна. Това е времето на кадифените революции. 200 години по-рано Френската буржоазна революция въздига гражданските права и човешкото достойнство на своя демократичен пиедестал, но той е омърсен от последвалия го терор с кръвта на аристократи, якобинци, обикновени граждани и тирани. Революцията от 1989 г. сменя старото управление в страните от централна и източна Европа по един безкръвен начин (с изключение на Румъния). Този ядрено подплатен и танково подсигурен режим на най-могъщата тоталитарна държава СССР има несравнимо по-голяма репресивна мощ от личната гвардия, на който и да било френски монарх от епохата на абсолютизма. Когато политическото му влияние запада, той изненадващо се отказва от използването на сила, за да запази контрола си над своята източноевропейска орбита от сателити. Нещо повече Съветският ръководител дори приканва суверенните държави да поемат по своя собствен път. Така 1989 г. поставя началото на едно демократичното развитие за източноевропейските държави, които започват демократичния си преход – всяка по своя път.

Картата на Европа се променя. цели държави изчезват – една се обединява, останалите се разцепват. Както забелязва проф. Аш, никоя държава съседна на Полша през 1989 г. след 4 години не съществува, в това число и една от двете световни свръхсили, с които граничи. Изглежда невероятно, че държавата с най-многобройните конвенционални войски и ядрен потенциал, достатъчен да разцепи земното ядро, водач на социалистическия блок, държавата с най-голяма територия в света, обхващаща 11 часови зони изведнъж просто престава да съществува. Не тоталната ядрена война – страх на световното население, продължил близо 50 години е довела до този крах. Комунистическа система вътрешно се саморазпада. Следствието е и, че държавата олицетворяваща тази система СССР е че също се разпадна

Без личността на последния генерален секретар на КПСС, първи и единствен президент на СССР, достигнал поста ГС на КПСС през 1985 г., нищо от големите промени на 1989г. нямаше да се случи. Партията и държавата е едно цяло. Властта е централизирана и следва строга пирамидална йерархия, подкрепена с военна сила и тайна полиция. На върха стои лидерът на партията. В тази система, изградена още от Ленин всяко решение идва отгоре. Единственият начин системата да се промени е отгоре. Единственият човек, който би могъл да я промени е генералният секретар. Горбачов е този човек.

Горбачов е крайно противоречива личност. Той е възхваляван вън от СССР като носител на нов мироглед, застъпник за мира. Джордж Буш баща казва за него, че повече не чувства СССР като враг. Маргарет Тачър го харесва: „Ние може да правим заедно бизнес”, казва тя. Същевременно той е мразен вътре в собствената си държава, защото се явява неин разрушител. Неговата противоречива политика цели
едновременно революционна реформа на режима и неговото запазване. „Ние трябва да променим всичко”, казва той, но в същото време добавя: „Аз съм комунист.” Не е възможно да промениш политиката и икономиката на страната и същевременно да вярваш, че същият режим ще бъде запазен.
Горбачов е убеден в добродетелите на комунизма. Той ясно вижда и дефектите в социалистическия строй и търси начини да ги поправи. Визионер с противоречаща си визия. Човек с идеи за реформа, но без дългосрочна идея за бъдещия ред. Той иска да промени системата и същевременно да запази комунистическия ред. Съчетаването на несъчетаемото довежда неговата политика до едно неопределено вътрешно положение в Съветския съюз. Тя не принадлежи нито на комунистическия нито на пост-комунистическия свят. Но само тя прави възможна установяването на демокрацията в повечето страни от източния блок.

Михаил Сергеевич Горбачов е роден в югозападния край на СССР в село Приволная близо до селскотопанския град Ставропол. Израства в дом, в който са живели „врагове на народа”. Родът му е бил репресиран по времето на сталинизма, заради обвиненията, че са кулаци и троцкисти. Дядо му се е противопоставял на колективизацията в селското стопанство, за което е изпратен в Сибир. Подозренията, породени от миналото на семейството биха представлявали препятствие за бъдещата кариера младия Горбачов в държава на всеобщото подозрение, където за да успееш, е неизбежно да се ползваш с покровителството на партията,. Той обаче е твърдо амбициран да изпъкне с личните си качества и интелигентност, а не политически връзки. На 17 години печели ордена червено знаме на труда, защото е събрал 6 пъти средния добив по време на жътва. Горбачов успява, да се класира за Юридическия факултет на Московския държавен университет. Там се среща с бъдещия чешки дисидент Зденек Млинар и развива критическото си мислене. Горбачов е изявен студент и завършва със сребърен медал. По-късно в политбюро на Брежнев той безспорно е смятан за най-образования политик.

Политическата кариера на Горбачов следва модела на дългогодишното бавно издигане в йерархията на комунистическата партия. Сред поддръжниците му в партията са главният идеолог по това време Михаил Суслов, както и Юрий Андропов - партийният ръководител, приемник на Леонид Брежнев. Началото на 80те начело на държавата се изреждат стари и неинициативни партийни апаратчици, останали в историята като геронтократи. След смъртта на наследника на Андропов - Константин Черненко, през 1985 г. ЦК избира за главен секретар Михаил Горбачов. Той е най-младият политик в историята, заемал този пост.

Горбачов поема властта в една държава, която от края на 70те не е регистрирала икономически растеж. Половината от съветската икономика работи за военния сектор. Военните разходи отиват за гарантиране на ядрения партитет и за поддържане на започналата през 1979 г. безсмислена и скъпоструваща война в Афганистан. Съветската икономика изостава с модернизацията особено в сектора на информационните технологии. Тези технологии се внасят скъпо от запада от запада, а тяхното икономическо и приложение в е силно ограничено. До компютри имат достъп единствено работниците в научните институции.

Бавно, но сигурно СССР трупа външен дълг, който през 1986 г. възлиза на 30 милиарда долара, а през 1989 г. достига 54 милиарда. Доларовите приходи от експорт на нефт (основният приток на чужда валута) също намаляват с намаляването на световните цени на нефта през 80те. Особено неблагоприятно се отразява сривът на петролните цени през 1986 г. През 70те петролната криза и високите цени вследствие на споразумението в ОПЕК помага на СССР да се задържи стабилно в икономически план, но от друга страна разчитането главно на петродоларите допълнително демобилизира стимулите за усъвършенстване на производствените методи, ефективността, качеството на съветските стоки, в другите сектори на икономиката. През 70те икономиката закостенява, няма иновации, защото няма стимули да ги има. Предприемчивостта и изобретателността не са награждавани от комунистическата система. Добавеният продукт, който по-способните създават се преразпределя за благото на обществото.По-често обаче трудът на по-способните се присвоява от номенклатурата, която държи почти пълен контрол върху производството. Изпълняването на плана, начертан отгоре е единственото, което има значение. Качеството, начинът на производство на стоките и желанията на потребителите са без значение може би с едно важно изключение - въоръжението.

Съветската икономика е подчинена на военно-промишления комплекс, за да поддържа надпреварата със страните от НАТО. Това е единственият икономически сектор в който има и иновации. Но военните разработки не правят живота на хората по-добър. Средната продължителност на живота към 1986 г. е 60 години. 20 години по-рано е била 66 години. Населението има нужда от потребителски стоки и услуги, които липсват по магазините. Недостигат основни продукти като сапун. В последните години на Брежнев дори се дискутира създаването на комисия за решаване на проблема с чорапогащите в Съветския съюз (Йергин 2006). Липсват насъщни продоволствени продукти, което през 70те принуждава СССР да започне да внася 10 милиона тона зърно годишно. Колективизираното земеделие се оказва неефективно и Горбачов, който произхожда от селскостопански регион разбира добре това. Когато е налице лична облага, производството се увеличава. Твърде показателно е, че парцелите за „лично ползване” заемат едва 4% от обработваемата земя, но дават 20% от общата реколта в страната (Цветков 2005:184)

Горбачов разбира, че „повече не можем да продължаваме да живеем така”. Нужни са промени. Неговите реформи се характеризират с възвишена крайна цел, но не отговарящи на нея средства за постигането й. Първата му значима акция е борбата срещу алкохолизма. Той иска да ограничи потреблението на водка в СССР. Водката обаче като държавен монопол се явява важно перо в бюджета, надхвърлящо по значимост данъка върху дохода. Вследствие на намаляващите приходи в държавната хазна той е принуден да прекрати тази политика.

Горбачов не е дисидент, той е апаратчик в партийната система. „Никой не се издига в партийната йерархия въпреки системата. Никой. Дори и Горбачов” казва радикалният реформатор и съюзник Александър Яковлев. Горбачов вярва, че демокрацията и либерализацията на пазара са съвместими със социалистическата система. Целта му не е да унищожи комунизма, а да го запази като го реформира. Реформа обаче е дума табу след 1968 г. Опитите за реформа на системата в Чехословакия на Алексндър Дубчек наречени „социализъм с човешко лице”, сериозно разклащат устоите на режима. В отговор Брежнев издига външнополитическата си доктрина, че всички сателити трябва да се придържат плътно към следваната от Москва политика. Отклонилите се ще бъдат насилствено вкарани в коловоза на СССР с помощта на танковите дивизии на Варшавския договор. Реформите са опасни за режима. Всяка реформа би означавала либерализиране на системата, а всяко либерализиране е заплаха за вездесъщатата власт на партията. Тоталитарната държава не може да рискува като разхлаби хватката си над обществото, защото така за поставя собственото си съществуване под въпрос. В авторитарната държава властта е неделима, ако се откажеш от част от нея накрая ще я изгубиш напълно (Джуд 2006:603) Последният съветски ръководител отказва да приеме това допускане и предприема редица от промени.

Идеите за реформи на Горбачов се съдържат в трите понятия: перестройка, гласност, ускорение. Към тях се прибавя и демократизация.

Ускорението е идея за раздвижване на икономиката. Тази идея е непостижима в период на икономическа неопределеност и несигурност, какъвто представлява втората половина на 80те в СССР. Икономиката отбелязва спад, заради бавните и нееднозначни политически решения и идеята за ускорение отмира към 1988г.

Гласност е руският превод на свобода на словото на събирането, сдружаването и свобода на информираността и отворено общество. Премахват се репресиите срещу критиците на режима и те излизат от нелегалност. Започва открито да се говори за недъзите на социалистическата система. Наяве излизат разкрития за репресиите от времето на сталинизма и лично Горбачов се изказва срещу престъпленията на Сталин. Разликата с Хрушчов, лидерът, който през 1956 г. пръв разкритикува сталинизма на XX конгрес на КПСС, е че през октомври 1987 г. Горбачов го прави публично, а не в тайно заседание. Освен лидера на партията също и гражданите започват да изразяват мнението си публично. Най-известният дисидент в СССР е ядреният физик и носител на нобеловата награда за мир Андрей Сахаров. Освен създател на съветската водородна бомба, той е отявлен критик на режима. Заради изказването му против военната офанзива Афганистан, той е заточен в град Горки. Горбачов прекратява неговата вътрешно изгнанничество и лично го кани да се завърне в Москва през декември 1986г. Сахаров използва новопридобитото си право на мнение и се надига глас за премахването на член 6 от съветската конституция. Този член съответства на член първи в българската конституция от 1971 г. и регламентира ръководната роля на партията в управлението на държавата. Сахаров дори е избран в Конгреса на народните депутати.

Демократизацията се свързва с проведените през 1989 г. първи свободни избори в СССР от 1918 г. насам. Избирателната система е опосредствана по следния начин: Избира се „Конгрес на народните депутати”, който от своя страна излъчва представители във „върховния съвет”, който да отговаря за законодателството. Многопартийността не присъства до 1993 г.

Перестройката е най-известната инициатива на Горбачов. Това е широкообхватен термин, който е синоним на цялостна обществена реформа. Той засяга както вътрешната и така външната политика на страната. Управлението започва да се демократизира, а икономиката – да се либрализира. Перестройката е тясно свързана с демократизацията на съветското общество. На 27ия партиен конгрес през 1986г. Горбачов дава следното определение на перестройката. „... развитие на демокрацията, социалистическото самоуправление, насърчаване на инициативността и творческите опити, (...) повече гласност, критика и самокритика във всички обществени сфери.” За съветския ръководител: „Има само един начин да направим перестройката необратима – широката демократизация на съветското общество.”

Икономическата цел на Горбачов е пазарен социализъм. Постепенно той сменя тона и започва да говори и за „регулирана пазарна икономика”, а от 1987 г. - просто за пазарна икономика. (Браун 1997:138). Все пак той не смята, че сам пазарът ще реши всички проблеми и затова поправящата сила на държавата е необходима. Този нов курс в крайна сметка ще доведе до края плановата икономика, един от главните raison d’être на социалистическата държава. Без централно планиране социалистическата система ще престане да съществува. Тази заплаха е причината главният секретар да срещне силна съпротива вътре в самата партия. Освен членовете на КПСС, засегнати са и интересите на оръжейната индустрия, чийто бюджет е съкратен, а политическо влияние - намалено. Ръководителите на предприятия също са притеснени от либерализацията, която неизбежно би довела със себе си и конкуренция и самоуправление, които се явяват заплаха за техните сигурни постове и „стабилността на кадрите”, популярна идея от времето на Брежнев. В своите действия Горбачов винаги трябва да претегля икономически желаното и политически постижимото ( Браун 1997:150) Това е обективна причина, която му пречи да доведе вътрешните реформи до край.

Когато говори за перестройка Горбачов не иска да премине към западната мода на 80те – неолиберализма. Той търси вдъхновение за либерализиране на съветската система в методите на един от нейните създатели – Владимир Илич Ленин. В идеите на Ленин той вижда алтернатива на сегашната система, заложена от неговия приемник Йосиф Сталин. За първи път след Лениновата нова икономическа политика от 20те Горбачов отново въвежда частната собственост в законово определени размери. През 1986 г. е приет законът за индивидуалната трудова дейност, а през 1988 г. законът за кооперативите дава право на сдружение от 3ма души най-малко, които искат да започнат независима от държавата икономическа дейност. Относително малък е делът на предприемачите и до 1989 г. в 290-милионния СССР има само 300 000 бизнесмени. (Джуд 2005:596)

Чак през 1990 г. Горбачов предприема по-решителни икономически стъпки с „500-дневната програма”, която трябва да осъществи прехода от планова към пазарна среда. Тя включа приватизация, децентрализация на властта в полза на републиките, бързо изграждане на пазарни институции и съкращаване на военните разходи. По това време популярността на Горбачов спада. През есента на 1990 г. той се ползва с подкрепата на едва 20% от населението. Икономиката се развива зле в тази неопределена макроикономическа среда. Политическите му противници набират скорост, а влошените жизнени стандарти и дефицити на основни стоки, намаляват подкрепата му сред населението. Обществото приема Борис Елцин, като изразител на новото мислене, а не Горбачов. От друга страна срещу съветския президент застават и старите кадри в КПСС, за които икономическата програма и политическите отстъпки, отделянето на прибалтийските републики уронват властта на партията и са недопустими. За Елцин реформите на Горбачов не са достатъчни, за старите комунисти те са прекалени. Между 19 и 22 август 1991 г. партийните хардлайнери организират неуспешен опит за преврат срещу лидера на комунистическата партия, докато той прекарва почивката си в Крим.

Победител в конфликта между Горбачов и консервативните среди на КПСС излиза Борис Елцин. Той се ползва пряко с подкрепата на населението, защото през юни 1991 г. е избран за президент на най-голямата република в СССР – Русия. Горбачов вижда, че властта му на президент на СССР е само номинална. Идеята за свобода дадена на източноевропейските сателити, прониква и в отделните републики вътре в самия съветски съюз. Една по една от 21. 07 до 01.12 15те републики обявяват своята независимост, като настояват за конституционното си право на отделяне от СССР. Стремежът към регионализъм на разкъсва централната власт на Съветския съюз. Истинският център на тежестта преминава към президента на Русия. Горбачов е поставен под свършен факт. На 24. 08. 1991 г. Михаил Сергеевич Горбачов подава оставка като генерален секретар на КПСС. От 25.12.1991 Съюзът на съветските социалистически републики официално престава да съществува, след като Горбачов подава оставка и като негов президент.

Перестройката надраства намеренията на Горбачов. Той се опита да съчетае несъчетаемото, да „сгоди таралеж и змия” по думите на Елцин. Реформите на Горбачов оставят вакуум. Старото се променя, но новата частна икономика има нужда от време да се появи в държава, в която частна собственост почти не съществува от 70 години. Той премахва системата на централното планиране, но не успява да я замени с нищо. (Станислав :283) Горбачов не стига до края. Обстоятелствата го принуждават да търси незадоволителни компромиси. Инициативата по реформирането на държавата подема Борис Елцин.

Международните отношения се оказват много по-успешно поле за изява на последния съветски ръководител. Дипломатическите му ходове имат няколко допълващи се цели: Да премахне заплахата от термоядрен сблъсък и да прекъсне надпреварата във въоръжаването. Горбачов се опитва да използва външната политика като допълнение към вътрешната, за да облекчи националното стопанство. Той поема управлението на страната в момент на дълга икономическа стагнация, съчетана с високи оръжейни разходи. Студената война е в разгара си. През 1983 г. Президентът на САЩ Роналд Рейгън отправя оръжейно предизвикателство към СССР с инициативата за стратегическа отбрана, известна като „междузвездни войни”. Този проект представлява изграждането на противоракетен щит в земната орбита и би прехвърлил на противипоставянето между двата блока на космическо ниво. От друга страна конвенционалните сили на съюза са затънали в дълга и безперспективна война в Афганистан срещу подкрепяните от САЩ фундаменталистки партизански групи, носещи името муджахидини. Афганистан се е превърнал в „кървяща рана” за Съветския съюз и изтеглянето се очертава най-добрата алтернатива. До 1989 г. руските войски напускат страната, която остава парализирана в граждански и междукланови войни до 1996 г., когато талибаните установяват своя контрол.

Ако поставим известния въпрос на Ленин „Что делать?” в съветско-американската ядрена надпревара, Горбачов се изправя пред следната дилема. За да бъде равностоен СССР трябва да предприеме или затягане на коланите, чрез пренасочване на инвестициите към оръжейно-промишления комплекс, което би довело до намаляване на вътрешното потребление още повече и би понижило стандарта на живот или постигне на международно споразумение със САЩ за общо намаляване на ядрения арсенал.

Горбачов избира второто. В отношенията със западните държави той поема качествено нов курс. Горбачов сменя дългогодишния външен министър на СССР Андрей Громико, известен на запад като „Мистър Нет” (прозвище останало от времето на неговия предшественик – сталинистът Вячеслав Молотов.) На негово място Горбачов поставя либералния Едуард Шевернадзе.

Промените не са само персонални. Външната политика е толкова важна за съветския ръководител, че той лично се заема с провеждането й. Това му дава легитимност за вземане на решения най-висшата степен на националния интерес – ядреното въоръжение. Ако през 60те Хрушчов се хвали, че Съветския съюз произвежда ракети „като кренвирши” и заплашва запада, с „ние ще ви погребем”, то през 80те Горбачов търси начин да прекрати опасната и разхитителна надпревара във въоръжаването. От една страна Горбачов поставя общочовешкото спасение пред класовата борба. От друга той иска да спаси икономиката, като я разтовари от огромните военни разходи. С тези цели се провеждат срещи на най-високо равнище между Горбачов и Рейгън през 1985 г. и 1986 г. съответно в Женева и в Рейкявик. Американският президент макар и увеличил бюджета за отбрана в началото на мандата си също се съгласява да намали арсенала на Америка от ядрени оръжия. Рейгън обаче не е склонен да се откаже от проекта за стратегическа отбранителна инициатива. В Рейкявик лидерите принципно се договарят за 50% намаление намаление на стратегическите оръжия (междуконтиненталните балистични ракети), а през 1987 г. на срещата на върха във Вашингтон лидерите на суперсилите подписват договор (Intermediate-Range Nuclear Forces Treaty), с който се премахват напълно оръжията със среден и малък обсег в Европа. Това означава, че СССР трябва да унищожи своите СС-20, а западните страни - крилатите ракети и ракетите Пършинг. Разоръжаването е асиметрично, защото СССР трябва да съкрати 4 пъти повече бойни глави от Америка. Това е така, защото те първоначално са разположили повече ракети. Срещата между лидерите на САЩ и СССР на 02. и 03. 12. 1989г. е историческа. На втори и трети декември Михаил Горбачов и новият американски президент Джордж Хърбърт Уокър Буш провеждат преговори на борда на руския крайцер Максим Горки , акостирал близо до Малта. Темата е какво ще е бъдещето на Европа след падането на Берлинската страна на 09.11. същата година. Въпреки че на тази среща не са подписани никакви договори, тя носи недвусмислено политическо послание. Говорителят на съветското външно министерство Генадий Герасимов казва: „Заровихме Студената война на дъното на Средиземно море.” (Браун 1997:240)

На журналистическия въпрос какво ще стане с източноевропейските страни, Герасимов припомня песента на Франк Синатра “My way”. Всяка страна трябва да поеме по своя път. Така в международните отношения се ражда доктрината „Синатра”, която заменя досегашната съветска външнополитическа доктрина „Брежнев”. Още предишната година Горбачов дава заявка за отказване от досегашния курс. Пред общото събрание на ООН обявява съкращаването на половин милион военнослужещи и 10 000 танка, включително и на тези войски останали в източна Европа. През 1989 г. в реч пред Съвета на Европа отхвърля концепцията за сферите на влияние. Ситуацията е назряла за нова доктрина.

Доктрината Синатра означава всяка страна да взема сама независими от Москва политически решения. СССР няма да се меси във вътрешните дела на сателитите. СССР няма да издържа тези държави с преференциални цени на ресурсите си. СССР се отказва от доктрината Брежнев за военна интервенция при опит на държавите да се отклонят от политическия курс на Москва. Горбачов вярва, че всяка страна има своите национални специфики и копирането на реформи от една страна в друга, може да бъде най-малкото неприложимо, но най-често вредно. Всяка държава трябва да поеме по своя път, а не по пътя предначертан от партийните апаратчици на КПСС.

Горбачов не изпада в незаинтересованост. Той приканва източноевропейските страни да поемат по пътя на перестройката, гласността и демократизацията. Това означава освен нова политика и нови политици. На старите партийни функционери това не се харесва, защото тяхната непоклатима власт е застрашена. Без подкрепата на СССР те няма как да се задържат монопола върху управлението на страните се. Без репресивни мерки, няма как да спечелят свободните избори. Както казва Хенри Кисинджър комунистите умеят да управляват с тайна полиция, но не и с тайно гласуване (Кисинджър 1997:696)

Когато СССР се отказва от намеса във вътрешните работи на отделните сателити, той всъщност имплицитно насърчава промените в тези страни. По време на честванията по случай 40-годишнината на ГДР през октомври 1989г. Горбачов казва на източногерманския ръководител от старата генерация Eрих Хонекер, че животът наказва зкъснелите. 4 седмици по-късно историческото „наказание” се случва. Пада стената, разполовяваща Берлин вече 28 години. Една по една източноевропейските страни поемат по своя нов демократичен път.

За да се определи бъдещето на Европа, трябва първо да се определи бъдещето на Германия. Ще позволи ли СССР обединението на страната и включването на територията на бившата ГДР в НАТО. Да СССР позволява обединението, но иска неутралитет за страната. В замяна през септември 1990 г. Горбачов договаря лично с Кол парични компенсации от ФРГ на стойност 12 милиарда германски марки , но съветският лидер отстъпва пред исканията за интеграция в НАТО.

Макар че нуждата от реформи идва, както Горбачов сам казва, от влошения живот на хората единствено висшата власт в страната, чието олицетворение е партията може да го изрази и промени. В тоталитарната държава няма място за опозиция. Ако ще се предприемо реформа, то инициативата може да дойде единствено отгоре, от най-висшите ешалони на партийната система. Решението за реформи не е продиктувано от дейността на дисидентите, а от решението на пленума на ЦК от януари 1987 г. Решението отгоре да се спре цензурата и репресията, да се увеличи политическата свобода отприщва дълго потисканите сили в обществото за промяна, за ибор, за по-добър живот. Хората искат алтернатива на настоящето състояние. Скоро цялата система на планова икономика и еднопартийна власт се сгромолясва. Горбачов е притеснен, че перестройката не протече в рамката на неговите очаквания. Тя надраства създателя си.







Библиография:

Brown, Archie. The Gorbachev Factor. Oxford: Oxford University Press, 1997.

Judt, Tony. Postwar A History of Europe since 1945. New York: Penguin books, 2006.

Yergin, Daniel; Joseph Stanislaw. The Commanding Heights. New York: Free Press, 2002.

Джонсън,Пол. Съвременността. София: Университетско издателство "Св. Климент Охридски", 1993.

Кисинджър, Хенри. Дипломацията. София: Труд, 1997.

Цветков, Пламен, Светът през XX век София: Издателство на Нов български университет, 2005

About Me

My photo
My name is Dobrin Stanev. Welcome to my blog dedicated to International Political Theory. My sphere of interests also includes European integration, because I graduated with a degree in European studies from the Sofia University