Saturday, September 12, 2009

Има два начина:
или излизаш на площада или заминаваш за чужбина.
Иначе около врата се стяга примка, ръцете - вързани. Няма измъкване от ограниченията, които сме си наложили. Те са най-страшните и най-упоритите за изкореняване. Мразя националните стереотипи. Мразя да се оправдаваме с робството, комунизма или заговор на балканските ни съседи – врагове на държавата. Всъщност най-големите врагове на държавата сме си самите ние: българските граждани: не събрани в общество, незаинтересовани отвъд телевизионния екран за общата ни национална съдба.
Иначе сме патриоти и обичаме родолюбивата ракийка с мека топлина. Обичаме я в гарнитура с вечерните новини пред телевизора. Тук зрителят - цар и потребител с властнически правомощия над дистанционното слуша какво днес други хора са правили. Някои днес дори се опитаха да направят нещо за него. Не направихме много. Няма как да направим много, като не сме много. Докато не се съберем много. Няма как гласът ни да бъде чук, ако не излезем и не говорим. И нека се провикнем. Дебели са стените на президентството, дебели са стените на Министерския съвет, а Парламентът пък не слуша. Не се интересува. Това сме ние от протеста – безтегловно, неприятно малцинство, издухано от септемврийския ветрец, прогонено от хорската апатия.
Защо ми е да протестирам?
Защото пътят на пътят на народа се разделя тук на две посоки.
Или ще излезеш от костеливата черупка на тягостното ежедневие, като кажеш: „Стига!”, или хващаш самолета за „на запад”.
Първото, като че ли, по-трудно ми се вижда, особено щом границите вече отдавна не са граници. Но преградите останаха и то непреодолими. Границите, които не някой властник отгоре ни налага.
Стените ние съвсем сами строим. Строим ги против себе си. Строим ги вътре в себе си. Защо да се ограничаваме? Защо не излезем на агората като свободни? Докато не сме навън ние сме заробени в най-малката възможна клетка – тази на ума.
Безспорно има смисъл, вижте, и стойност се създава. Когато ти направиш малък принос, но към всички; когато всеки те последва; когато спреш да мислиш, че някой вместо теб ще действа; тогава всички заедно творим блага за нас си, като общество. Оттам и всеки член на обществото, всеки гражданин печели.
Но не разсъждавай,
че там са се събрали
или ще се съберат.
Ти иди,
други прикани.
Пример дай и друг ще те последва.
Строши чашата с мека топлина, защото тази топлина не топли.
Да си българин не значи да ядеш салатата с ракийка и да псуваш по вражеските нам народи или родното ни управление. Да си гражданин далеч не е това. Да си гражданин не означава да обичаш държавата, а да мразиш правителството. Гражданството е в основата на всяко справедливо управление. Да си гражданин това е да си източник на власт.
Това не значи само
веднъж на няколко години
ти да пускаш своя глас,
Означава да излезеш и да кажеш: “Виж какво, така не става. Искам да е ей така!” При това без страх.
Другият път е със самолета и на запад. Или бягаме на запад и се спасяваме по единично. На запад отдавна са минали по трудния държавнотворен път. Не е имало на времето по на запад, където да отидат. Те е трябвало сами да го направят. И са го направили.
Сега е наш ред да го направим. Не е нужно да разчистваме плевелите на потисничеството и да строим мостове от конституционализъм. Западните демокрации са просекли вече този път. Предизвикателството ни е далеч по-лесно: да се решим и да вървим. Да тръгнем!.
Трети път не съществува. Третият път е обрасла с бурени национална безперспективност –
лична и обществена
безалтернативна
безизходица.

About Me

My photo
My name is Dobrin Stanev. Welcome to my blog dedicated to International Political Theory. My sphere of interests also includes European integration, because I graduated with a degree in European studies from the Sofia University