конспект
Джон Ролс е най-влиятелният политически философ от втората половина на двайсети век. Той пише за социалната справедливост, но не от позицията на социализма, а следвайки либералната традиция. Книгата му „Теория на справедливостта” повлиява, както на либералите, така и на социалдемократите. Основната тема е justice as fairness - справедливостта като равнопоставеност.
Справедливостта е основно достойнство на обществените институции. Те трябва да са преди всичко справедливи и после всичко останало. Законите и институциите трябва да бъдат реформирани или премахнати, ако са несправедливи, без значение колко са ефикасни и добре функциониращи. Всеки човек притежава неприкосновеност, основана върху справедливостта, която дори благоденствието на обществото като цяло не може да наруши. поради тази причина справедливостта отрича, че загубата на личната свобода се оправдава от по-голямото количество блага, придобити от другите. Тя не признава, че жертвите, наложени на неколцина, се компенсират от повече предимства за другите.
Обществото е обединение на съдружници с цел взаимна изгода. То се характеризира обикновено както с конфликт на интереси, така и с общност на интереси. Сътрудничеството дава по-добър живот от този, който индивидът би имал, ако трябваше да живее единствено от собствените си усилия. Конфликтите се получават за това как да бъде разпределено произведеното в резултат на сътрудничеството. Всеки иска повече. Принципите на разпределение са принципите на социалната справедливост. Те предоставят метод за възлагане на права и задължения в основните институции на обществото и постановяват съответното разпределение на изгодите и бремето на общественото сътрудничество. Хората трябва да споделят една концепция за справедливостта, защото тя създава приятелски връзки между тях. Кои са тези принципи на социалната справедливост? Ние приемаме интуитивно справедливостта. Когато има преразпределение, винаги присъства и идеята за справедливост, но не само тя е по-обща от това. Институциите са справедливи, когато не действат произволно. Не става дума само за преразпределение. Ролс разглежда базисната структура на обществото като главен обект на справедливостта. Това е начинът, по който основните обществени институции (пример за такива са законовата защита на свободата на мисълта и съвестта, конкурентните пазари, частната собственост) възлагат основни права и задължения и определят подялбата на облагите от социалното сътрудничество. Под институция ще разбираме обществена система от правила, които определят служби и длъжности и техните права и задължения.
Ето един мисловен експеримент. Нека хората преди да се родят и да знаят какво място ще заемат в обществото да се споразумеят какви да бъдат тези основни принципи, според които да се ръководи. Щом не знаят какви ще са тези хора ще се стремят към най-широкия общ знаменател – най-много общи условия и най-голяма справедливост. Ролс отрича утилитарния принцип - най-много ползи за най-много хора, ако за тези ползи са за сметка на ощетяването на други. Няма несправедливост в по-голямото количество на блага, спечелени от неколцина, ако положението на по-малко облагодетелстваните се подобрява от това. Идеята е, че благоденствието на всеки зависи от сътрудничеството между хората, без която никой не би имал задоволителен живот. Подялбата на благата трябва да бъде такава, че да предизвика доброволно сътрудничество на всички участници, включително и на по-нископоставените. Справедливостта като какво? като равнопоставеност. Справедливостта отрича, че загубата на свобода за някои се оправдава с придобиването на повече блага от другите. Централна характеристика на концепцията е предимството на правото пред благополучието. Етическият идеал на справедливостта като равнопоставеност е заложен по-дълбоко в основните принципи на етическата теория. Това е присъщо на възгледите за естествените права (традицията на договора) за разлика от теорията на утилитаризма. Присъща на контраста между класическия утилитаризъм и теорията за справедливостта като равнопоставеност е разликата в обуславящите ги концепции за обществото. В едната разглеждаме добре уреденото общество като схема за сътрудничество с цел взаимна изгода, регулирана от принципи, които хората биха избрали в първоначална ситуация, която е справедлива, а в другата като ефикасно администриране на обществени ресурси с цел максимално увеличаване на удовлетворението в системата от желания, която безпристрастният наблюдател е изградил от многото индивидуални системи от желания, приети за даденост. Разликата между теорията на утилитаризма и теорията на справедливостта може да се определи и така. При утилитаризма има стремеж към най-много ползи за най-много хора. При Ролс има стремеж за ползи за всички, и по-специално най-онеправданите. Ако ползите за по-голяма група при утилитаризма са за сметка на онеправдаването на някоя друга група, това е несправедливо, дори ако сумарно те са повече, отколкото ако се осигурят ползи за всички, каквато е и идеята на Ролс.
Справедливостта винаги предполага някакво равенство. При формалната справедливост това означава при администрирането на законите и институциите те да се прилагат еднакво. Тук трябва да се има предвид и самата природа на закона. Законодателят трябва да приема справедливи закони. Ето един заплетен случай. Ако законите са несправедливи какво да се прави. Да не се спазват несправедливи закони не означава задължително, че се постъпва справедливо. Дори и несправедливи законите трябва да се спазват, защото иначе ще изпаднем в произвол, който е разрушителен за цялата правна система. Но от друга страна в някои случаи е по-добре да се облекчава състоянието на несправедливо третираните.
Двата принципа на справедливостта:
Първи принцип: всеки човек трябва де има еднакво право на най-широк спектър от основни свободи, съвместими с подобни свободи за другите
Втори принцип: социалното и икономическото неравенство трябва да бъде така третирано, че (а) да се налице основателни очаквания за всеобща полза от него и (б) да бъде свързано с длъжности и служби достъпни за всички.
Основните права на гражданите са: политическата свобода (пасивното и активното избирателно право) заедно със свободата на словото и на сдружаването, свободата на съвестта, свободата на мисълта, свободата на личността съвместно с правото да притежава да притежава лична собственост и защита срещу произволно задържане.
Вторият принцип засяга разпределението на дохода и благата. Те не е необходимо да се разпределят поравно, но да се прави в интерес на всеки. Високите държавни и управленчески постове трябва да са достъпни за всеки не само де юре, но и де факто. Либералната интерпретация означава реално равенство на възможностите. Демократичното равенство е равенство на възможностите плюс принципът на разликата. Нужно е да има осигурен поне социален минимум за най-онеправданите.
Процедурна справедливост. Авторът дава пример с разделянето на един кейк между няколко човека. Един е редно да нареже парчетата и да вземе своето последен. Така той ще има стимул да раздели кейк по равно, защото така си осигурява най-големия възможен дял.
Може ли да има случаи на неравенство? Неравенството не е задължително противоречиво с теорията. Общата концепция за справедливостта не налага ограничения за вида на допустимото неравенство – тя само изисква положението на всички да бъде подобрено.
Принцип на разликата: Неравенството е несправедливо. Неравенството е оправдано, ако нужно средство за подобряване на положението на най-онеправданите.
Благополучието е удовлетворяване на разумно желание.
Индивидите заемат две съществени позиции: тази на граждани с равни права и другата – определена от мястото им в разпределението на приходите. Теорията на справедливостта като равнопоставеност оценява обществената система от позицията на равните граждански права и различните нива на доходи и богатство.
Принцип на компенсацията:
За да се избегне хладният меритократизъм, трябва да се преодолее неравенството по рождение. То е незаслужено и трябва да се компенсира по някакъв начин. Така принципът поддържа тезата, че за да се третират всички по еднакъв начин и да се гарантира истинско равенство на възможностите обществото трябва да обръща повече внимание на индивидите с по-малко заложби по рождение и на родените в по-неблагоприятни позиции. Идеята е да се компенсира влиянието на случайностите в посока към равенството. При следването на този принцип е възможно да се изразходват по-големи ресурси за образованието на по-малко интелигентните, отколкото на индивидите с по-висока интелигентност, поне през определен период от живота – да речем, началната училищна възраст. Важна е дългосрочната цел – да се подобри състоянието на най-непривилегированите. Ако тази цел се постигне посредство отделяне на повече внимание на по-надарените, тя е допустима, в противен случай не е.
Природно облагодетелстваните не трябва да печелят просто защото са по-надарени, а само за да покрият разходите за обучение и образование, както и за да използват дарбите си по начини, които помагат и на по-ощетените. Никой не е заслужил по-големите си природни способности, нито по-благоприятна стартова позиция в обществото. Оттук обаче не следва, че трябва да премахнем съществуващите разграничения. Има и друг начин да се справим с тях. Основната структура може да бъде така устроена, че посочените случайности да работят за благото на най-ощетените.
Природното разпределение не е нито справедливо, нито несправедливо. Не е несправедливо хората да имат някакво определено обществено положение по рождение. Това са просто природни факти. Важно е какво ще направим от тях. Справедлив и несправедлив е начинът, по който институциите третират тези факти. Аристократичните и кастовите общества са несправедливи, защото превръщат тези случайности в безусловно основание за принадлежност към повече или по-малко затворени привилегировани обществени класи. По-големите способности да се разглеждат като обществено предимство, което трябва да бъде използвано да общото благо.
Принципът на братството: Идеята да не се желаят по-големи предимства, освен ако това не е от полза на другите, които са в по-лошо положение.
Това са институционалните принципи, следват принципите за индивидите. Безпристрастност, вярност, взаимно уважение, щедрост. Те са приложими както за индивида, так и за държавното управление.
Безпристрастността е много важна. Това означава, че индивидът трябва да върши своето, така както е определено от правилата на една институция, ако са изпълнени две условия: 1. институцията да е справедлива (или безпристрастна), което означава да удовлетворява двата принципа на справедливостта 2. Индивидът доброволно да е приел изгодите от устройството на институцията или ползва предимствата от представените възможности за постигане на собствените интереси. Не трябва да печелим от дружните усилия на другите, без да внесем съответния си дял. Всеки трябва да получи съответния си дял, когато всички свършат своята част от работата.
Принцип на безусловните задължения. Задължително да се помага на друг човек, когато е в нужда или опасност, при условие, че това може да се направи без прекален риск или загуба за помагащия, задължително да не се ощетява и да не се вреди на друг човек и задължително да не се причиняват излишни страдания.
Трета глава. Изходна позиция.
Изходната позиция представлява една хипотетична ситуация. Какви да са принципите?
Да са от общ характер, да служат на общоприетата за вечни времена харта на добре уреденото общество. Да имат универсално приложение. Да има гласност.Хората да знаят за тези принципи. Завършеност.
Було на незнанието. Понятието е заложено още в Кантовата етика. Това е едно фиктивно допускане. Никой да не знае мястото си в обществото, класовата си принадлежност или общественото положение нито собствения си дял в разпределението на природните качества и способности, своята интелигентност и сила. Индивидите постъпват разумно. Какви принципи биха приели тези индивиди? В тази ситуация никой няма да формулира принципи, специално предназначени да работят за собствената му кауза. Всеки е принуден да избира за всички. Силен аргумент в подкрепа на справедливостта е, че тя поражда собствената си подкрепа.
Хората са склонни да обичат, ценят и подкрепят всичко, което утвърждава собственото им благополучие. Тъй като благополучието на всеки е гарантирано, всички придобиват склонност да поддържат системата.
Част втора. Институции
Какви трябва да бъдат институциите според теорията на справедливостта?
Гражданинът трябва да направи следните три неща. Да прецени справедливостта на законодателството и социалната политика. Да определи кои конституционни устройства са оправдани с оглед примиряването на конфликтни мнения за справедливостта. Трето, да установи кога предписанията на мнозинството трябва да се спазват и кога могат да бъдат отхвърлени като вече незадължителни. Накратко гражданинът трябва да може да определи основанията и границите на политическото задължение и обещания.
Справедливата конституция би била справедлива процедура, която да осигури справедлив резултат. Първият принцип на равна свобода е първичната мярка на конституционната конвенция. Вторият принцип се задейства на етапа на законодателната власт. Той определя социалните и икономическите политики да имат за цел максимума в дългосрочните очаквания на най-малко облагодетелстваните в условията на честно равенство на възможностите, при положение че се отстояват равните свободи. Какво е свободата? Общото описание на свободата има следните форми: един или друг човек е свободен (или несвободен) от една или друга забрана (или групи забрани) да прави (или да не прави) едно или друго нещо. Всяка определена свобода се характеризира с доста сложен комплекс от прав и задължения- той трябва да има задължителен характер за индивидите да правят или да не правят нещо, а правителството и другите хора трябва да имат законовото задължение да не им пречат.
Държавата трябва да се схваща като асоциация от равни граждани. Тя не се занимава с философски и религиозни доктрини, а регулира стремежите на индивидите за удовлетворяване на моралните и духовните им интереси в съответствие с принципите, с които самите те са се съгласили в една изходна ситуация на равенство. Държавата действа като представител на гражданите и удовлетворява изискванията на тяхното обществено разбиране за справедливост. Правото на правителството да поддържа обществения ред и сигурност е узаконяващо право, право, което правителството трябва да има, ако трябва да изпълнява задължението си за безпристрастна поддръжка на условията, необходими за всеки да преследва своите интереси и да отстоява своя дълг, както го разбира.
Трябва ли да има търпимост към нетолерантните? Не. Защото нетолерантните подриват общото съгласие за принципите. Нетолерантните нямат право да се оплакват от нетолерантността на другите спрямо тях. Справедливостта не изисква хората да стоят безучастни, когато другите разрушават основата на тяхното съществуване. Ако възникне някаква нетолерантна секта и самата конституция е в опасност, хората могат да принудят нетолерантните да уважават свободата на другите, доколкото от всеки човек може да се изисква да зачита правата, установени от принципи, които той е признал за изходна позиция. Когато конституцията е сигурна, няма причина да се отказва свобода на нетолерантните. Нетолерантните могат да си бъдат такива но в рамките на общите правила, които сме приели за основни. Въпросът, когато възникне, трябва да се разглежда винаги в определени обстоятелства.
Изпълнение на втория принцип в институциите. Понятието за справедливост в политическата икономия. Авторът не използва терминът икономика на благоденствието, заменяйки термина със „социален избор”.
Идеята е да се посочи един клас от блага, към който индивидите нормално се стремят като част от разумните си житейски планове, включващи най- разнообразни цели. Да се изгради система. Една справедлива система трябва да осигурява собствената си поддръжка. Това означава, че тя трябва да бъде устроена така, че да възпитава у своите членове съответното чувство за справедливост, едно действително желание да действат в съответствие с нейните правила за целите на справедливостта. Институциите трябва да подкрепят справедливостта. Авторът разсъждава над някои конкретни въпроси. Какъв да е справедливият данък върху допълнителните спестявания, как следва да бъдат организирани базисните институции на собствеността и тези на събиране на данъци, на какво ниво да е социалният минимум?
Преди всичко обществото трябва да се основава на справедлива конституция, осигуряваща свободите на равноправно гражданство. Свободата на мисълта и съвестта се приемат за дадени и е осигурена задоволителна величина на политическа свобода. Съществува честно, а не само формално равенство на възможностите. Това означава, че освен обичайните видове от социален капитал правителството се опитва да обезпечи равни шансове за образование и култура, които са еднакво надарени и мотивирани, като субсидира частни училища или създава обществена система от училища. То също изисква и осигурява равенство на шансовете в икономическите дейности и в свободния избор на професия. Това се постига като се контролира поведението на фирмите и частните сдружения и като се предотвратява установяването на монополистични ограничения и бариери по посока на по-желани позиции. Накрая правителството гарантира един социален минимум чрез семейни отстъпки и специални парични осигуровки в случай на болест и безработица.
Управлението има 4 клона.
Разпределителният клон служи да запазва конкурентоспособността на ценовата система и предпазва от нерационална пазарна мощ. Този клон трябва да коригира по-очевидните отклонения, когато цените не успяват точно да отмерват социалните ползи и разходи. Тази цел се постига със съответната данъчна политика. Стабилизационният клон се опитва да осигури пълна заетост на работната сила. Тези два клона осигуряват ефикасността на пазарната икономика като цяло. Трансферният клон отговаря за социалния минимум. Той отчита потребностите на човека, докато конкурентната система на цените - не. Тя се води само от търсене и предлагане. Различните институции имат различни претенции. Конкурентните пазари надлежно регулират сигурен свободен избор на професия и водят до ефективно използване на ресурсите и определяне на необходимите стоки за домакинствата. Трансферният клон гарантира определено ниво на стандарт на живот и отчита потребностите. Според принципа на разликата щом веднъж бъде осигурен подходящ минимум чрез трансфери, може да се сметне за напълно справедливо останалата част от цялостния приход да бъде установена чрез системата на цените. Приходът се регулира от минималното ниво на заплати и др. разпределителният клон цели да запази приблизителна справедливост посредством налозите и необходимото пригодяване на правата за собственост. Той определя известен брой данъци за наследство и дарение и установява ограничение върху правото на наследяване. Целта е да се коригира разпределението на богатството и да се предотврати концентрацията на власт. Втората страна на разпределителния дял е правителството да използва прогресивното данъчното облагане. Правителството трябва да осигури обществени блага и да направи така, че трансферните плащания да удовлетворяват принципа на разликата.
Sunday, June 21, 2009
Thursday, June 4, 2009
Евроизбори
Защо да се интересуваме от евроизборите?
Отговорът накрая. Нека като за начало да видим кампанията. Кампанията беше пропита с политически заяждания и всеобщи нападки срещу тройнато коалиция. Най-много го отнесе БСП. Ако дебатите за евроизборите не бяха генерална репетиция за националните, това означава, че няма да видим никакви разговори по същество. Няма да разберем какви политики се обещават, но за сметка на това ще гърмят компромати и нападки. Кампанията протече с реклами: шутове и шутове. Който гласува за Бойко, гласува за Костов. Пенсии, минарета и спри корупцията. Рекламите и заяжданията тотално изместиха политическите дебати, а именно в изкуството на дискурса се проявява добрият оратор, аргументираният експерт, този който е най-пригоден за европейската парламентарна среда.
Герб постоянно говореха за корупцията в страната и показваха процента на усвоените евросредства. Посланието – „Те се изложиха, избeрeте нас. Ние ще се справим с проблемите.” Как обаче ще се справят не стана ясно.
Ивайло Калфин изпадна в популизъм и през цялата кампания говореше как щял да защитава националния интерес. Едва ли ще има партия, която да каже, че ще работи против страната си. Каква е тогава разликата щом всички ще защитават нац. интерес. Кой може да претендира да говори, че защитава интереса на всички граждани? Една партия ги разбира по един начин, друга дава други решения. Външният ни министър в Съвета на министрите като специалист по международна политика може би разбира от „Реалполитик”, но в европарламента важат други принципи. Там освен с български социалисти ще стои редом да социалисти от цяла Европа. Политиките не засягат България само, а целия ЕС, Ако тръгне с рогата напред, доникъде няма да стигне. Синята коалиция мина през страшни перипетии покрай смяната на ръководството и драмата по регистрацията. Тези порочни политически практики нямат ДЕМОКРАТИЧНА държава. В дебатите не бяха особено настъпателни.
РЗС не пропускаха да казват във всяка своя изява как Джефри ван Орден е зад тях. Не видях Меглена Кунева да участва предизборни дебати. Атака тръбеше против Турция. ДПС останаха незабелязани, може би не им и трябва.
Когато проверих сайтовете за европейски предизборни платформи с голямо закъснение повечето партии имат някакви насоки, но при две партии – несъществуваща. Герб нямат никаква платформа за европейските избори, но за това пък са качили доста снимки http://blog.gerb.bg/ , а от сайта на Атака http://www.ataka.bg/ човек остава с впечатлението, че въобще няма такива избори. БСП http://www.bsp.bg/bg/article/689 и ДПС http://www.dps.bg/cgi-bin/e-cms/vis/vis.pl?s=001&p=0437&g= са копирали програмите на европейските си еквиваленти – ПЕС и АЛДЕ, като са добавили и няколко свои нюанса. НДСВ закъсня с предложенията си, но направи доста кратка, ясна и разбираема платформа http://www.ndsv.bg/content/1911.html. , която казва: „Ние постигнахме това, нашите цели са такива.” Зелените се обявяват против плакатните войни. Те залагат на петициите, които са отправили към европарламента http://www.bulgariangreens.org/home/platforma-ep.html . Синята коалиция http://www.sds.bg/bg/publications/read/822?type=13 са подготвили доста обемист документ от 40 страници с разяснение на цялостната им политика, като са оставили накрая няколко странички и за европейските избори.
За да помогне в избора, Центърът за либерални стратегии е подготвил много интересен гласоводител http://glasovoditel.eu/ , който си струва да се посети.
Мотивация за гласуване.
Много далечен ни се вижда http://www.europarl.europa.eu/elections2009/default.htm?language=BG Европейският парламент. Така е далечен е. Много е сложен и бюрократизиран целият Европейски съюз. Такъв е и трябва да се реформира. Но е трудно. Трудно е защото има много нива на представителство на интереси. има интереси, които са интереси на общността, като цяло. За тях бди Комисията. Има интереси на отделните държави-членки. Те се защитават от Съвета на министрите. В Европа има и 480 милиона граждани на ЕС, техните интереси са представени от Парламента. Но нека погледнем отвъд дребно националните ни проблеми и да видим какво като отделна страна можем да решим. Как може България да повлияе на световната политика. Никак. И не само България. Никоя страна сама не може. В Европейския парламент можем да участваме в правене на една много по-широкообхватна политика и да повлияем на много мащабни процеси, но само ако се включим активно.
Всеки депутат е важен. Нека не се вглеждаме толкова в броя на евродепутатите от отделната страна, а в личните качества на всеки един от тях. Всеки може да окаже влияние, да вдъхнови или да обезкуражи. Да обедини другите да го последват, да предизвика обществено мнение или да остане незабелязан.
Ето един пример. Това е депутатът Найджел Фарадж, водач на най-малката група от в сегашния състав на Парламента– Независимост/Демокрация Ггрупата на евроскептиците включва 22 от общо 785 депутати. http://www.youtube.com/watch?v=YWSYMpuCFaQ&eurl=http%3A%2F%2Feutopia.blog.bg%2Fpolitika%2F2009%2F05%2F04%2Fprimer-za-evrodeputat.330527&feature=player_embedded (В новия състав цялостният брой на евродепутатите ще е 736 ). Въпреки, че води най-малката партия, той е един от най-известните и най-харизматичните евродепутати.
Отговорът накрая. Нека като за начало да видим кампанията. Кампанията беше пропита с политически заяждания и всеобщи нападки срещу тройнато коалиция. Най-много го отнесе БСП. Ако дебатите за евроизборите не бяха генерална репетиция за националните, това означава, че няма да видим никакви разговори по същество. Няма да разберем какви политики се обещават, но за сметка на това ще гърмят компромати и нападки. Кампанията протече с реклами: шутове и шутове. Който гласува за Бойко, гласува за Костов. Пенсии, минарета и спри корупцията. Рекламите и заяжданията тотално изместиха политическите дебати, а именно в изкуството на дискурса се проявява добрият оратор, аргументираният експерт, този който е най-пригоден за европейската парламентарна среда.
Герб постоянно говореха за корупцията в страната и показваха процента на усвоените евросредства. Посланието – „Те се изложиха, избeрeте нас. Ние ще се справим с проблемите.” Как обаче ще се справят не стана ясно.
Ивайло Калфин изпадна в популизъм и през цялата кампания говореше как щял да защитава националния интерес. Едва ли ще има партия, която да каже, че ще работи против страната си. Каква е тогава разликата щом всички ще защитават нац. интерес. Кой може да претендира да говори, че защитава интереса на всички граждани? Една партия ги разбира по един начин, друга дава други решения. Външният ни министър в Съвета на министрите като специалист по международна политика може би разбира от „Реалполитик”, но в европарламента важат други принципи. Там освен с български социалисти ще стои редом да социалисти от цяла Европа. Политиките не засягат България само, а целия ЕС, Ако тръгне с рогата напред, доникъде няма да стигне. Синята коалиция мина през страшни перипетии покрай смяната на ръководството и драмата по регистрацията. Тези порочни политически практики нямат ДЕМОКРАТИЧНА държава. В дебатите не бяха особено настъпателни.
РЗС не пропускаха да казват във всяка своя изява как Джефри ван Орден е зад тях. Не видях Меглена Кунева да участва предизборни дебати. Атака тръбеше против Турция. ДПС останаха незабелязани, може би не им и трябва.
Когато проверих сайтовете за европейски предизборни платформи с голямо закъснение повечето партии имат някакви насоки, но при две партии – несъществуваща. Герб нямат никаква платформа за европейските избори, но за това пък са качили доста снимки http://blog.gerb.bg/ , а от сайта на Атака http://www.ataka.bg/ човек остава с впечатлението, че въобще няма такива избори. БСП http://www.bsp.bg/bg/article/689 и ДПС http://www.dps.bg/cgi-bin/e-cms/vis/vis.pl?s=001&p=0437&g= са копирали програмите на европейските си еквиваленти – ПЕС и АЛДЕ, като са добавили и няколко свои нюанса. НДСВ закъсня с предложенията си, но направи доста кратка, ясна и разбираема платформа http://www.ndsv.bg/content/1911.html. , която казва: „Ние постигнахме това, нашите цели са такива.” Зелените се обявяват против плакатните войни. Те залагат на петициите, които са отправили към европарламента http://www.bulgariangreens.org/home/platforma-ep.html . Синята коалиция http://www.sds.bg/bg/publications/read/822?type=13 са подготвили доста обемист документ от 40 страници с разяснение на цялостната им политика, като са оставили накрая няколко странички и за европейските избори.
За да помогне в избора, Центърът за либерални стратегии е подготвил много интересен гласоводител http://glasovoditel.eu/ , който си струва да се посети.
Мотивация за гласуване.
Много далечен ни се вижда http://www.europarl.europa.eu/elections2009/default.htm?language=BG Европейският парламент. Така е далечен е. Много е сложен и бюрократизиран целият Европейски съюз. Такъв е и трябва да се реформира. Но е трудно. Трудно е защото има много нива на представителство на интереси. има интереси, които са интереси на общността, като цяло. За тях бди Комисията. Има интереси на отделните държави-членки. Те се защитават от Съвета на министрите. В Европа има и 480 милиона граждани на ЕС, техните интереси са представени от Парламента. Но нека погледнем отвъд дребно националните ни проблеми и да видим какво като отделна страна можем да решим. Как може България да повлияе на световната политика. Никак. И не само България. Никоя страна сама не може. В Европейския парламент можем да участваме в правене на една много по-широкообхватна политика и да повлияем на много мащабни процеси, но само ако се включим активно.
Всеки депутат е важен. Нека не се вглеждаме толкова в броя на евродепутатите от отделната страна, а в личните качества на всеки един от тях. Всеки може да окаже влияние, да вдъхнови или да обезкуражи. Да обедини другите да го последват, да предизвика обществено мнение или да остане незабелязан.
Ето един пример. Това е депутатът Найджел Фарадж, водач на най-малката група от в сегашния състав на Парламента– Независимост/Демокрация Ггрупата на евроскептиците включва 22 от общо 785 депутати. http://www.youtube.com/watch?v=YWSYMpuCFaQ&eurl=http%3A%2F%2Feutopia.blog.bg%2Fpolitika%2F2009%2F05%2F04%2Fprimer-za-evrodeputat.330527&feature=player_embedded (В новия състав цялостният брой на евродепутатите ще е 736 ). Въпреки, че води най-малката партия, той е един от най-известните и най-харизматичните евродепутати.
Thursday, May 21, 2009
На 10.03.2008 г. в Уолстрийт плъзва слухът, че американската банка Беър Стърнс изпитва затруднения с ликвидността. Мигновено и неконтролируемо цената на акциите се срутва от 170 на 60 долара. Още същата нощ започват инспекции. Резултатите показват, че банката е залята от „токсични активи” – subprime mortages и няма изгледи сама да се съвземе. Управителят на Федералния резерв Бен Бернанки предлага план за изкупуването на Беър Стърнс от JP Morgan, която да служи като посредник между държавата и закъсалата банка. Намесва се и финансовото министерство (Treasury of State). Финансовият министър Хенри Поусън заявява, че няма да бъде предложено повече от 2 долара за акция. Беър приемат горчивия хап, но поне още са в играта. На 07. септември агонията на банковата система се засилва с рекордните загуби на двойката банки Fannie Mae, Freddie Mac - най-големите, специализирали в ипотечния пазар и също толкова затънали в отровни ипотеки. На 12.09 на ред е титанът на инвестиционните банки - Lehman Brothers. Фед национализира първите две и остава третата на пазара. Поусън дава на Lehman два дни да намери купувач. Такъв обаче няма. Lehman банкрутира.
Lehman са свързани с други банки, а те с други. Глобалният капитал не познава национални граници и заразата се разпространява в целия свят. Една банка купува обещания в Аризона, събира ги със заеми от подобен вид в Кънектикът, пакетира ги под името финансов дериват и ги продава на борсите в Токио, Лондон или Франкфурт. Тези нови и непознати финансови инструменти се оказаха трудни за овладяване. Търговията с необезпечени ипотеки превърна един високо рисков пазар в балон, който неминуемо трябваше да се спука. Балонът се спука с тътен, заглушил цялата световна икономика. Тътенът се чува не само банките. Той се пренесе и отеква в и другите отрасли в икономиката – всички стопански деятели са засегнати, ако не пряко, то поне косвено. Американската финансова криза се превърна в световна икономическа рецесия. Когато финансовият сектор е разстроен, реалният скоро ще го последва. Дните на неограничена ликвидност и неоценен риск свършиха. Банките поради липса на налични пари или поради предпазливост ограничиха кредитирането. Реалният сектор има нужда от заеми, за да поддържа производството. Гражданите имат нужда от кредити, за да потребяват. Без лесен достъп до кредит стопанската активност се забавя, икономиката се свива и това се вижда. Показателите за БВП по света показват стойности, които не сме свикнали да виждаме. Растежът е малък, или го няма, Рецесията се разпространява на много места. Японската икономика се е свила с 4% от началото на 2009 годината, Еврозоната с 2.5%, САЩ с близо 2%. Особено уязвими за кризата са силните икономики насочени към износ. Световният пазар се ослушва никой не иска да предприема рискове. в тази взривоопасна ситуация. През 2008 някои държави дори обявиха фалит (Исландия) или се обърнаха към Международния валутен фонд за спасяване на закъсалия финансов сектор (Унгария, Латвия, Мексико). Щом не компании, а цели държави дефолтират, значи наистина има проблем. Този проблем трябва да се реши и то без отлагане. Какви мерки взима най-голямата икономика в света – Европейският съюз за справяне с кризата? Това ще са опитам да представя.
Европейският съюз е много специфична политическа структура (sui generis), която не е международна организация нито федерална държава. Провеждането на икономически политики се извършва както на национално така и на наднационално ниво. В договорът от Маастрихт е записано като цел постигането на икономически и паричен съюз. Паричният съюз е факт, докато икономическият съюз остава за по-нататъшен етап на интеграцията. Еврозоната означава единна финансова политика за държавите които я съставляват. Единна фискална политика на ниво ЕС не съществува. Икономическите мерки могат да бъдат разделени в 4 категории между които съществува взаимна зависимост: Бюджетните политики на национално ниво. Бюджетната политика на общностно ниво. Финансовата политика на Европейската централна банка и финансовата политика на централните банки, извън еврозоната, с най-голямо значение от които – Bank of England.
Бюджетните стимулни планове на отделните страни-членки, действащи за себе си могат да срещнат неодобрението на Европейската комисия, чиято цел е да защитава интересите на общността. Пример за това е политиката на конкуренция, която е от изключителната компетентност на ЕС. Тук възниква един проблем. За правителството на САЩ не представлява юридически проблем бързо да спаси, като субсидира, даде преференциални заеми или получи дял от автомобилните си първенци: General Motors, Chrysler, Ford. В ЕС положението е по-различно и нещата стават по-бавно. Когато отделни държави-членки решат да предприемат мерки, с които да подкрепят засегнатите от кризата индустрии, те трябва да се съгласуват с Европейската комисия и да бъде проверено дали не нарушават конкуренцията във вътрешния пазар. Това забавя спасителните планове и създава пречки на държавите да подкрепят своите големи индустрии – „националните шампиони”. Дори в самата Комисия не съществува консенус как да се процедира. Индустриалният комисар Гюнтер Ферхойген реагира бързо в полза набавяването на национални стимулни планове, като например подпомагането на Опел. Комисар Нийли Круз, която отговаря за конкуренцията, обаче се изказва в полза на повече контрол и рестрикции от страна на Комисията. Френският президент Никола Саркози беше обвинен в протекционизъм, когато обяви, че ще отпусне заем от 6 милиарда евро на Рено и Ситроен. Тази мярка е изцяло във френски стил. Държавата играе важна роля да подпомага големите фирми, за които са настъпили неблагоприятни дни на пазара. Франция подкрепя тези концерни, защото иначе рискува фабриките да се преместят в източна Европа. Опитите за прикрит протекционизъм и за игра всеки за себе си се посрещат със силно неодобрение от страните-членки на петото разширяване. Новоприсъединилите се страни апелират за повече солидарност и избягване на икономическия национализъм. Полша и Унгария искат въвеждането на улеснени правила за влизане в Еврозоната, срещу които обаче застава люксембургския премиер Жан Клод Юнкер, както и Европейската централна банка.
След като САЩ гласуваха стимулен план в размер на 700 милиарда долара, Европейската комисия и държавните ръководители на страните от ЕС отговориха с европейски план на стойност 200 милиарда евро (1.5% от БВП на ЕС), който включва микс от екологични инициативи, данъчни намаления и заеми за предприятията. По-голямата част от плана - 170 милиарда евро идват от националните бюджети на страните членки, оставащите 30 милиарда са разпределени по равно между бюджета на общността и Европейската инвестиционна банка. Приоритетни сектори за Европейската комисия са енергийната инфраструктура и широколентовия интернет. Комисията също подкрепя проекти за енергийна ефективност и въвеждането на зелени технологии в автомобилостроенето. Именно по линията не екологичните иновации комисията е склонна да подкрепи и автомобилната промишленост. Все пак по-голямата част от средствата са национални и ще се разходват по национално усмотрение, но в рамките начертани от плана. Идеята е да се постигне координиран фискален отговор, което не означава едни и същи мерки да бъдат предприемани от различните страни.
В предишния си брой вестник Economist сравнява мерките, предприети от „големите” в ЕС: Франция, Германия и Великобритания. Дали е по-добре да се подкрепят големите компании и инфраструктурни проекти – Френският подход, да се повиши потребителското търсене – английският начин или нещо средно между двете – Германия.
Франция е социална държава, която разчита на високите данъци и регулация на пазара и своята дирижистка традиция в икономиката. Критикувана в добрите времена, сега във време на криза се оказва най-малко засегната. Трудните процедури по уволнение спират ръста на безработицата. Французите вярват, че в трудни времена публичният сектор и държавата на благоденствието ще ги спаси. Държавата инициира най-разнообразни програми като например подновяването на железопътната инфраструктура и да реставрирането на вековните катедрали като част от националния план за борба с кризата. Съдейки по данните на Международния валутен фонд, очакванията им за по-лека криза засега се оправдават.
5.2 милиона французи или 21% от работната сила, са заети в публичния сектор, който се възприема за по-сигурен и по-малко уязвим от кризата. Продължителността на живота във Франция е по-голяма от тази във Великабритания и САЩ, а здравната система, която покрива всички, е по-ефикасно организирана от американската. Разходите за пациент с два пъти по-ниски от тези в Америка. Барак Обама се ангажира да реформира скъпата здравна система в САЩ. Регулацията е друга причина за относително преимущество. Във Франция има правила за почти всичко: колко таксита може да се движат в Париж (15 300), колко аптеки може да има един фармацевт (1), кога могат да се правят разпродажби. Във финансовия сектор регулацията спасява Франция от масовото затъване. Банките нямат право да вкарват заемателите в дълг, който те не са в състояние да обслужват, а и френските заематели са са по предпазливи. Според European Mortgage Federation френската ипотечна задлъжнялост представлява 35% от БВП, В Германия – 48%, За сравнение държавите с ипотечни балони са Великарбитания (85%), Ирландия (75%) и Испания (62%). В обръщение към нацията след срещата на Г-20 Саркози призовава за глобално регулиране на финансовата система. Цената, която френското общество трябва да плати за относителната си икономическа сигурност е по-нисък растеж и по-висока безработица. Стабилна икономика по време на рецесия обаче означава по-малко динамична икономика по време на подем. Въпреки че в момента френската безработица 8.6% е почти равна на американската 8.5, тя рядко слиза под 8%.
Великобритания залага на стимулирането на потреблението. Тя предвижда 20 милиарда лири за своите спасителни мерки, които включват намаление на ДДС, подпомагане на домакинствата с ипотеките, както и на малкия бизнес. Ставката по ДДС е намалена от 17.5% на 15% за 2009 г. Това е минималната допустима граница за ЕС. Парите за провеждане на тези политики ще дойдат от увеличение на данъците за по-богатите. Тези които изкарват повече от £150,000 на година ще трябва да се примирят с увеличението на ставката от 40 % на 45 %. Освен това осигурителната тежест за всички ще се увеличи. Тези мерки няма да спасят страната от натрупването на дълг, защото увеличението влиза в сила от 2011г. Британският финансов министър (chancellor of the Exchequer) Алистър Дарлинг прогнозира, че през 2009 г Великобритания ще достигне дефицит от 8 % от БВП.
Германия е особено силно засегната от кризата. Нейната икономика е ориентирана към износ и сега според Handelsblatt се нуждае от нов бизнес модел. Широката управляваща коалиция на християндемократите и социалдемократите обаче се обявява в подкрепа на досегашната ориентирана към експорта икономика. Всъщност Германия е най-големият световен износител на стоки, но когато основни пазари за нейната продукция като САЩ или ЕС свиват потреблението си, това неминуемо се отразява на германския икономически растеж. Стимулнят план на федералното правителство включва разнообразие от отделни малки мерки. Най-популярната инициатива е бонусът от 2.500 евро, който ще получат от купувачите на нови автомобили. Освен това прагът на данъчното облагане е вдигнат и данъците за хората с по-ниски доходи са намалени. Федералното правителство отдели 400 милиарда евро за спасяването на немските банки и 20 милиарда евро за своя пакет мерки за реалната икономика. Цифрите може и да изглеждат внушителни, но Германия всъщност е критикувана, че не са достатъчни. Все пак излизането на Германия от кризата зависи до голяма степен от това кога световната търговия ще се активизира до предишните си нива.
В Испания правителството на Хосе Луис Сапатеро предприе „План Е” на стойност 8 милиарда евро. Целта е да се пребори с безработицата. Испанският строителен бранш беше много силно ударен от кризата, а икономиката на страната е много зависима от него. Като се има предвид, че глобална криза започна именно от това да не се купуват повече имоти, всички изкуствено създадени строителни балони по света започнаха да се пукат. В Испания цифрите са стряскащи: безработицата надхвърля 17.5%, и продължава да расте. Според прогнозата на Комисията би надминала 20%. Тази безработица е два пъти средното за ЕС равнище. Правителството се опитва да създаде временна заетост, но това е само временно решение. Нужна са реформи в трудовото законодателство, които обаче неминуемо са свързани с протести, а социалистическото правителство няма необходимото парламентарно мнозинство.
Както се вижда икономическата криза засяга различните страни по различен начин. Фискалните стимули на ниво ЕС са пренебрежимо малко. Теоретичният въпрос, който следва е: Трябва ли фискалните мерки да се пренесат на ниво ЕС или да си останат на национално ниво? Кое би било по-ефикасно?
От една страна наличието на обща валута, респективно обща финансова политика прави привлекателна перспективата за обща фискална политика. От друга страна Ансгар Белке твърди, че всяка фискална политика е източник на шокове тъй като никога не можем да сме сигурни предварително какви ще бъдат резултатите. Според изследването на Белке и Грос (2009) като цяло е по-добре да има независими фискални политик, защото това ще доведе диверсификация на риска (risk diversification).
Според мен националните мерки, които са в ущърб на Европейския съюз трябва да бъдат ограничавани и Комисията трябва да продължава да бди да не се появява старомодният протекционизъм в нова форма. Проблем при държавните помощи, е че ще се генерира доста голям дълг. Европейските страни пропуснаха добрите години, за да оправят публичните си разходи и така още преди кризата да е започнала те имат бюджетни дефицити. Държавите би трябвало да изпълняват ангажиментите си към пакта за стабилност и растеж и да пренастроят бюджетите си.
Като важна инициатива на европейско ниво за спасяване на банковия сектор и успокояване на гражданите може да се определи предложението на Комисията за вдигане на задължителната гаранция на депозитите на 100 000 евро. Тази мярка беше провокирана от ирландското решение влоговете на спестителите да бъдат стопроцентово гарантирани. Bank of England скоро последва ирландския пример и вдигна гаранциите, което провокира и останалите държави в ЕС да ги последват, за да не загубят конкурентоспособност. Правната база е промяната на Директива 94/19/ЕО, относно схемите за гарантиране на депозити.
Паричната политика на Европейската централна банка по време на кризата.
Според Юрген Щарк Европейската централна банка е реагирала адекватно и навременно в условията на криза. „На фона на бързо намаляващ инфлационен натиск ЕСЦ намали лихвения процент с 300 базисни пункта от есента на 2008 г.” ЕЦБ предлага безпрецедентно изгодна ликвидност на банките. Жан Клод Трише обяви, че няма да смъкне лихвите под 1 %. За сравнение в САЩ те се движат между 0 и 0.25, Във Великобритания – 0.5 %, а в Япония – 0.1 %. На 7.05 ЕЦБ обяви, че ще изкупи ценни книжа на стойност 60 милиарда евро от европейските банки.
Дори в условия на криза председателя на ЕЦБ Жан Клод Трише няма да отстъпи от най-важната задача на банката – ценовата стабилност в еврозоната. Целта на банката е инфлация по-ниска, но близка до 2%. Според Трише причината за кризата е промяната през последните десет години в банковия сектор. Банките вместо да помагат на търговията и инвестициите са се превърнали в спекуланти и хазартни играчи. Управлението на риска е престанало да бъде приоритетна цел за тях.
Срещата на лидерите от G20
Европейцита на срещата на G 20 са единодушни, че световната финансова система трябва да се реформира, като се въведат регулации за банковия сектор. Трябва да се контролират хедж фондовете и данъчните убежища по света, но по тази точка съгласие не е постигнато заради специалното отношение на Китай спрямо Хонг Конг и Макао. На Международния валутен фонд трябва да бъдат предоставени допълнителни средства. Така и става. Средствата, с които фонда може да оперира са увеличени 3 пъти от 250 на 750 милиарда долара.
Сложността на Европейската структура, разнообразието на интереси, които трябва да се балансират създава една трудно управляема ситуация. Не трябва да прибързваме с универсални решения за всички, а да изследваме конкретните проблеми за конкретните страни членки. Председателят на ЕК Жозе Мануел Барозу е прав. „Всички са заразени от тази криза и имат нужда от лечение, но не и от едно и също лекарство.”
Lehman са свързани с други банки, а те с други. Глобалният капитал не познава национални граници и заразата се разпространява в целия свят. Една банка купува обещания в Аризона, събира ги със заеми от подобен вид в Кънектикът, пакетира ги под името финансов дериват и ги продава на борсите в Токио, Лондон или Франкфурт. Тези нови и непознати финансови инструменти се оказаха трудни за овладяване. Търговията с необезпечени ипотеки превърна един високо рисков пазар в балон, който неминуемо трябваше да се спука. Балонът се спука с тътен, заглушил цялата световна икономика. Тътенът се чува не само банките. Той се пренесе и отеква в и другите отрасли в икономиката – всички стопански деятели са засегнати, ако не пряко, то поне косвено. Американската финансова криза се превърна в световна икономическа рецесия. Когато финансовият сектор е разстроен, реалният скоро ще го последва. Дните на неограничена ликвидност и неоценен риск свършиха. Банките поради липса на налични пари или поради предпазливост ограничиха кредитирането. Реалният сектор има нужда от заеми, за да поддържа производството. Гражданите имат нужда от кредити, за да потребяват. Без лесен достъп до кредит стопанската активност се забавя, икономиката се свива и това се вижда. Показателите за БВП по света показват стойности, които не сме свикнали да виждаме. Растежът е малък, или го няма, Рецесията се разпространява на много места. Японската икономика се е свила с 4% от началото на 2009 годината, Еврозоната с 2.5%, САЩ с близо 2%. Особено уязвими за кризата са силните икономики насочени към износ. Световният пазар се ослушва никой не иска да предприема рискове. в тази взривоопасна ситуация. През 2008 някои държави дори обявиха фалит (Исландия) или се обърнаха към Международния валутен фонд за спасяване на закъсалия финансов сектор (Унгария, Латвия, Мексико). Щом не компании, а цели държави дефолтират, значи наистина има проблем. Този проблем трябва да се реши и то без отлагане. Какви мерки взима най-голямата икономика в света – Европейският съюз за справяне с кризата? Това ще са опитам да представя.
Европейският съюз е много специфична политическа структура (sui generis), която не е международна организация нито федерална държава. Провеждането на икономически политики се извършва както на национално така и на наднационално ниво. В договорът от Маастрихт е записано като цел постигането на икономически и паричен съюз. Паричният съюз е факт, докато икономическият съюз остава за по-нататъшен етап на интеграцията. Еврозоната означава единна финансова политика за държавите които я съставляват. Единна фискална политика на ниво ЕС не съществува. Икономическите мерки могат да бъдат разделени в 4 категории между които съществува взаимна зависимост: Бюджетните политики на национално ниво. Бюджетната политика на общностно ниво. Финансовата политика на Европейската централна банка и финансовата политика на централните банки, извън еврозоната, с най-голямо значение от които – Bank of England.
Бюджетните стимулни планове на отделните страни-членки, действащи за себе си могат да срещнат неодобрението на Европейската комисия, чиято цел е да защитава интересите на общността. Пример за това е политиката на конкуренция, която е от изключителната компетентност на ЕС. Тук възниква един проблем. За правителството на САЩ не представлява юридически проблем бързо да спаси, като субсидира, даде преференциални заеми или получи дял от автомобилните си първенци: General Motors, Chrysler, Ford. В ЕС положението е по-различно и нещата стават по-бавно. Когато отделни държави-членки решат да предприемат мерки, с които да подкрепят засегнатите от кризата индустрии, те трябва да се съгласуват с Европейската комисия и да бъде проверено дали не нарушават конкуренцията във вътрешния пазар. Това забавя спасителните планове и създава пречки на държавите да подкрепят своите големи индустрии – „националните шампиони”. Дори в самата Комисия не съществува консенус как да се процедира. Индустриалният комисар Гюнтер Ферхойген реагира бързо в полза набавяването на национални стимулни планове, като например подпомагането на Опел. Комисар Нийли Круз, която отговаря за конкуренцията, обаче се изказва в полза на повече контрол и рестрикции от страна на Комисията. Френският президент Никола Саркози беше обвинен в протекционизъм, когато обяви, че ще отпусне заем от 6 милиарда евро на Рено и Ситроен. Тази мярка е изцяло във френски стил. Държавата играе важна роля да подпомага големите фирми, за които са настъпили неблагоприятни дни на пазара. Франция подкрепя тези концерни, защото иначе рискува фабриките да се преместят в източна Европа. Опитите за прикрит протекционизъм и за игра всеки за себе си се посрещат със силно неодобрение от страните-членки на петото разширяване. Новоприсъединилите се страни апелират за повече солидарност и избягване на икономическия национализъм. Полша и Унгария искат въвеждането на улеснени правила за влизане в Еврозоната, срещу които обаче застава люксембургския премиер Жан Клод Юнкер, както и Европейската централна банка.
След като САЩ гласуваха стимулен план в размер на 700 милиарда долара, Европейската комисия и държавните ръководители на страните от ЕС отговориха с европейски план на стойност 200 милиарда евро (1.5% от БВП на ЕС), който включва микс от екологични инициативи, данъчни намаления и заеми за предприятията. По-голямата част от плана - 170 милиарда евро идват от националните бюджети на страните членки, оставащите 30 милиарда са разпределени по равно между бюджета на общността и Европейската инвестиционна банка. Приоритетни сектори за Европейската комисия са енергийната инфраструктура и широколентовия интернет. Комисията също подкрепя проекти за енергийна ефективност и въвеждането на зелени технологии в автомобилостроенето. Именно по линията не екологичните иновации комисията е склонна да подкрепи и автомобилната промишленост. Все пак по-голямата част от средствата са национални и ще се разходват по национално усмотрение, но в рамките начертани от плана. Идеята е да се постигне координиран фискален отговор, което не означава едни и същи мерки да бъдат предприемани от различните страни.
В предишния си брой вестник Economist сравнява мерките, предприети от „големите” в ЕС: Франция, Германия и Великобритания. Дали е по-добре да се подкрепят големите компании и инфраструктурни проекти – Френският подход, да се повиши потребителското търсене – английският начин или нещо средно между двете – Германия.
Франция е социална държава, която разчита на високите данъци и регулация на пазара и своята дирижистка традиция в икономиката. Критикувана в добрите времена, сега във време на криза се оказва най-малко засегната. Трудните процедури по уволнение спират ръста на безработицата. Французите вярват, че в трудни времена публичният сектор и държавата на благоденствието ще ги спаси. Държавата инициира най-разнообразни програми като например подновяването на железопътната инфраструктура и да реставрирането на вековните катедрали като част от националния план за борба с кризата. Съдейки по данните на Международния валутен фонд, очакванията им за по-лека криза засега се оправдават.
5.2 милиона французи или 21% от работната сила, са заети в публичния сектор, който се възприема за по-сигурен и по-малко уязвим от кризата. Продължителността на живота във Франция е по-голяма от тази във Великабритания и САЩ, а здравната система, която покрива всички, е по-ефикасно организирана от американската. Разходите за пациент с два пъти по-ниски от тези в Америка. Барак Обама се ангажира да реформира скъпата здравна система в САЩ. Регулацията е друга причина за относително преимущество. Във Франция има правила за почти всичко: колко таксита може да се движат в Париж (15 300), колко аптеки може да има един фармацевт (1), кога могат да се правят разпродажби. Във финансовия сектор регулацията спасява Франция от масовото затъване. Банките нямат право да вкарват заемателите в дълг, който те не са в състояние да обслужват, а и френските заематели са са по предпазливи. Според European Mortgage Federation френската ипотечна задлъжнялост представлява 35% от БВП, В Германия – 48%, За сравнение държавите с ипотечни балони са Великарбитания (85%), Ирландия (75%) и Испания (62%). В обръщение към нацията след срещата на Г-20 Саркози призовава за глобално регулиране на финансовата система. Цената, която френското общество трябва да плати за относителната си икономическа сигурност е по-нисък растеж и по-висока безработица. Стабилна икономика по време на рецесия обаче означава по-малко динамична икономика по време на подем. Въпреки че в момента френската безработица 8.6% е почти равна на американската 8.5, тя рядко слиза под 8%.
Великобритания залага на стимулирането на потреблението. Тя предвижда 20 милиарда лири за своите спасителни мерки, които включват намаление на ДДС, подпомагане на домакинствата с ипотеките, както и на малкия бизнес. Ставката по ДДС е намалена от 17.5% на 15% за 2009 г. Това е минималната допустима граница за ЕС. Парите за провеждане на тези политики ще дойдат от увеличение на данъците за по-богатите. Тези които изкарват повече от £150,000 на година ще трябва да се примирят с увеличението на ставката от 40 % на 45 %. Освен това осигурителната тежест за всички ще се увеличи. Тези мерки няма да спасят страната от натрупването на дълг, защото увеличението влиза в сила от 2011г. Британският финансов министър (chancellor of the Exchequer) Алистър Дарлинг прогнозира, че през 2009 г Великобритания ще достигне дефицит от 8 % от БВП.
Германия е особено силно засегната от кризата. Нейната икономика е ориентирана към износ и сега според Handelsblatt се нуждае от нов бизнес модел. Широката управляваща коалиция на християндемократите и социалдемократите обаче се обявява в подкрепа на досегашната ориентирана към експорта икономика. Всъщност Германия е най-големият световен износител на стоки, но когато основни пазари за нейната продукция като САЩ или ЕС свиват потреблението си, това неминуемо се отразява на германския икономически растеж. Стимулнят план на федералното правителство включва разнообразие от отделни малки мерки. Най-популярната инициатива е бонусът от 2.500 евро, който ще получат от купувачите на нови автомобили. Освен това прагът на данъчното облагане е вдигнат и данъците за хората с по-ниски доходи са намалени. Федералното правителство отдели 400 милиарда евро за спасяването на немските банки и 20 милиарда евро за своя пакет мерки за реалната икономика. Цифрите може и да изглеждат внушителни, но Германия всъщност е критикувана, че не са достатъчни. Все пак излизането на Германия от кризата зависи до голяма степен от това кога световната търговия ще се активизира до предишните си нива.
В Испания правителството на Хосе Луис Сапатеро предприе „План Е” на стойност 8 милиарда евро. Целта е да се пребори с безработицата. Испанският строителен бранш беше много силно ударен от кризата, а икономиката на страната е много зависима от него. Като се има предвид, че глобална криза започна именно от това да не се купуват повече имоти, всички изкуствено създадени строителни балони по света започнаха да се пукат. В Испания цифрите са стряскащи: безработицата надхвърля 17.5%, и продължава да расте. Според прогнозата на Комисията би надминала 20%. Тази безработица е два пъти средното за ЕС равнище. Правителството се опитва да създаде временна заетост, но това е само временно решение. Нужна са реформи в трудовото законодателство, които обаче неминуемо са свързани с протести, а социалистическото правителство няма необходимото парламентарно мнозинство.
Както се вижда икономическата криза засяга различните страни по различен начин. Фискалните стимули на ниво ЕС са пренебрежимо малко. Теоретичният въпрос, който следва е: Трябва ли фискалните мерки да се пренесат на ниво ЕС или да си останат на национално ниво? Кое би било по-ефикасно?
От една страна наличието на обща валута, респективно обща финансова политика прави привлекателна перспективата за обща фискална политика. От друга страна Ансгар Белке твърди, че всяка фискална политика е източник на шокове тъй като никога не можем да сме сигурни предварително какви ще бъдат резултатите. Според изследването на Белке и Грос (2009) като цяло е по-добре да има независими фискални политик, защото това ще доведе диверсификация на риска (risk diversification).
Според мен националните мерки, които са в ущърб на Европейския съюз трябва да бъдат ограничавани и Комисията трябва да продължава да бди да не се появява старомодният протекционизъм в нова форма. Проблем при държавните помощи, е че ще се генерира доста голям дълг. Европейските страни пропуснаха добрите години, за да оправят публичните си разходи и така още преди кризата да е започнала те имат бюджетни дефицити. Държавите би трябвало да изпълняват ангажиментите си към пакта за стабилност и растеж и да пренастроят бюджетите си.
Като важна инициатива на европейско ниво за спасяване на банковия сектор и успокояване на гражданите може да се определи предложението на Комисията за вдигане на задължителната гаранция на депозитите на 100 000 евро. Тази мярка беше провокирана от ирландското решение влоговете на спестителите да бъдат стопроцентово гарантирани. Bank of England скоро последва ирландския пример и вдигна гаранциите, което провокира и останалите държави в ЕС да ги последват, за да не загубят конкурентоспособност. Правната база е промяната на Директива 94/19/ЕО, относно схемите за гарантиране на депозити.
Паричната политика на Европейската централна банка по време на кризата.
Според Юрген Щарк Европейската централна банка е реагирала адекватно и навременно в условията на криза. „На фона на бързо намаляващ инфлационен натиск ЕСЦ намали лихвения процент с 300 базисни пункта от есента на 2008 г.” ЕЦБ предлага безпрецедентно изгодна ликвидност на банките. Жан Клод Трише обяви, че няма да смъкне лихвите под 1 %. За сравнение в САЩ те се движат между 0 и 0.25, Във Великобритания – 0.5 %, а в Япония – 0.1 %. На 7.05 ЕЦБ обяви, че ще изкупи ценни книжа на стойност 60 милиарда евро от европейските банки.
Дори в условия на криза председателя на ЕЦБ Жан Клод Трише няма да отстъпи от най-важната задача на банката – ценовата стабилност в еврозоната. Целта на банката е инфлация по-ниска, но близка до 2%. Според Трише причината за кризата е промяната през последните десет години в банковия сектор. Банките вместо да помагат на търговията и инвестициите са се превърнали в спекуланти и хазартни играчи. Управлението на риска е престанало да бъде приоритетна цел за тях.
Срещата на лидерите от G20
Европейцита на срещата на G 20 са единодушни, че световната финансова система трябва да се реформира, като се въведат регулации за банковия сектор. Трябва да се контролират хедж фондовете и данъчните убежища по света, но по тази точка съгласие не е постигнато заради специалното отношение на Китай спрямо Хонг Конг и Макао. На Международния валутен фонд трябва да бъдат предоставени допълнителни средства. Така и става. Средствата, с които фонда може да оперира са увеличени 3 пъти от 250 на 750 милиарда долара.
Сложността на Европейската структура, разнообразието на интереси, които трябва да се балансират създава една трудно управляема ситуация. Не трябва да прибързваме с универсални решения за всички, а да изследваме конкретните проблеми за конкретните страни членки. Председателят на ЕК Жозе Мануел Барозу е прав. „Всички са заразени от тази криза и имат нужда от лечение, но не и от едно и също лекарство.”
Sunday, February 15, 2009
Субсидиарност
Същност и произход
В основата на термина стои латинската дума subsidiarius – помощен, допълнителен. Най-краткото описание на принципа на субсидиарност гласи: „Решенията да се вземат на възможно най-ниското ниво.” По-високите нива на власт трябва да извършват само помощни, допълнителни действия единствено, когато е наложително.
Според определението Жан Пол Жаке „властовите правомощия следва да бъдат осъществявани възможно най-близо до гражданите. И единствено в случаите, когато един въпрос не може да се третира задоволително на това ниво, той може да бъде отнесен на по-горното.”
Този принцип е фундаментален за функционирането на Европейския съюз.
Произходът на принципа е свързан с католическата църква. През 1891 г. папа Лъв XIII издава Rerum Novarum. Една от темите, засегнати от него е отношението между семейството и държавата. „Държавата не трябва да поглъща индивида или семейството. Необходимо е да им бъде осигурено свобода на действието, в границите на общото благо и интереса на другите.” Папата намира намесата на държавата в семейните дела за осъдетилна, освен в случаите на помощ за нуждаещите се семейства. Според католическата църква нищо не трябва да се прави от по-голяма и сложна организация, ако може да бъде извършено от по-малка. Принципът защитава идеята за децентрализация пред централизация.
Субсидиарността в текста на договорите
В контекста на европейската интеграция принципът на субсидиарност се свързва със законодателния баланс между държавите-членки и институциите на общността.
За първи път принципът е въведен, с Единния европейски акт от 1987г. Но приложението му е сведено единствено до екологични въпроси. През 1992г. Договорът от Маастрихт разширява обхвата му във всички области с изключение на тези, в които ЕС разполага с изключителна компетентност. В член 5 от текста на Договора за Европейската общност е записано:
В областите, които не са от нейната изключителна компетентност, Общността предприема действия в съответствие с принципа на субсидиарността само ако и доколкото целите на предлаганото действие не могат да бъдат достатъчно добре постигнати от държавите-членки и поради тази причина могат да бъдат по-успешно осъществени от Общността поради обхвата или последиците на предлаганото действие.
Действията на Общността не могат да надхвърлят необходимото за постигане на целите на настоящия договор.
През 1997г. с ревизията от Амстердам към Договора за Европейския съюз е добавен протокол относно прилагането на принципите на субсидиарност и пропорционалност . Според него Комисията е задължена да обосновава своите законодателни предложения в съответствие с принципите на субсидиарност и пропорционалност.
Двата аспекта на принципа на субсидиарността трябва да бъдат спазени, за да бъде счетено за обосновавано дадено действие на Общността: целите на предложеното действие да не могат да бъдат постигнати в достатъчна степен от действие на държавите членки в рамките на тяхната конституционна система и следователно могат да бъдат постигнати в по-голяма степен чрез действие от страна на Общността.
За да се прецени дали условието е изпълнено, трябва да се спазват следните насоки:
Има ли въпросът транснационални аспекти, които не могат да бъдат уредени по задоволителен начин на национално ниво
Дали едно национално действие или непредприемане на действия от страна на Общността ще бъде в противоречие с изискванията на Договора поради нарушаване равните условия на конкуренция, поради създаване на пречки пред търговския обмен, които следва да бъдат отстранени и също така би ли засегнало сериозно такова действие интересите на държавите-членки?
Има ли евентуалното общностно действие явни преимущества поради своите измерения или своя ефект спрямо действие на държавите-членки (Жаке 2007:130)
Значение на принципа
Субсидиаността е известна като принципа спасил Маастрихтския договор 1992 г. Вследствие на целта на Единния европейски акт от 1987 г. за завършване на единния пазар в рамките на Европейската икономическа общност до 1992 г., много решения в областта на интегрирането на пазара започват да се вземат на Общностно ниво. Като се има предвид общият характер на целите, особено относно въвеждането на вътрешния пазар, полето на общностните компетенции може да бъде изключително широко. Така например в началния период Договорът не възлагаше на Общността правомощия относно културата. Същевременно доколкото произведенията на културата са предмет на търговски отношения, те могат да влизат в полето на вътрешния пазар и по този начин някои аспекти на културния сектор, например аудиовизията, попадат под уредбата на Общностното право. (Жаке 2007 : 127) По време на дебатите за Маастрихтския договор държавите членки се опасяват да не би да загубят прекалено много от суверенитета си, като разширяват областите на компетентност на ЕО.
Решението е въвеждането на принципа на субсиадиарността в текста на Договора. Принципът спасява договора, защото е охотно приет от двете съпреничащи си философии на интеграцията: федералистите и антифедералистите. Двете страни представят коренно различно тълкуване на един и същи феномен. За федералистите въвеждането на субсидиарността означава въвеждане на един принцип на федералните държави. Принцип, който да регулира отношенията между централната и местната власт. Антифедералистите виждат в субсидиарността опит за ограничаване на централизацията, олицетворена от Общността за сметка на отделните национадлни държави.
Принципът на субсидиарност в Лисабонския договор (Договора за реформа)
В Договора за реформа принципът на субсидиарност е подсилен. Нововъведенията са включени в променения Протокол относно прилагането на принципите на субсидиарност и пропорционалност.
Комисията изпраща своите проекти на законодателни актове, както и изменените си проекти, на националните парламенти едновременно с изпращането им на законодателния орган на Съюза. В рамките на 8 седмици всеки национален парламент може да изпрати на председателите на Европейския парламент, на Съвета и на Комисията мотивирано становище, в което излага причините, поради които счита, че въпросният проект не е съобразен с принципа на субсидиарност. Всеки национален парламент разполага с два гласа, разпределени в зависимост от националната парламентарна система. В случай на двукамарна национална парламентарна система всяка от камарите разполага с един глас. Когато мотивираните становища относно незачитането на принципа на субсидиарност в проект за законодателен акт представляват най-малко една трета от общия брой на дадените на националните
парламенти гласове проектът трябва да бъде преразгледан. Този праг е една четвърт при проекти на законодателни актове, относно пространството на свобода, сигурност и правосъдие. Това е своеобразно вдигане на жълт картон. Предложението се връща при Комисията, която може да реши да продължи да поддържа, да измени или да оттегли
предложението. В случай че реши да продължи да го поддържа, Комисията ще трябва да обоснове в мотивирано становище защо смята, че предложението е съобразено с принципа на субсидиарност. Проектът на законодателен акт започва да се разглежда на общностно ниво от Съвета и Парламента. Ако, в резултат на мнозинство от 55 % от членовете на Съвета или на мнозинство от действителните гласове в Европейския парламент, законодателят (Европейският парламент и Съветът) е на мнение, че предложението не е съвместимо с принципа на субсидиарност, разглеждането на законодателното предложение се прекратява.
В основата на термина стои латинската дума subsidiarius – помощен, допълнителен. Най-краткото описание на принципа на субсидиарност гласи: „Решенията да се вземат на възможно най-ниското ниво.” По-високите нива на власт трябва да извършват само помощни, допълнителни действия единствено, когато е наложително.
Според определението Жан Пол Жаке „властовите правомощия следва да бъдат осъществявани възможно най-близо до гражданите. И единствено в случаите, когато един въпрос не може да се третира задоволително на това ниво, той може да бъде отнесен на по-горното.”
Този принцип е фундаментален за функционирането на Европейския съюз.
Произходът на принципа е свързан с католическата църква. През 1891 г. папа Лъв XIII издава Rerum Novarum. Една от темите, засегнати от него е отношението между семейството и държавата. „Държавата не трябва да поглъща индивида или семейството. Необходимо е да им бъде осигурено свобода на действието, в границите на общото благо и интереса на другите.” Папата намира намесата на държавата в семейните дела за осъдетилна, освен в случаите на помощ за нуждаещите се семейства. Според католическата църква нищо не трябва да се прави от по-голяма и сложна организация, ако може да бъде извършено от по-малка. Принципът защитава идеята за децентрализация пред централизация.
Субсидиарността в текста на договорите
В контекста на европейската интеграция принципът на субсидиарност се свързва със законодателния баланс между държавите-членки и институциите на общността.
За първи път принципът е въведен, с Единния европейски акт от 1987г. Но приложението му е сведено единствено до екологични въпроси. През 1992г. Договорът от Маастрихт разширява обхвата му във всички области с изключение на тези, в които ЕС разполага с изключителна компетентност. В член 5 от текста на Договора за Европейската общност е записано:
В областите, които не са от нейната изключителна компетентност, Общността предприема действия в съответствие с принципа на субсидиарността само ако и доколкото целите на предлаганото действие не могат да бъдат достатъчно добре постигнати от държавите-членки и поради тази причина могат да бъдат по-успешно осъществени от Общността поради обхвата или последиците на предлаганото действие.
Действията на Общността не могат да надхвърлят необходимото за постигане на целите на настоящия договор.
През 1997г. с ревизията от Амстердам към Договора за Европейския съюз е добавен протокол относно прилагането на принципите на субсидиарност и пропорционалност . Според него Комисията е задължена да обосновава своите законодателни предложения в съответствие с принципите на субсидиарност и пропорционалност.
Двата аспекта на принципа на субсидиарността трябва да бъдат спазени, за да бъде счетено за обосновавано дадено действие на Общността: целите на предложеното действие да не могат да бъдат постигнати в достатъчна степен от действие на държавите членки в рамките на тяхната конституционна система и следователно могат да бъдат постигнати в по-голяма степен чрез действие от страна на Общността.
За да се прецени дали условието е изпълнено, трябва да се спазват следните насоки:
Има ли въпросът транснационални аспекти, които не могат да бъдат уредени по задоволителен начин на национално ниво
Дали едно национално действие или непредприемане на действия от страна на Общността ще бъде в противоречие с изискванията на Договора поради нарушаване равните условия на конкуренция, поради създаване на пречки пред търговския обмен, които следва да бъдат отстранени и също така би ли засегнало сериозно такова действие интересите на държавите-членки?
Има ли евентуалното общностно действие явни преимущества поради своите измерения или своя ефект спрямо действие на държавите-членки (Жаке 2007:130)
Значение на принципа
Субсидиаността е известна като принципа спасил Маастрихтския договор 1992 г. Вследствие на целта на Единния европейски акт от 1987 г. за завършване на единния пазар в рамките на Европейската икономическа общност до 1992 г., много решения в областта на интегрирането на пазара започват да се вземат на Общностно ниво. Като се има предвид общият характер на целите, особено относно въвеждането на вътрешния пазар, полето на общностните компетенции може да бъде изключително широко. Така например в началния период Договорът не възлагаше на Общността правомощия относно културата. Същевременно доколкото произведенията на културата са предмет на търговски отношения, те могат да влизат в полето на вътрешния пазар и по този начин някои аспекти на културния сектор, например аудиовизията, попадат под уредбата на Общностното право. (Жаке 2007 : 127) По време на дебатите за Маастрихтския договор държавите членки се опасяват да не би да загубят прекалено много от суверенитета си, като разширяват областите на компетентност на ЕО.
Решението е въвеждането на принципа на субсиадиарността в текста на Договора. Принципът спасява договора, защото е охотно приет от двете съпреничащи си философии на интеграцията: федералистите и антифедералистите. Двете страни представят коренно различно тълкуване на един и същи феномен. За федералистите въвеждането на субсидиарността означава въвеждане на един принцип на федералните държави. Принцип, който да регулира отношенията между централната и местната власт. Антифедералистите виждат в субсидиарността опит за ограничаване на централизацията, олицетворена от Общността за сметка на отделните национадлни държави.
Принципът на субсидиарност в Лисабонския договор (Договора за реформа)
В Договора за реформа принципът на субсидиарност е подсилен. Нововъведенията са включени в променения Протокол относно прилагането на принципите на субсидиарност и пропорционалност.
Комисията изпраща своите проекти на законодателни актове, както и изменените си проекти, на националните парламенти едновременно с изпращането им на законодателния орган на Съюза. В рамките на 8 седмици всеки национален парламент може да изпрати на председателите на Европейския парламент, на Съвета и на Комисията мотивирано становище, в което излага причините, поради които счита, че въпросният проект не е съобразен с принципа на субсидиарност. Всеки национален парламент разполага с два гласа, разпределени в зависимост от националната парламентарна система. В случай на двукамарна национална парламентарна система всяка от камарите разполага с един глас. Когато мотивираните становища относно незачитането на принципа на субсидиарност в проект за законодателен акт представляват най-малко една трета от общия брой на дадените на националните
парламенти гласове проектът трябва да бъде преразгледан. Този праг е една четвърт при проекти на законодателни актове, относно пространството на свобода, сигурност и правосъдие. Това е своеобразно вдигане на жълт картон. Предложението се връща при Комисията, която може да реши да продължи да поддържа, да измени или да оттегли
предложението. В случай че реши да продължи да го поддържа, Комисията ще трябва да обоснове в мотивирано становище защо смята, че предложението е съобразено с принципа на субсидиарност. Проектът на законодателен акт започва да се разглежда на общностно ниво от Съвета и Парламента. Ако, в резултат на мнозинство от 55 % от членовете на Съвета или на мнозинство от действителните гласове в Европейския парламент, законодателят (Европейският парламент и Съветът) е на мнение, че предложението не е съвместимо с принципа на субсидиарност, разглеждането на законодателното предложение се прекратява.
Thursday, January 29, 2009
Европейският съюз – отговорност и шанс за България
Членството на България в ЕС е поредица от шансове и много отговорности. Шанс за нас е, че се присъединихме не само към най-големия общ пазар в света и водеща икономическа сила, но и че бяхме приети в най-старата общност на демократични държави, които, макар че са толкова различни на пръв поглед, споделят общи ценности и обща история.
Историята на българската евроинтеграция е твърде кратка, но много показателна. Нека да видим какво се случи през в първите 2 години на българското членство в ЕС.
Самият факт, че станахме пълноправен член през 2007 е шанс. Всички бяха наясно, че не сме подготвени за това, както правителството в София, така и бюрократите в Брюксел. Отлагането на членството с една година нямаше да ни направи по готови. То щеше да доведе до масово недоволство, инатливо нежелание за промени и политическа нестабилност с непредвидими последици. Това би подействало обезкуражаващо и в крайна сметка резултатът би бил застой. От друга страна преждевременното ни приемане беше посрещнато с невиждани новогодишни тържества и чувство за добре свършена работа. Работата, обаче, не е свършена. Тя трябваше да започне с нови сили и мотивация в новите условия, в които сякаш по чудо се намерихме.
Ние изпаднахме в състояние на безцелно съществуване. Преди знаехме каква е целта: Членство на всяка цена през 2007! Изникна въпросът какво да се прави след това, а за него нямахме готов отговор, сякаш никога не сме вярвали, че България може да бъде член на ЕС. Безметежното ни съществуване в крайна сметка доведе до реформаторски застой. Не бяха изградени институциите, чрез които българският предприемач, селски стопанин или органите за местно самоуправление трябваше да се възползват от митичните европейски фондове. Те си останаха митични. Така може да бъде описана първата година на българското еврочленство. В тази година се ориентирахме в обстановката и се опитвахме да осмислим случващото се.
Понеже не знаехме как да действаме, я подкарахме, както досега. Политическата летаргия беше последвана от грубо събуждане. Новата 2008 година започва по-тихо от предходната. Европейската комисия отправя критики към България в доклада за напредъка ни през февруари. Никаква реакция „Те постоянно ни критикуват за нещо”, мислим си ние. После самият председател на Комисията Жозе Мануел Дурао Барозо дойде на посещение. Той не пристигна в България, за да получи държавни почести или да го заслепим с блясъка на някой орден за големи заслуги към републиката. Той дойде, за да ни каже в прав текст: „Честно казано, очакваме по-конкретни резултати в борбата срещу организирана престъпност и корупцията Безкрайните разследвания и отложени съдебни заседания не означават нищо за правосъдието. [...] Европейската комисия не може да бъде съдия, не може да замени изпълнителната и съдебната власт.” Но и това отзвуча бързо, като поредното беззъбо обвинение на „онези там в Брюксел”. След като вече прекрачихме прага на нашия общ европейски дом ние твърде бързо свикнахме с уюта на пълноправното членство, което прерасна в чувство на надменна недосегаемост. Не трябва да си мислим, че България е единствената страна в ЕС с подобни проблеми. Според списание „Икономист” общото между страните на петото и шестото разширяване е, че преди преди присъединяването към ЕС страните от централна и източна Европа полагат големи усилия, за да се реформират, но след приемането им настъпва масово отпускане. По-лесно е да се влияе на страна преди да се присъедини, отколкото след това.
Случи се така, че за наша най-голяма изненада Европейският съюз се оказа съвсем не е толкова безобиден, колкото предполагахме. Лавинообразно започнаха да валят новини за скандали и спрени еврофондове. Сумите набъбваха със стотици милиони евро. Замразени са около 500 милиона евро предприсъединителна помощ. Както и самото име подсказва тези пари се отпускат преди страната да се присъедини към ЕС. За пример може да послужи известната програма ФАР, където ни остава само един месец докато изтече срокът за сключване на договори.
Журналистите започнаха да говорят за „кървави писма” от Брюксел, които впоследствие придобиха вид на доклади. В тях ни обвиняват освен с абстрактните: липса на административен капацитет, корупция, и беззаконие и за нещо съвсем конкретно. В доклада на европейската служба за борба с измамите ОЛАФ се казва, „че няма централна структура, която да поеме отговорността”. Отговорността се явява ключов термин. Отговорността е разпиляна на малки части в много институции. Това е много удобна система, в която при успех всички си приписват заслуги, докато при провал, виновни няма. Всеки, който се е изправял пред българската държавна администрация знае, че и за най-елементарната процедура трябва все още да се премине през много кабинети и да се изпълнят куп бюрократични формалности. Франц Кафка казва, че: „оковите на изтерзаното човечество са направени от канцеларска хартия”. Ние сякаш живеем в някакъв абсурден процес, в който кипи институционално действие без реално нещо да се случва, докато най-накрая сме изправени пред свършения факт на произнесената присъда. Екшън планове с повече екшън, отколкото целенасочено планирано действие.
Добре де и преди имаше корупция и сега има корупция. И преди се крадеше и сега се краде. С какво сега ситуацията е по-различна? Досега крадохме от самите себе си, от държавния бюджет. В условията на пълен институционален мрак за неугледно бързото държавно харчене, гражданският контрол, гражданското общество едва мъждука. Съдебната система е неефективна, а журналистите са периодически подлагани на натиск и побой. Докарани са до инвалидност в борбата си срещу престъпността. Една статия на вестник Таймс от 10.04.2008г. започва така: „В България всяка престижна работа може да те убие.”
Разликата е, че сега сме във фокуса на европейското обществено мнение.
Разликата е, че сега посегнахме на общностните пари. Парите на нидерландския, белгийския или като цяло европейския данъкоплатец. За тяхното разходване е отговорна Европейската комисия. Всеки скандал за злоупотреба с европейските фондове не е само скандал в България. Той отеква в другите европейски страни, подет от най-реномираните западни медии. Скандалът с Фонд републиканска пътна инфраструктура не е скандал само за републиката, а за цялата общност.
Европейският съюз не за пръв път се сблъсква с корупцията. Тя съществува дори в самата Комисия. През 1999г. всички членове на Европейската комисия, оглавявана от Жак Сантер подават оставка. Отправените им обвинения на български език могат да се преведат като шуробаджанащина. Тогава заради действията на отделни комисари, целият колеж беше изправен пред избора или да си подаде оставката или Европейският парламент да гласува вот на недоверие. Именно Европейският парламент излезе със следното изявление: „Става все по-трудно да се намери някой, който да има дори с най-малко чувство за отговорност” Въпросът не е дали съществува корупция. Да, тя съществува и то навсякъде. Въпросът е дали ние толерираме корупцията.
ЕС не търпи беззаконието и затова си е изградил система за борба срещу него. Системата се нарича правова държава. Самият ЕС е основан на договорна основа, основан е на върховенството на закона. Ситуацията за България изведнъж става безкрайно ясна: Имаме две алтернативи: Или да спазваме правилата, които доброволно сме се договорили да спазваме, или не. В единия случай ще може да да се възползваме от правата и благата, които членството ни в ЕС носи, а в другият случай ще загубим едното, а след него може би и част от другото. Европейският комисар Меглена Кунева каза, че е по-добре парите да бъдат спрени, отколкото откраднати. Дори отделни сенчести клики да можеха да се възползват от европейските пари, това ще бъде спряно като се спре и самото финансиране от страна на Комисията.
Привидно от състоянието, в което се намираме, ние не черпим ползи. Спрените евросредства са отложени шансове за много потенциални бенефициери. Във финансовата рамка на ЕС 2007-2013 за България са предвидени 11 милиарда евро, но само при условие, че сме в състояние да ги усвоим. Освен това самата България има задължения към общностния бюджет, които възлизат на 300 милиона евро годишно и които ние сме длъжни да платим, безотносително към факта, че не сме усвоили полагащото ни се или че някои фондове са замразени. Печалбата от членството ни в ЕС не се изразява като разликата между това колко сме внесли и колко сме получили. Дори напротив.
В този момент именно в спирането на средствата се крие един огромен шанс за България. Спирането на средствата би трябвало да отрезви политиката ни. Хората не се променят, когато им кажеш да се променят. Те се променят единствено, когато видят, че нямат друг избор. Такава е и ситуацията в България. Ако искаме средствата да бъдат отблокирани сме длъжни да продължим с реформите.
За развитието на икономиката реформите са много по-важни от субсидиите. Латинският корен на думата subsidium означава помощни войски, помощ, подкрепа. Субсидиите са просто допълнителна помощ за развитие, а не неговата основа. От това да имаме работеща съдебна система, надеждна и насочена към гражданите държавна администрация ще спечелим много повече, отколкото от митичните еврофондове. Една от най-важните реформи, които трябва да предприемем е ясното регламентиране на това кой носи отговорност. Зад всяка институционална дейност трябва да стои конкретно длъжностно лице, което да поеме отговорността. Според ОЛАФ това не е постигнато. Ако използвам езика на докладите това би било крачка в правилната посока.
Нека се върнем на докладите и сравним текстовете за България и Румъния. Това ще ни помогне да разберем как стои нашата страна сравнена с близка, както географски, така и по степен на развитие държава и да си отговорим на въпроса: С какво положението у нас е по-лошо? За Румъния се казва, че „промените в институциите и процедурите през последните години в тази посока започват да водят до някои първи резултати.”, докато при нас: „Оценката се фокусира върху сериозните трудности, които българското правителство изпитва при осъществяването на реален напредък в съдебната реформа и борбата с корупцията и организираната престъпност.” „Румъния продължава да постига напредък в борбата срещу корупцията на местно ниво, но трябва да произведе повече резултати.” Нашите действия в борбата срещу корупцията са определени като „незначителни” и тн. Най-страшна е липсата на желание за промяна в България. Румънците може да не са много по-напред, но полагат някакви усилия.
Ако обобщим, Румъния не се намира много по-напред от нас. Разликата между двете страни е, че в Румъния ЕС вижда желание за реформи и конкретни действия, които са предприети, докато ние не правим почти нищо. Това правене на нищо е чиста проява на надменност, която не се харесва на ЕС. Кражбите по предприсъединителните фондове не са от тази година, нито пък се случват само у нас. В Румъния фондовете не са спрени. Опитите за реформа в Румъния бяха оценени положително и финансирането не беше пипнато, докато нашето надменно бездействие беше санкционирано със спиране на европейските пари, за което сами сме си виновни.
Европейският съюз предоставя много шансове за развитие на своите страни-членки, които не се изразяват като счетоводен баланс на приходи и разходи. В ЕС границите са на път да се превърнат в историческа реликва. Общият пазар и 4те свободи на движение: на хора, стоки, услуги и капитали са основополагащи. Европейското право ни дава сигурността, че ще намерим близки институционални практики навсякъде. Как България да се впише в тази нова за нея среда?
Ние се оправдаваме, че сме млада демокрация и че трябвало да се справяме с проблемите, които старите демокрации са имали преди 100 - 200 години. Наистина трябва да се справяме с такива проблеми, но подобни оправдания не важат. Никой не ни е карал да се присъединяваме към ЕС. Ако искаш да се присъединиш, трябва да покриеш изискванията, които са валидни за всички страни-членки. Без задължения не може да има права. Задължението означава поемане на отговорност. Трябва да поддържаш високо темпо не само за да не изостанеш, а за да догониш напредналите.
Имаме много за наваксване, твърде много, а време за губене няма.
Историята на българската евроинтеграция е твърде кратка, но много показателна. Нека да видим какво се случи през в първите 2 години на българското членство в ЕС.
Самият факт, че станахме пълноправен член през 2007 е шанс. Всички бяха наясно, че не сме подготвени за това, както правителството в София, така и бюрократите в Брюксел. Отлагането на членството с една година нямаше да ни направи по готови. То щеше да доведе до масово недоволство, инатливо нежелание за промени и политическа нестабилност с непредвидими последици. Това би подействало обезкуражаващо и в крайна сметка резултатът би бил застой. От друга страна преждевременното ни приемане беше посрещнато с невиждани новогодишни тържества и чувство за добре свършена работа. Работата, обаче, не е свършена. Тя трябваше да започне с нови сили и мотивация в новите условия, в които сякаш по чудо се намерихме.
Ние изпаднахме в състояние на безцелно съществуване. Преди знаехме каква е целта: Членство на всяка цена през 2007! Изникна въпросът какво да се прави след това, а за него нямахме готов отговор, сякаш никога не сме вярвали, че България може да бъде член на ЕС. Безметежното ни съществуване в крайна сметка доведе до реформаторски застой. Не бяха изградени институциите, чрез които българският предприемач, селски стопанин или органите за местно самоуправление трябваше да се възползват от митичните европейски фондове. Те си останаха митични. Така може да бъде описана първата година на българското еврочленство. В тази година се ориентирахме в обстановката и се опитвахме да осмислим случващото се.
Понеже не знаехме как да действаме, я подкарахме, както досега. Политическата летаргия беше последвана от грубо събуждане. Новата 2008 година започва по-тихо от предходната. Европейската комисия отправя критики към България в доклада за напредъка ни през февруари. Никаква реакция „Те постоянно ни критикуват за нещо”, мислим си ние. После самият председател на Комисията Жозе Мануел Дурао Барозо дойде на посещение. Той не пристигна в България, за да получи държавни почести или да го заслепим с блясъка на някой орден за големи заслуги към републиката. Той дойде, за да ни каже в прав текст: „Честно казано, очакваме по-конкретни резултати в борбата срещу организирана престъпност и корупцията Безкрайните разследвания и отложени съдебни заседания не означават нищо за правосъдието. [...] Европейската комисия не може да бъде съдия, не може да замени изпълнителната и съдебната власт.” Но и това отзвуча бързо, като поредното беззъбо обвинение на „онези там в Брюксел”. След като вече прекрачихме прага на нашия общ европейски дом ние твърде бързо свикнахме с уюта на пълноправното членство, което прерасна в чувство на надменна недосегаемост. Не трябва да си мислим, че България е единствената страна в ЕС с подобни проблеми. Според списание „Икономист” общото между страните на петото и шестото разширяване е, че преди преди присъединяването към ЕС страните от централна и източна Европа полагат големи усилия, за да се реформират, но след приемането им настъпва масово отпускане. По-лесно е да се влияе на страна преди да се присъедини, отколкото след това.
Случи се така, че за наша най-голяма изненада Европейският съюз се оказа съвсем не е толкова безобиден, колкото предполагахме. Лавинообразно започнаха да валят новини за скандали и спрени еврофондове. Сумите набъбваха със стотици милиони евро. Замразени са около 500 милиона евро предприсъединителна помощ. Както и самото име подсказва тези пари се отпускат преди страната да се присъедини към ЕС. За пример може да послужи известната програма ФАР, където ни остава само един месец докато изтече срокът за сключване на договори.
Журналистите започнаха да говорят за „кървави писма” от Брюксел, които впоследствие придобиха вид на доклади. В тях ни обвиняват освен с абстрактните: липса на административен капацитет, корупция, и беззаконие и за нещо съвсем конкретно. В доклада на европейската служба за борба с измамите ОЛАФ се казва, „че няма централна структура, която да поеме отговорността”. Отговорността се явява ключов термин. Отговорността е разпиляна на малки части в много институции. Това е много удобна система, в която при успех всички си приписват заслуги, докато при провал, виновни няма. Всеки, който се е изправял пред българската държавна администрация знае, че и за най-елементарната процедура трябва все още да се премине през много кабинети и да се изпълнят куп бюрократични формалности. Франц Кафка казва, че: „оковите на изтерзаното човечество са направени от канцеларска хартия”. Ние сякаш живеем в някакъв абсурден процес, в който кипи институционално действие без реално нещо да се случва, докато най-накрая сме изправени пред свършения факт на произнесената присъда. Екшън планове с повече екшън, отколкото целенасочено планирано действие.
Добре де и преди имаше корупция и сега има корупция. И преди се крадеше и сега се краде. С какво сега ситуацията е по-различна? Досега крадохме от самите себе си, от държавния бюджет. В условията на пълен институционален мрак за неугледно бързото държавно харчене, гражданският контрол, гражданското общество едва мъждука. Съдебната система е неефективна, а журналистите са периодически подлагани на натиск и побой. Докарани са до инвалидност в борбата си срещу престъпността. Една статия на вестник Таймс от 10.04.2008г. започва така: „В България всяка престижна работа може да те убие.”
Разликата е, че сега сме във фокуса на европейското обществено мнение.
Разликата е, че сега посегнахме на общностните пари. Парите на нидерландския, белгийския или като цяло европейския данъкоплатец. За тяхното разходване е отговорна Европейската комисия. Всеки скандал за злоупотреба с европейските фондове не е само скандал в България. Той отеква в другите европейски страни, подет от най-реномираните западни медии. Скандалът с Фонд републиканска пътна инфраструктура не е скандал само за републиката, а за цялата общност.
Европейският съюз не за пръв път се сблъсква с корупцията. Тя съществува дори в самата Комисия. През 1999г. всички членове на Европейската комисия, оглавявана от Жак Сантер подават оставка. Отправените им обвинения на български език могат да се преведат като шуробаджанащина. Тогава заради действията на отделни комисари, целият колеж беше изправен пред избора или да си подаде оставката или Европейският парламент да гласува вот на недоверие. Именно Европейският парламент излезе със следното изявление: „Става все по-трудно да се намери някой, който да има дори с най-малко чувство за отговорност” Въпросът не е дали съществува корупция. Да, тя съществува и то навсякъде. Въпросът е дали ние толерираме корупцията.
ЕС не търпи беззаконието и затова си е изградил система за борба срещу него. Системата се нарича правова държава. Самият ЕС е основан на договорна основа, основан е на върховенството на закона. Ситуацията за България изведнъж става безкрайно ясна: Имаме две алтернативи: Или да спазваме правилата, които доброволно сме се договорили да спазваме, или не. В единия случай ще може да да се възползваме от правата и благата, които членството ни в ЕС носи, а в другият случай ще загубим едното, а след него може би и част от другото. Европейският комисар Меглена Кунева каза, че е по-добре парите да бъдат спрени, отколкото откраднати. Дори отделни сенчести клики да можеха да се възползват от европейските пари, това ще бъде спряно като се спре и самото финансиране от страна на Комисията.
Привидно от състоянието, в което се намираме, ние не черпим ползи. Спрените евросредства са отложени шансове за много потенциални бенефициери. Във финансовата рамка на ЕС 2007-2013 за България са предвидени 11 милиарда евро, но само при условие, че сме в състояние да ги усвоим. Освен това самата България има задължения към общностния бюджет, които възлизат на 300 милиона евро годишно и които ние сме длъжни да платим, безотносително към факта, че не сме усвоили полагащото ни се или че някои фондове са замразени. Печалбата от членството ни в ЕС не се изразява като разликата между това колко сме внесли и колко сме получили. Дори напротив.
В този момент именно в спирането на средствата се крие един огромен шанс за България. Спирането на средствата би трябвало да отрезви политиката ни. Хората не се променят, когато им кажеш да се променят. Те се променят единствено, когато видят, че нямат друг избор. Такава е и ситуацията в България. Ако искаме средствата да бъдат отблокирани сме длъжни да продължим с реформите.
За развитието на икономиката реформите са много по-важни от субсидиите. Латинският корен на думата subsidium означава помощни войски, помощ, подкрепа. Субсидиите са просто допълнителна помощ за развитие, а не неговата основа. От това да имаме работеща съдебна система, надеждна и насочена към гражданите държавна администрация ще спечелим много повече, отколкото от митичните еврофондове. Една от най-важните реформи, които трябва да предприемем е ясното регламентиране на това кой носи отговорност. Зад всяка институционална дейност трябва да стои конкретно длъжностно лице, което да поеме отговорността. Според ОЛАФ това не е постигнато. Ако използвам езика на докладите това би било крачка в правилната посока.
Нека се върнем на докладите и сравним текстовете за България и Румъния. Това ще ни помогне да разберем как стои нашата страна сравнена с близка, както географски, така и по степен на развитие държава и да си отговорим на въпроса: С какво положението у нас е по-лошо? За Румъния се казва, че „промените в институциите и процедурите през последните години в тази посока започват да водят до някои първи резултати.”, докато при нас: „Оценката се фокусира върху сериозните трудности, които българското правителство изпитва при осъществяването на реален напредък в съдебната реформа и борбата с корупцията и организираната престъпност.” „Румъния продължава да постига напредък в борбата срещу корупцията на местно ниво, но трябва да произведе повече резултати.” Нашите действия в борбата срещу корупцията са определени като „незначителни” и тн. Най-страшна е липсата на желание за промяна в България. Румънците може да не са много по-напред, но полагат някакви усилия.
Ако обобщим, Румъния не се намира много по-напред от нас. Разликата между двете страни е, че в Румъния ЕС вижда желание за реформи и конкретни действия, които са предприети, докато ние не правим почти нищо. Това правене на нищо е чиста проява на надменност, която не се харесва на ЕС. Кражбите по предприсъединителните фондове не са от тази година, нито пък се случват само у нас. В Румъния фондовете не са спрени. Опитите за реформа в Румъния бяха оценени положително и финансирането не беше пипнато, докато нашето надменно бездействие беше санкционирано със спиране на европейските пари, за което сами сме си виновни.
Европейският съюз предоставя много шансове за развитие на своите страни-членки, които не се изразяват като счетоводен баланс на приходи и разходи. В ЕС границите са на път да се превърнат в историческа реликва. Общият пазар и 4те свободи на движение: на хора, стоки, услуги и капитали са основополагащи. Европейското право ни дава сигурността, че ще намерим близки институционални практики навсякъде. Как България да се впише в тази нова за нея среда?
Ние се оправдаваме, че сме млада демокрация и че трябвало да се справяме с проблемите, които старите демокрации са имали преди 100 - 200 години. Наистина трябва да се справяме с такива проблеми, но подобни оправдания не важат. Никой не ни е карал да се присъединяваме към ЕС. Ако искаш да се присъединиш, трябва да покриеш изискванията, които са валидни за всички страни-членки. Без задължения не може да има права. Задължението означава поемане на отговорност. Трябва да поддържаш високо темпо не само за да не изостанеш, а за да догониш напредналите.
Имаме много за наваксване, твърде много, а време за губене няма.
Wednesday, January 21, 2009
Жан Моне – невидимият в сенките
“Световният мир не може да бъде запазен без творчески усилия, съответстващи на опасностите, които го заплашват.”
Така започва декларацията от 9.05.1950г. на френския външен министър Робер Шуман. Тази декларация е революционно нов етап от развитието на европейската история и слага началото на същинската европейска интеграция.
Авторът на декларацията Шуман не е френският министър, чието име тя носи. Авторът е една енигматична личност, който не обича светлината на прожекторите. Той действа тихо и задкулисно, за да сложи началото на грандиозния проект на европейското обединение. Името му е Жан Моне. Приносът на Жан Моне за европейското обединение е несъизмерим със славата на този дребничък човек, който е почти неизвестен на по-широката общественост. Неговият успех се дължи именно на тази липса на публичност. Той действа в тесните кръгове на висшите политици, без сам той някога да е заемал изборен политически пост. Неговите предложения нямат принадлежност към политическите идеологии, а са прагматични технически решения на конкретни належащи проблеми. Моне не е само прагматик. Той е и визионер за бъдещето на Европа, за нейното обединение. Майсторството на Моне се крие в това, че той успява да съвмести идея и практика. Успява да сведе европейската интеграция до конкретни малки проблеми за решаване, при които е много по лесно да се стигне до съгласие.
Моне е човек здраво стъпил на земята още от своето израстване в семейната среда. Майка му го учи винаги да се опира на действителността.
Жан Омер Мари Габриел Моне се ражда на 9.09.1888г. в град Коняк. Неговият баща е производител и търговец на едноименната напитка и младият Моне бързо е приобщен към семейния бизнес. На 16 години той заминава за Лондон, за да представлява фирмата, без още да е завършил своето образование в лицея. На тръгване баща му го съветва: „Не носи книги. Никой не може да мисли вместо тебе. Гледай през прозореца, говори с хората”. Посредством международната търговия Моне се запознава с тънкостта на международните отношения и умението да преговаря. Той се учи от опита на живота и личните наблюдения от търговските си пътувания до най- различни краища на света: от прериите на западна Канада, през Скандинавия и Русия, до устието на Нил.
Годините, прекарани в в Америка наистина оказват голямо влияние, а връзките които прави там ще изиграят важна роля впоследствие. “Това, което открих в Америка беше нещо повече и се наричаше другояче: това беше експанзията. За първи път срещнах народ, чието занимание не беше да ръководи това, което съществуваше, а неуморно да го развива. Те не мислеха за пределите, не знаеха къде е границата.” Едно от неговите търговски пътувания, в което разменя коняк срещу кожи го отвежда в канадския град Калгари. Там той пита един ковач какви са транспортните средства. Без да прекъсва работата си ковачът му казва, че няма такива, но би могъл да използва неговия кон. „Когато си свършите работата просто го завържете пак тук.” За тази случка Моне казва, че “Навсякъде отново и отново се сблъсквах с това впечатление, че там, където пространството не е ограничено, и доверието не познава граници.” Там за първи път му идва идеята за международното обединяване на ресурси.
Моне за първи път прилага своя метод за обединяване на ресурсите на различни страни през Първата световна война Тогава започва да се оформя почеркът и на бъдещите му инициативи.
Когато избухва Първата световна война Моне е на 26 години. Той не взема участие в бойните действия, тъй като е освободен от военна служба по здравословни причини. Той обаче дава своя принос по друг начин. Моне забелязва, че доставките по море на съюзниците не са организирани адекватно и предлага директно на френския премиер Рене Вивиани своя план. Моне предлага доставките на съюзниците да бъдат администрирани от един общ орган, а не всяка страна отделно за себе си. За тази цел в Лондон е създадена Международна комисия по доставките. Моне е назначен за френски представител в този общ координационен орган. Отначало започва с координиране на зърнените даставки докато през 1917г. програмата не обхваща всички морски конвои.
След войната края на войната Моне продължава международната си дейност. През 1920. той е назначен на поста заместник-генерален секретар на Обществото на народите и се установява в Женева. Участва в няколко важни акции, сред които: подялбата на областта Горна Силезия между Германия и Полша, както и стабилизирането на австрийската икономика, където демонстрира способностите си на неуморен преговарящ. Отначало харесва идеалите на новата организация, но впоследствие остава разочарован от фактическото й безсилие. Разочарованието му всъщност се дължи на един основополагащ фактор, валиден не само за ОН, но и за всички международни организации: Вземането на решенията с единодушие от страните-членки. Според този принцип. всяка една 58-те страни-членки, с правото си на вето може да блокира решения, касаещи всички останали. По този начин организацията е лишена от ефективност.
През 1923г. напуска ОН и се завръща към семейния бизнес, който по това време изпитва затруднения.. След като стабилизира фирмата, Моне я поверява на свои братовчеди и заминава за Америка, където работи за инвестиционната компания Blair & Co. В Америка той се запознава с Джон Фостър Дълес и Джордж Бол. (*Бъдещият държавен секретар на САЩ 1953 - 1959 г.; ** Американски политик, който по времето на Кенеди ръководи специална работна група за изготвяне на търговската и митническа политика; посланик на САЩ в ООН - Б. пр.) „В Америка нищо важно не може да бъде направено без адвокат.”
Неговата дейност включва международни мисии. През 1927г. и 1928г. успява да стабилизира полската злота и румънската лея. Моне натрупва голямо състояние по време на престоя си в Америка, но го губи с настъпването на Голямата депресия през октомври 1929г. През 1933г. се заема с програма за модернизацията на Китай. Става съветник на китайския лидер генералисимус Чан Кай Шек в изграждането на железопътната система на страната и предлага да се създаде една нова изцяло китайска банка.
В стила на Моне е да намира невероятни решения на трудностите, като неизтощимо да преследва целите си. През 1929г. Моне се влюбва в италианската художничка Силвия ди Бондини. По това време тя е омъжена и е невъзможно да получи развод. На Моне му отнема 5 години, за да намери решение. През 1934г., докато пътува по транссибирската линия на връщане от мисията си в Китай, той слиза в Москва, където го очаква Силвия. Използвайки своите връзки, Моне успява да й издейства съвестко гражданство, което е последвано от разтрогване на предишния й брак. Те се женят в Москва, след което заминават в Париж и Ню Йорк, и накрая отново в Шанхай, където Моне трябва да продължи работата си по китайската железница. Моне не е човек, който се застоява на едно място. (Stanislaw, Yergin 1998:30)
Възходът на нацизма през 30те кара Моне да преосмисли стратегията на съюзниците. Според него Франция и Англия трябва да осъществят преимущество във въздушното пространство. Нужни са повече самолети, а те ще дойдат от САЩ Френският премиер Едуар Деладие го изпраща на тайна мисия във Вашингтон за поръчката на 600 самолета. Мисията е наистина деликатна тъй като САЩ все още водят политика на изолационизъм, която поне официално им забранява търговията с оръжие. Успява да убеди Франклин Делано Рузвелт да превърне Америка в „арсенал на демокрацията”.
С избухването на войната съюзниците се обръщат към координационните способности на Моне. Той е избран за ръководител на Френско-английския икономически координационен комитет, който да отговаря за доставките през Атланкика. Бързото напредване на немските военни части не може да бъде спряно британските войски са евакуирани през Дюнкерк. В момента, в който загубата на Франция изглежда неизбежна Моне съвместно с Чърчил съставя план за Френско-Английски съюз и го представя на френския военен министър генерал Де Гол. В текста на декларацията от 16.06.1940 г. е записано: „Двете правителства заявяват, че Франция и Великобритания вече не са две нации, а един Френско-Британски съюз. […] Всеки френски гражданин ще се ползва непосредствено с британска националност. Всеки английски поданик ще стане френски гражданин. […] Двата парламента ще бъдат формално асоциирани.” Генералът телефонира на френския премиер Рейно, който подкрепя плана. няколко дни по-късно Рейно губи мнозинството и е заменен от маршал Петен. Старият военен герой на Първата световна война е категорично против създаването на такъв съюз, като го нарича обвързване с труп.
Моне си сътрудничи с Де Гол и се включва в създадения през лятото на 1943г. Комитет за национално освобождение, бъдещото временно правителство на Френската република. По време на работата му в комитета той декларира в меморандум от 5.08.1943: „В Европа няма да има мир, ако страните са възстановени на базата на националния суверенитет и съпътстващата го политика на високомерие и икономически протекционизъм (...) Eвропейските държави са твърде малки, за да дадат на народите си просперитета на модерните условия. Ще бъдат нужни по-големи пазари. (...) Просперитетът и социалния прогрес ще бъдат непостижими, докато европейските нации не формират една федерация на „ Европейското единство” която ще създаде единна икономическа единица.
Две години преди войната да е завършила Моне се заема да проектира мирното възстановяване на Франция. От есента на 1943 г. Жан Моне е натоварен от новата легитимна власт на страната да осигури закупуването и доставката на стоки, от които страна ще има нужда от първия ден на своето освобождение. Той остава във Вашингтон до лятото на 1945 г. в ролята на ръководител на френския Съвет по снабдяването. Недостигът обхваща всичко: суровини, оборудване, хранителни продукти. Материалните ресурси, получени в рамките на облекченията, предоставени на европейците по сделката “заем-наем” със САЩ, позволяват на французите да избегнат абсолютната нищета. Състоянието на икономиката на страната при възстановяването на мира е изключително нестабилно. Брутният вътрешен продукт е свит от войната с близо 50 %, докато този на Великобритания е повишен с около 15 %, а този на Съединените щати – с 70 %. Разрушенията в производствената система и инфраструктурата се прибавят към историческото изоставане на Франция в индустриализацията и дълбокия упадък, в който тя е изпаднала между двете войни.
Моне критикува обсесията на Де Гол за френско величие: “Вие говорите за величие, но французите сега са слаби. Няма да има величие, докато французите не придобият статуса, който съответства на величието. За това е необходимо да се модернизират. Трябва материално да преобразим страната.” Де Гол отвръща: „Прав сте. Искате ли да опитате?”
Опитът се казва комисия по планирането, а Моне е неин ръководител. Той формулира дилемата съвсем просто: „Модернизация или упадък” застава начело на френската комисия по планирането, която си поставя 4-годишен план икономическо възстановяване и модернизацията. Тази комисия работи много тясно с представители на политически, икономически и синдикални интереси и координира техните усилия, създавайки социален диалог. Философията на френското планиране е в съзвучие с икономическата доктрина в страната, която определя голяма роля на държавата в икономиката, съчетавайки свободния пазар със социалистически практики. Непосредствените задачи пред Франция са набавянето на продоволствени продукти и попълване на резервите от чужда валута, които са се стопили изцяло през военните години и които са нужни за вноса. Следват инвестиции в индустриалните сектори с цел задминаване на показетелите от 1929 с 25% до края на 1950г.
1950г. е знакова за Моне. Тогава той създава най-значимия си план, който цели да помири Германия и Франция, както и да постави на основите на европейското обединение. За да разберем стойността на предложението на Моне, трябва първо да обърнем внимание на историческия контекст, довел до създаването му.
Следвоенното възстановяване на Европа на фона на глобалното противопоставяне между изтока и запада повдига въпроса за бъдещето на Германия. Съединените щати искат една силна и укрепнала Германия, която да бъде ценен съюзник в борбата за надмощие в биполярния свят. В началото на 1948г. САЩ и Великобритания сливат окупационните си зони в „Бизония”. Франция също се присъединява, но при условие, е се създаде Международно управление на Рур, което да позволи на французите да контролират голяма част от ресурсите на областта за нуждите на своята икономика. Освен това на немската област Саар е даден статут на френски протекторат, който впоследствие е върнат на Германия през 1957г. след рефередум. В духа на дългогодишното противопоставяне между Германия и Франция се следва политиката, че силата на едната страна задължително е за сметка на слабостта на другата. Политиката е игра с нулев резултат. Бързото възстановяване на германската икономика, поверена на Лудвиг Ерхард се посреща с притеснение на запад от Рейн. Към това може да се прибави и политическото възраждане на Германия. На 8.05.1949г. е приет основния закон на страната, който формално слага началото Федерална република Германия. За Бундесканцлер е избран бившият кмет на Кьолн доктор Конрад Аденауер.
Френското предложение за международно управление на Рур не намира привърженици. Освен Германия, която е непосредствено потърпевша, срещу него се изказват и правителствата на САЩ и Великобритания. Това управление много ясно напомня на инициативата на френския премиер Реймон Поанкаре за военно окупиране на Рурската област през 1923 – 1924г., което да принуди победената Германия да изплати репарациите и което причинява хиперинфлация в Германия и не носи нищо на Франция.
През пролетта на 1950г. американския държавен секретар Дийн Ачесън и британският външен министър Ърнест Бевин отправят ултиматум на Франция, с който я приканват незабавно да вземе мерки. За Америка не може да има силна Европа без силна Германия. Една силна Германия би предизвикала недоверие във Франция.
Задачата пред Франция не е лесна. Как да се интегрира Германия в западния блок, без това да застраши сигурността на Френската република? Как да се съвместят интересите на двете държави. Повече от ясно е, че въпросът не търпи отлагане.
Човекът, който разсича гордиевия възел, е Жан Моне. Той съчетава решаването на конкретните проблеми със своята идея за наднационалност, за да се роди планът „Шуман”. Моне е прагматик. Той има способността да дава конкретни решения за конкретни проблеми. Голямата идея е да се прекрати вековната вражда между двете нации, ще бъде осъществена на малки стъпки, под формата на конкретни технически решения на конкретни икономически задачи. С тази цел ще се създаде наднационална институция, неподвластна на нито една от двете държави, която да обединява производството на два ключови отрасъла за икономиката и военното дело, именно: въгледобива и производството на стомана. За този план бъдещият министър-председател на Великобритания Харълд Макмилън ще каже: „Това е една революционна, почти мистична концепция”. Моне пише 9 редакции на своя план, бродейки из швейцарските Алпи, преди да го представи на френския външен министър Робер Шуман. Самият Шуман има забележителна биография. Той е роден в Люксембург през 1886г., но живее в Елзас и Лотарингия, които по това време са немска територия. Следва право в Берлин, Бон и Мюнхен. По време на Първата световна война е мобилизиран в германската армия, но не участва в директни бойни действия. След края на войната, когато Германия губи двете области, Шуман става френски гражданин. Той е идеалният избор за френско-германското помирение. Моне му връчва своя план, когато министъра чака своя влак за Мец на Gare de l’Est, където ще прекара уикенда. Шуман казва: “Прочетох бележката. Това е интересно. Ще ми свърши работа.”
На 9.05.1950г. в сградата на Външното министерство на улица „Ке д’Орсе” Робер Шуман прочита декларацията, написана от Жан Моне, но останала известна като декларацията „Шуман”. В нея се казва:
Европа няма да се изгради отведнъж като цялостна конструкция: тя ще се създаде чрез конкретни реализации и на първо място чрез фактическа солидарност. Обединението на европейските нации изисква премахване на вековната вражда между Франция и Гермния.(...)
Френското правителство предлага де се постави целият френско-германски добив на въглища и стомана под управлението на общ върховен орган в организация, отворена за участие и към други европейски страни.
Общото ползване на въглищата и стоманата непосредствено ще осигури изграждането на общи основи за икономическо развитие, първи етап от европейската федерация, и ще промени съдбата на тези области, произвеждали в продължение на векове оръжия, чиито жертви най-често са бири самите те.
Производствената солидарност, която ще бъде скрепена по този начин, ще покаже, че всякаква война между Франция и германия не само немислима, но и материално невъзможна.
Предложението на Моне отговаря на френските интереси. Фрация ще има лесен достъп до германските ресурси, без да й бъде наложен дискриминационен режим или военна окупация, както след Първата световна война. Освен това фрнеските служители ще следят облизо германското развитие. От друга страна, западногерманският канцлер Аденауер приема въодушевено предложението като вижда в него шанс за възвръщане на международния престиж на ФРГ, както и относителен контрол над индустрията. Канцлерът казва: „Г-н Моне, аз считам осъществяването на френското предложение за най-важната задача, която ме очаква. Ако успея да я доведа до успешен край, ще смятам, че не съм живял напразно.” Великобритания е категорично против. Министър-председателят Клемънт Атли заявява, че е недопустимо „най-важните икономически сили на тази страна да бъдат предадени на орган, който е напълно недемократичен и неотговорен пред никого.” Особено плашеща за Британия е перспективата за отдаване на суверенитет, която лежи в основата на плана.
Опасенията за отдаване на суверенитет са оправдани. Моне прави окрита политическа заявка за създаването на федерация между европейските дръжави като една бъдеща крайна цел. Непосредствените мерки са с конкретен икономически обхват и ограничено поле на действие – въглищата и стоманата. Моне обаче се надява, че впоследствие интеграцията ще продължи и в други икономически сектори. Икономическата логика подсказва, че интеграцията в един сектор, ще окаже натиск за интеграция в друг сектор, който е свързан с първия, като по този начин се създаде един непрекъснат самозадвижващ се и самоускоряващ се процес, който в крайна степен трябва да обхване и политиката. В едно комюнике от 1960г. той пише:
Мисля, че днес все още няма условия за една политически единна Европа, така както през 1950 г. беше невъзможно да се говори за икономически съюз, който днес обаче е на път да се осъществи.
Вярвам, че така както Общността за въглища и стомана направи възможно създаването на общ пазар, който днес прави възможен икономически съюз, така и утре икономическият съюз ще създаде условия за постигането на политическо единство.
Моне е казвал: „Без хора нищо не е възможно. Без институции нищо не е трайно.” На 15.04.1951 г. в Париж е подписан договорът за създаване на Европейската общност за въглища и стомана. Страните основателки са Франция, Федерална република Германия, Белгия, Нидерландия, Люксембург и Италия. Председателския пост на Върховния орган заема Жан Моне. Организацията установява един общ пазар, лишен от национални мита, квоти и регулации, касаещи тези два сектора.
Работата на Моне е наполовина свършена. Освен икономически германският въпрос има и политически измерения.
Декларацията на Шуман не засяга друг важен проблем за Федералната република – превъоръжаването. Избухналата през 25.06.1950г. Корейска война, кара САЩ да настояват Европейските държави да предприемат по-решителни мерки за сигурността си, в това число и Германия. Франция не иска да види възстановена германската армия само 5 години след края на Втората световна война. Моне се притеснява, че ако Германия бъде приета в НАТО и по този начин възстанови напълно суверенитета си, това би я разколебало да участва по-нататък в създаването на ЕОВС. Той измисля нов план, който да създаде Европейска отбранителна общност. Моне търси подкрепа сред висшите политици във Франция за новия си проект. Шуман е силно против превъоръжаването на ФРГ и отхвърля предложението. Благосклонен към плана се оказва тогавашният премиер Рене Плевèн, откъдето идва и името на плана: „Плевен”. В сърцевината на предложението стои създаване на европейска армия, в която да се включат германските военни части. За разлика от ЕОВС, който е един икономически проект, проектът за Европейска отбранителна общност има строго политически характер. Освен това, планът е дискриминационен спрямо Германия. Тя единствено няма право да има свои войски извън европейската армия, докато всички останали страни имат и свои национални армии. Аденауер все пак се съгласява да участва, но в замяна иска: пълно признаване суверенитета на ФРГ, равнопоставено отношение спрямо немските войници в общността, разрешение за членство в НАТО, край на окупацията и сключване на мирен договор. На 27.05.1952г. е подписан договорът, учредяващ Европейската отбранителна общност. Председателят на Парламентарната асамблея на ЕОВС Пол Анри Спаак иска да стигне по-далеч, като създаде Европейска политическа общност, която да е институционален покрив на ЕОВС и ЕОО. Преди това обаче трябва да влезе в сила договорът за ЕОО, а за да влезе в сила един международен договор в сила трябва да бъде ратифициран от държавите-участнички. Ратификационният процес удря на камък точно в страната, предложила инициативата.
Правителствата в Четвъртата република се държат на много крехки мнозинства и никое не иска да рискува с толкова деликатен и спорен проект като ЕОО. През 1954г. Франция губи войната във Френски Индокитай. Този инцидент довежа на власт крайния националист Пиер Мендес Франс, който решава да постави текста на договора на гласуване в националното събрание. Резултатът е 264 „за” срещу „319” против. Европейската отбранителна общност отива в историята.
Реакцията на Моне е да се въздържи от втори мандат като председател на Върховния орган ЕОВС. През юни 1955г. е свикана конференция в Месина, която да определи заместника на Моне. Конференцията трябва да отговори и на друг още по-важен въпрос: Каква форма трябва да придобие европейската интеграция след двойния провал на Европейската отбранителна и политическа общност? Предложението на Моне е да се продължи със секторната интеграция. Ако въглищата и стоманата принадлежат на миналото, ядрената енергетика принадлежи на бъдещето. Нидерландския външен министър Йохан Бейен предлага да се създаде общ пазар между „шестте”. Ще бъдат премахнати митата върху стоките между държавите – членки и ще бъде определена еднаква външна тарифа. Ще бъдат установени четирите свободи на движение: на стоки, капитали, услуги и работна ръка. Резултатът от тази конференция са подписаните на 25.03.1957г. Римски договори, които слагат началото на Европейската общност за атомна енергия (Евратом) и Европейската икономическа общност (ЕИО).
Стилът на Моне е да действа в сенките, почти конспиративно. Той създава своя неправителствена организация, група за действе, наречена „Комитет за създаване на Обединени европейски щати”, чрез който да лобира за европейското обединение. Този комитет се превръща в мощно оръжие за неформално задкулисно въздействие върху политиката. В него членуват различни партийни лидери, представители на синдикатите и бъдещи държавни глави. Моне желае да създаде една широка подкрепа за европейското изграждане и затова се ангажира да създаде връзки на доверие с толкова обширен спектър на представени интереси. Някои от по-известните личности, взели участие, са: Валери Жискар д’Естен, Вили Брандт, Хелмут Шмидт, Джузепе Сарагат, Едуард Хийт. Моне се стреми да получи достъп до най-високите политически кръгове и да влияе на политиките без да участва лично в процеса на вземане на решения.
Жан Моне се стреми да постигне консенсус. Неговата идея не е просто да намери пресечната точка с идеите на събеседниците си. Целта му е да се открие общият интерес. (Фонтен 2006:60)
През годините на съществуването си комитетът на Моне се свързва с няколко важни инициативи. Една от тях е срещата между Кенеди и Моне, в която американския президент се изказва в полза на европейската интеграция: „Съединените щати наблюдават това огромно начинание колкото с надежда, толкова и с възхищение. Ние не гледаме на една силна и обединена Европа като на съперник, а като на партньор. Една от основните цели на нашата външна политика от 17 години насам е да допринесем за нейния прогрес.” Америка и Европа са поставени на равноправни начала.
Връщането на Де Гол на власт през 1958г. връща и политиката на величие. За да има баланс в рамките на общността Моне започва да лобира за присъединяването на Великобритания, която да бъде противотежест на Франция. Битката не е лека. Великобритания на два пъти получава отказ за членство еднолично от Де Гол през 1963 и 1967г., за да се присъедини най-накрая през 1973г., когато начело на Петата република застава Жорж Помпиду.
Последната инициатива на Жан Моне е създаването на Европейския съвет. В свое комюнике той говори за нуждата да се създаде „Временно европейско правителство”. Това ще са периодични срещи (три пъти в годината) на ниво държавни ръководители на страните-членки в Европейската икономическа общност. Предложението е нов подход за Моне, защото там не трябва да се решават технически проблеми, а главно да се постига съгласие по политически въпроси от общ характер. (Фонтен 79) Целта е общността трябва да намери общи решения на общите проблеми. Идеята на Моне е приета, но името на срещите е променено. Те няма да се наричат „Временно европейско правителство”, защото това название съдържа в себе си твърде ясни федеративни нотки. За да се успокои напрежението, срещите на върха са наречени просто Европейски съвет. Европейският опит досега е показал, че използването на силни думи, свързани с националната държава винаги е било в ущърб на целите на интеграцията. Най-пресният пример е реториката в текста на Европейската конституция, която беше отхвърлена през 2005г.
Вместо заключение. В началото на 1963г., когато отива в Ню Йорк, за да получи престижния Орден на свободата, на Жан Моне е предадено следното послание от Кенеди: “Уважаеми г-н Моне, в течение на векове императори, крале и диктатори са се опитвали да наложат на Европа със сила нейното обединяване. За добро или за зло те са се провалили. Но вдъхновявана от Вас, за по-малко от двайсет години Европа напредна към единството повече, отколкото от хиляда години насам. Вие и тези, които работят с Вас, градихте с хоросана на разума и с тухлите на икономическите и политическите интереси. Вие преобразявате Европа единствено със силата на една конструктивна идея.”
Добрин Станев
Така започва декларацията от 9.05.1950г. на френския външен министър Робер Шуман. Тази декларация е революционно нов етап от развитието на европейската история и слага началото на същинската европейска интеграция.
Авторът на декларацията Шуман не е френският министър, чието име тя носи. Авторът е една енигматична личност, който не обича светлината на прожекторите. Той действа тихо и задкулисно, за да сложи началото на грандиозния проект на европейското обединение. Името му е Жан Моне. Приносът на Жан Моне за европейското обединение е несъизмерим със славата на този дребничък човек, който е почти неизвестен на по-широката общественост. Неговият успех се дължи именно на тази липса на публичност. Той действа в тесните кръгове на висшите политици, без сам той някога да е заемал изборен политически пост. Неговите предложения нямат принадлежност към политическите идеологии, а са прагматични технически решения на конкретни належащи проблеми. Моне не е само прагматик. Той е и визионер за бъдещето на Европа, за нейното обединение. Майсторството на Моне се крие в това, че той успява да съвмести идея и практика. Успява да сведе европейската интеграция до конкретни малки проблеми за решаване, при които е много по лесно да се стигне до съгласие.
Моне е човек здраво стъпил на земята още от своето израстване в семейната среда. Майка му го учи винаги да се опира на действителността.
Жан Омер Мари Габриел Моне се ражда на 9.09.1888г. в град Коняк. Неговият баща е производител и търговец на едноименната напитка и младият Моне бързо е приобщен към семейния бизнес. На 16 години той заминава за Лондон, за да представлява фирмата, без още да е завършил своето образование в лицея. На тръгване баща му го съветва: „Не носи книги. Никой не може да мисли вместо тебе. Гледай през прозореца, говори с хората”. Посредством международната търговия Моне се запознава с тънкостта на международните отношения и умението да преговаря. Той се учи от опита на живота и личните наблюдения от търговските си пътувания до най- различни краища на света: от прериите на западна Канада, през Скандинавия и Русия, до устието на Нил.
Годините, прекарани в в Америка наистина оказват голямо влияние, а връзките които прави там ще изиграят важна роля впоследствие. “Това, което открих в Америка беше нещо повече и се наричаше другояче: това беше експанзията. За първи път срещнах народ, чието занимание не беше да ръководи това, което съществуваше, а неуморно да го развива. Те не мислеха за пределите, не знаеха къде е границата.” Едно от неговите търговски пътувания, в което разменя коняк срещу кожи го отвежда в канадския град Калгари. Там той пита един ковач какви са транспортните средства. Без да прекъсва работата си ковачът му казва, че няма такива, но би могъл да използва неговия кон. „Когато си свършите работата просто го завържете пак тук.” За тази случка Моне казва, че “Навсякъде отново и отново се сблъсквах с това впечатление, че там, където пространството не е ограничено, и доверието не познава граници.” Там за първи път му идва идеята за международното обединяване на ресурси.
Моне за първи път прилага своя метод за обединяване на ресурсите на различни страни през Първата световна война Тогава започва да се оформя почеркът и на бъдещите му инициативи.
Когато избухва Първата световна война Моне е на 26 години. Той не взема участие в бойните действия, тъй като е освободен от военна служба по здравословни причини. Той обаче дава своя принос по друг начин. Моне забелязва, че доставките по море на съюзниците не са организирани адекватно и предлага директно на френския премиер Рене Вивиани своя план. Моне предлага доставките на съюзниците да бъдат администрирани от един общ орган, а не всяка страна отделно за себе си. За тази цел в Лондон е създадена Международна комисия по доставките. Моне е назначен за френски представител в този общ координационен орган. Отначало започва с координиране на зърнените даставки докато през 1917г. програмата не обхваща всички морски конвои.
След войната края на войната Моне продължава международната си дейност. През 1920. той е назначен на поста заместник-генерален секретар на Обществото на народите и се установява в Женева. Участва в няколко важни акции, сред които: подялбата на областта Горна Силезия между Германия и Полша, както и стабилизирането на австрийската икономика, където демонстрира способностите си на неуморен преговарящ. Отначало харесва идеалите на новата организация, но впоследствие остава разочарован от фактическото й безсилие. Разочарованието му всъщност се дължи на един основополагащ фактор, валиден не само за ОН, но и за всички международни организации: Вземането на решенията с единодушие от страните-членки. Според този принцип. всяка една 58-те страни-членки, с правото си на вето може да блокира решения, касаещи всички останали. По този начин организацията е лишена от ефективност.
През 1923г. напуска ОН и се завръща към семейния бизнес, който по това време изпитва затруднения.. След като стабилизира фирмата, Моне я поверява на свои братовчеди и заминава за Америка, където работи за инвестиционната компания Blair & Co. В Америка той се запознава с Джон Фостър Дълес и Джордж Бол. (*Бъдещият държавен секретар на САЩ 1953 - 1959 г.; ** Американски политик, който по времето на Кенеди ръководи специална работна група за изготвяне на търговската и митническа политика; посланик на САЩ в ООН - Б. пр.) „В Америка нищо важно не може да бъде направено без адвокат.”
Неговата дейност включва международни мисии. През 1927г. и 1928г. успява да стабилизира полската злота и румънската лея. Моне натрупва голямо състояние по време на престоя си в Америка, но го губи с настъпването на Голямата депресия през октомври 1929г. През 1933г. се заема с програма за модернизацията на Китай. Става съветник на китайския лидер генералисимус Чан Кай Шек в изграждането на железопътната система на страната и предлага да се създаде една нова изцяло китайска банка.
В стила на Моне е да намира невероятни решения на трудностите, като неизтощимо да преследва целите си. През 1929г. Моне се влюбва в италианската художничка Силвия ди Бондини. По това време тя е омъжена и е невъзможно да получи развод. На Моне му отнема 5 години, за да намери решение. През 1934г., докато пътува по транссибирската линия на връщане от мисията си в Китай, той слиза в Москва, където го очаква Силвия. Използвайки своите връзки, Моне успява да й издейства съвестко гражданство, което е последвано от разтрогване на предишния й брак. Те се женят в Москва, след което заминават в Париж и Ню Йорк, и накрая отново в Шанхай, където Моне трябва да продължи работата си по китайската железница. Моне не е човек, който се застоява на едно място. (Stanislaw, Yergin 1998:30)
Възходът на нацизма през 30те кара Моне да преосмисли стратегията на съюзниците. Според него Франция и Англия трябва да осъществят преимущество във въздушното пространство. Нужни са повече самолети, а те ще дойдат от САЩ Френският премиер Едуар Деладие го изпраща на тайна мисия във Вашингтон за поръчката на 600 самолета. Мисията е наистина деликатна тъй като САЩ все още водят политика на изолационизъм, която поне официално им забранява търговията с оръжие. Успява да убеди Франклин Делано Рузвелт да превърне Америка в „арсенал на демокрацията”.
С избухването на войната съюзниците се обръщат към координационните способности на Моне. Той е избран за ръководител на Френско-английския икономически координационен комитет, който да отговаря за доставките през Атланкика. Бързото напредване на немските военни части не може да бъде спряно британските войски са евакуирани през Дюнкерк. В момента, в който загубата на Франция изглежда неизбежна Моне съвместно с Чърчил съставя план за Френско-Английски съюз и го представя на френския военен министър генерал Де Гол. В текста на декларацията от 16.06.1940 г. е записано: „Двете правителства заявяват, че Франция и Великобритания вече не са две нации, а един Френско-Британски съюз. […] Всеки френски гражданин ще се ползва непосредствено с британска националност. Всеки английски поданик ще стане френски гражданин. […] Двата парламента ще бъдат формално асоциирани.” Генералът телефонира на френския премиер Рейно, който подкрепя плана. няколко дни по-късно Рейно губи мнозинството и е заменен от маршал Петен. Старият военен герой на Първата световна война е категорично против създаването на такъв съюз, като го нарича обвързване с труп.
Моне си сътрудничи с Де Гол и се включва в създадения през лятото на 1943г. Комитет за национално освобождение, бъдещото временно правителство на Френската република. По време на работата му в комитета той декларира в меморандум от 5.08.1943: „В Европа няма да има мир, ако страните са възстановени на базата на националния суверенитет и съпътстващата го политика на високомерие и икономически протекционизъм (...) Eвропейските държави са твърде малки, за да дадат на народите си просперитета на модерните условия. Ще бъдат нужни по-големи пазари. (...) Просперитетът и социалния прогрес ще бъдат непостижими, докато европейските нации не формират една федерация на „ Европейското единство” която ще създаде единна икономическа единица.
Две години преди войната да е завършила Моне се заема да проектира мирното възстановяване на Франция. От есента на 1943 г. Жан Моне е натоварен от новата легитимна власт на страната да осигури закупуването и доставката на стоки, от които страна ще има нужда от първия ден на своето освобождение. Той остава във Вашингтон до лятото на 1945 г. в ролята на ръководител на френския Съвет по снабдяването. Недостигът обхваща всичко: суровини, оборудване, хранителни продукти. Материалните ресурси, получени в рамките на облекченията, предоставени на европейците по сделката “заем-наем” със САЩ, позволяват на французите да избегнат абсолютната нищета. Състоянието на икономиката на страната при възстановяването на мира е изключително нестабилно. Брутният вътрешен продукт е свит от войната с близо 50 %, докато този на Великобритания е повишен с около 15 %, а този на Съединените щати – с 70 %. Разрушенията в производствената система и инфраструктурата се прибавят към историческото изоставане на Франция в индустриализацията и дълбокия упадък, в който тя е изпаднала между двете войни.
Моне критикува обсесията на Де Гол за френско величие: “Вие говорите за величие, но французите сега са слаби. Няма да има величие, докато французите не придобият статуса, който съответства на величието. За това е необходимо да се модернизират. Трябва материално да преобразим страната.” Де Гол отвръща: „Прав сте. Искате ли да опитате?”
Опитът се казва комисия по планирането, а Моне е неин ръководител. Той формулира дилемата съвсем просто: „Модернизация или упадък” застава начело на френската комисия по планирането, която си поставя 4-годишен план икономическо възстановяване и модернизацията. Тази комисия работи много тясно с представители на политически, икономически и синдикални интереси и координира техните усилия, създавайки социален диалог. Философията на френското планиране е в съзвучие с икономическата доктрина в страната, която определя голяма роля на държавата в икономиката, съчетавайки свободния пазар със социалистически практики. Непосредствените задачи пред Франция са набавянето на продоволствени продукти и попълване на резервите от чужда валута, които са се стопили изцяло през военните години и които са нужни за вноса. Следват инвестиции в индустриалните сектори с цел задминаване на показетелите от 1929 с 25% до края на 1950г.
1950г. е знакова за Моне. Тогава той създава най-значимия си план, който цели да помири Германия и Франция, както и да постави на основите на европейското обединение. За да разберем стойността на предложението на Моне, трябва първо да обърнем внимание на историческия контекст, довел до създаването му.
Следвоенното възстановяване на Европа на фона на глобалното противопоставяне между изтока и запада повдига въпроса за бъдещето на Германия. Съединените щати искат една силна и укрепнала Германия, която да бъде ценен съюзник в борбата за надмощие в биполярния свят. В началото на 1948г. САЩ и Великобритания сливат окупационните си зони в „Бизония”. Франция също се присъединява, но при условие, е се създаде Международно управление на Рур, което да позволи на французите да контролират голяма част от ресурсите на областта за нуждите на своята икономика. Освен това на немската област Саар е даден статут на френски протекторат, който впоследствие е върнат на Германия през 1957г. след рефередум. В духа на дългогодишното противопоставяне между Германия и Франция се следва политиката, че силата на едната страна задължително е за сметка на слабостта на другата. Политиката е игра с нулев резултат. Бързото възстановяване на германската икономика, поверена на Лудвиг Ерхард се посреща с притеснение на запад от Рейн. Към това може да се прибави и политическото възраждане на Германия. На 8.05.1949г. е приет основния закон на страната, който формално слага началото Федерална република Германия. За Бундесканцлер е избран бившият кмет на Кьолн доктор Конрад Аденауер.
Френското предложение за международно управление на Рур не намира привърженици. Освен Германия, която е непосредствено потърпевша, срещу него се изказват и правителствата на САЩ и Великобритания. Това управление много ясно напомня на инициативата на френския премиер Реймон Поанкаре за военно окупиране на Рурската област през 1923 – 1924г., което да принуди победената Германия да изплати репарациите и което причинява хиперинфлация в Германия и не носи нищо на Франция.
През пролетта на 1950г. американския държавен секретар Дийн Ачесън и британският външен министър Ърнест Бевин отправят ултиматум на Франция, с който я приканват незабавно да вземе мерки. За Америка не може да има силна Европа без силна Германия. Една силна Германия би предизвикала недоверие във Франция.
Задачата пред Франция не е лесна. Как да се интегрира Германия в западния блок, без това да застраши сигурността на Френската република? Как да се съвместят интересите на двете държави. Повече от ясно е, че въпросът не търпи отлагане.
Човекът, който разсича гордиевия възел, е Жан Моне. Той съчетава решаването на конкретните проблеми със своята идея за наднационалност, за да се роди планът „Шуман”. Моне е прагматик. Той има способността да дава конкретни решения за конкретни проблеми. Голямата идея е да се прекрати вековната вражда между двете нации, ще бъде осъществена на малки стъпки, под формата на конкретни технически решения на конкретни икономически задачи. С тази цел ще се създаде наднационална институция, неподвластна на нито една от двете държави, която да обединява производството на два ключови отрасъла за икономиката и военното дело, именно: въгледобива и производството на стомана. За този план бъдещият министър-председател на Великобритания Харълд Макмилън ще каже: „Това е една революционна, почти мистична концепция”. Моне пише 9 редакции на своя план, бродейки из швейцарските Алпи, преди да го представи на френския външен министър Робер Шуман. Самият Шуман има забележителна биография. Той е роден в Люксембург през 1886г., но живее в Елзас и Лотарингия, които по това време са немска територия. Следва право в Берлин, Бон и Мюнхен. По време на Първата световна война е мобилизиран в германската армия, но не участва в директни бойни действия. След края на войната, когато Германия губи двете области, Шуман става френски гражданин. Той е идеалният избор за френско-германското помирение. Моне му връчва своя план, когато министъра чака своя влак за Мец на Gare de l’Est, където ще прекара уикенда. Шуман казва: “Прочетох бележката. Това е интересно. Ще ми свърши работа.”
На 9.05.1950г. в сградата на Външното министерство на улица „Ке д’Орсе” Робер Шуман прочита декларацията, написана от Жан Моне, но останала известна като декларацията „Шуман”. В нея се казва:
Европа няма да се изгради отведнъж като цялостна конструкция: тя ще се създаде чрез конкретни реализации и на първо място чрез фактическа солидарност. Обединението на европейските нации изисква премахване на вековната вражда между Франция и Гермния.(...)
Френското правителство предлага де се постави целият френско-германски добив на въглища и стомана под управлението на общ върховен орган в организация, отворена за участие и към други европейски страни.
Общото ползване на въглищата и стоманата непосредствено ще осигури изграждането на общи основи за икономическо развитие, първи етап от европейската федерация, и ще промени съдбата на тези области, произвеждали в продължение на векове оръжия, чиито жертви най-често са бири самите те.
Производствената солидарност, която ще бъде скрепена по този начин, ще покаже, че всякаква война между Франция и германия не само немислима, но и материално невъзможна.
Предложението на Моне отговаря на френските интереси. Фрация ще има лесен достъп до германските ресурси, без да й бъде наложен дискриминационен режим или военна окупация, както след Първата световна война. Освен това фрнеските служители ще следят облизо германското развитие. От друга страна, западногерманският канцлер Аденауер приема въодушевено предложението като вижда в него шанс за възвръщане на международния престиж на ФРГ, както и относителен контрол над индустрията. Канцлерът казва: „Г-н Моне, аз считам осъществяването на френското предложение за най-важната задача, която ме очаква. Ако успея да я доведа до успешен край, ще смятам, че не съм живял напразно.” Великобритания е категорично против. Министър-председателят Клемънт Атли заявява, че е недопустимо „най-важните икономически сили на тази страна да бъдат предадени на орган, който е напълно недемократичен и неотговорен пред никого.” Особено плашеща за Британия е перспективата за отдаване на суверенитет, която лежи в основата на плана.
Опасенията за отдаване на суверенитет са оправдани. Моне прави окрита политическа заявка за създаването на федерация между европейските дръжави като една бъдеща крайна цел. Непосредствените мерки са с конкретен икономически обхват и ограничено поле на действие – въглищата и стоманата. Моне обаче се надява, че впоследствие интеграцията ще продължи и в други икономически сектори. Икономическата логика подсказва, че интеграцията в един сектор, ще окаже натиск за интеграция в друг сектор, който е свързан с първия, като по този начин се създаде един непрекъснат самозадвижващ се и самоускоряващ се процес, който в крайна степен трябва да обхване и политиката. В едно комюнике от 1960г. той пише:
Мисля, че днес все още няма условия за една политически единна Европа, така както през 1950 г. беше невъзможно да се говори за икономически съюз, който днес обаче е на път да се осъществи.
Вярвам, че така както Общността за въглища и стомана направи възможно създаването на общ пазар, който днес прави възможен икономически съюз, така и утре икономическият съюз ще създаде условия за постигането на политическо единство.
Моне е казвал: „Без хора нищо не е възможно. Без институции нищо не е трайно.” На 15.04.1951 г. в Париж е подписан договорът за създаване на Европейската общност за въглища и стомана. Страните основателки са Франция, Федерална република Германия, Белгия, Нидерландия, Люксембург и Италия. Председателския пост на Върховния орган заема Жан Моне. Организацията установява един общ пазар, лишен от национални мита, квоти и регулации, касаещи тези два сектора.
Работата на Моне е наполовина свършена. Освен икономически германският въпрос има и политически измерения.
Декларацията на Шуман не засяга друг важен проблем за Федералната република – превъоръжаването. Избухналата през 25.06.1950г. Корейска война, кара САЩ да настояват Европейските държави да предприемат по-решителни мерки за сигурността си, в това число и Германия. Франция не иска да види възстановена германската армия само 5 години след края на Втората световна война. Моне се притеснява, че ако Германия бъде приета в НАТО и по този начин възстанови напълно суверенитета си, това би я разколебало да участва по-нататък в създаването на ЕОВС. Той измисля нов план, който да създаде Европейска отбранителна общност. Моне търси подкрепа сред висшите политици във Франция за новия си проект. Шуман е силно против превъоръжаването на ФРГ и отхвърля предложението. Благосклонен към плана се оказва тогавашният премиер Рене Плевèн, откъдето идва и името на плана: „Плевен”. В сърцевината на предложението стои създаване на европейска армия, в която да се включат германските военни части. За разлика от ЕОВС, който е един икономически проект, проектът за Европейска отбранителна общност има строго политически характер. Освен това, планът е дискриминационен спрямо Германия. Тя единствено няма право да има свои войски извън европейската армия, докато всички останали страни имат и свои национални армии. Аденауер все пак се съгласява да участва, но в замяна иска: пълно признаване суверенитета на ФРГ, равнопоставено отношение спрямо немските войници в общността, разрешение за членство в НАТО, край на окупацията и сключване на мирен договор. На 27.05.1952г. е подписан договорът, учредяващ Европейската отбранителна общност. Председателят на Парламентарната асамблея на ЕОВС Пол Анри Спаак иска да стигне по-далеч, като създаде Европейска политическа общност, която да е институционален покрив на ЕОВС и ЕОО. Преди това обаче трябва да влезе в сила договорът за ЕОО, а за да влезе в сила един международен договор в сила трябва да бъде ратифициран от държавите-участнички. Ратификационният процес удря на камък точно в страната, предложила инициативата.
Правителствата в Четвъртата република се държат на много крехки мнозинства и никое не иска да рискува с толкова деликатен и спорен проект като ЕОО. През 1954г. Франция губи войната във Френски Индокитай. Този инцидент довежа на власт крайния националист Пиер Мендес Франс, който решава да постави текста на договора на гласуване в националното събрание. Резултатът е 264 „за” срещу „319” против. Европейската отбранителна общност отива в историята.
Реакцията на Моне е да се въздържи от втори мандат като председател на Върховния орган ЕОВС. През юни 1955г. е свикана конференция в Месина, която да определи заместника на Моне. Конференцията трябва да отговори и на друг още по-важен въпрос: Каква форма трябва да придобие европейската интеграция след двойния провал на Европейската отбранителна и политическа общност? Предложението на Моне е да се продължи със секторната интеграция. Ако въглищата и стоманата принадлежат на миналото, ядрената енергетика принадлежи на бъдещето. Нидерландския външен министър Йохан Бейен предлага да се създаде общ пазар между „шестте”. Ще бъдат премахнати митата върху стоките между държавите – членки и ще бъде определена еднаква външна тарифа. Ще бъдат установени четирите свободи на движение: на стоки, капитали, услуги и работна ръка. Резултатът от тази конференция са подписаните на 25.03.1957г. Римски договори, които слагат началото на Европейската общност за атомна енергия (Евратом) и Европейската икономическа общност (ЕИО).
Стилът на Моне е да действа в сенките, почти конспиративно. Той създава своя неправителствена организация, група за действе, наречена „Комитет за създаване на Обединени европейски щати”, чрез който да лобира за европейското обединение. Този комитет се превръща в мощно оръжие за неформално задкулисно въздействие върху политиката. В него членуват различни партийни лидери, представители на синдикатите и бъдещи държавни глави. Моне желае да създаде една широка подкрепа за европейското изграждане и затова се ангажира да създаде връзки на доверие с толкова обширен спектър на представени интереси. Някои от по-известните личности, взели участие, са: Валери Жискар д’Естен, Вили Брандт, Хелмут Шмидт, Джузепе Сарагат, Едуард Хийт. Моне се стреми да получи достъп до най-високите политически кръгове и да влияе на политиките без да участва лично в процеса на вземане на решения.
Жан Моне се стреми да постигне консенсус. Неговата идея не е просто да намери пресечната точка с идеите на събеседниците си. Целта му е да се открие общият интерес. (Фонтен 2006:60)
През годините на съществуването си комитетът на Моне се свързва с няколко важни инициативи. Една от тях е срещата между Кенеди и Моне, в която американския президент се изказва в полза на европейската интеграция: „Съединените щати наблюдават това огромно начинание колкото с надежда, толкова и с възхищение. Ние не гледаме на една силна и обединена Европа като на съперник, а като на партньор. Една от основните цели на нашата външна политика от 17 години насам е да допринесем за нейния прогрес.” Америка и Европа са поставени на равноправни начала.
Връщането на Де Гол на власт през 1958г. връща и политиката на величие. За да има баланс в рамките на общността Моне започва да лобира за присъединяването на Великобритания, която да бъде противотежест на Франция. Битката не е лека. Великобритания на два пъти получава отказ за членство еднолично от Де Гол през 1963 и 1967г., за да се присъедини най-накрая през 1973г., когато начело на Петата република застава Жорж Помпиду.
Последната инициатива на Жан Моне е създаването на Европейския съвет. В свое комюнике той говори за нуждата да се създаде „Временно европейско правителство”. Това ще са периодични срещи (три пъти в годината) на ниво държавни ръководители на страните-членки в Европейската икономическа общност. Предложението е нов подход за Моне, защото там не трябва да се решават технически проблеми, а главно да се постига съгласие по политически въпроси от общ характер. (Фонтен 79) Целта е общността трябва да намери общи решения на общите проблеми. Идеята на Моне е приета, но името на срещите е променено. Те няма да се наричат „Временно европейско правителство”, защото това название съдържа в себе си твърде ясни федеративни нотки. За да се успокои напрежението, срещите на върха са наречени просто Европейски съвет. Европейският опит досега е показал, че използването на силни думи, свързани с националната държава винаги е било в ущърб на целите на интеграцията. Най-пресният пример е реториката в текста на Европейската конституция, която беше отхвърлена през 2005г.
Вместо заключение. В началото на 1963г., когато отива в Ню Йорк, за да получи престижния Орден на свободата, на Жан Моне е предадено следното послание от Кенеди: “Уважаеми г-н Моне, в течение на векове императори, крале и диктатори са се опитвали да наложат на Европа със сила нейното обединяване. За добро или за зло те са се провалили. Но вдъхновявана от Вас, за по-малко от двайсет години Европа напредна към единството повече, отколкото от хиляда години насам. Вие и тези, които работят с Вас, градихте с хоросана на разума и с тухлите на икономическите и политическите интереси. Вие преобразявате Европа единствено със силата на една конструктивна идея.”
Добрин Станев
Subscribe to:
Posts (Atom)
About Me
- straborn
- My name is Dobrin Stanev. Welcome to my blog dedicated to International Political Theory. My sphere of interests also includes European integration, because I graduated with a degree in European studies from the Sofia University