Как да се спасим еврото
Точно 20 години след историческата среща на върха в Маастрихт, която проправи път към изграждането на икономически и паричен съюз ръководителите на държавите-членки на ЕС се събират Брюксел с надеждата да спасят започнатия тогава проект за общата европейска валута. Маастрихтският проект беше построен наполовина. Докато паричният съюз стана факт през 2002 г., икономическият остана само като име. Днес обаче виждаме, че без икономическия стълб, цялата финансова структура би рухнала. Последната дългова криза в еврозоната е красноречиво доказателство. Нещо трябва да се направи и то скоро. Решенията са обаче са трудни за 27те държави членки, които днес също така вземат решение за приемането на нов член - Хърватия.
Облаците на несигурността над европейския небосклон най-сетне започват да се разсейват. Срещата на върха определи логичната стъпка към по-нататъшна интеграция в сферата на фискалната политика – единственото решение, което може да спаси еврозоната от вътрешен саморазпад. Не всички страни-членки обаче подкрепят предложения от германския канцлер Меркел и френския президент Саркози спасителен пакет. Настрана остава обичайният заподозрян е интеграционен обструкционизъм – Обединеното кралство. Аргументът на британския премиер Дейвид Камерън е познат. Великобритания е против отдаването на всякакъв суверенитет в чувствителни за нея области – като финансите и икономическата политика. Лондонското сити иска да запази своите конкурентни предимства като световна финансова столица без да се нагърбва с допълнителни европейски регулации. Поради този политически отпор днешното предложение няма да се приема като ревизия на досегашните договори, а по-скоро като ново и различно международно споразумение, в което ще участват приблизително всички освен Великобритания, която остава захвърлена в самотната компания на някои други евроскептични държави като Чехия и Унгария. Британският отказ ясно показва, че Европа се движи не само на няколко скорости, но дори и в няколко различни посоки.
Скритият елемент от днешната сделка, е че тя не е само споразумение между държавите, но и между тях от една страна и Европейската централна банка (ЕЦБ) от друга. На няколко пъти председателя на ЕЦБ намекна, че институцията би проявила по-активна роля в европейската икономика, и някои неща които са отвъд сегашните й правомощия. Правителствените ръководители в ЕС се договориха да създадат новия фискален съюз на базата на строга бюджетна дисциплина, което означава поддържане на изключително ниски нива на дефицит с идеята да се приемат балансирани бюджети. В замяна на това ЕЦБ ще се съгласи да започне да изкупува държавни облигации на вторичния пазар (по законови съображения на ЕЦБ й е забранено да купува държавни облигации на първичния пазар) и по този начин да намали лихвите по кредитите на държавите, придавайки си де факто нови функции, функции за типична централна банка, а именно – заемодател от последна инстанция за правителствата. При рестриктивни фискални действия на държавите ЕЦБ трябва да играе по-голяма роля с паричната си политика, за да предотврати изпадането на еврозоната в нова рецесия, при това такава, копираща грешките на Голямата депресия през ‘30те години на XX век, при която рестриктивната политика, насочена към дефлация на Федералния резерв (централната банка) в САЩ намалява икономическата активност в страната и протака възстановяването на икономиката. Според икономиста Милтън Фридмън именно грешната парична политика на Федералния резерв, е причината за Голямата депресия.
Интервенцията на ЕЦБ би имала и отрицателни страни. Негативният ефект, който може да последва от действията на ЕЦБ е увеличаване на инфлацията в еврозоната. Това е проблем, тъй като основната цел на финансовата институция, така както е записана в договора за Европейски съюз е стабилността на цените. Това означава поддържане на инфлацията по-ниска, но близка до 2 % на годишна база.
Така или иначе няма безболезнено решение на настоящата дългова криза и умерената, но въпреки това отвъд зададените норми инфлация може би ще бъде използвана като компромисна мярка. Така бремето ще се разпространи върху най-много субекти и се предполага, че ще се понесе възможно най-леко.
Ще завърша този анализ като посоча конкретните мерки, за които се договориха правителствените ръководители на държавите от еврозоната.
Според официалното изявление http://www.consilium.europa.eu/uedocs/cms_data/docs/pressdata/BG/ec/126662.pdf на първо място ще бъде създаването на нов фискален пакт и засилена координация на икономическата политика
Наред с единната валута е особено необходим стабилен икономически стълб.
Фискалното правило, което държавите трябва да спазват означава годишният структурен дефицит да не надвишава 0,5 % от номиналния БВП. Това правило ще бъде въведено в националните правни системи на държавите-членки. Най-добре е да бъде закрепено в техните конституции. При прехвърлянето на тази малка граница за дефицит автоматично ще се стартира коригиращ механизъм, одобрен от Комисията за всяка държава поотделно. Държавите изпаднали в прекомерен дефицит трябва да представят планове за реформи пред Комисията и Съвета.
ЕС цели да създаде, чрез договор свой постоянно действащ Европейски механизъм за стабилност (ЕМС), който да замени създадения ad hoc Европейски инструмент за финансова стабилност. ЕМС ще бъде европейският еквивалент на Международния валутен фонд. Механизмът ще наследи функциите на инструмента, да указва финансова помощ на държави, които изпитват затруднения в публичните си финанси. В момента Португалия и Ирландия са двете държави, които се възползват от сега действащия инструмент.
Още по темата:
Предлагам моето участие в дебати по случай бъдещето на Еврозоната в „Капитал”, където защитавам тезата за нуждата от фискален съюз за страните-членки на еврозоната:
http://www.capital.bg/interaktiv/debati/26_triabva_li_da_ima_evropeisko_ikonomichesko_pravitelstvo/1189174_mnozinstvoto_ot_chitatelite_podkrepiha_evropeiskoto/
Официалното решение на Европейския съвет:
http://www.consilium.europa.eu/uedocs/cms_data/docs/pressdata/BG/ec/126662.pdf
Коментари в медиите:
http://www.economist.com/node/21541405?fsrc=nlw|wwp|12-8-2011|politics_this_week
http://www.economist.com/blogs/charlemagne/2011/12/britain-and-eu-summit?fsrc=nlw|newe|12-9-2011|new_on_the_economist
http://euobserver.com/843/114563
http://www.nytimes.com/2011/12/10/business/global/european-leaders-agree-on-fiscal-treaty.html?pagewanted=2&_r=1&ref=global-home
Friday, December 9, 2011
Thursday, December 8, 2011
Къде се намираме? Състояние на Българската икономика на фона на кризата в ЕС към края на 2011г.
Преди да удари световната криза от 2008 г. българската икономика се задвижваше като малка електрическа мотриса с три мотора: преките чуждестранни инвестиции, строителството на имоти за живеене и износът. Кризата ни удари и едва не дерайлирахме с останалия свят. Инвестициите, секнаха, строителният ни балон, може би не чак толкова раздут като в други страни като Естония, Ирландия и Испания например, се спука. И все пак влезлите преди 2008 г. инвестиции си бяха тук. Тези инвестиции бяха се превърнали в индустриални мощности, с които произвеждаме стоки, предимно за износ. В трите последвали години именно износът тласкаше икономиката ни напред. Нашият вътрешен пазар беше и си остава свит. Нищо чудно, хората си пестят парит в несигурни времена. Все пак, горе-долу нещата от края на 2010 и първата половина на 2011 г. тръгнаха на малко по-добре. В края на годината нашата икономика отново вижда трудности. Този път в нашите основни партньори от ЕС. Икономиката там се забавя, а забавената икономика значи и намалено търсене. Оттам по-малко приходи за българските износители, които пък от своя страна са мотора на българското стопанство.
Как се стигна дотук? Германия - истинският европейски икономически двигател отчете рекорден след студеновоеннен ръст, вследствие от износа й в Китай и трети държави, който пък от своя страна й помогна да води активна политика по отношение на спасяване на затънали в дългове държави-членки на еврозоната, както и да спасява свои собствени банки, които са финансирали задлъжнелите страни. Тези държави закъсаха, защото изпаднаха в дългова криза. Как така? Финансовата криза от 2008 г., която започна в САЩ се пренесе в Европа като икономическа криза вследствие на утежненото кредитиране, а оттам и в дългова криза на публичните финанси. Когато банките загубиха пари вследствие на спукването на жилищния балон в САЩ паричното предлагане намалява. Самите банки стават по-внимателни на кого какъв кредит да отпуснат. В общия случай кредитирането намаля. От това страда и реалната икономика, която има нужда от заеми за рутинната си дейност. След като реалната икономика отчита спад, спад отчитат и данъчните постъпленията в държавните хазни на държавите-членки на ЕС.
Европа почти изцяло влезе в кризата от 2008 г. с дефицит, което е двойно стечение на неблагоприятни обстоятелства, защото кризите обикновено генерират допълнителен дефицит за държавите: било като антициклични кейнсиански мерки, или просто като поддържане на старите ниво на публични разходи, при понижени фискални постъпления. Точно тези прекомерни дефицити, поддържани дори в "добрите години" преди 2008 вкараха Европа в дългова криза, от която се излизането е трудно. За справка Евростат: http://epp.eurostat.ec.europa.eu/cache/ITY_PUBLIC/2-22042010-BP/EN/2-22042010-BP-EN.PDF
Аз смятам, че излизането от дълговата кризата може да стане по болезнения начин на намаляване държавните разходи или казано на разговорен език - като се затягат коланите. Това затягане обаче също свива икономиката, но без него не може да се избегне порочния кръг на дефицит, финансиран с дълг, който в крайния си вариант се превръща в гръцкия сценарий: вземай нови кредити, за да изплащаш стари. Това е неустойчива политика в дългосрочен план и гърците първи достигнаха до логичния й завършек. Гърция е малка. Но има и други малки държави, които са в затруднениеМ Португалия и Ирландия. Не само малките са застрашени. Ами ако някой от големите ги последва? Испания беше свидетел на спукването на ограмен жилищен балон, който остави страната с рекордна безработица, достигаща 20%. Младежката й безработица пък достигна 40% и изкара младите на протест по "Пуерта дел Сол", а социалистическото правителство на Сапатеро - извън властта. Преди кризата да удари Испания беше една от страните с най-добри показатели на публичните финанси. Страна беше сред малкото от големите с бюджетен излишък.
В момента обаче светлините на прожектора са насочени към Италия. В момента всички се надяваме новото й правителство, начело с бившия еврокомисар Марио Монти да поведе страната далеч от пропастта на националния фалит. Апенинската държава е изправена пред дълг равен на 120 % от брутния и вътрешен продукт. А Италия е голяма. Всъщност Италия е третата най-голяма икономика в ЕС след Германия и Франция.
Икономиката на ЕС и по-специално на еврозоната преживя тежка 2011 г. Година на изпитания, които още не са свършили. Борбата сега е за спасяването на общата валута, която не може да продължи да съществува в сегашната си институционална форма. Прачният съюз е изграден, но докато той не е допълнен с икономически съюз общата валута не би могла да просъществува.
Аз виждам дългосрочното решение в изграждането на фискален съюз, който може да се изрази поне в строги правила за балансиран бюджет на страните-членки на еврозоната. И само това да е, вярвам, че ще свърши работа.Всъщност това е и в основата на плана на германския канцлер Меркел и френския президент Саркози за спасяване на Еврото. Изграждането на фискален съюз ще направи и Европейската цетрална банка по-склонна да се намесва в изкупуването на ДЦК на вторичния пазар, което ще намали лихвите за заемане на нов дълг в тези страни. http://www.economist.com/blogs/buttonwood/2011/12/euro-zone-crisis?fsrc=scn/fb/wl/bl/negativereaction
2012 г. ще е тежка, но решаваща за Еврозоната. Не само финансово, но и икономически. Една рецесия в ЕС би се пренесла и в нашата страна. Аз няма да бързам толкова с прогнозиране на песимистичен сценарий. Вярвам, че Европа ще има сили и решителност да избегне нова криза. И все пак да допуснем, че такава криза се състои.
Каква е икономическата политика на България на фона на създалата се неблагоприятна конюнктура? България залага на консервативен бюджет. Или поне така твърди Дянков. Не че не може още разходи да се съкратят, но все пак в сравнителен контекст наистина държавата си поставя скромни икономически цели за изпълняване. Заложен е умерен дефицит и пестене на средства. Казвам консервативен бюджет не заради малките отделени средства. Голямата консервативност на бюджета не се дължи на запазване сегашните нива на публичните разходи, а в запазване на сегашните нива на нереформираност на публичната сфера. Консервативен в смисъл на запазване на сегашния политически общ план на нашата икономика и политика.
Проблемите пред държавата са големи и сега е времето за реформи. Правителството е получило нов транш на доверие от избирателите след като спечели изборите за президенти и местна власт. Сега трябва да направи важните реформи в борбата с корупцията институционалната неефективност. Един от буферите или потенциалните пера в бюджета е да се подобри усвояването на европейските средства. То няма как да се подобри, ако от една страна злоупотребите с тях продължават и ако друга процедурите за кандидатстване са толкова тромави бюрократизирани, че да разколебават кандидатите. ЕС от своя страна държи средствата да се разходват при условия на контрол и проверка. Как правителството ще постигне баланс?
Моето предложение е, че един начин би бил, ако държавната администрация се цифровизира и електронното правителство бъде въведено в страната ни. То ще спести много време и ценни средства, които сега отиват в непроизводителни дейности като чакана по опашки.
Реформа е нужна и в пенсионната система. Пенсионната ни система, както е измислена в момента е буквално банкрутирала. Половината от средствата в нея идват не от осигурителните вноски на работниците, а от републиканския бюджет. Някои решения са: увеличаване на възрастта за пенсиониране. Минаване от предимно „pay as you go” към предимно фондова система, в която всеки пести за собственото си пенсиониране.Реформите на пенсионната система обаче няма да се усетят непосрадствано в краткосрочен план, както ителианският социален министър емоционално посочи при представянето на пенсионната реформа в страната.
БДЖ е предприятие, изправено пред фалит. Държавата трябва да го реформира, но реформите са скъпи, както финансово така и политически. Много хора ще бъдат съкратени и ще останат без реална алтернатива на пазара на труда в условия на затегнато предлагане на работа. Правителството трябва да ги компенсира като олекоти условията за бизнеса.
Държавата наистина се опитва за закрепи цялостната икономическа конюнктура, но мерките които взема са по-скоро козметични и бюджетни, отколкото структурно-реформаторски. Те се изчерпват със счетоводните еквилибристики на финансовия министър да вземе от средствата по едно перо и да ги вложи в друго. Като пример може да бъде посочено решението държавните служители или по-конкретно тези в сферата на сигурността и отбраната сами да плащат осигуровките си. За да не загубят доход държавата ще им увеличи заплатите с колкото са им плащанията към НОИ. Всъщност, както и да го погледнем държавата ще плаща еднакво и в двата случая. Държавата плаща изцяло за своито служители без значение дали ще го наречем заплата или осигуровки. Положителният елемент в реформата се изчерпва с по-голямата счетоводна пригледност. Така ще виждаме по-ясно колко средства всъщност бруто отиват за отбрана и сигурност, което е нещо положително, въпреки че финансово няма да има влияние върху бюджета.
Трябва да се прекрати нечестното преференциално третиране на отделни сектори. В този ред на мисли, държавата трябва да устои на протестите на зърнопроизводителите, чиято наглост е безгранична. В условията на криза това е недопустимо. Да се дават субсидии на богатите зърнопроизводители, които изнасят продукцията си, да речем в Китай е равностойно на това да се дават пари на китайците да потребяват българско жито.
В съдебната система трябва да се подобри отчетността и отговорността, чрез въвеждането на взаимен контрол. Съдебната система е сенчеста, неизборна и безотчетна, а такива места по своята природа са добра среда за развитие на корупцията.
В добрите години ние бяхме склонни да замитаме под килима всички тези проблеми. Говоря не само в България, но и в ЕС като цяло. Икономическият ръст ни позволи да понесем тези нереформирани сектори сравнително леко. Кризата може да има и положителен ефект, като ни покаже размерите на проблемните области и ни представи реформите като неизбежни.
Голяма трудност е, че думата реформа у нас е обществено дискредитирана. От една страна хората искат нещата да стават някак си по-различно, но не искат да извървят пътя към промяната. А той винаги е болезнен. Щом не искаш средството, се отказваш и от целта. Няма реформа, която да не боли и да не включва и загуби. Борисов като популист знае това и затова бяга по възможност от всякаква реформа. Настъпва един момент, когато реформата става безалтернативна и това е моментът на тежката криза. Въпросът е склонни ли сме да изтърпим загуби днес, за да се спасим от катастрофата на гръцкия сценарий утре?
Как се стигна дотук? Германия - истинският европейски икономически двигател отчете рекорден след студеновоеннен ръст, вследствие от износа й в Китай и трети държави, който пък от своя страна й помогна да води активна политика по отношение на спасяване на затънали в дългове държави-членки на еврозоната, както и да спасява свои собствени банки, които са финансирали задлъжнелите страни. Тези държави закъсаха, защото изпаднаха в дългова криза. Как така? Финансовата криза от 2008 г., която започна в САЩ се пренесе в Европа като икономическа криза вследствие на утежненото кредитиране, а оттам и в дългова криза на публичните финанси. Когато банките загубиха пари вследствие на спукването на жилищния балон в САЩ паричното предлагане намалява. Самите банки стават по-внимателни на кого какъв кредит да отпуснат. В общия случай кредитирането намаля. От това страда и реалната икономика, която има нужда от заеми за рутинната си дейност. След като реалната икономика отчита спад, спад отчитат и данъчните постъпленията в държавните хазни на държавите-членки на ЕС.
Европа почти изцяло влезе в кризата от 2008 г. с дефицит, което е двойно стечение на неблагоприятни обстоятелства, защото кризите обикновено генерират допълнителен дефицит за държавите: било като антициклични кейнсиански мерки, или просто като поддържане на старите ниво на публични разходи, при понижени фискални постъпления. Точно тези прекомерни дефицити, поддържани дори в "добрите години" преди 2008 вкараха Европа в дългова криза, от която се излизането е трудно. За справка Евростат: http://epp.eurostat.ec.europa.eu/cache/ITY_PUBLIC/2-22042010-BP/EN/2-22042010-BP-EN.PDF
Аз смятам, че излизането от дълговата кризата може да стане по болезнения начин на намаляване държавните разходи или казано на разговорен език - като се затягат коланите. Това затягане обаче също свива икономиката, но без него не може да се избегне порочния кръг на дефицит, финансиран с дълг, който в крайния си вариант се превръща в гръцкия сценарий: вземай нови кредити, за да изплащаш стари. Това е неустойчива политика в дългосрочен план и гърците първи достигнаха до логичния й завършек. Гърция е малка. Но има и други малки държави, които са в затруднениеМ Португалия и Ирландия. Не само малките са застрашени. Ами ако някой от големите ги последва? Испания беше свидетел на спукването на ограмен жилищен балон, който остави страната с рекордна безработица, достигаща 20%. Младежката й безработица пък достигна 40% и изкара младите на протест по "Пуерта дел Сол", а социалистическото правителство на Сапатеро - извън властта. Преди кризата да удари Испания беше една от страните с най-добри показатели на публичните финанси. Страна беше сред малкото от големите с бюджетен излишък.
В момента обаче светлините на прожектора са насочени към Италия. В момента всички се надяваме новото й правителство, начело с бившия еврокомисар Марио Монти да поведе страната далеч от пропастта на националния фалит. Апенинската държава е изправена пред дълг равен на 120 % от брутния и вътрешен продукт. А Италия е голяма. Всъщност Италия е третата най-голяма икономика в ЕС след Германия и Франция.
Икономиката на ЕС и по-специално на еврозоната преживя тежка 2011 г. Година на изпитания, които още не са свършили. Борбата сега е за спасяването на общата валута, която не може да продължи да съществува в сегашната си институционална форма. Прачният съюз е изграден, но докато той не е допълнен с икономически съюз общата валута не би могла да просъществува.
Аз виждам дългосрочното решение в изграждането на фискален съюз, който може да се изрази поне в строги правила за балансиран бюджет на страните-членки на еврозоната. И само това да е, вярвам, че ще свърши работа.Всъщност това е и в основата на плана на германския канцлер Меркел и френския президент Саркози за спасяване на Еврото. Изграждането на фискален съюз ще направи и Европейската цетрална банка по-склонна да се намесва в изкупуването на ДЦК на вторичния пазар, което ще намали лихвите за заемане на нов дълг в тези страни. http://www.economist.com/blogs/buttonwood/2011/12/euro-zone-crisis?fsrc=scn/fb/wl/bl/negativereaction
2012 г. ще е тежка, но решаваща за Еврозоната. Не само финансово, но и икономически. Една рецесия в ЕС би се пренесла и в нашата страна. Аз няма да бързам толкова с прогнозиране на песимистичен сценарий. Вярвам, че Европа ще има сили и решителност да избегне нова криза. И все пак да допуснем, че такава криза се състои.
Каква е икономическата политика на България на фона на създалата се неблагоприятна конюнктура? България залага на консервативен бюджет. Или поне така твърди Дянков. Не че не може още разходи да се съкратят, но все пак в сравнителен контекст наистина държавата си поставя скромни икономически цели за изпълняване. Заложен е умерен дефицит и пестене на средства. Казвам консервативен бюджет не заради малките отделени средства. Голямата консервативност на бюджета не се дължи на запазване сегашните нива на публичните разходи, а в запазване на сегашните нива на нереформираност на публичната сфера. Консервативен в смисъл на запазване на сегашния политически общ план на нашата икономика и политика.
Проблемите пред държавата са големи и сега е времето за реформи. Правителството е получило нов транш на доверие от избирателите след като спечели изборите за президенти и местна власт. Сега трябва да направи важните реформи в борбата с корупцията институционалната неефективност. Един от буферите или потенциалните пера в бюджета е да се подобри усвояването на европейските средства. То няма как да се подобри, ако от една страна злоупотребите с тях продължават и ако друга процедурите за кандидатстване са толкова тромави бюрократизирани, че да разколебават кандидатите. ЕС от своя страна държи средствата да се разходват при условия на контрол и проверка. Как правителството ще постигне баланс?
Моето предложение е, че един начин би бил, ако държавната администрация се цифровизира и електронното правителство бъде въведено в страната ни. То ще спести много време и ценни средства, които сега отиват в непроизводителни дейности като чакана по опашки.
Реформа е нужна и в пенсионната система. Пенсионната ни система, както е измислена в момента е буквално банкрутирала. Половината от средствата в нея идват не от осигурителните вноски на работниците, а от републиканския бюджет. Някои решения са: увеличаване на възрастта за пенсиониране. Минаване от предимно „pay as you go” към предимно фондова система, в която всеки пести за собственото си пенсиониране.Реформите на пенсионната система обаче няма да се усетят непосрадствано в краткосрочен план, както ителианският социален министър емоционално посочи при представянето на пенсионната реформа в страната.
БДЖ е предприятие, изправено пред фалит. Държавата трябва да го реформира, но реформите са скъпи, както финансово така и политически. Много хора ще бъдат съкратени и ще останат без реална алтернатива на пазара на труда в условия на затегнато предлагане на работа. Правителството трябва да ги компенсира като олекоти условията за бизнеса.
Държавата наистина се опитва за закрепи цялостната икономическа конюнктура, но мерките които взема са по-скоро козметични и бюджетни, отколкото структурно-реформаторски. Те се изчерпват със счетоводните еквилибристики на финансовия министър да вземе от средствата по едно перо и да ги вложи в друго. Като пример може да бъде посочено решението държавните служители или по-конкретно тези в сферата на сигурността и отбраната сами да плащат осигуровките си. За да не загубят доход държавата ще им увеличи заплатите с колкото са им плащанията към НОИ. Всъщност, както и да го погледнем държавата ще плаща еднакво и в двата случая. Държавата плаща изцяло за своито служители без значение дали ще го наречем заплата или осигуровки. Положителният елемент в реформата се изчерпва с по-голямата счетоводна пригледност. Така ще виждаме по-ясно колко средства всъщност бруто отиват за отбрана и сигурност, което е нещо положително, въпреки че финансово няма да има влияние върху бюджета.
Трябва да се прекрати нечестното преференциално третиране на отделни сектори. В този ред на мисли, държавата трябва да устои на протестите на зърнопроизводителите, чиято наглост е безгранична. В условията на криза това е недопустимо. Да се дават субсидии на богатите зърнопроизводители, които изнасят продукцията си, да речем в Китай е равностойно на това да се дават пари на китайците да потребяват българско жито.
В съдебната система трябва да се подобри отчетността и отговорността, чрез въвеждането на взаимен контрол. Съдебната система е сенчеста, неизборна и безотчетна, а такива места по своята природа са добра среда за развитие на корупцията.
В добрите години ние бяхме склонни да замитаме под килима всички тези проблеми. Говоря не само в България, но и в ЕС като цяло. Икономическият ръст ни позволи да понесем тези нереформирани сектори сравнително леко. Кризата може да има и положителен ефект, като ни покаже размерите на проблемните области и ни представи реформите като неизбежни.
Голяма трудност е, че думата реформа у нас е обществено дискредитирана. От една страна хората искат нещата да стават някак си по-различно, но не искат да извървят пътя към промяната. А той винаги е болезнен. Щом не искаш средството, се отказваш и от целта. Няма реформа, която да не боли и да не включва и загуби. Борисов като популист знае това и затова бяга по възможност от всякаква реформа. Настъпва един момент, когато реформата става безалтернативна и това е моментът на тежката криза. Въпросът е склонни ли сме да изтърпим загуби днес, за да се спасим от катастрофата на гръцкия сценарий утре?
Tuesday, June 7, 2011
"Теория на справедливостта" Джон Ролс
конспект
Джон Ролс е най-влиятелният политически философ от втората половина на двайсети век. Той пише за социалната справедливост, но не от позицията на социализма, а следвайки либералната традиция. Книгата му „Теория на справедливостта” повлиява, както на либералите, така и на социалдемократите. Основната тема е justice as fairness - справедливостта като равнопоставеност.
Справедливостта е основно достойнство на обществените институции. Те трябва да са преди всичко справедливи и после всичко останало. Законите и институциите трябва да бъдат реформирани или премахнати, ако са несправедливи, без значение колко са ефикасни и добре функциониращи. Всеки човек притежава неприкосновеност, основана върху справедливостта, която дори благоденствието на обществото като цяло не може да наруши. поради тази причина справедливостта отрича, че загубата на личната свобода се оправдава от по-голямото количество блага, придобити от другите. Тя не признава, че жертвите, наложени на неколцина, се компенсират от повече предимства за другите.
Обществото е обединение на съдружници с цел взаимна изгода. То се характеризира обикновено както с конфликт на интереси, така и с общност на интереси. Сътрудничеството дава по-добър живот от този, който индивидът би имал, ако трябваше да живее единствено от собствените си усилия. Конфликтите се получават за това как да бъде разпределено произведеното в резултат на сътрудничеството. Всеки иска повече. Принципите на разпределение са принципите на социалната справедливост. Те предоставят метод за възлагане на права и задължения в основните институции на обществото и постановяват съответното разпределение на изгодите и бремето на общественото сътрудничество. Хората трябва да споделят една концепция за справедливостта, защото тя създава приятелски връзки между тях. Кои са тези принципи на социалната справедливост? Ние приемаме интуитивно справедливостта. Когато има преразпределение, винаги присъства и идеята за справедливост, но не само тя е по-обща от това. Институциите са справедливи, когато не действат произволно. Не става дума само за преразпределение. Ролс разглежда базисната структура на обществото като главен обект на справедливостта. Това е начинът, по който основните обществени институции (пример за такива са законовата защита на свободата на мисълта и съвестта, конкурентните пазари, частната собственост) възлагат основни права и задължения и определят подялбата на облагите от социалното сътрудничество. Под институция ще разбираме обществена система от правила, които определят служби и длъжности и техните права и задължения.
Ето един мисловен експеримент. Нека хората преди да се родят и да знаят какво място ще заемат в обществото да се споразумеят какви да бъдат тези основни принципи, според които да се ръководи. Щом не знаят какви ще са тези хора ще се стремят към най-широкия общ знаменател – най-много общи условия и най-голяма справедливост. Ролс отрича утилитарния принцип - най-много ползи за най-много хора, ако за тези ползи са за сметка на ощетяването на други. Няма несправедливост в по-голямото количество на блага, спечелени от неколцина, ако положението на по-малко облагодетелстваните се подобрява от това. Идеята е, че благоденствието на всеки зависи от сътрудничеството между хората, без която никой не би имал задоволителен живот. Подялбата на благата трябва да бъде такава, че да предизвика доброволно сътрудничество на всички участници, включително и на по-нископоставените. Справедливостта като какво? като равнопоставеност. Справедливостта отрича, че загубата на свобода за някои се оправдава с придобиването на повече блага от другите. Централна характеристика на концепцията е предимството на правото пред благополучието. Етическият идеал на справедливостта като равнопоставеност е заложен по-дълбоко в основните принципи на етическата теория. Това е присъщо на възгледите за естествените права (традицията на договора) за разлика от теорията на утилитаризма. Присъща на контраста между класическия утилитаризъм и теорията за справедливостта като равнопоставеност е разликата в обуславящите ги концепции за обществото. В едната разглеждаме добре уреденото общество като схема за сътрудничество с цел взаимна изгода, регулирана от принципи, които хората биха избрали в първоначална ситуация, която е справедлива, а в другата като ефикасно администриране на обществени ресурси с цел максимално увеличаване на удовлетворението в системата от желания, която безпристрастният наблюдател е изградил от многото индивидуални системи от желания, приети за даденост. Разликата между теорията на утилитаризма и теорията на справедливостта може да се определи и така. При утилитаризма има стремеж към най-много ползи за най-много хора. При Ролс има стремеж за ползи за всички, и по-специално най-онеправданите. Ако ползите за по-голяма група при утилитаризма са за сметка на онеправдаването на някоя друга група, това е несправедливо, дори ако сумарно те са повече, отколкото ако се осигурят ползи за всички, каквато е и идеята на Ролс.
Справедливостта винаги предполага някакво равенство. При формалната справедливост това означава при администрирането на законите и институциите те да се прилагат еднакво. Тук трябва да се има предвид и самата природа на закона. Законодателят трябва да приема справедливи закони. Ето един заплетен случай. Ако законите са несправедливи какво да се прави. Да не се спазват несправедливи закони не означава задължително, че се постъпва справедливо. Дори и несправедливи законите трябва да се спазват, защото иначе ще изпаднем в произвол, който е разрушителен за цялата правна система. Но от друга страна в някои случаи е по-добре да се облекчава състоянието на несправедливо третираните.
Двата принципа на справедливостта:
Първи принцип: всеки човек трябва де има еднакво право на най-широк спектър от основни свободи, съвместими с подобни свободи за другите
Втори принцип: социалното и икономическото неравенство трябва да бъде така третирано, че (а) да се налице основателни очаквания за всеобща полза от него и (б) да бъде свързано с длъжности и служби достъпни за всички.
Основните права на гражданите са: политическата свобода (пасивното и активното избирателно право) заедно със свободата на словото и на сдружаването, свободата на съвестта, свободата на мисълта, свободата на личността съвместно с правото да притежава да притежава лична собственост и защита срещу произволно задържане.
Вторият принцип засяга разпределението на дохода и благата. Те не е необходимо да се разпределят поравно, но да се прави в интерес на всеки. Високите държавни и управленчески постове трябва да са достъпни за всеки не само де юре, но и де факто. Либералната интерпретация означава реално равенство на възможностите. Демократичното равенство е равенство на възможностите плюс принципът на разликата. Нужно е да има осигурен поне социален минимум за най-онеправданите.
Процедурна справедливост. Авторът дава пример с разделянето на един кейк между няколко човека. Един е редно да нареже парчетата и да вземе своето последен. Така той ще има стимул да раздели кейк по равно, защото така си осигурява най-големия възможен дял.
Може ли да има случаи на неравенство? Неравенството не е задължително противоречиво с теорията. Общата концепция за справедливостта не налага ограничения за вида на допустимото неравенство – тя само изисква положението на всички да бъде подобрено.
Принцип на разликата: Неравенството е несправедливо. Неравенството е оправдано, ако нужно средство за подобряване на положението на най-онеправданите.
Благополучието е удовлетворяване на разумно желание.
Индивидите заемат две съществени позиции: тази на граждани с равни права и другата – определена от мястото им в разпределението на приходите. Теорията на справедливостта като равнопоставеност оценява обществената система от позицията на равните граждански права и различните нива на доходи и богатство.
Принцип на компенсацията:
За да се избегне хладният меритократизъм, трябва да се преодолее неравенството по рождение. То е незаслужено и трябва да се компенсира по някакъв начин. Така принципът поддържа тезата, че за да се третират всички по еднакъв начин и да се гарантира истинско равенство на възможностите обществото трябва да обръща повече внимание на индивидите с по-малко заложби по рождение и на родените в по-неблагоприятни позиции. Идеята е да се компенсира влиянието на случайностите в посока към равенството. При следването на този принцип е възможно да се изразходват по-големи ресурси за образованието на по-малко интелигентните, отколкото на индивидите с по-висока интелигентност, поне през определен период от живота – да речем, началната училищна възраст. Важна е дългосрочната цел – да се подобри състоянието на най-непривилегированите. Ако тази цел се постигне посредство отделяне на повече внимание на по-надарените, тя е допустима, в противен случай не е.
Природно облагодетелстваните не трябва да печелят просто защото са по-надарени, а само за да покрият разходите за обучение и образование, както и за да използват дарбите си по начини, които помагат и на по-ощетените. Никой не е заслужил по-големите си природни способности, нито по-благоприятна стартова позиция в обществото. Оттук обаче не следва, че трябва да премахнем съществуващите разграничения. Има и друг начин да се справим с тях. Основната структура може да бъде така устроена, че посочените случайности да работят за благото на най-ощетените.
Природното разпределение не е нито справедливо, нито несправедливо. Не е несправедливо хората да имат някакво определено обществено положение по рождение. Това са просто природни факти. Важно е какво ще направим от тях. Справедлив и несправедлив е начинът, по който институциите третират тези факти. Аристократичните и кастовите общества са несправедливи, защото превръщат тези случайности в безусловно основание за принадлежност към повече или по-малко затворени привилегировани обществени класи. По-големите способности да се разглеждат като обществено предимство, което трябва да бъде използвано да общото благо.
Принципът на братството: Идеята да не се желаят по-големи предимства, освен ако това не е от полза на другите, които са в по-лошо положение.
Това са институционалните принципи, следват принципите за индивидите. Безпристрастност, вярност, взаимно уважение, щедрост. Те са приложими както за индивида, так и за държавното управление.
Безпристрастността е много важна. Това означава, че индивидът трябва да върши своето, така както е определено от правилата на една институция, ако са изпълнени две условия: 1. институцията да е справедлива (или безпристрастна), което означава да удовлетворява двата принципа на справедливостта 2. Индивидът доброволно да е приел изгодите от устройството на институцията или ползва предимствата от представените възможности за постигане на собствените интереси. Не трябва да печелим от дружните усилия на другите, без да внесем съответния си дял. Всеки трябва да получи съответния си дял, когато всички свършат своята част от работата.
Принцип на безусловните задължения. Задължително да се помага на друг човек, когато е в нужда или опасност, при условие, че това може да се направи без прекален риск или загуба за помагащия, задължително да не се ощетява и да не се вреди на друг човек и задължително да не се причиняват излишни страдания.
Трета глава. Изходна позиция.
Изходната позиция представлява една хипотетична ситуация. Какви да са принципите?
Да са от общ характер, да служат на общоприетата за вечни времена харта на добре уреденото общество. Да имат универсално приложение. Да има гласност.Хората да знаят за тези принципи. Завършеност.
Було на незнанието. Понятието е заложено още в Кантовата етика. Това е едно фиктивно допускане. Никой да не знае мястото си в обществото, класовата си принадлежност или общественото положение нито собствения си дял в разпределението на природните качества и способности, своята интелигентност и сила. Индивидите постъпват разумно. Какви принципи биха приели тези индивиди? В тази ситуация никой няма да формулира принципи, специално предназначени да работят за собствената му кауза. Всеки е принуден да избира за всички. Силен аргумент в подкрепа на справедливостта е, че тя поражда собствената си подкрепа.
Хората са склонни да обичат, ценят и подкрепят всичко, което утвърждава собственото им благополучие. Тъй като благополучието на всеки е гарантирано, всички придобиват склонност да поддържат системата.
Част втора. Институции
Какви трябва да бъдат институциите според теорията на справедливостта?
Гражданинът трябва да направи следните три неща. Да прецени справедливостта на законодателството и социалната политика. Да определи кои конституционни устройства са оправдани с оглед примиряването на конфликтни мнения за справедливостта. Трето, да установи кога предписанията на мнозинството трябва да се спазват и кога могат да бъдат отхвърлени като вече незадължителни. Накратко гражданинът трябва да може да определи основанията и границите на политическото задължение и обещания.
Справедливата конституция би била справедлива процедура, която да осигури справедлив резултат. Първият принцип на равна свобода е първичната мярка на конституционната конвенция. Вторият принцип се задейства на етапа на законодателната власт. Той определя социалните и икономическите политики да имат за цел максимума в дългосрочните очаквания на най-малко облагодетелстваните в условията на честно равенство на възможностите, при положение че се отстояват равните свободи. Какво е свободата? Общото описание на свободата има следните форми: един или друг човек е свободен (или несвободен) от една или друга забрана (или групи забрани) да прави (или да не прави) едно или друго нещо. Всяка определена свобода се характеризира с доста сложен комплекс от прав и задължения- той трябва да има задължителен характер за индивидите да правят или да не правят нещо, а правителството и другите хора трябва да имат законовото задължение да не им пречат.
Държавата трябва да се схваща като асоциация от равни граждани. Тя не се занимава с философски и религиозни доктрини, а регулира стремежите на индивидите за удовлетворяване на моралните и духовните им интереси в съответствие с принципите, с които самите те са се съгласили в една изходна ситуация на равенство. Държавата действа като представител на гражданите и удовлетворява изискванията на тяхното обществено разбиране за справедливост. Правото на правителството да поддържа обществения ред и сигурност е узаконяващо право, право, което правителството трябва да има, ако трябва да изпълнява задължението си за безпристрастна поддръжка на условията, необходими за всеки да преследва своите интереси и да отстоява своя дълг, както го разбира.
Трябва ли да има търпимост към нетолерантните? Не. Защото нетолерантните подриват общото съгласие за принципите. Нетолерантните нямат право да се оплакват от нетолерантността на другите спрямо тях. Справедливостта не изисква хората да стоят безучастни, когато другите разрушават основата на тяхното съществуване. Ако възникне някаква нетолерантна секта и самата конституция е в опасност, хората могат да принудят нетолерантните да уважават свободата на другите, доколкото от всеки човек може да се изисква да зачита правата, установени от принципи, които той е признал за изходна позиция. Когато конституцията е сигурна, няма причина да се отказва свобода на нетолерантните. Нетолерантните могат да си бъдат такива но в рамките на общите правила, които сме приели за основни. Въпросът, когато възникне, трябва да се разглежда винаги в определени обстоятелства.
Изпълнение на втория принцип в институциите. Понятието за справедливост в политическата икономия. Авторът не използва терминът икономика на благоденствието, заменяйки термина със „социален избор”.
Идеята е да се посочи един клас от блага, към който индивидите нормално се стремят като част от разумните си житейски планове, включващи най- разнообразни цели. Да се изгради система. Една справедлива система трябва да осигурява собствената си поддръжка. Това означава, че тя трябва да бъде устроена така, че да възпитава у своите членове съответното чувство за справедливост, едно действително желание да действат в съответствие с нейните правила за целите на справедливостта. Институциите трябва да подкрепят справедливостта. Авторът разсъждава над някои конкретни въпроси. Какъв да е справедливият данък върху допълнителните спестявания, как следва да бъдат организирани базисните институции на собствеността и тези на събиране на данъци, на какво ниво да е социалният минимум?
Преди всичко обществото трябва да се основава на справедлива конституция, осигуряваща свободите на равноправно гражданство. Свободата на мисълта и съвестта се приемат за дадени и е осигурена задоволителна величина на политическа свобода. Съществува честно, а не само формално равенство на възможностите. Това означава, че освен обичайните видове от социален капитал правителството се опитва да обезпечи равни шансове за образование и култура, които са еднакво надарени и мотивирани, като субсидира частни училища или създава обществена система от училища. То също изисква и осигурява равенство на шансовете в икономическите дейности и в свободния избор на професия. Това се постига като се контролира поведението на фирмите и частните сдружения и като се предотвратява установяването на монополистични ограничения и бариери по посока на по-желани позиции. Накрая правителството гарантира един социален минимум чрез семейни отстъпки и специални парични осигуровки в случай на болест и безработица.
Управлението има 4 клона.
Разпределителният клон служи да запазва конкурентоспособността на ценовата система и предпазва от нерационална пазарна мощ. Този клон трябва да коригира по-очевидните отклонения, когато цените не успяват точно да отмерват социалните ползи и разходи. Тази цел се постига със съответната данъчна политика. Стабилизационният клон се опитва да осигури пълна заетост на работната сила. Тези два клона осигуряват ефикасността на пазарната икономика като цяло. Трансферният клон отговаря за социалния минимум. Той отчита потребностите на човека, докато конкурентната система на цените - не. Тя се води само от търсене и предлагане. Различните институции имат различни претенции. Конкурентните пазари надлежно регулират сигурен свободен избор на професия и водят до ефективно използване на ресурсите и определяне на необходимите стоки за домакинствата. Трансферният клон гарантира определено ниво на стандарт на живот и отчита потребностите. Според принципа на разликата щом веднъж бъде осигурен подходящ минимум чрез трансфери, може да се сметне за напълно справедливо останалата част от цялостния приход да бъде установена чрез системата на цените. Приходът се регулира от минималното ниво на заплати и др. разпределителният клон цели да запази приблизителна справедливост посредством налозите и необходимото пригодяване на правата за собственост. Той определя известен брой данъци за наследство и дарение и установява ограничение върху правото на наследяване. Целта е да се коригира разпределението на богатството и да се предотврати концентрацията на власт. Втората страна на разпределителния дял е правителството да използва прогресивното данъчното облагане. Правителството трябва да осигури обществени блага и да направи така, че трансферните плащания да удовлетворяват принципа на разликата.
Джон Ролс е най-влиятелният политически философ от втората половина на двайсети век. Той пише за социалната справедливост, но не от позицията на социализма, а следвайки либералната традиция. Книгата му „Теория на справедливостта” повлиява, както на либералите, така и на социалдемократите. Основната тема е justice as fairness - справедливостта като равнопоставеност.
Справедливостта е основно достойнство на обществените институции. Те трябва да са преди всичко справедливи и после всичко останало. Законите и институциите трябва да бъдат реформирани или премахнати, ако са несправедливи, без значение колко са ефикасни и добре функциониращи. Всеки човек притежава неприкосновеност, основана върху справедливостта, която дори благоденствието на обществото като цяло не може да наруши. поради тази причина справедливостта отрича, че загубата на личната свобода се оправдава от по-голямото количество блага, придобити от другите. Тя не признава, че жертвите, наложени на неколцина, се компенсират от повече предимства за другите.
Обществото е обединение на съдружници с цел взаимна изгода. То се характеризира обикновено както с конфликт на интереси, така и с общност на интереси. Сътрудничеството дава по-добър живот от този, който индивидът би имал, ако трябваше да живее единствено от собствените си усилия. Конфликтите се получават за това как да бъде разпределено произведеното в резултат на сътрудничеството. Всеки иска повече. Принципите на разпределение са принципите на социалната справедливост. Те предоставят метод за възлагане на права и задължения в основните институции на обществото и постановяват съответното разпределение на изгодите и бремето на общественото сътрудничество. Хората трябва да споделят една концепция за справедливостта, защото тя създава приятелски връзки между тях. Кои са тези принципи на социалната справедливост? Ние приемаме интуитивно справедливостта. Когато има преразпределение, винаги присъства и идеята за справедливост, но не само тя е по-обща от това. Институциите са справедливи, когато не действат произволно. Не става дума само за преразпределение. Ролс разглежда базисната структура на обществото като главен обект на справедливостта. Това е начинът, по който основните обществени институции (пример за такива са законовата защита на свободата на мисълта и съвестта, конкурентните пазари, частната собственост) възлагат основни права и задължения и определят подялбата на облагите от социалното сътрудничество. Под институция ще разбираме обществена система от правила, които определят служби и длъжности и техните права и задължения.
Ето един мисловен експеримент. Нека хората преди да се родят и да знаят какво място ще заемат в обществото да се споразумеят какви да бъдат тези основни принципи, според които да се ръководи. Щом не знаят какви ще са тези хора ще се стремят към най-широкия общ знаменател – най-много общи условия и най-голяма справедливост. Ролс отрича утилитарния принцип - най-много ползи за най-много хора, ако за тези ползи са за сметка на ощетяването на други. Няма несправедливост в по-голямото количество на блага, спечелени от неколцина, ако положението на по-малко облагодетелстваните се подобрява от това. Идеята е, че благоденствието на всеки зависи от сътрудничеството между хората, без която никой не би имал задоволителен живот. Подялбата на благата трябва да бъде такава, че да предизвика доброволно сътрудничество на всички участници, включително и на по-нископоставените. Справедливостта като какво? като равнопоставеност. Справедливостта отрича, че загубата на свобода за някои се оправдава с придобиването на повече блага от другите. Централна характеристика на концепцията е предимството на правото пред благополучието. Етическият идеал на справедливостта като равнопоставеност е заложен по-дълбоко в основните принципи на етическата теория. Това е присъщо на възгледите за естествените права (традицията на договора) за разлика от теорията на утилитаризма. Присъща на контраста между класическия утилитаризъм и теорията за справедливостта като равнопоставеност е разликата в обуславящите ги концепции за обществото. В едната разглеждаме добре уреденото общество като схема за сътрудничество с цел взаимна изгода, регулирана от принципи, които хората биха избрали в първоначална ситуация, която е справедлива, а в другата като ефикасно администриране на обществени ресурси с цел максимално увеличаване на удовлетворението в системата от желания, която безпристрастният наблюдател е изградил от многото индивидуални системи от желания, приети за даденост. Разликата между теорията на утилитаризма и теорията на справедливостта може да се определи и така. При утилитаризма има стремеж към най-много ползи за най-много хора. При Ролс има стремеж за ползи за всички, и по-специално най-онеправданите. Ако ползите за по-голяма група при утилитаризма са за сметка на онеправдаването на някоя друга група, това е несправедливо, дори ако сумарно те са повече, отколкото ако се осигурят ползи за всички, каквато е и идеята на Ролс.
Справедливостта винаги предполага някакво равенство. При формалната справедливост това означава при администрирането на законите и институциите те да се прилагат еднакво. Тук трябва да се има предвид и самата природа на закона. Законодателят трябва да приема справедливи закони. Ето един заплетен случай. Ако законите са несправедливи какво да се прави. Да не се спазват несправедливи закони не означава задължително, че се постъпва справедливо. Дори и несправедливи законите трябва да се спазват, защото иначе ще изпаднем в произвол, който е разрушителен за цялата правна система. Но от друга страна в някои случаи е по-добре да се облекчава състоянието на несправедливо третираните.
Двата принципа на справедливостта:
Първи принцип: всеки човек трябва де има еднакво право на най-широк спектър от основни свободи, съвместими с подобни свободи за другите
Втори принцип: социалното и икономическото неравенство трябва да бъде така третирано, че (а) да се налице основателни очаквания за всеобща полза от него и (б) да бъде свързано с длъжности и служби достъпни за всички.
Основните права на гражданите са: политическата свобода (пасивното и активното избирателно право) заедно със свободата на словото и на сдружаването, свободата на съвестта, свободата на мисълта, свободата на личността съвместно с правото да притежава да притежава лична собственост и защита срещу произволно задържане.
Вторият принцип засяга разпределението на дохода и благата. Те не е необходимо да се разпределят поравно, но да се прави в интерес на всеки. Високите държавни и управленчески постове трябва да са достъпни за всеки не само де юре, но и де факто. Либералната интерпретация означава реално равенство на възможностите. Демократичното равенство е равенство на възможностите плюс принципът на разликата. Нужно е да има осигурен поне социален минимум за най-онеправданите.
Процедурна справедливост. Авторът дава пример с разделянето на един кейк между няколко човека. Един е редно да нареже парчетата и да вземе своето последен. Така той ще има стимул да раздели кейк по равно, защото така си осигурява най-големия възможен дял.
Може ли да има случаи на неравенство? Неравенството не е задължително противоречиво с теорията. Общата концепция за справедливостта не налага ограничения за вида на допустимото неравенство – тя само изисква положението на всички да бъде подобрено.
Принцип на разликата: Неравенството е несправедливо. Неравенството е оправдано, ако нужно средство за подобряване на положението на най-онеправданите.
Благополучието е удовлетворяване на разумно желание.
Индивидите заемат две съществени позиции: тази на граждани с равни права и другата – определена от мястото им в разпределението на приходите. Теорията на справедливостта като равнопоставеност оценява обществената система от позицията на равните граждански права и различните нива на доходи и богатство.
Принцип на компенсацията:
За да се избегне хладният меритократизъм, трябва да се преодолее неравенството по рождение. То е незаслужено и трябва да се компенсира по някакъв начин. Така принципът поддържа тезата, че за да се третират всички по еднакъв начин и да се гарантира истинско равенство на възможностите обществото трябва да обръща повече внимание на индивидите с по-малко заложби по рождение и на родените в по-неблагоприятни позиции. Идеята е да се компенсира влиянието на случайностите в посока към равенството. При следването на този принцип е възможно да се изразходват по-големи ресурси за образованието на по-малко интелигентните, отколкото на индивидите с по-висока интелигентност, поне през определен период от живота – да речем, началната училищна възраст. Важна е дългосрочната цел – да се подобри състоянието на най-непривилегированите. Ако тази цел се постигне посредство отделяне на повече внимание на по-надарените, тя е допустима, в противен случай не е.
Природно облагодетелстваните не трябва да печелят просто защото са по-надарени, а само за да покрият разходите за обучение и образование, както и за да използват дарбите си по начини, които помагат и на по-ощетените. Никой не е заслужил по-големите си природни способности, нито по-благоприятна стартова позиция в обществото. Оттук обаче не следва, че трябва да премахнем съществуващите разграничения. Има и друг начин да се справим с тях. Основната структура може да бъде така устроена, че посочените случайности да работят за благото на най-ощетените.
Природното разпределение не е нито справедливо, нито несправедливо. Не е несправедливо хората да имат някакво определено обществено положение по рождение. Това са просто природни факти. Важно е какво ще направим от тях. Справедлив и несправедлив е начинът, по който институциите третират тези факти. Аристократичните и кастовите общества са несправедливи, защото превръщат тези случайности в безусловно основание за принадлежност към повече или по-малко затворени привилегировани обществени класи. По-големите способности да се разглеждат като обществено предимство, което трябва да бъде използвано да общото благо.
Принципът на братството: Идеята да не се желаят по-големи предимства, освен ако това не е от полза на другите, които са в по-лошо положение.
Това са институционалните принципи, следват принципите за индивидите. Безпристрастност, вярност, взаимно уважение, щедрост. Те са приложими както за индивида, так и за държавното управление.
Безпристрастността е много важна. Това означава, че индивидът трябва да върши своето, така както е определено от правилата на една институция, ако са изпълнени две условия: 1. институцията да е справедлива (или безпристрастна), което означава да удовлетворява двата принципа на справедливостта 2. Индивидът доброволно да е приел изгодите от устройството на институцията или ползва предимствата от представените възможности за постигане на собствените интереси. Не трябва да печелим от дружните усилия на другите, без да внесем съответния си дял. Всеки трябва да получи съответния си дял, когато всички свършат своята част от работата.
Принцип на безусловните задължения. Задължително да се помага на друг човек, когато е в нужда или опасност, при условие, че това може да се направи без прекален риск или загуба за помагащия, задължително да не се ощетява и да не се вреди на друг човек и задължително да не се причиняват излишни страдания.
Трета глава. Изходна позиция.
Изходната позиция представлява една хипотетична ситуация. Какви да са принципите?
Да са от общ характер, да служат на общоприетата за вечни времена харта на добре уреденото общество. Да имат универсално приложение. Да има гласност.Хората да знаят за тези принципи. Завършеност.
Було на незнанието. Понятието е заложено още в Кантовата етика. Това е едно фиктивно допускане. Никой да не знае мястото си в обществото, класовата си принадлежност или общественото положение нито собствения си дял в разпределението на природните качества и способности, своята интелигентност и сила. Индивидите постъпват разумно. Какви принципи биха приели тези индивиди? В тази ситуация никой няма да формулира принципи, специално предназначени да работят за собствената му кауза. Всеки е принуден да избира за всички. Силен аргумент в подкрепа на справедливостта е, че тя поражда собствената си подкрепа.
Хората са склонни да обичат, ценят и подкрепят всичко, което утвърждава собственото им благополучие. Тъй като благополучието на всеки е гарантирано, всички придобиват склонност да поддържат системата.
Част втора. Институции
Какви трябва да бъдат институциите според теорията на справедливостта?
Гражданинът трябва да направи следните три неща. Да прецени справедливостта на законодателството и социалната политика. Да определи кои конституционни устройства са оправдани с оглед примиряването на конфликтни мнения за справедливостта. Трето, да установи кога предписанията на мнозинството трябва да се спазват и кога могат да бъдат отхвърлени като вече незадължителни. Накратко гражданинът трябва да може да определи основанията и границите на политическото задължение и обещания.
Справедливата конституция би била справедлива процедура, която да осигури справедлив резултат. Първият принцип на равна свобода е първичната мярка на конституционната конвенция. Вторият принцип се задейства на етапа на законодателната власт. Той определя социалните и икономическите политики да имат за цел максимума в дългосрочните очаквания на най-малко облагодетелстваните в условията на честно равенство на възможностите, при положение че се отстояват равните свободи. Какво е свободата? Общото описание на свободата има следните форми: един или друг човек е свободен (или несвободен) от една или друга забрана (или групи забрани) да прави (или да не прави) едно или друго нещо. Всяка определена свобода се характеризира с доста сложен комплекс от прав и задължения- той трябва да има задължителен характер за индивидите да правят или да не правят нещо, а правителството и другите хора трябва да имат законовото задължение да не им пречат.
Държавата трябва да се схваща като асоциация от равни граждани. Тя не се занимава с философски и религиозни доктрини, а регулира стремежите на индивидите за удовлетворяване на моралните и духовните им интереси в съответствие с принципите, с които самите те са се съгласили в една изходна ситуация на равенство. Държавата действа като представител на гражданите и удовлетворява изискванията на тяхното обществено разбиране за справедливост. Правото на правителството да поддържа обществения ред и сигурност е узаконяващо право, право, което правителството трябва да има, ако трябва да изпълнява задължението си за безпристрастна поддръжка на условията, необходими за всеки да преследва своите интереси и да отстоява своя дълг, както го разбира.
Трябва ли да има търпимост към нетолерантните? Не. Защото нетолерантните подриват общото съгласие за принципите. Нетолерантните нямат право да се оплакват от нетолерантността на другите спрямо тях. Справедливостта не изисква хората да стоят безучастни, когато другите разрушават основата на тяхното съществуване. Ако възникне някаква нетолерантна секта и самата конституция е в опасност, хората могат да принудят нетолерантните да уважават свободата на другите, доколкото от всеки човек може да се изисква да зачита правата, установени от принципи, които той е признал за изходна позиция. Когато конституцията е сигурна, няма причина да се отказва свобода на нетолерантните. Нетолерантните могат да си бъдат такива но в рамките на общите правила, които сме приели за основни. Въпросът, когато възникне, трябва да се разглежда винаги в определени обстоятелства.
Изпълнение на втория принцип в институциите. Понятието за справедливост в политическата икономия. Авторът не използва терминът икономика на благоденствието, заменяйки термина със „социален избор”.
Идеята е да се посочи един клас от блага, към който индивидите нормално се стремят като част от разумните си житейски планове, включващи най- разнообразни цели. Да се изгради система. Една справедлива система трябва да осигурява собствената си поддръжка. Това означава, че тя трябва да бъде устроена така, че да възпитава у своите членове съответното чувство за справедливост, едно действително желание да действат в съответствие с нейните правила за целите на справедливостта. Институциите трябва да подкрепят справедливостта. Авторът разсъждава над някои конкретни въпроси. Какъв да е справедливият данък върху допълнителните спестявания, как следва да бъдат организирани базисните институции на собствеността и тези на събиране на данъци, на какво ниво да е социалният минимум?
Преди всичко обществото трябва да се основава на справедлива конституция, осигуряваща свободите на равноправно гражданство. Свободата на мисълта и съвестта се приемат за дадени и е осигурена задоволителна величина на политическа свобода. Съществува честно, а не само формално равенство на възможностите. Това означава, че освен обичайните видове от социален капитал правителството се опитва да обезпечи равни шансове за образование и култура, които са еднакво надарени и мотивирани, като субсидира частни училища или създава обществена система от училища. То също изисква и осигурява равенство на шансовете в икономическите дейности и в свободния избор на професия. Това се постига като се контролира поведението на фирмите и частните сдружения и като се предотвратява установяването на монополистични ограничения и бариери по посока на по-желани позиции. Накрая правителството гарантира един социален минимум чрез семейни отстъпки и специални парични осигуровки в случай на болест и безработица.
Управлението има 4 клона.
Разпределителният клон служи да запазва конкурентоспособността на ценовата система и предпазва от нерационална пазарна мощ. Този клон трябва да коригира по-очевидните отклонения, когато цените не успяват точно да отмерват социалните ползи и разходи. Тази цел се постига със съответната данъчна политика. Стабилизационният клон се опитва да осигури пълна заетост на работната сила. Тези два клона осигуряват ефикасността на пазарната икономика като цяло. Трансферният клон отговаря за социалния минимум. Той отчита потребностите на човека, докато конкурентната система на цените - не. Тя се води само от търсене и предлагане. Различните институции имат различни претенции. Конкурентните пазари надлежно регулират сигурен свободен избор на професия и водят до ефективно използване на ресурсите и определяне на необходимите стоки за домакинствата. Трансферният клон гарантира определено ниво на стандарт на живот и отчита потребностите. Според принципа на разликата щом веднъж бъде осигурен подходящ минимум чрез трансфери, може да се сметне за напълно справедливо останалата част от цялостния приход да бъде установена чрез системата на цените. Приходът се регулира от минималното ниво на заплати и др. разпределителният клон цели да запази приблизителна справедливост посредством налозите и необходимото пригодяване на правата за собственост. Той определя известен брой данъци за наследство и дарение и установява ограничение върху правото на наследяване. Целта е да се коригира разпределението на богатството и да се предотврати концентрацията на власт. Втората страна на разпределителния дял е правителството да използва прогресивното данъчното облагане. Правителството трябва да осигури обществени блага и да направи така, че трансферните плащания да удовлетворяват принципа на разликата.
Thursday, December 24, 2009
Предколеден разговор между капиталист и неговия син
Вдъхновен от рекламата, че на Коледа стават чудеса, малкият син попита баща си:
- При нас е толкова хубаво. Няма ли да е прекрасно, ако всички хора по земята се радват и живеят добре?
- Чудесно ще е.
- Но сега има толкова бедни хора. Виж какво дават по новините – деца, за които дядо Коледа няма да дойде. Те са толкова бедни. Татко, няма ли да е прекрасно, ако ето така всеки човек получи 1 000 000 златни пари. Всички хора ще са богати. Всеки ще може да си купи каквото си поиска. Никой няма да е недоволен.
- Няма да стане.
- Защо?
- Знаеш ли какво ще се получи? Ако всички хора имат по 1 000 000, всички ще отидат по магазините да пазаруват и за нула време всички рафтове ще бъдат опразнени. Който, пръв си е купил ще има, който е останал на опашката, ще остане с празни ръце. Ти ще имаш един милион, но няма да има нищо, което да си купиш с него. Но нищо! И утре е ден. Ти си имаш своя милион и утре ще дойдеш по-рано от всички в магазина.
Идваш и виждаш пълни рафтове. Пълниш количката с всичките играчки, но когато стигаш до касата виждаш, че парите няма да ти стигнат. През нощта продавачите са сменили цените. Твоят милион ще ти стигне сигурно само за играта, която искаше, но не и за цялата кошница. Виждаш ли, парите имат смисъл само ако има стоки зад тях. На тебе не ти трябват пари. С тях нищо не можеш да правиш освен да ги замениш за нещо друго. Ти искаш шоколад, кола или плейстейшън.
- Значи... тогава искам всички на земята да получат един плейстейшън. Така всички ще се забавляват и ще играем заедно.
- И това няма да проработи.
- Но ти нали каза - не пари, а неща.
- Хората, които правят плейстейшън искат да спечелят пари като всички други си купуват плейстейшън. Когато всички други вече си имат такъв тяхната работа ще стане излишна. Никой няма да си купи това, което има. Работниците ще си отидат от компанията и плейстейшън ще затвори врати. След време обаче на всички нас, които имаме тази игра ще ни омръзне. Някои ще поискат нов модел, но няма да го има, защото хората правещи играта сега правят нещо си друго. Ще мине още време и нашите плейстейшъни ще остареят и ще се счупят. Кой ще ги поправи? И поправячи няма да има. Тогава ние ще им кажем: „Елате пак. Измисляйте и сглобявайте.” „Ами вие какво ще ни дадете?” „Ние ще ви платим.” И те ще дойдат.Тогава тези, които могат да си платят, ще имат плейстейшън.
- Тогава искам всички да могат да си платят.
- Как като дадеш на всички по един златен милион ли?
- Но в такъв случай какво да правим? – попита малкото дете.
- Не знам. Нали ти искаше да спасяваш света.
- При нас е толкова хубаво. Няма ли да е прекрасно, ако всички хора по земята се радват и живеят добре?
- Чудесно ще е.
- Но сега има толкова бедни хора. Виж какво дават по новините – деца, за които дядо Коледа няма да дойде. Те са толкова бедни. Татко, няма ли да е прекрасно, ако ето така всеки човек получи 1 000 000 златни пари. Всички хора ще са богати. Всеки ще може да си купи каквото си поиска. Никой няма да е недоволен.
- Няма да стане.
- Защо?
- Знаеш ли какво ще се получи? Ако всички хора имат по 1 000 000, всички ще отидат по магазините да пазаруват и за нула време всички рафтове ще бъдат опразнени. Който, пръв си е купил ще има, който е останал на опашката, ще остане с празни ръце. Ти ще имаш един милион, но няма да има нищо, което да си купиш с него. Но нищо! И утре е ден. Ти си имаш своя милион и утре ще дойдеш по-рано от всички в магазина.
Идваш и виждаш пълни рафтове. Пълниш количката с всичките играчки, но когато стигаш до касата виждаш, че парите няма да ти стигнат. През нощта продавачите са сменили цените. Твоят милион ще ти стигне сигурно само за играта, която искаше, но не и за цялата кошница. Виждаш ли, парите имат смисъл само ако има стоки зад тях. На тебе не ти трябват пари. С тях нищо не можеш да правиш освен да ги замениш за нещо друго. Ти искаш шоколад, кола или плейстейшън.
- Значи... тогава искам всички на земята да получат един плейстейшън. Така всички ще се забавляват и ще играем заедно.
- И това няма да проработи.
- Но ти нали каза - не пари, а неща.
- Хората, които правят плейстейшън искат да спечелят пари като всички други си купуват плейстейшън. Когато всички други вече си имат такъв тяхната работа ще стане излишна. Никой няма да си купи това, което има. Работниците ще си отидат от компанията и плейстейшън ще затвори врати. След време обаче на всички нас, които имаме тази игра ще ни омръзне. Някои ще поискат нов модел, но няма да го има, защото хората правещи играта сега правят нещо си друго. Ще мине още време и нашите плейстейшъни ще остареят и ще се счупят. Кой ще ги поправи? И поправячи няма да има. Тогава ние ще им кажем: „Елате пак. Измисляйте и сглобявайте.” „Ами вие какво ще ни дадете?” „Ние ще ви платим.” И те ще дойдат.Тогава тези, които могат да си платят, ще имат плейстейшън.
- Тогава искам всички да могат да си платят.
- Как като дадеш на всички по един златен милион ли?
- Но в такъв случай какво да правим? – попита малкото дете.
- Не знам. Нали ти искаше да спасяваш света.
Thursday, December 10, 2009
Горбачов
Когато започнахме, не разбирахме дълбочината на проблемите срещу които се изправяме.
Светът се промени през 1989г. Това е година на нов вид социална промяна. Това е времето на кадифените революции. 200 години по-рано Френската буржоазна революция въздига гражданските права и човешкото достойнство на своя демократичен пиедестал, но той е омърсен от последвалия го терор с кръвта на аристократи, якобинци, обикновени граждани и тирани. Революцията от 1989 г. сменя старото управление в страните от централна и източна Европа по един безкръвен начин (с изключение на Румъния). Този ядрено подплатен и танково подсигурен режим на най-могъщата тоталитарна държава СССР има несравнимо по-голяма репресивна мощ от личната гвардия, на който и да било френски монарх от епохата на абсолютизма. Когато политическото му влияние запада, той изненадващо се отказва от използването на сила, за да запази контрола си над своята източноевропейска орбита от сателити. Нещо повече Съветският ръководител дори приканва суверенните държави да поемат по своя собствен път. Така 1989 г. поставя началото на едно демократичното развитие за източноевропейските държави, които започват демократичния си преход – всяка по своя път.
Картата на Европа се променя. цели държави изчезват – една се обединява, останалите се разцепват. Както забелязва проф. Аш, никоя държава съседна на Полша през 1989 г. след 4 години не съществува, в това число и една от двете световни свръхсили, с които граничи. Изглежда невероятно, че държавата с най-многобройните конвенционални войски и ядрен потенциал, достатъчен да разцепи земното ядро, водач на социалистическия блок, държавата с най-голяма територия в света, обхващаща 11 часови зони изведнъж просто престава да съществува. Не тоталната ядрена война – страх на световното население, продължил близо 50 години е довела до този крах. Комунистическа система вътрешно се саморазпада. Следствието е и, че държавата олицетворяваща тази система СССР е че също се разпадна
Без личността на последния генерален секретар на КПСС, първи и единствен президент на СССР, достигнал поста ГС на КПСС през 1985 г., нищо от големите промени на 1989г. нямаше да се случи. Партията и държавата е едно цяло. Властта е централизирана и следва строга пирамидална йерархия, подкрепена с военна сила и тайна полиция. На върха стои лидерът на партията. В тази система, изградена още от Ленин всяко решение идва отгоре. Единственият начин системата да се промени е отгоре. Единственият човек, който би могъл да я промени е генералният секретар. Горбачов е този човек.
Горбачов е крайно противоречива личност. Той е възхваляван вън от СССР като носител на нов мироглед, застъпник за мира. Джордж Буш баща казва за него, че повече не чувства СССР като враг. Маргарет Тачър го харесва: „Ние може да правим заедно бизнес”, казва тя. Същевременно той е мразен вътре в собствената си държава, защото се явява неин разрушител. Неговата противоречива политика цели
едновременно революционна реформа на режима и неговото запазване. „Ние трябва да променим всичко”, казва той, но в същото време добавя: „Аз съм комунист.” Не е възможно да промениш политиката и икономиката на страната и същевременно да вярваш, че същият режим ще бъде запазен.
Горбачов е убеден в добродетелите на комунизма. Той ясно вижда и дефектите в социалистическия строй и търси начини да ги поправи. Визионер с противоречаща си визия. Човек с идеи за реформа, но без дългосрочна идея за бъдещия ред. Той иска да промени системата и същевременно да запази комунистическия ред. Съчетаването на несъчетаемото довежда неговата политика до едно неопределено вътрешно положение в Съветския съюз. Тя не принадлежи нито на комунистическия нито на пост-комунистическия свят. Но само тя прави възможна установяването на демокрацията в повечето страни от източния блок.
Михаил Сергеевич Горбачов е роден в югозападния край на СССР в село Приволная близо до селскотопанския град Ставропол. Израства в дом, в който са живели „врагове на народа”. Родът му е бил репресиран по времето на сталинизма, заради обвиненията, че са кулаци и троцкисти. Дядо му се е противопоставял на колективизацията в селското стопанство, за което е изпратен в Сибир. Подозренията, породени от миналото на семейството биха представлявали препятствие за бъдещата кариера младия Горбачов в държава на всеобщото подозрение, където за да успееш, е неизбежно да се ползваш с покровителството на партията,. Той обаче е твърдо амбициран да изпъкне с личните си качества и интелигентност, а не политически връзки. На 17 години печели ордена червено знаме на труда, защото е събрал 6 пъти средния добив по време на жътва. Горбачов успява, да се класира за Юридическия факултет на Московския държавен университет. Там се среща с бъдещия чешки дисидент Зденек Млинар и развива критическото си мислене. Горбачов е изявен студент и завършва със сребърен медал. По-късно в политбюро на Брежнев той безспорно е смятан за най-образования политик.
Политическата кариера на Горбачов следва модела на дългогодишното бавно издигане в йерархията на комунистическата партия. Сред поддръжниците му в партията са главният идеолог по това време Михаил Суслов, както и Юрий Андропов - партийният ръководител, приемник на Леонид Брежнев. Началото на 80те начело на държавата се изреждат стари и неинициативни партийни апаратчици, останали в историята като геронтократи. След смъртта на наследника на Андропов - Константин Черненко, през 1985 г. ЦК избира за главен секретар Михаил Горбачов. Той е най-младият политик в историята, заемал този пост.
Горбачов поема властта в една държава, която от края на 70те не е регистрирала икономически растеж. Половината от съветската икономика работи за военния сектор. Военните разходи отиват за гарантиране на ядрения партитет и за поддържане на започналата през 1979 г. безсмислена и скъпоструваща война в Афганистан. Съветската икономика изостава с модернизацията особено в сектора на информационните технологии. Тези технологии се внасят скъпо от запада от запада, а тяхното икономическо и приложение в е силно ограничено. До компютри имат достъп единствено работниците в научните институции.
Бавно, но сигурно СССР трупа външен дълг, който през 1986 г. възлиза на 30 милиарда долара, а през 1989 г. достига 54 милиарда. Доларовите приходи от експорт на нефт (основният приток на чужда валута) също намаляват с намаляването на световните цени на нефта през 80те. Особено неблагоприятно се отразява сривът на петролните цени през 1986 г. През 70те петролната криза и високите цени вследствие на споразумението в ОПЕК помага на СССР да се задържи стабилно в икономически план, но от друга страна разчитането главно на петродоларите допълнително демобилизира стимулите за усъвършенстване на производствените методи, ефективността, качеството на съветските стоки, в другите сектори на икономиката. През 70те икономиката закостенява, няма иновации, защото няма стимули да ги има. Предприемчивостта и изобретателността не са награждавани от комунистическата система. Добавеният продукт, който по-способните създават се преразпределя за благото на обществото.По-често обаче трудът на по-способните се присвоява от номенклатурата, която държи почти пълен контрол върху производството. Изпълняването на плана, начертан отгоре е единственото, което има значение. Качеството, начинът на производство на стоките и желанията на потребителите са без значение може би с едно важно изключение - въоръжението.
Съветската икономика е подчинена на военно-промишления комплекс, за да поддържа надпреварата със страните от НАТО. Това е единственият икономически сектор в който има и иновации. Но военните разработки не правят живота на хората по-добър. Средната продължителност на живота към 1986 г. е 60 години. 20 години по-рано е била 66 години. Населението има нужда от потребителски стоки и услуги, които липсват по магазините. Недостигат основни продукти като сапун. В последните години на Брежнев дори се дискутира създаването на комисия за решаване на проблема с чорапогащите в Съветския съюз (Йергин 2006). Липсват насъщни продоволствени продукти, което през 70те принуждава СССР да започне да внася 10 милиона тона зърно годишно. Колективизираното земеделие се оказва неефективно и Горбачов, който произхожда от селскостопански регион разбира добре това. Когато е налице лична облага, производството се увеличава. Твърде показателно е, че парцелите за „лично ползване” заемат едва 4% от обработваемата земя, но дават 20% от общата реколта в страната (Цветков 2005:184)
Горбачов разбира, че „повече не можем да продължаваме да живеем така”. Нужни са промени. Неговите реформи се характеризират с възвишена крайна цел, но не отговарящи на нея средства за постигането й. Първата му значима акция е борбата срещу алкохолизма. Той иска да ограничи потреблението на водка в СССР. Водката обаче като държавен монопол се явява важно перо в бюджета, надхвърлящо по значимост данъка върху дохода. Вследствие на намаляващите приходи в държавната хазна той е принуден да прекрати тази политика.
Горбачов не е дисидент, той е апаратчик в партийната система. „Никой не се издига в партийната йерархия въпреки системата. Никой. Дори и Горбачов” казва радикалният реформатор и съюзник Александър Яковлев. Горбачов вярва, че демокрацията и либерализацията на пазара са съвместими със социалистическата система. Целта му не е да унищожи комунизма, а да го запази като го реформира. Реформа обаче е дума табу след 1968 г. Опитите за реформа на системата в Чехословакия на Алексндър Дубчек наречени „социализъм с човешко лице”, сериозно разклащат устоите на режима. В отговор Брежнев издига външнополитическата си доктрина, че всички сателити трябва да се придържат плътно към следваната от Москва политика. Отклонилите се ще бъдат насилствено вкарани в коловоза на СССР с помощта на танковите дивизии на Варшавския договор. Реформите са опасни за режима. Всяка реформа би означавала либерализиране на системата, а всяко либерализиране е заплаха за вездесъщатата власт на партията. Тоталитарната държава не може да рискува като разхлаби хватката си над обществото, защото така за поставя собственото си съществуване под въпрос. В авторитарната държава властта е неделима, ако се откажеш от част от нея накрая ще я изгубиш напълно (Джуд 2006:603) Последният съветски ръководител отказва да приеме това допускане и предприема редица от промени.
Идеите за реформи на Горбачов се съдържат в трите понятия: перестройка, гласност, ускорение. Към тях се прибавя и демократизация.
Ускорението е идея за раздвижване на икономиката. Тази идея е непостижима в период на икономическа неопределеност и несигурност, какъвто представлява втората половина на 80те в СССР. Икономиката отбелязва спад, заради бавните и нееднозначни политически решения и идеята за ускорение отмира към 1988г.
Гласност е руският превод на свобода на словото на събирането, сдружаването и свобода на информираността и отворено общество. Премахват се репресиите срещу критиците на режима и те излизат от нелегалност. Започва открито да се говори за недъзите на социалистическата система. Наяве излизат разкрития за репресиите от времето на сталинизма и лично Горбачов се изказва срещу престъпленията на Сталин. Разликата с Хрушчов, лидерът, който през 1956 г. пръв разкритикува сталинизма на XX конгрес на КПСС, е че през октомври 1987 г. Горбачов го прави публично, а не в тайно заседание. Освен лидера на партията също и гражданите започват да изразяват мнението си публично. Най-известният дисидент в СССР е ядреният физик и носител на нобеловата награда за мир Андрей Сахаров. Освен създател на съветската водородна бомба, той е отявлен критик на режима. Заради изказването му против военната офанзива Афганистан, той е заточен в град Горки. Горбачов прекратява неговата вътрешно изгнанничество и лично го кани да се завърне в Москва през декември 1986г. Сахаров използва новопридобитото си право на мнение и се надига глас за премахването на член 6 от съветската конституция. Този член съответства на член първи в българската конституция от 1971 г. и регламентира ръководната роля на партията в управлението на държавата. Сахаров дори е избран в Конгреса на народните депутати.
Демократизацията се свързва с проведените през 1989 г. първи свободни избори в СССР от 1918 г. насам. Избирателната система е опосредствана по следния начин: Избира се „Конгрес на народните депутати”, който от своя страна излъчва представители във „върховния съвет”, който да отговаря за законодателството. Многопартийността не присъства до 1993 г.
Перестройката е най-известната инициатива на Горбачов. Това е широкообхватен термин, който е синоним на цялостна обществена реформа. Той засяга както вътрешната и така външната политика на страната. Управлението започва да се демократизира, а икономиката – да се либрализира. Перестройката е тясно свързана с демократизацията на съветското общество. На 27ия партиен конгрес през 1986г. Горбачов дава следното определение на перестройката. „... развитие на демокрацията, социалистическото самоуправление, насърчаване на инициативността и творческите опити, (...) повече гласност, критика и самокритика във всички обществени сфери.” За съветския ръководител: „Има само един начин да направим перестройката необратима – широката демократизация на съветското общество.”
Икономическата цел на Горбачов е пазарен социализъм. Постепенно той сменя тона и започва да говори и за „регулирана пазарна икономика”, а от 1987 г. - просто за пазарна икономика. (Браун 1997:138). Все пак той не смята, че сам пазарът ще реши всички проблеми и затова поправящата сила на държавата е необходима. Този нов курс в крайна сметка ще доведе до края плановата икономика, един от главните raison d’être на социалистическата държава. Без централно планиране социалистическата система ще престане да съществува. Тази заплаха е причината главният секретар да срещне силна съпротива вътре в самата партия. Освен членовете на КПСС, засегнати са и интересите на оръжейната индустрия, чийто бюджет е съкратен, а политическо влияние - намалено. Ръководителите на предприятия също са притеснени от либерализацията, която неизбежно би довела със себе си и конкуренция и самоуправление, които се явяват заплаха за техните сигурни постове и „стабилността на кадрите”, популярна идея от времето на Брежнев. В своите действия Горбачов винаги трябва да претегля икономически желаното и политически постижимото ( Браун 1997:150) Това е обективна причина, която му пречи да доведе вътрешните реформи до край.
Когато говори за перестройка Горбачов не иска да премине към западната мода на 80те – неолиберализма. Той търси вдъхновение за либерализиране на съветската система в методите на един от нейните създатели – Владимир Илич Ленин. В идеите на Ленин той вижда алтернатива на сегашната система, заложена от неговия приемник Йосиф Сталин. За първи път след Лениновата нова икономическа политика от 20те Горбачов отново въвежда частната собственост в законово определени размери. През 1986 г. е приет законът за индивидуалната трудова дейност, а през 1988 г. законът за кооперативите дава право на сдружение от 3ма души най-малко, които искат да започнат независима от държавата икономическа дейност. Относително малък е делът на предприемачите и до 1989 г. в 290-милионния СССР има само 300 000 бизнесмени. (Джуд 2005:596)
Чак през 1990 г. Горбачов предприема по-решителни икономически стъпки с „500-дневната програма”, която трябва да осъществи прехода от планова към пазарна среда. Тя включа приватизация, децентрализация на властта в полза на републиките, бързо изграждане на пазарни институции и съкращаване на военните разходи. По това време популярността на Горбачов спада. През есента на 1990 г. той се ползва с подкрепата на едва 20% от населението. Икономиката се развива зле в тази неопределена макроикономическа среда. Политическите му противници набират скорост, а влошените жизнени стандарти и дефицити на основни стоки, намаляват подкрепата му сред населението. Обществото приема Борис Елцин, като изразител на новото мислене, а не Горбачов. От друга страна срещу съветския президент застават и старите кадри в КПСС, за които икономическата програма и политическите отстъпки, отделянето на прибалтийските републики уронват властта на партията и са недопустими. За Елцин реформите на Горбачов не са достатъчни, за старите комунисти те са прекалени. Между 19 и 22 август 1991 г. партийните хардлайнери организират неуспешен опит за преврат срещу лидера на комунистическата партия, докато той прекарва почивката си в Крим.
Победител в конфликта между Горбачов и консервативните среди на КПСС излиза Борис Елцин. Той се ползва пряко с подкрепата на населението, защото през юни 1991 г. е избран за президент на най-голямата република в СССР – Русия. Горбачов вижда, че властта му на президент на СССР е само номинална. Идеята за свобода дадена на източноевропейските сателити, прониква и в отделните републики вътре в самия съветски съюз. Една по една от 21. 07 до 01.12 15те републики обявяват своята независимост, като настояват за конституционното си право на отделяне от СССР. Стремежът към регионализъм на разкъсва централната власт на Съветския съюз. Истинският център на тежестта преминава към президента на Русия. Горбачов е поставен под свършен факт. На 24. 08. 1991 г. Михаил Сергеевич Горбачов подава оставка като генерален секретар на КПСС. От 25.12.1991 Съюзът на съветските социалистически републики официално престава да съществува, след като Горбачов подава оставка и като негов президент.
Перестройката надраства намеренията на Горбачов. Той се опита да съчетае несъчетаемото, да „сгоди таралеж и змия” по думите на Елцин. Реформите на Горбачов оставят вакуум. Старото се променя, но новата частна икономика има нужда от време да се появи в държава, в която частна собственост почти не съществува от 70 години. Той премахва системата на централното планиране, но не успява да я замени с нищо. (Станислав :283) Горбачов не стига до края. Обстоятелствата го принуждават да търси незадоволителни компромиси. Инициативата по реформирането на държавата подема Борис Елцин.
Международните отношения се оказват много по-успешно поле за изява на последния съветски ръководител. Дипломатическите му ходове имат няколко допълващи се цели: Да премахне заплахата от термоядрен сблъсък и да прекъсне надпреварата във въоръжаването. Горбачов се опитва да използва външната политика като допълнение към вътрешната, за да облекчи националното стопанство. Той поема управлението на страната в момент на дълга икономическа стагнация, съчетана с високи оръжейни разходи. Студената война е в разгара си. През 1983 г. Президентът на САЩ Роналд Рейгън отправя оръжейно предизвикателство към СССР с инициативата за стратегическа отбрана, известна като „междузвездни войни”. Този проект представлява изграждането на противоракетен щит в земната орбита и би прехвърлил на противипоставянето между двата блока на космическо ниво. От друга страна конвенционалните сили на съюза са затънали в дълга и безперспективна война в Афганистан срещу подкрепяните от САЩ фундаменталистки партизански групи, носещи името муджахидини. Афганистан се е превърнал в „кървяща рана” за Съветския съюз и изтеглянето се очертава най-добрата алтернатива. До 1989 г. руските войски напускат страната, която остава парализирана в граждански и междукланови войни до 1996 г., когато талибаните установяват своя контрол.
Ако поставим известния въпрос на Ленин „Что делать?” в съветско-американската ядрена надпревара, Горбачов се изправя пред следната дилема. За да бъде равностоен СССР трябва да предприеме или затягане на коланите, чрез пренасочване на инвестициите към оръжейно-промишления комплекс, което би довело до намаляване на вътрешното потребление още повече и би понижило стандарта на живот или постигне на международно споразумение със САЩ за общо намаляване на ядрения арсенал.
Горбачов избира второто. В отношенията със западните държави той поема качествено нов курс. Горбачов сменя дългогодишния външен министър на СССР Андрей Громико, известен на запад като „Мистър Нет” (прозвище останало от времето на неговия предшественик – сталинистът Вячеслав Молотов.) На негово място Горбачов поставя либералния Едуард Шевернадзе.
Промените не са само персонални. Външната политика е толкова важна за съветския ръководител, че той лично се заема с провеждането й. Това му дава легитимност за вземане на решения най-висшата степен на националния интерес – ядреното въоръжение. Ако през 60те Хрушчов се хвали, че Съветския съюз произвежда ракети „като кренвирши” и заплашва запада, с „ние ще ви погребем”, то през 80те Горбачов търси начин да прекрати опасната и разхитителна надпревара във въоръжаването. От една страна Горбачов поставя общочовешкото спасение пред класовата борба. От друга той иска да спаси икономиката, като я разтовари от огромните военни разходи. С тези цели се провеждат срещи на най-високо равнище между Горбачов и Рейгън през 1985 г. и 1986 г. съответно в Женева и в Рейкявик. Американският президент макар и увеличил бюджета за отбрана в началото на мандата си също се съгласява да намали арсенала на Америка от ядрени оръжия. Рейгън обаче не е склонен да се откаже от проекта за стратегическа отбранителна инициатива. В Рейкявик лидерите принципно се договарят за 50% намаление намаление на стратегическите оръжия (междуконтиненталните балистични ракети), а през 1987 г. на срещата на върха във Вашингтон лидерите на суперсилите подписват договор (Intermediate-Range Nuclear Forces Treaty), с който се премахват напълно оръжията със среден и малък обсег в Европа. Това означава, че СССР трябва да унищожи своите СС-20, а западните страни - крилатите ракети и ракетите Пършинг. Разоръжаването е асиметрично, защото СССР трябва да съкрати 4 пъти повече бойни глави от Америка. Това е така, защото те първоначално са разположили повече ракети. Срещата между лидерите на САЩ и СССР на 02. и 03. 12. 1989г. е историческа. На втори и трети декември Михаил Горбачов и новият американски президент Джордж Хърбърт Уокър Буш провеждат преговори на борда на руския крайцер Максим Горки , акостирал близо до Малта. Темата е какво ще е бъдещето на Европа след падането на Берлинската страна на 09.11. същата година. Въпреки че на тази среща не са подписани никакви договори, тя носи недвусмислено политическо послание. Говорителят на съветското външно министерство Генадий Герасимов казва: „Заровихме Студената война на дъното на Средиземно море.” (Браун 1997:240)
На журналистическия въпрос какво ще стане с източноевропейските страни, Герасимов припомня песента на Франк Синатра “My way”. Всяка страна трябва да поеме по своя път. Така в международните отношения се ражда доктрината „Синатра”, която заменя досегашната съветска външнополитическа доктрина „Брежнев”. Още предишната година Горбачов дава заявка за отказване от досегашния курс. Пред общото събрание на ООН обявява съкращаването на половин милион военнослужещи и 10 000 танка, включително и на тези войски останали в източна Европа. През 1989 г. в реч пред Съвета на Европа отхвърля концепцията за сферите на влияние. Ситуацията е назряла за нова доктрина.
Доктрината Синатра означава всяка страна да взема сама независими от Москва политически решения. СССР няма да се меси във вътрешните дела на сателитите. СССР няма да издържа тези държави с преференциални цени на ресурсите си. СССР се отказва от доктрината Брежнев за военна интервенция при опит на държавите да се отклонят от политическия курс на Москва. Горбачов вярва, че всяка страна има своите национални специфики и копирането на реформи от една страна в друга, може да бъде най-малкото неприложимо, но най-често вредно. Всяка държава трябва да поеме по своя път, а не по пътя предначертан от партийните апаратчици на КПСС.
Горбачов не изпада в незаинтересованост. Той приканва източноевропейските страни да поемат по пътя на перестройката, гласността и демократизацията. Това означава освен нова политика и нови политици. На старите партийни функционери това не се харесва, защото тяхната непоклатима власт е застрашена. Без подкрепата на СССР те няма как да се задържат монопола върху управлението на страните се. Без репресивни мерки, няма как да спечелят свободните избори. Както казва Хенри Кисинджър комунистите умеят да управляват с тайна полиция, но не и с тайно гласуване (Кисинджър 1997:696)
Когато СССР се отказва от намеса във вътрешните работи на отделните сателити, той всъщност имплицитно насърчава промените в тези страни. По време на честванията по случай 40-годишнината на ГДР през октомври 1989г. Горбачов казва на източногерманския ръководител от старата генерация Eрих Хонекер, че животът наказва зкъснелите. 4 седмици по-късно историческото „наказание” се случва. Пада стената, разполовяваща Берлин вече 28 години. Една по една източноевропейските страни поемат по своя нов демократичен път.
За да се определи бъдещето на Европа, трябва първо да се определи бъдещето на Германия. Ще позволи ли СССР обединението на страната и включването на територията на бившата ГДР в НАТО. Да СССР позволява обединението, но иска неутралитет за страната. В замяна през септември 1990 г. Горбачов договаря лично с Кол парични компенсации от ФРГ на стойност 12 милиарда германски марки , но съветският лидер отстъпва пред исканията за интеграция в НАТО.
Макар че нуждата от реформи идва, както Горбачов сам казва, от влошения живот на хората единствено висшата власт в страната, чието олицетворение е партията може да го изрази и промени. В тоталитарната държава няма място за опозиция. Ако ще се предприемо реформа, то инициативата може да дойде единствено отгоре, от най-висшите ешалони на партийната система. Решението за реформи не е продиктувано от дейността на дисидентите, а от решението на пленума на ЦК от януари 1987 г. Решението отгоре да се спре цензурата и репресията, да се увеличи политическата свобода отприщва дълго потисканите сили в обществото за промяна, за ибор, за по-добър живот. Хората искат алтернатива на настоящето състояние. Скоро цялата система на планова икономика и еднопартийна власт се сгромолясва. Горбачов е притеснен, че перестройката не протече в рамката на неговите очаквания. Тя надраства създателя си.
Библиография:
Brown, Archie. The Gorbachev Factor. Oxford: Oxford University Press, 1997.
Judt, Tony. Postwar A History of Europe since 1945. New York: Penguin books, 2006.
Yergin, Daniel; Joseph Stanislaw. The Commanding Heights. New York: Free Press, 2002.
Джонсън,Пол. Съвременността. София: Университетско издателство "Св. Климент Охридски", 1993.
Кисинджър, Хенри. Дипломацията. София: Труд, 1997.
Цветков, Пламен, Светът през XX век София: Издателство на Нов български университет, 2005
Светът се промени през 1989г. Това е година на нов вид социална промяна. Това е времето на кадифените революции. 200 години по-рано Френската буржоазна революция въздига гражданските права и човешкото достойнство на своя демократичен пиедестал, но той е омърсен от последвалия го терор с кръвта на аристократи, якобинци, обикновени граждани и тирани. Революцията от 1989 г. сменя старото управление в страните от централна и източна Европа по един безкръвен начин (с изключение на Румъния). Този ядрено подплатен и танково подсигурен режим на най-могъщата тоталитарна държава СССР има несравнимо по-голяма репресивна мощ от личната гвардия, на който и да било френски монарх от епохата на абсолютизма. Когато политическото му влияние запада, той изненадващо се отказва от използването на сила, за да запази контрола си над своята източноевропейска орбита от сателити. Нещо повече Съветският ръководител дори приканва суверенните държави да поемат по своя собствен път. Така 1989 г. поставя началото на едно демократичното развитие за източноевропейските държави, които започват демократичния си преход – всяка по своя път.
Картата на Европа се променя. цели държави изчезват – една се обединява, останалите се разцепват. Както забелязва проф. Аш, никоя държава съседна на Полша през 1989 г. след 4 години не съществува, в това число и една от двете световни свръхсили, с които граничи. Изглежда невероятно, че държавата с най-многобройните конвенционални войски и ядрен потенциал, достатъчен да разцепи земното ядро, водач на социалистическия блок, държавата с най-голяма територия в света, обхващаща 11 часови зони изведнъж просто престава да съществува. Не тоталната ядрена война – страх на световното население, продължил близо 50 години е довела до този крах. Комунистическа система вътрешно се саморазпада. Следствието е и, че държавата олицетворяваща тази система СССР е че също се разпадна
Без личността на последния генерален секретар на КПСС, първи и единствен президент на СССР, достигнал поста ГС на КПСС през 1985 г., нищо от големите промени на 1989г. нямаше да се случи. Партията и държавата е едно цяло. Властта е централизирана и следва строга пирамидална йерархия, подкрепена с военна сила и тайна полиция. На върха стои лидерът на партията. В тази система, изградена още от Ленин всяко решение идва отгоре. Единственият начин системата да се промени е отгоре. Единственият човек, който би могъл да я промени е генералният секретар. Горбачов е този човек.
Горбачов е крайно противоречива личност. Той е възхваляван вън от СССР като носител на нов мироглед, застъпник за мира. Джордж Буш баща казва за него, че повече не чувства СССР като враг. Маргарет Тачър го харесва: „Ние може да правим заедно бизнес”, казва тя. Същевременно той е мразен вътре в собствената си държава, защото се явява неин разрушител. Неговата противоречива политика цели
едновременно революционна реформа на режима и неговото запазване. „Ние трябва да променим всичко”, казва той, но в същото време добавя: „Аз съм комунист.” Не е възможно да промениш политиката и икономиката на страната и същевременно да вярваш, че същият режим ще бъде запазен.
Горбачов е убеден в добродетелите на комунизма. Той ясно вижда и дефектите в социалистическия строй и търси начини да ги поправи. Визионер с противоречаща си визия. Човек с идеи за реформа, но без дългосрочна идея за бъдещия ред. Той иска да промени системата и същевременно да запази комунистическия ред. Съчетаването на несъчетаемото довежда неговата политика до едно неопределено вътрешно положение в Съветския съюз. Тя не принадлежи нито на комунистическия нито на пост-комунистическия свят. Но само тя прави възможна установяването на демокрацията в повечето страни от източния блок.
Михаил Сергеевич Горбачов е роден в югозападния край на СССР в село Приволная близо до селскотопанския град Ставропол. Израства в дом, в който са живели „врагове на народа”. Родът му е бил репресиран по времето на сталинизма, заради обвиненията, че са кулаци и троцкисти. Дядо му се е противопоставял на колективизацията в селското стопанство, за което е изпратен в Сибир. Подозренията, породени от миналото на семейството биха представлявали препятствие за бъдещата кариера младия Горбачов в държава на всеобщото подозрение, където за да успееш, е неизбежно да се ползваш с покровителството на партията,. Той обаче е твърдо амбициран да изпъкне с личните си качества и интелигентност, а не политически връзки. На 17 години печели ордена червено знаме на труда, защото е събрал 6 пъти средния добив по време на жътва. Горбачов успява, да се класира за Юридическия факултет на Московския държавен университет. Там се среща с бъдещия чешки дисидент Зденек Млинар и развива критическото си мислене. Горбачов е изявен студент и завършва със сребърен медал. По-късно в политбюро на Брежнев той безспорно е смятан за най-образования политик.
Политическата кариера на Горбачов следва модела на дългогодишното бавно издигане в йерархията на комунистическата партия. Сред поддръжниците му в партията са главният идеолог по това време Михаил Суслов, както и Юрий Андропов - партийният ръководител, приемник на Леонид Брежнев. Началото на 80те начело на държавата се изреждат стари и неинициативни партийни апаратчици, останали в историята като геронтократи. След смъртта на наследника на Андропов - Константин Черненко, през 1985 г. ЦК избира за главен секретар Михаил Горбачов. Той е най-младият политик в историята, заемал този пост.
Горбачов поема властта в една държава, която от края на 70те не е регистрирала икономически растеж. Половината от съветската икономика работи за военния сектор. Военните разходи отиват за гарантиране на ядрения партитет и за поддържане на започналата през 1979 г. безсмислена и скъпоструваща война в Афганистан. Съветската икономика изостава с модернизацията особено в сектора на информационните технологии. Тези технологии се внасят скъпо от запада от запада, а тяхното икономическо и приложение в е силно ограничено. До компютри имат достъп единствено работниците в научните институции.
Бавно, но сигурно СССР трупа външен дълг, който през 1986 г. възлиза на 30 милиарда долара, а през 1989 г. достига 54 милиарда. Доларовите приходи от експорт на нефт (основният приток на чужда валута) също намаляват с намаляването на световните цени на нефта през 80те. Особено неблагоприятно се отразява сривът на петролните цени през 1986 г. През 70те петролната криза и високите цени вследствие на споразумението в ОПЕК помага на СССР да се задържи стабилно в икономически план, но от друга страна разчитането главно на петродоларите допълнително демобилизира стимулите за усъвършенстване на производствените методи, ефективността, качеството на съветските стоки, в другите сектори на икономиката. През 70те икономиката закостенява, няма иновации, защото няма стимули да ги има. Предприемчивостта и изобретателността не са награждавани от комунистическата система. Добавеният продукт, който по-способните създават се преразпределя за благото на обществото.По-често обаче трудът на по-способните се присвоява от номенклатурата, която държи почти пълен контрол върху производството. Изпълняването на плана, начертан отгоре е единственото, което има значение. Качеството, начинът на производство на стоките и желанията на потребителите са без значение може би с едно важно изключение - въоръжението.
Съветската икономика е подчинена на военно-промишления комплекс, за да поддържа надпреварата със страните от НАТО. Това е единственият икономически сектор в който има и иновации. Но военните разработки не правят живота на хората по-добър. Средната продължителност на живота към 1986 г. е 60 години. 20 години по-рано е била 66 години. Населението има нужда от потребителски стоки и услуги, които липсват по магазините. Недостигат основни продукти като сапун. В последните години на Брежнев дори се дискутира създаването на комисия за решаване на проблема с чорапогащите в Съветския съюз (Йергин 2006). Липсват насъщни продоволствени продукти, което през 70те принуждава СССР да започне да внася 10 милиона тона зърно годишно. Колективизираното земеделие се оказва неефективно и Горбачов, който произхожда от селскостопански регион разбира добре това. Когато е налице лична облага, производството се увеличава. Твърде показателно е, че парцелите за „лично ползване” заемат едва 4% от обработваемата земя, но дават 20% от общата реколта в страната (Цветков 2005:184)
Горбачов разбира, че „повече не можем да продължаваме да живеем така”. Нужни са промени. Неговите реформи се характеризират с възвишена крайна цел, но не отговарящи на нея средства за постигането й. Първата му значима акция е борбата срещу алкохолизма. Той иска да ограничи потреблението на водка в СССР. Водката обаче като държавен монопол се явява важно перо в бюджета, надхвърлящо по значимост данъка върху дохода. Вследствие на намаляващите приходи в държавната хазна той е принуден да прекрати тази политика.
Горбачов не е дисидент, той е апаратчик в партийната система. „Никой не се издига в партийната йерархия въпреки системата. Никой. Дори и Горбачов” казва радикалният реформатор и съюзник Александър Яковлев. Горбачов вярва, че демокрацията и либерализацията на пазара са съвместими със социалистическата система. Целта му не е да унищожи комунизма, а да го запази като го реформира. Реформа обаче е дума табу след 1968 г. Опитите за реформа на системата в Чехословакия на Алексндър Дубчек наречени „социализъм с човешко лице”, сериозно разклащат устоите на режима. В отговор Брежнев издига външнополитическата си доктрина, че всички сателити трябва да се придържат плътно към следваната от Москва политика. Отклонилите се ще бъдат насилствено вкарани в коловоза на СССР с помощта на танковите дивизии на Варшавския договор. Реформите са опасни за режима. Всяка реформа би означавала либерализиране на системата, а всяко либерализиране е заплаха за вездесъщатата власт на партията. Тоталитарната държава не може да рискува като разхлаби хватката си над обществото, защото така за поставя собственото си съществуване под въпрос. В авторитарната държава властта е неделима, ако се откажеш от част от нея накрая ще я изгубиш напълно (Джуд 2006:603) Последният съветски ръководител отказва да приеме това допускане и предприема редица от промени.
Идеите за реформи на Горбачов се съдържат в трите понятия: перестройка, гласност, ускорение. Към тях се прибавя и демократизация.
Ускорението е идея за раздвижване на икономиката. Тази идея е непостижима в период на икономическа неопределеност и несигурност, какъвто представлява втората половина на 80те в СССР. Икономиката отбелязва спад, заради бавните и нееднозначни политически решения и идеята за ускорение отмира към 1988г.
Гласност е руският превод на свобода на словото на събирането, сдружаването и свобода на информираността и отворено общество. Премахват се репресиите срещу критиците на режима и те излизат от нелегалност. Започва открито да се говори за недъзите на социалистическата система. Наяве излизат разкрития за репресиите от времето на сталинизма и лично Горбачов се изказва срещу престъпленията на Сталин. Разликата с Хрушчов, лидерът, който през 1956 г. пръв разкритикува сталинизма на XX конгрес на КПСС, е че през октомври 1987 г. Горбачов го прави публично, а не в тайно заседание. Освен лидера на партията също и гражданите започват да изразяват мнението си публично. Най-известният дисидент в СССР е ядреният физик и носител на нобеловата награда за мир Андрей Сахаров. Освен създател на съветската водородна бомба, той е отявлен критик на режима. Заради изказването му против военната офанзива Афганистан, той е заточен в град Горки. Горбачов прекратява неговата вътрешно изгнанничество и лично го кани да се завърне в Москва през декември 1986г. Сахаров използва новопридобитото си право на мнение и се надига глас за премахването на член 6 от съветската конституция. Този член съответства на член първи в българската конституция от 1971 г. и регламентира ръководната роля на партията в управлението на държавата. Сахаров дори е избран в Конгреса на народните депутати.
Демократизацията се свързва с проведените през 1989 г. първи свободни избори в СССР от 1918 г. насам. Избирателната система е опосредствана по следния начин: Избира се „Конгрес на народните депутати”, който от своя страна излъчва представители във „върховния съвет”, който да отговаря за законодателството. Многопартийността не присъства до 1993 г.
Перестройката е най-известната инициатива на Горбачов. Това е широкообхватен термин, който е синоним на цялостна обществена реформа. Той засяга както вътрешната и така външната политика на страната. Управлението започва да се демократизира, а икономиката – да се либрализира. Перестройката е тясно свързана с демократизацията на съветското общество. На 27ия партиен конгрес през 1986г. Горбачов дава следното определение на перестройката. „... развитие на демокрацията, социалистическото самоуправление, насърчаване на инициативността и творческите опити, (...) повече гласност, критика и самокритика във всички обществени сфери.” За съветския ръководител: „Има само един начин да направим перестройката необратима – широката демократизация на съветското общество.”
Икономическата цел на Горбачов е пазарен социализъм. Постепенно той сменя тона и започва да говори и за „регулирана пазарна икономика”, а от 1987 г. - просто за пазарна икономика. (Браун 1997:138). Все пак той не смята, че сам пазарът ще реши всички проблеми и затова поправящата сила на държавата е необходима. Този нов курс в крайна сметка ще доведе до края плановата икономика, един от главните raison d’être на социалистическата държава. Без централно планиране социалистическата система ще престане да съществува. Тази заплаха е причината главният секретар да срещне силна съпротива вътре в самата партия. Освен членовете на КПСС, засегнати са и интересите на оръжейната индустрия, чийто бюджет е съкратен, а политическо влияние - намалено. Ръководителите на предприятия също са притеснени от либерализацията, която неизбежно би довела със себе си и конкуренция и самоуправление, които се явяват заплаха за техните сигурни постове и „стабилността на кадрите”, популярна идея от времето на Брежнев. В своите действия Горбачов винаги трябва да претегля икономически желаното и политически постижимото ( Браун 1997:150) Това е обективна причина, която му пречи да доведе вътрешните реформи до край.
Когато говори за перестройка Горбачов не иска да премине към западната мода на 80те – неолиберализма. Той търси вдъхновение за либерализиране на съветската система в методите на един от нейните създатели – Владимир Илич Ленин. В идеите на Ленин той вижда алтернатива на сегашната система, заложена от неговия приемник Йосиф Сталин. За първи път след Лениновата нова икономическа политика от 20те Горбачов отново въвежда частната собственост в законово определени размери. През 1986 г. е приет законът за индивидуалната трудова дейност, а през 1988 г. законът за кооперативите дава право на сдружение от 3ма души най-малко, които искат да започнат независима от държавата икономическа дейност. Относително малък е делът на предприемачите и до 1989 г. в 290-милионния СССР има само 300 000 бизнесмени. (Джуд 2005:596)
Чак през 1990 г. Горбачов предприема по-решителни икономически стъпки с „500-дневната програма”, която трябва да осъществи прехода от планова към пазарна среда. Тя включа приватизация, децентрализация на властта в полза на републиките, бързо изграждане на пазарни институции и съкращаване на военните разходи. По това време популярността на Горбачов спада. През есента на 1990 г. той се ползва с подкрепата на едва 20% от населението. Икономиката се развива зле в тази неопределена макроикономическа среда. Политическите му противници набират скорост, а влошените жизнени стандарти и дефицити на основни стоки, намаляват подкрепата му сред населението. Обществото приема Борис Елцин, като изразител на новото мислене, а не Горбачов. От друга страна срещу съветския президент застават и старите кадри в КПСС, за които икономическата програма и политическите отстъпки, отделянето на прибалтийските републики уронват властта на партията и са недопустими. За Елцин реформите на Горбачов не са достатъчни, за старите комунисти те са прекалени. Между 19 и 22 август 1991 г. партийните хардлайнери организират неуспешен опит за преврат срещу лидера на комунистическата партия, докато той прекарва почивката си в Крим.
Победител в конфликта между Горбачов и консервативните среди на КПСС излиза Борис Елцин. Той се ползва пряко с подкрепата на населението, защото през юни 1991 г. е избран за президент на най-голямата република в СССР – Русия. Горбачов вижда, че властта му на президент на СССР е само номинална. Идеята за свобода дадена на източноевропейските сателити, прониква и в отделните републики вътре в самия съветски съюз. Една по една от 21. 07 до 01.12 15те републики обявяват своята независимост, като настояват за конституционното си право на отделяне от СССР. Стремежът към регионализъм на разкъсва централната власт на Съветския съюз. Истинският център на тежестта преминава към президента на Русия. Горбачов е поставен под свършен факт. На 24. 08. 1991 г. Михаил Сергеевич Горбачов подава оставка като генерален секретар на КПСС. От 25.12.1991 Съюзът на съветските социалистически републики официално престава да съществува, след като Горбачов подава оставка и като негов президент.
Перестройката надраства намеренията на Горбачов. Той се опита да съчетае несъчетаемото, да „сгоди таралеж и змия” по думите на Елцин. Реформите на Горбачов оставят вакуум. Старото се променя, но новата частна икономика има нужда от време да се появи в държава, в която частна собственост почти не съществува от 70 години. Той премахва системата на централното планиране, но не успява да я замени с нищо. (Станислав :283) Горбачов не стига до края. Обстоятелствата го принуждават да търси незадоволителни компромиси. Инициативата по реформирането на държавата подема Борис Елцин.
Международните отношения се оказват много по-успешно поле за изява на последния съветски ръководител. Дипломатическите му ходове имат няколко допълващи се цели: Да премахне заплахата от термоядрен сблъсък и да прекъсне надпреварата във въоръжаването. Горбачов се опитва да използва външната политика като допълнение към вътрешната, за да облекчи националното стопанство. Той поема управлението на страната в момент на дълга икономическа стагнация, съчетана с високи оръжейни разходи. Студената война е в разгара си. През 1983 г. Президентът на САЩ Роналд Рейгън отправя оръжейно предизвикателство към СССР с инициативата за стратегическа отбрана, известна като „междузвездни войни”. Този проект представлява изграждането на противоракетен щит в земната орбита и би прехвърлил на противипоставянето между двата блока на космическо ниво. От друга страна конвенционалните сили на съюза са затънали в дълга и безперспективна война в Афганистан срещу подкрепяните от САЩ фундаменталистки партизански групи, носещи името муджахидини. Афганистан се е превърнал в „кървяща рана” за Съветския съюз и изтеглянето се очертава най-добрата алтернатива. До 1989 г. руските войски напускат страната, която остава парализирана в граждански и междукланови войни до 1996 г., когато талибаните установяват своя контрол.
Ако поставим известния въпрос на Ленин „Что делать?” в съветско-американската ядрена надпревара, Горбачов се изправя пред следната дилема. За да бъде равностоен СССР трябва да предприеме или затягане на коланите, чрез пренасочване на инвестициите към оръжейно-промишления комплекс, което би довело до намаляване на вътрешното потребление още повече и би понижило стандарта на живот или постигне на международно споразумение със САЩ за общо намаляване на ядрения арсенал.
Горбачов избира второто. В отношенията със западните държави той поема качествено нов курс. Горбачов сменя дългогодишния външен министър на СССР Андрей Громико, известен на запад като „Мистър Нет” (прозвище останало от времето на неговия предшественик – сталинистът Вячеслав Молотов.) На негово място Горбачов поставя либералния Едуард Шевернадзе.
Промените не са само персонални. Външната политика е толкова важна за съветския ръководител, че той лично се заема с провеждането й. Това му дава легитимност за вземане на решения най-висшата степен на националния интерес – ядреното въоръжение. Ако през 60те Хрушчов се хвали, че Съветския съюз произвежда ракети „като кренвирши” и заплашва запада, с „ние ще ви погребем”, то през 80те Горбачов търси начин да прекрати опасната и разхитителна надпревара във въоръжаването. От една страна Горбачов поставя общочовешкото спасение пред класовата борба. От друга той иска да спаси икономиката, като я разтовари от огромните военни разходи. С тези цели се провеждат срещи на най-високо равнище между Горбачов и Рейгън през 1985 г. и 1986 г. съответно в Женева и в Рейкявик. Американският президент макар и увеличил бюджета за отбрана в началото на мандата си също се съгласява да намали арсенала на Америка от ядрени оръжия. Рейгън обаче не е склонен да се откаже от проекта за стратегическа отбранителна инициатива. В Рейкявик лидерите принципно се договарят за 50% намаление намаление на стратегическите оръжия (междуконтиненталните балистични ракети), а през 1987 г. на срещата на върха във Вашингтон лидерите на суперсилите подписват договор (Intermediate-Range Nuclear Forces Treaty), с който се премахват напълно оръжията със среден и малък обсег в Европа. Това означава, че СССР трябва да унищожи своите СС-20, а западните страни - крилатите ракети и ракетите Пършинг. Разоръжаването е асиметрично, защото СССР трябва да съкрати 4 пъти повече бойни глави от Америка. Това е така, защото те първоначално са разположили повече ракети. Срещата между лидерите на САЩ и СССР на 02. и 03. 12. 1989г. е историческа. На втори и трети декември Михаил Горбачов и новият американски президент Джордж Хърбърт Уокър Буш провеждат преговори на борда на руския крайцер Максим Горки , акостирал близо до Малта. Темата е какво ще е бъдещето на Европа след падането на Берлинската страна на 09.11. същата година. Въпреки че на тази среща не са подписани никакви договори, тя носи недвусмислено политическо послание. Говорителят на съветското външно министерство Генадий Герасимов казва: „Заровихме Студената война на дъното на Средиземно море.” (Браун 1997:240)
На журналистическия въпрос какво ще стане с източноевропейските страни, Герасимов припомня песента на Франк Синатра “My way”. Всяка страна трябва да поеме по своя път. Така в международните отношения се ражда доктрината „Синатра”, която заменя досегашната съветска външнополитическа доктрина „Брежнев”. Още предишната година Горбачов дава заявка за отказване от досегашния курс. Пред общото събрание на ООН обявява съкращаването на половин милион военнослужещи и 10 000 танка, включително и на тези войски останали в източна Европа. През 1989 г. в реч пред Съвета на Европа отхвърля концепцията за сферите на влияние. Ситуацията е назряла за нова доктрина.
Доктрината Синатра означава всяка страна да взема сама независими от Москва политически решения. СССР няма да се меси във вътрешните дела на сателитите. СССР няма да издържа тези държави с преференциални цени на ресурсите си. СССР се отказва от доктрината Брежнев за военна интервенция при опит на държавите да се отклонят от политическия курс на Москва. Горбачов вярва, че всяка страна има своите национални специфики и копирането на реформи от една страна в друга, може да бъде най-малкото неприложимо, но най-често вредно. Всяка държава трябва да поеме по своя път, а не по пътя предначертан от партийните апаратчици на КПСС.
Горбачов не изпада в незаинтересованост. Той приканва източноевропейските страни да поемат по пътя на перестройката, гласността и демократизацията. Това означава освен нова политика и нови политици. На старите партийни функционери това не се харесва, защото тяхната непоклатима власт е застрашена. Без подкрепата на СССР те няма как да се задържат монопола върху управлението на страните се. Без репресивни мерки, няма как да спечелят свободните избори. Както казва Хенри Кисинджър комунистите умеят да управляват с тайна полиция, но не и с тайно гласуване (Кисинджър 1997:696)
Когато СССР се отказва от намеса във вътрешните работи на отделните сателити, той всъщност имплицитно насърчава промените в тези страни. По време на честванията по случай 40-годишнината на ГДР през октомври 1989г. Горбачов казва на източногерманския ръководител от старата генерация Eрих Хонекер, че животът наказва зкъснелите. 4 седмици по-късно историческото „наказание” се случва. Пада стената, разполовяваща Берлин вече 28 години. Една по една източноевропейските страни поемат по своя нов демократичен път.
За да се определи бъдещето на Европа, трябва първо да се определи бъдещето на Германия. Ще позволи ли СССР обединението на страната и включването на територията на бившата ГДР в НАТО. Да СССР позволява обединението, но иска неутралитет за страната. В замяна през септември 1990 г. Горбачов договаря лично с Кол парични компенсации от ФРГ на стойност 12 милиарда германски марки , но съветският лидер отстъпва пред исканията за интеграция в НАТО.
Макар че нуждата от реформи идва, както Горбачов сам казва, от влошения живот на хората единствено висшата власт в страната, чието олицетворение е партията може да го изрази и промени. В тоталитарната държава няма място за опозиция. Ако ще се предприемо реформа, то инициативата може да дойде единствено отгоре, от най-висшите ешалони на партийната система. Решението за реформи не е продиктувано от дейността на дисидентите, а от решението на пленума на ЦК от януари 1987 г. Решението отгоре да се спре цензурата и репресията, да се увеличи политическата свобода отприщва дълго потисканите сили в обществото за промяна, за ибор, за по-добър живот. Хората искат алтернатива на настоящето състояние. Скоро цялата система на планова икономика и еднопартийна власт се сгромолясва. Горбачов е притеснен, че перестройката не протече в рамката на неговите очаквания. Тя надраства създателя си.
Библиография:
Brown, Archie. The Gorbachev Factor. Oxford: Oxford University Press, 1997.
Judt, Tony. Postwar A History of Europe since 1945. New York: Penguin books, 2006.
Yergin, Daniel; Joseph Stanislaw. The Commanding Heights. New York: Free Press, 2002.
Джонсън,Пол. Съвременността. София: Университетско издателство "Св. Климент Охридски", 1993.
Кисинджър, Хенри. Дипломацията. София: Труд, 1997.
Цветков, Пламен, Светът през XX век София: Издателство на Нов български университет, 2005
Thursday, November 26, 2009
Понятието вертикална интеграция.
Понятието вертикална интеграция.
Това е сливането на две предприятия, които действат на различни етапи от производствения процес. Пример производител но храни и разпространителска мрежа или супермаркети. Много от големите вериги у нас са изградили такава интеграция. Лукойл държи рафинерията в Бургас, както и бензиностанциите. Идеята е важен пункт при определянето на корпоративната стратегия.
вертикалната интеграция може да бъде напред и назад. Напред, когато фирмата се обвързва надолу във веригата към купувачите. Назад е като се интегрира в посока доставчиците и източниците на суровини.
Example of Backward and Forward Integration
No Integration
Raw Materials
Intermediate
Manufacturing
Assembly
Distribution
End Customer
Backward Integration
Raw Materials
Intermediate
Manufacturing
Assembly
Distribution
End Customer
Forward Integration
Raw Materials
Intermediate
Manufacturing
Assembly
Distribution
End Customer
Вертикалната интеграция предлага следните преимущества:
а) намалени транспортни разходи при близки географски обекти.
б) по-добра координация на доставките. Намаляване на транзакционните разходи при търсене на доставчик или дистрибутор.
в) увеличаване на бариерите за навлизане на пазара на конкурентни фирми.
г) улесняване на инвестициите в двете посоки.
д) възможност за по-добро синхронизиране в определена специфична област.. За производството на хартия са нужни два независими, но свързани процеса производство на дървесина, а от нея се прави пулп. всеки процес трябва да е свързан с другия и консистентен.
е) повече информация за цялостния производствен процес може да бъде събрана.
ж)данъчни трикове.
Понякога фирмите могат да спестят от данъци, обединявайки производства. Пример В Аляска нефтодобивната промишленост плаща данък на мястото, където е добит нефтът. Той се изчислява като от пазарната цена се извадят транспортните разходи. транспортните разходи са разходите за петролопровод. Нефтодобивните компании са се интегрирали с компаниите за пренос, които държат тръбопроводите и си самоначисляват високи такси за пренос. Правейки това те снижават базата, върху която ще се начисли данък върху добития нефт. данъкът се начислява върху пазарната цена минус транспортните разходи.
Потенциални недостатъци са:
а) Балансиране на капацитета. Например Ако фирмата се интегрира надолу, трябва да помисли как ще осигурява доставките си отгоре и да инвестира в нужния капацитет.
б) потенциални увеличени разходи в липсата на конкуренция при доставчиците. Според традиционната теория по-добре би било да се купува от пазара, където има конкуренция и тя сваля цените, отколкото от доставчик, който ти си си купил.
в) Понижена способност за продуктово разнообразие.
г) повишени бюрократични разходи при разрастването.
д) Развитието на нови компетентности може да е за сметка на старите. Стратегически избор дали фирмата ще си произвежда или ще купува от пазара. Например ако верига хранителни супермаркети купи ферми, където се произвеждат продуктите за тях. Дейностите са различни и има необходимост от разходи за обучение.
Съществуват и хибридни форми на вертикалната интеграция като дългосрочните договори, договорте за франчайз, джоинт венчъри, дуал сорсинг.
Кое ще работи за фирмата е обект на анализ за всяка поотделно. Не е самоочевидно, че вертикалната интеграция задължително носи повече приходи от разходи. Кока Кола се отказва от вертикалната интеграция на бутилиране и напитка и се специализира само във второто, като отделна фирма се занимава с първото.
Вертикалната интеграция може сериозно да възпрепятства конкуренцията в икономиката. Улеснява ценовата дискриминация. Ограничаване на достъпа на конкуренти до дистрибуторската мрежа или увеличаване на цените за тях.
Стратегически интеграцията назад намалява силата на доставчиците по-ниска конкуренция сред тях. Интеграцията напред намалява силата на купувачите.
Правни норми. Конкуренцията представлява област от поделена компетентност между ЕС и държавите-членки. Европейската комисия бди за всички по-големи сливания на фирми, които биха застрашили общия пазар. При сливане от вида на вертикалната интеграция фирмата не може да има повече от 25% пазарен дял.
Пример от Европейската практика. Сливането на AOL/Time Warner представлява предизвикателство. AOL е лидер в предлагането на интернет достъп в Америка и единственият доставчик, който е в повечето европейски страни. Time Warner. е най-голямата световна медийна компания. Комисията установи, че едно сливане ще застраши достъпа до музика онлайн, защото те ще диктуват техническите стандарти. По този начин бих поставили технологични бариери пред другите доставчици и биха си създали свой собствен пазар така наречени „пазачи” gate-keepers. Освен това музиката свалена от Бретелман, компания свързана с Уорнър може да да бъде слушана само с разработвания от Уорнър софтуеър Уинамп. Така ще наложат и своя плейр в този иначе толкова конкурентен пазар. В това сливане се събират най-голямата фоно и видеотека в света и най-големият доставчик на интернет достъп. Продуктите се обвързват взаимно. Друг пример за подобна интеграция е електронният четец за електронни книги на Амазон Киндъл, която е обвързан с онлайн магазина на Амазон за електронни книги, които да се продават изключително за този четец или по-правилно четецът може да купи само от този магазин.
При сливането на AOL/Time Warner допълнителен проблем представлява и хоризонталната интеграция между гигантите EMI и Time Warner, която се започва по същото време. Комисията не одобри хоризонтална интеграция и тя не се осъществи. Хоризонталната интеграция на AOL/Time Warner не беше забранена, но и бяха поставени условия, за да се осъществи. Най-важното е да бъде осигурен достъпът за конкурентни фирми на пазара. След като осуети сливането на EMI и Time Warner, голямата заплаха за конкуренцията спадна. Второто условие е музиката на Бретелсман да не бъде изключително достъпна само за потребителите на AOL. или за техния плейър.
В заключение политиката на Европейската комисия цели безпрепятствен достъп до пазара за всички участници. Вертикалната интеграция не е нещо лошо, стига да отговаря на най-важното условие – да осигури достъп.
Материали:
Joskow, Paul L. 2003 VERTICAL INTEGRATION http://econ-www.mit.edu/files/1191
http://ec.europa.eu/competition/speeches/text/sp2003_009_en.pdf
http://www.quickmba.com/strategy/vertical-integration/
http://images.google.bg/imgres?imgurl=http://www.mgmtguru.com/images/VertiSt.gif&imgrefurl=http://www.mgmtguru.com/mgt499/TN9_2.htm&usg=__L4AUdeh_ouYYZsc_1bSwfU72gsU=&h=418&w=385&sz=8&hl=bg&start=14&sig2=xfKh51hzVBYOs_N_nGKSUQ&um=1&tbnid=RLtFsYbI-WZ_pM:&tbnh=125&tbnw=115&prev=/images%3Fq%3Dvertical%2Bintegration%26hl%3Dbg%26client%3Dfirefox-a%26rls%3Dorg.mozilla:en-GB:official%26hs%3DgzD%26sa%3DX%26um%3D1&ei=9SQOS8jvG4WF_Ab2uOSuBQ
Това е сливането на две предприятия, които действат на различни етапи от производствения процес. Пример производител но храни и разпространителска мрежа или супермаркети. Много от големите вериги у нас са изградили такава интеграция. Лукойл държи рафинерията в Бургас, както и бензиностанциите. Идеята е важен пункт при определянето на корпоративната стратегия.
вертикалната интеграция може да бъде напред и назад. Напред, когато фирмата се обвързва надолу във веригата към купувачите. Назад е като се интегрира в посока доставчиците и източниците на суровини.
Example of Backward and Forward Integration
No Integration
Raw Materials
Intermediate
Manufacturing
Assembly
Distribution
End Customer
Backward Integration
Raw Materials
Intermediate
Manufacturing
Assembly
Distribution
End Customer
Forward Integration
Raw Materials
Intermediate
Manufacturing
Assembly
Distribution
End Customer
Вертикалната интеграция предлага следните преимущества:
а) намалени транспортни разходи при близки географски обекти.
б) по-добра координация на доставките. Намаляване на транзакционните разходи при търсене на доставчик или дистрибутор.
в) увеличаване на бариерите за навлизане на пазара на конкурентни фирми.
г) улесняване на инвестициите в двете посоки.
д) възможност за по-добро синхронизиране в определена специфична област.. За производството на хартия са нужни два независими, но свързани процеса производство на дървесина, а от нея се прави пулп. всеки процес трябва да е свързан с другия и консистентен.
е) повече информация за цялостния производствен процес може да бъде събрана.
ж)данъчни трикове.
Понякога фирмите могат да спестят от данъци, обединявайки производства. Пример В Аляска нефтодобивната промишленост плаща данък на мястото, където е добит нефтът. Той се изчислява като от пазарната цена се извадят транспортните разходи. транспортните разходи са разходите за петролопровод. Нефтодобивните компании са се интегрирали с компаниите за пренос, които държат тръбопроводите и си самоначисляват високи такси за пренос. Правейки това те снижават базата, върху която ще се начисли данък върху добития нефт. данъкът се начислява върху пазарната цена минус транспортните разходи.
Потенциални недостатъци са:
а) Балансиране на капацитета. Например Ако фирмата се интегрира надолу, трябва да помисли как ще осигурява доставките си отгоре и да инвестира в нужния капацитет.
б) потенциални увеличени разходи в липсата на конкуренция при доставчиците. Според традиционната теория по-добре би било да се купува от пазара, където има конкуренция и тя сваля цените, отколкото от доставчик, който ти си си купил.
в) Понижена способност за продуктово разнообразие.
г) повишени бюрократични разходи при разрастването.
д) Развитието на нови компетентности може да е за сметка на старите. Стратегически избор дали фирмата ще си произвежда или ще купува от пазара. Например ако верига хранителни супермаркети купи ферми, където се произвеждат продуктите за тях. Дейностите са различни и има необходимост от разходи за обучение.
Съществуват и хибридни форми на вертикалната интеграция като дългосрочните договори, договорте за франчайз, джоинт венчъри, дуал сорсинг.
Кое ще работи за фирмата е обект на анализ за всяка поотделно. Не е самоочевидно, че вертикалната интеграция задължително носи повече приходи от разходи. Кока Кола се отказва от вертикалната интеграция на бутилиране и напитка и се специализира само във второто, като отделна фирма се занимава с първото.
Вертикалната интеграция може сериозно да възпрепятства конкуренцията в икономиката. Улеснява ценовата дискриминация. Ограничаване на достъпа на конкуренти до дистрибуторската мрежа или увеличаване на цените за тях.
Стратегически интеграцията назад намалява силата на доставчиците по-ниска конкуренция сред тях. Интеграцията напред намалява силата на купувачите.
Правни норми. Конкуренцията представлява област от поделена компетентност между ЕС и държавите-членки. Европейската комисия бди за всички по-големи сливания на фирми, които биха застрашили общия пазар. При сливане от вида на вертикалната интеграция фирмата не може да има повече от 25% пазарен дял.
Пример от Европейската практика. Сливането на AOL/Time Warner представлява предизвикателство. AOL е лидер в предлагането на интернет достъп в Америка и единственият доставчик, който е в повечето европейски страни. Time Warner. е най-голямата световна медийна компания. Комисията установи, че едно сливане ще застраши достъпа до музика онлайн, защото те ще диктуват техническите стандарти. По този начин бих поставили технологични бариери пред другите доставчици и биха си създали свой собствен пазар така наречени „пазачи” gate-keepers. Освен това музиката свалена от Бретелман, компания свързана с Уорнър може да да бъде слушана само с разработвания от Уорнър софтуеър Уинамп. Така ще наложат и своя плейр в този иначе толкова конкурентен пазар. В това сливане се събират най-голямата фоно и видеотека в света и най-големият доставчик на интернет достъп. Продуктите се обвързват взаимно. Друг пример за подобна интеграция е електронният четец за електронни книги на Амазон Киндъл, която е обвързан с онлайн магазина на Амазон за електронни книги, които да се продават изключително за този четец или по-правилно четецът може да купи само от този магазин.
При сливането на AOL/Time Warner допълнителен проблем представлява и хоризонталната интеграция между гигантите EMI и Time Warner, която се започва по същото време. Комисията не одобри хоризонтална интеграция и тя не се осъществи. Хоризонталната интеграция на AOL/Time Warner не беше забранена, но и бяха поставени условия, за да се осъществи. Най-важното е да бъде осигурен достъпът за конкурентни фирми на пазара. След като осуети сливането на EMI и Time Warner, голямата заплаха за конкуренцията спадна. Второто условие е музиката на Бретелсман да не бъде изключително достъпна само за потребителите на AOL. или за техния плейър.
В заключение политиката на Европейската комисия цели безпрепятствен достъп до пазара за всички участници. Вертикалната интеграция не е нещо лошо, стига да отговаря на най-важното условие – да осигури достъп.
Материали:
Joskow, Paul L. 2003 VERTICAL INTEGRATION http://econ-www.mit.edu/files/1191
http://ec.europa.eu/competition/speeches/text/sp2003_009_en.pdf
http://www.quickmba.com/strategy/vertical-integration/
http://images.google.bg/imgres?imgurl=http://www.mgmtguru.com/images/VertiSt.gif&imgrefurl=http://www.mgmtguru.com/mgt499/TN9_2.htm&usg=__L4AUdeh_ouYYZsc_1bSwfU72gsU=&h=418&w=385&sz=8&hl=bg&start=14&sig2=xfKh51hzVBYOs_N_nGKSUQ&um=1&tbnid=RLtFsYbI-WZ_pM:&tbnh=125&tbnw=115&prev=/images%3Fq%3Dvertical%2Bintegration%26hl%3Dbg%26client%3Dfirefox-a%26rls%3Dorg.mozilla:en-GB:official%26hs%3DgzD%26sa%3DX%26um%3D1&ei=9SQOS8jvG4WF_Ab2uOSuBQ
Wednesday, November 11, 2009
Политическа позиция на АЛДЕ относно политиката за предоставяне на закрила.
Политическа позиция на АЛДЕ относно политиката за предоставяне на закрила.
За либералите на първо място стои отделният индивид. Висша ценност е личната свобода в политиката, икономиката и личното пространство. Тази свобода не е само идеал, конституционно право на всички граждани. Идеологията на либерализма се основава на зачитането на демокрацията, основните права и опазването на пазарната икономика. Други приоритети за съвременните либерали са: грижата за чиста околната среда и икономически напредък, изразени в концепцията за устойчиво развитие и солидарността в обществото. Толерантност към различието и зачитане на многообразието: езиковото, културно, религиозно. Дискриминацията по какъвто и да е признак е недопустима. Световният ангажимент на либералите е изграждането на демократични общества, борба срещу бедността, и борба за основните права.
Тъй като човешките права са от първостепенно политическо значение, групата на либералите активно участват в парламентарната комисия за свобода правосъдие и вътрешни работи, както и по въпросите за имиграция и предоставянето на убежище.
Имиграционната политика и политиката за предоставянето на убежище (международна закрила) като общностни политики водят началото си от Договора от Амстердам и създаденото от него „пространство за свобода сигурност и правосъдие” през 1997 г. С амстердамската реформа се интегрира Шенгенското законодателство в общностното и започва прехвърлянето на политиките за имиграция, убежище, визи от третия в първия стълб на ЕС, където решенията се вземат съвместно от Парламента и Съвета. Фактическото начало представлява Европейският съвет от 1999 г. в Тампере. Относно миграционната политиката там се взема политическото решение свободното придвижване да не е право само за гражданите на държавите-членки, но и на всички хора на територията на ЕС. Трябва да се създадат уеднаквени правила за миграцията, убежището, и контрол на външните граници на съюза. Нуждата от общностна политика е продиктувана от липсата на вътрешни граници и свободното движение на хора, както и интегрирането на Шенгенското законодателство в acquis communautaire.
Позицията на групата на либералите и демократите за предоставяне на закрила, както и свързаната с нея политика за имиграцията e насочена както вътре в съюза така и извън общата външна граница.
Тези политики трябва да се основават на партньорство със страните, които са източник на имигранти или бежанци, както и към страни на преминаване. В програмата от Тампере е приета концепцията „co-development”, която ангажира Европа с развитието на тези страни. ЕС трябва да помогне за заздравяването на институциите им, както и да инвестира в развитието на местната икономика. По този начин ще се атакуват първоначалните причини за незаконната имиграция: бедността, безработицата, лошото управление и въоръжените конфликти. Тези външнополитически мерки, ще са от полза, освен за страните-партньори, но и за ЕС, тъй като ще се намали натискът от страна на незаконните имигранти към ЕС.
Вследствие на негативните демографски тенденции в Европа Европейската икономика има нужда от законните имигрантите на трети страни като мотивирани работници. От друга страна незаконната имиграция е опасна за живота на самите хора, предприемащи рискованото пътуване. Освен това тя е подходяща среда за буйното развитие на организираната престъпност и трафика на хора, който е една от най-доходоносните престъпни дейности. Стигайки до бреговете на средиземноморските държави проблемите на тези хора не свършват. Властите трябва да определят причините за влизането в страната на тези имигранти. Първо обаче трябва да бъде определен техният статут, тъй като не всички са имигранти. Важно е да се разграничат имигрантите от хората търсещи убежище.
С влизането в сила на Договора от Амстердам започва работата по изграждане на общата европейска система за убежище (ОЕСУ). Тя трябва да осигурят по-високи и общовалидни стандарти за закрила на търсещите убежище. ОЕСУ обхваща 4 законодателни акта: „директивата за процедурите за убежище“ Qualification Directive, Директивата по условията на приемането (2003/9/EC) и регламентът от Дъблин. Политиката също трябва да отговаря на стандартите на международното право и по-специално Женевската конвенция от 1951 г. В първата фаза на ОЕСУ (1999 -2005) целта е уеднаквяването на стандартите за закрила. Втората фаза, която в момента се разработва има за цел да гарантира по-висока степен на хармонизация и по-добри стандарти на международна закрила в целия Съюз, чрез усъвършенстване на процедурите.
Последната законодателна инициатива на Европейската комисия в тези области е предложението за директива „относно минимални норми относно процедурата за предоставяне или отнемане на международна закрила в държавите-членки”, наричана „директивата за процедурите за убежище“. Тъй като директивата е свързана непосредствено с човешките права, тя е попада сред приоритетните области на АЛДЕ. Директивата за процедурите за убежище е твърде обща и не успява да уеднакви условията в държавите-членки. Все още има различия в нивото на закрила в различните държави-членки. Нужна е по-голяма солидарност в разпределението на тежестта от тази политика. Това продиктува и нуждата от преработването й.
Новият текст на директивата:
[включва гаранции] за достъп до информация за процедурите, които да се следват, за да се поиска международна закрила, достъп до организации, предоставящи правни съвети на търсещите убежище, както и разпоредби за гарантиране на комуникацията между компетентните органи и съответното лице.
Премахва възможността да се пропусне личното интервю при ускорените процедури;
предвиждат се допълнителни гаранции, като правото на безплатна правна помощ за кандидати за международна закрила при процедури на първа инстанция;
въвежда специални гаранции за уязвими лица, търсещи убежище
Определени са крайни срокове за процедурите - 6 месеца, предоставен е улеснен правен достъп до ефективна правна защита.
Макар че много от несъвършенствата на първоначалната директива да са поправени смятам, че в текста още съществуват недостатъци от гледна точка защитата на човешките права. По тази причина член 10 параграф 2 трябва да дава писмена информация за правото на обжалване за всички и винаги. Член 16 трябва експлицитно да осигури защитата на личните данни на кандидата, както и поверителността на даваните от него интервюта. Възможността за безплатна правна помощ, предоставена от държавата, трябва да е право на всички кандидати, а не само на тези, които не разполагат с необходимите средства (член 18).
Добрин Станев, четвърти курс, Европеистика, № 99394
COUNCIL DIRECTIVE 2003/9/EC
of 27 January 2003
laying down minimum standards for the reception of asylum seekers
http://eur-lex.europa.eu/LexUriServ/LexUriServ.do?uri=OJ:L:2003:031:0018:0025:EN:PDF
ДИРЕКТИВА НА ЕВРОПЕЙСКИЯ ПАРЛАМЕНТ
И НА СЪВЕТА
относно минимални норми относно процедурата за предоставяне или отнемане на
международна закрила в държавите-членки
(преработена)
http://eur-lex.europa.eu/LexUriServ/LexUriServ.do?uri=COM:2009:0554:FIN:BG:PDF
За либералите на първо място стои отделният индивид. Висша ценност е личната свобода в политиката, икономиката и личното пространство. Тази свобода не е само идеал, конституционно право на всички граждани. Идеологията на либерализма се основава на зачитането на демокрацията, основните права и опазването на пазарната икономика. Други приоритети за съвременните либерали са: грижата за чиста околната среда и икономически напредък, изразени в концепцията за устойчиво развитие и солидарността в обществото. Толерантност към различието и зачитане на многообразието: езиковото, културно, религиозно. Дискриминацията по какъвто и да е признак е недопустима. Световният ангажимент на либералите е изграждането на демократични общества, борба срещу бедността, и борба за основните права.
Тъй като човешките права са от първостепенно политическо значение, групата на либералите активно участват в парламентарната комисия за свобода правосъдие и вътрешни работи, както и по въпросите за имиграция и предоставянето на убежище.
Имиграционната политика и политиката за предоставянето на убежище (международна закрила) като общностни политики водят началото си от Договора от Амстердам и създаденото от него „пространство за свобода сигурност и правосъдие” през 1997 г. С амстердамската реформа се интегрира Шенгенското законодателство в общностното и започва прехвърлянето на политиките за имиграция, убежище, визи от третия в първия стълб на ЕС, където решенията се вземат съвместно от Парламента и Съвета. Фактическото начало представлява Европейският съвет от 1999 г. в Тампере. Относно миграционната политиката там се взема политическото решение свободното придвижване да не е право само за гражданите на държавите-членки, но и на всички хора на територията на ЕС. Трябва да се създадат уеднаквени правила за миграцията, убежището, и контрол на външните граници на съюза. Нуждата от общностна политика е продиктувана от липсата на вътрешни граници и свободното движение на хора, както и интегрирането на Шенгенското законодателство в acquis communautaire.
Позицията на групата на либералите и демократите за предоставяне на закрила, както и свързаната с нея политика за имиграцията e насочена както вътре в съюза така и извън общата външна граница.
Тези политики трябва да се основават на партньорство със страните, които са източник на имигранти или бежанци, както и към страни на преминаване. В програмата от Тампере е приета концепцията „co-development”, която ангажира Европа с развитието на тези страни. ЕС трябва да помогне за заздравяването на институциите им, както и да инвестира в развитието на местната икономика. По този начин ще се атакуват първоначалните причини за незаконната имиграция: бедността, безработицата, лошото управление и въоръжените конфликти. Тези външнополитически мерки, ще са от полза, освен за страните-партньори, но и за ЕС, тъй като ще се намали натискът от страна на незаконните имигранти към ЕС.
Вследствие на негативните демографски тенденции в Европа Европейската икономика има нужда от законните имигрантите на трети страни като мотивирани работници. От друга страна незаконната имиграция е опасна за живота на самите хора, предприемащи рискованото пътуване. Освен това тя е подходяща среда за буйното развитие на организираната престъпност и трафика на хора, който е една от най-доходоносните престъпни дейности. Стигайки до бреговете на средиземноморските държави проблемите на тези хора не свършват. Властите трябва да определят причините за влизането в страната на тези имигранти. Първо обаче трябва да бъде определен техният статут, тъй като не всички са имигранти. Важно е да се разграничат имигрантите от хората търсещи убежище.
С влизането в сила на Договора от Амстердам започва работата по изграждане на общата европейска система за убежище (ОЕСУ). Тя трябва да осигурят по-високи и общовалидни стандарти за закрила на търсещите убежище. ОЕСУ обхваща 4 законодателни акта: „директивата за процедурите за убежище“ Qualification Directive, Директивата по условията на приемането (2003/9/EC) и регламентът от Дъблин. Политиката също трябва да отговаря на стандартите на международното право и по-специално Женевската конвенция от 1951 г. В първата фаза на ОЕСУ (1999 -2005) целта е уеднаквяването на стандартите за закрила. Втората фаза, която в момента се разработва има за цел да гарантира по-висока степен на хармонизация и по-добри стандарти на международна закрила в целия Съюз, чрез усъвършенстване на процедурите.
Последната законодателна инициатива на Европейската комисия в тези области е предложението за директива „относно минимални норми относно процедурата за предоставяне или отнемане на международна закрила в държавите-членки”, наричана „директивата за процедурите за убежище“. Тъй като директивата е свързана непосредствено с човешките права, тя е попада сред приоритетните области на АЛДЕ. Директивата за процедурите за убежище е твърде обща и не успява да уеднакви условията в държавите-членки. Все още има различия в нивото на закрила в различните държави-членки. Нужна е по-голяма солидарност в разпределението на тежестта от тази политика. Това продиктува и нуждата от преработването й.
Новият текст на директивата:
[включва гаранции] за достъп до информация за процедурите, които да се следват, за да се поиска международна закрила, достъп до организации, предоставящи правни съвети на търсещите убежище, както и разпоредби за гарантиране на комуникацията между компетентните органи и съответното лице.
Премахва възможността да се пропусне личното интервю при ускорените процедури;
предвиждат се допълнителни гаранции, като правото на безплатна правна помощ за кандидати за международна закрила при процедури на първа инстанция;
въвежда специални гаранции за уязвими лица, търсещи убежище
Определени са крайни срокове за процедурите - 6 месеца, предоставен е улеснен правен достъп до ефективна правна защита.
Макар че много от несъвършенствата на първоначалната директива да са поправени смятам, че в текста още съществуват недостатъци от гледна точка защитата на човешките права. По тази причина член 10 параграф 2 трябва да дава писмена информация за правото на обжалване за всички и винаги. Член 16 трябва експлицитно да осигури защитата на личните данни на кандидата, както и поверителността на даваните от него интервюта. Възможността за безплатна правна помощ, предоставена от държавата, трябва да е право на всички кандидати, а не само на тези, които не разполагат с необходимите средства (член 18).
Добрин Станев, четвърти курс, Европеистика, № 99394
COUNCIL DIRECTIVE 2003/9/EC
of 27 January 2003
laying down minimum standards for the reception of asylum seekers
http://eur-lex.europa.eu/LexUriServ/LexUriServ.do?uri=OJ:L:2003:031:0018:0025:EN:PDF
ДИРЕКТИВА НА ЕВРОПЕЙСКИЯ ПАРЛАМЕНТ
И НА СЪВЕТА
относно минимални норми относно процедурата за предоставяне или отнемане на
международна закрила в държавите-членки
(преработена)
http://eur-lex.europa.eu/LexUriServ/LexUriServ.do?uri=COM:2009:0554:FIN:BG:PDF
Subscribe to:
Posts (Atom)
About Me
- straborn
- My name is Dobrin Stanev. Welcome to my blog dedicated to International Political Theory. My sphere of interests also includes European integration, because I graduated with a degree in European studies from the Sofia University