straborn

Как да се спасим еврото?

2011-12-09T12:15:00.001-08:00

Как да се спасим еврото

Точно 20 години след историческата среща на върха в Маастрихт, която проправи път към изграждането на икономически и паричен съюз ръководителите на държавите-членки на ЕС се събират Брюксел с надеждата да спасят започнатия тогава проект за общата европейска валута. Маастрихтският проект беше построен наполовина. Докато паричният съюз стана факт през 2002 г., икономическият остана само като име. Днес обаче виждаме, че без икономическия стълб, цялата финансова структура би рухнала. Последната дългова криза в еврозоната е красноречиво доказателство. Нещо трябва да се направи и то скоро. Решенията са обаче са трудни за 27те държави членки, които днес също така вземат решение за приемането на нов член - Хърватия.

Облаците на несигурността над европейския небосклон най-сетне започват да се разсейват. Срещата на върха определи логичната стъпка към по-нататъшна интеграция в сферата на фискалната политика – единственото решение, което може да спаси еврозоната от вътрешен саморазпад. Не всички страни-членки обаче подкрепят предложения от германския канцлер Меркел и френския президент Саркози спасителен пакет. Настрана остава обичайният заподозрян е интеграционен обструкционизъм – Обединеното кралство. Аргументът на британския премиер Дейвид Камерън е познат. Великобритания е против отдаването на всякакъв суверенитет в чувствителни за нея области – като финансите и икономическата политика. Лондонското сити иска да запази своите конкурентни предимства като световна финансова столица без да се нагърбва с допълнителни европейски регулации. Поради този политически отпор днешното предложение няма да се приема като ревизия на досегашните договори, а по-скоро като ново и различно международно споразумение, в което ще участват приблизително всички освен Великобритания, която остава захвърлена в самотната компания на някои други евроскептични държави като Чехия и Унгария. Британският отказ ясно показва, че Европа се движи не само на няколко скорости, но дори и в няколко различни посоки.

Скритият елемент от днешната сделка, е че тя не е само споразумение между държавите, но и между тях от една страна и Европейската централна банка (ЕЦБ) от друга. На няколко пъти председателя на ЕЦБ намекна, че институцията би проявила по-активна роля в европейската икономика, и някои неща които са отвъд сегашните й правомощия. Правителствените ръководители в ЕС се договориха да създадат новия фискален съюз на базата на строга бюджетна дисциплина, което означава поддържане на изключително ниски нива на дефицит с идеята да се приемат балансирани бюджети. В замяна на това ЕЦБ ще се съгласи да започне да изкупува държавни облигации на вторичния пазар (по законови съображения на ЕЦБ й е забранено да купува държавни облигации на първичния пазар) и по този начин да намали лихвите по кредитите на държавите, придавайки си де факто нови функции, функции за типична централна банка, а именно – заемодател от последна инстанция за правителствата. При рестриктивни фискални действия на държавите ЕЦБ трябва да играе по-голяма роля с паричната си политика, за да предотврати изпадането на еврозоната в нова рецесия, при това такава, копираща грешките на Голямата депресия през ‘30те години на XX век, при която рестриктивната политика, насочена към дефлация на Федералния резерв (централната банка) в САЩ намалява икономическата активност в страната и протака възстановяването на икономиката. Според икономиста Милтън Фридмън именно грешната парична политика на Федералния резерв, е причината за Голямата депресия.

Интервенцията на ЕЦБ би имала и отрицателни страни. Негативният ефект, който може да последва от действията на ЕЦБ е увеличаване на инфлацията в еврозоната. Това е проблем, тъй като основната цел на финансовата институция, така както е записана в договора за Европейски съюз е стабилността на цените. Това означава поддържане на инфлацията по-ниска, но близка до 2 % на годишна база.

Така или иначе няма безболезнено решение на настоящата дългова криза и умерената, но въпреки това отвъд зададените норми инфлация може би ще бъде използвана като компромисна мярка. Така бремето ще се разпространи върху най-много субекти и се предполага, че ще се понесе възможно най-леко.

Ще завърша този анализ като посоча конкретните мерки, за които се договориха правителствените ръководители на държавите от еврозоната.

Според официалното изявление http://www.consilium.europa.eu/uedocs/cms_data/docs/pressdata/BG/ec/126662.pdf на първо място ще бъде създаването на нов фискален пакт и засилена координация на икономическата политика

Наред с единната валута е особено необходим стабилен икономически стълб.

Фискалното правило, което държавите трябва да спазват означава годишният структурен дефицит да не надвишава 0,5 % от номиналния БВП. Това правило ще бъде въведено в националните правни системи на държавите-членки. Най-добре е да бъде закрепено в техните конституции. При прехвърлянето на тази малка граница за дефицит автоматично ще се стартира коригиращ механизъм, одобрен от Комисията за всяка държава поотделно. Държавите изпаднали в прекомерен дефицит трябва да представят планове за реформи пред Комисията и Съвета.

ЕС цели да създаде, чрез договор свой постоянно действащ Европейски механизъм за стабилност (ЕМС), който да замени създадения ad hoc Европейски инструмент за финансова стабилност. ЕМС ще бъде европейският еквивалент на Международния валутен фонд. Механизмът ще наследи функциите на инструмента, да указва финансова помощ на държави, които изпитват затруднения в публичните си финанси. В момента Португалия и Ирландия са двете държави, които се възползват от сега действащия инструмент.

Още по темата:
Предлагам моето участие в дебати по случай бъдещето на Еврозоната в „Капитал”, където защитавам тезата за нуждата от фискален съюз за страните-членки на еврозоната:

http://www.capital.bg/interaktiv/debati/26_triabva_li_da_ima_evropeisko_ikonomichesko_pravitelstvo/1189174_mnozinstvoto_ot_chitatelite_podkrepiha_evropeiskoto/

Официалното решение на Европейския съвет:

http://www.consilium.europa.eu/uedocs/cms_data/docs/pressdata/BG/ec/126662.pdf

Коментари в медиите:

http://www.economist.com/node/21541405?fsrc=nlw|wwp|12-8-2011|politics_this_week

http://www.economist.com/blogs/charlemagne/2011/12/britain-and-eu-summit?fsrc=nlw|newe|12-9-2011|new_on_the_economist

http://euobserver.com/843/114563

http://www.nytimes.com/2011/12/10/business/global/european-leaders-agree-on-fiscal-treaty.html?pagewanted=2&_r=1&ref=global-home

Къде се намираме? Състояние на Българската икономика на фона на кризата в ЕС към края на 2011г.

2011-12-08T05:39:00.000-08:00

Преди да удари световната криза от 2008 г. българската икономика се задвижваше като малка електрическа мотриса с три мотора: преките чуждестранни инвестиции, строителството на имоти за живеене и износът. Кризата ни удари и едва не дерайлирахме с останалия свят. Инвестициите, секнаха, строителният ни балон, може би не чак толкова раздут като в други страни като Естония, Ирландия и Испания например, се спука. И все пак влезлите преди 2008 г. инвестиции си бяха тук. Тези инвестиции бяха се превърнали в индустриални мощности, с които произвеждаме стоки, предимно за износ. В трите последвали години именно износът тласкаше икономиката ни напред. Нашият вътрешен пазар беше и си остава свит. Нищо чудно, хората си пестят парит в несигурни времена. Все пак, горе-долу нещата от края на 2010 и първата половина на 2011 г. тръгнаха на малко по-добре. В края на годината нашата икономика отново вижда трудности. Този път в нашите основни партньори от ЕС. Икономиката там се забавя, а забавената икономика значи и намалено търсене. Оттам по-малко приходи за българските износители, които пък от своя страна са мотора на българското стопанство.

Как се стигна дотук? Германия - истинският европейски икономически двигател отчете рекорден след студеновоеннен ръст, вследствие от износа й в Китай и трети държави, който пък от своя страна й помогна да води активна политика по отношение на спасяване на затънали в дългове държави-членки на еврозоната, както и да спасява свои собствени банки, които са финансирали задлъжнелите страни. Тези държави закъсаха, защото изпаднаха в дългова криза. Как така? Финансовата криза от 2008 г., която започна в САЩ се пренесе в Европа като икономическа криза вследствие на утежненото кредитиране, а оттам и в дългова криза на публичните финанси. Когато банките загубиха пари вследствие на спукването на жилищния балон в САЩ паричното предлагане намалява. Самите банки стават по-внимателни на кого какъв кредит да отпуснат. В общия случай кредитирането намаля. От това страда и реалната икономика, която има нужда от заеми за рутинната си дейност. След като реалната икономика отчита спад, спад отчитат и данъчните постъпленията в държавните хазни на държавите-членки на ЕС.

Европа почти изцяло влезе в кризата от 2008 г. с дефицит, което е двойно стечение на неблагоприятни обстоятелства, защото кризите обикновено генерират допълнителен дефицит за държавите: било като антициклични кейнсиански мерки, или просто като поддържане на старите ниво на публични разходи, при понижени фискални постъпления. Точно тези прекомерни дефицити, поддържани дори в "добрите години" преди 2008 вкараха Европа в дългова криза, от която се излизането е трудно. За справка Евростат: http://epp.eurostat.ec.europa.eu/cache/ITY_PUBLIC/2-22042010-BP/EN/2-22042010-BP-EN.PDF

Аз смятам, че излизането от дълговата кризата може да стане по болезнения начин на намаляване държавните разходи или казано на разговорен език - като се затягат коланите. Това затягане обаче също свива икономиката, но без него не може да се избегне порочния кръг на дефицит, финансиран с дълг, който в крайния си вариант се превръща в гръцкия сценарий: вземай нови кредити, за да изплащаш стари. Това е неустойчива политика в дългосрочен план и гърците първи достигнаха до логичния й завършек. Гърция е малка. Но има и други малки държави, които са в затруднениеМ Португалия и Ирландия. Не само малките са застрашени. Ами ако някой от големите ги последва? Испания беше свидетел на спукването на ограмен жилищен балон, който остави страната с рекордна безработица, достигаща 20%. Младежката й безработица пък достигна 40% и изкара младите на протест по "Пуерта дел Сол", а социалистическото правителство на Сапатеро - извън властта. Преди кризата да удари Испания беше една от страните с най-добри показатели на публичните финанси. Страна беше сред малкото от големите с бюджетен излишък.

В момента обаче светлините на прожектора са насочени към Италия. В момента всички се надяваме новото й правителство, начело с бившия еврокомисар Марио Монти да поведе страната далеч от пропастта на националния фалит. Апенинската държава е изправена пред дълг равен на 120 % от брутния и вътрешен продукт. А Италия е голяма. Всъщност Италия е третата най-голяма икономика в ЕС след Германия и Франция.

Икономиката на ЕС и по-специално на еврозоната преживя тежка 2011 г. Година на изпитания, които още не са свършили. Борбата сега е за спасяването на общата валута, която не може да продължи да съществува в сегашната си институционална форма. Прачният съюз е изграден, но докато той не е допълнен с икономически съюз общата валута не би могла да просъществува.

Аз виждам дългосрочното решение в изграждането на фискален съюз, който може да се изрази поне в строги правила за балансиран бюджет на страните-членки на еврозоната. И само това да е, вярвам, че ще свърши работа.Всъщност това е и в основата на плана на германския канцлер Меркел и френския президент Саркози за спасяване на Еврото. Изграждането на фискален съюз ще направи и Европейската цетрална банка по-склонна да се намесва в изкупуването на ДЦК на вторичния пазар, което ще намали лихвите за заемане на нов дълг в тези страни. http://www.economist.com/blogs/buttonwood/2011/12/euro-zone-crisis?fsrc=scn/fb/wl/bl/negativereaction

2012 г. ще е тежка, но решаваща за Еврозоната. Не само финансово, но и икономически. Една рецесия в ЕС би се пренесла и в нашата страна. Аз няма да бързам толкова с прогнозиране на песимистичен сценарий. Вярвам, че Европа ще има сили и решителност да избегне нова криза. И все пак да допуснем, че такава криза се състои.

Каква е икономическата политика на България на фона на създалата се неблагоприятна конюнктура? България залага на консервативен бюджет. Или поне така твърди Дянков. Не че не може още разходи да се съкратят, но все пак в сравнителен контекст наистина държавата си поставя скромни икономически цели за изпълняване. Заложен е умерен дефицит и пестене на средства. Казвам консервативен бюджет не заради малките отделени средства. Голямата консервативност на бюджета не се дължи на запазване сегашните нива на публичните разходи, а в запазване на сегашните нива на нереформираност на публичната сфера. Консервативен в смисъл на запазване на сегашния политически общ план на нашата икономика и политика.

Проблемите пред държавата са големи и сега е времето за реформи. Правителството е получило нов транш на доверие от избирателите след като спечели изборите за президенти и местна власт. Сега трябва да направи важните реформи в борбата с корупцията институционалната неефективност. Един от буферите или потенциалните пера в бюджета е да се подобри усвояването на европейските средства. То няма как да се подобри, ако от една страна злоупотребите с тях продължават и ако друга процедурите за кандидатстване са толкова тромави бюрократизирани, че да разколебават кандидатите. ЕС от своя страна държи средствата да се разходват при условия на контрол и проверка. Как правителството ще постигне баланс?

Моето предложение е, че един начин би бил, ако държавната администрация се цифровизира и електронното правителство бъде въведено в страната ни. То ще спести много време и ценни средства, които сега отиват в непроизводителни дейности като чакана по опашки.

Реформа е нужна и в пенсионната система. Пенсионната ни система, както е измислена в момента е буквално банкрутирала. Половината от средствата в нея идват не от осигурителните вноски на работниците, а от републиканския бюджет. Някои решения са: увеличаване на възрастта за пенсиониране. Минаване от предимно „pay as you go” към предимно фондова система, в която всеки пести за собственото си пенсиониране.Реформите на пенсионната система обаче няма да се усетят непосрадствано в краткосрочен план, както ителианският социален министър емоционално посочи при представянето на пенсионната реформа в страната.

БДЖ е предприятие, изправено пред фалит. Държавата трябва да го реформира, но реформите са скъпи, както финансово така и политически. Много хора ще бъдат съкратени и ще останат без реална алтернатива на пазара на труда в условия на затегнато предлагане на работа. Правителството трябва да ги компенсира като олекоти условията за бизнеса.

Държавата наистина се опитва за закрепи цялостната икономическа конюнктура, но мерките които взема са по-скоро козметични и бюджетни, отколкото структурно-реформаторски. Те се изчерпват със счетоводните еквилибристики на финансовия министър да вземе от средствата по едно перо и да ги вложи в друго. Като пример може да бъде посочено решението държавните служители или по-конкретно тези в сферата на сигурността и отбраната сами да плащат осигуровките си. За да не загубят доход държавата ще им увеличи заплатите с колкото са им плащанията към НОИ. Всъщност, както и да го погледнем държавата ще плаща еднакво и в двата случая. Държавата плаща изцяло за своито служители без значение дали ще го наречем заплата или осигуровки. Положителният елемент в реформата се изчерпва с по-голямата счетоводна пригледност. Така ще виждаме по-ясно колко средства всъщност бруто отиват за отбрана и сигурност, което е нещо положително, въпреки че финансово няма да има влияние върху бюджета.

Трябва да се прекрати нечестното преференциално третиране на отделни сектори. В този ред на мисли, държавата трябва да устои на протестите на зърнопроизводителите, чиято наглост е безгранична. В условията на криза това е недопустимо. Да се дават субсидии на богатите зърнопроизводители, които изнасят продукцията си, да речем в Китай е равностойно на това да се дават пари на китайците да потребяват българско жито.

В съдебната система трябва да се подобри отчетността и отговорността, чрез въвеждането на взаимен контрол. Съдебната система е сенчеста, неизборна и безотчетна, а такива места по своята природа са добра среда за развитие на корупцията.

В добрите години ние бяхме склонни да замитаме под килима всички тези проблеми. Говоря не само в България, но и в ЕС като цяло. Икономическият ръст ни позволи да понесем тези нереформирани сектори сравнително леко. Кризата може да има и положителен ефект, като ни покаже размерите на проблемните области и ни представи реформите като неизбежни.

Голяма трудност е, че думата реформа у нас е обществено дискредитирана. От една страна хората искат нещата да стават някак си по-различно, но не искат да извървят пътя към промяната. А той винаги е болезнен. Щом не искаш средството, се отказваш и от целта. Няма реформа, която да не боли и да не включва и загуби. Борисов като популист знае това и затова бяга по възможност от всякаква реформа. Настъпва един момент, когато реформата става безалтернативна и това е моментът на тежката криза. Въпросът е склонни ли сме да изтърпим загуби днес, за да се спасим от катастрофата на гръцкия сценарий утре?

"Теория на справедливостта" Джон Ролс

2011-06-07T02:31:00.000-07:00

конспект

Джон Ролс е най-влиятелният политически философ от втората половина на двайсети век. Той пише за социалната справедливост, но не от позицията на социализма, а следвайки либералната традиция. Книгата му „Теория на справедливостта” повлиява, както на либералите, така и на социалдемократите. Основната тема е justice as fairness - справедливостта като равнопоставеност.

Справедливостта е основно достойнство на обществените институции. Те трябва да са преди всичко справедливи и после всичко останало. Законите и институциите трябва да бъдат реформирани или премахнати, ако са несправедливи, без значение колко са ефикасни и добре функциониращи. Всеки човек притежава неприкосновеност, основана върху справедливостта, която дори благоденствието на обществото като цяло не може да наруши. поради тази причина справедливостта отрича, че загубата на личната свобода се оправдава от по-голямото количество блага, придобити от другите. Тя не признава, че жертвите, наложени на неколцина, се компенсират от повече предимства за другите.

Обществото е обединение на съдружници с цел взаимна изгода. То се характеризира обикновено както с конфликт на интереси, така и с общност на интереси. Сътрудничеството дава по-добър живот от този, който индивидът би имал, ако трябваше да живее единствено от собствените си усилия. Конфликтите се получават за това как да бъде разпределено произведеното в резултат на сътрудничеството. Всеки иска повече. Принципите на разпределение са принципите на социалната справедливост. Те предоставят метод за възлагане на права и задължения в основните институции на обществото и постановяват съответното разпределение на изгодите и бремето на общественото сътрудничество. Хората трябва да споделят една концепция за справедливостта, защото тя създава приятелски връзки между тях. Кои са тези принципи на социалната справедливост? Ние приемаме интуитивно справедливостта. Когато има преразпределение, винаги присъства и идеята за справедливост, но не само тя е по-обща от това. Институциите са справедливи, когато не действат произволно. Не става дума само за преразпределение. Ролс разглежда базисната структура на обществото като главен обект на справедливостта. Това е начинът, по който основните обществени институции (пример за такива са законовата защита на свободата на мисълта и съвестта, конкурентните пазари, частната собственост) възлагат основни права и задължения и определят подялбата на облагите от социалното сътрудничество. Под институция ще разбираме обществена система от правила, които определят служби и длъжности и техните права и задължения.

Ето един мисловен експеримент. Нека хората преди да се родят и да знаят какво място ще заемат в обществото да се споразумеят какви да бъдат тези основни принципи, според които да се ръководи. Щом не знаят какви ще са тези хора ще се стремят към най-широкия общ знаменател – най-много общи условия и най-голяма справедливост. Ролс отрича утилитарния принцип - най-много ползи за най-много хора, ако за тези ползи са за сметка на ощетяването на други. Няма несправедливост в по-голямото количество на блага, спечелени от неколцина, ако положението на по-малко облагодетелстваните се подобрява от това. Идеята е, че благоденствието на всеки зависи от сътрудничеството между хората, без която никой не би имал задоволителен живот. Подялбата на благата трябва да бъде такава, че да предизвика доброволно сътрудничество на всички участници, включително и на по-нископоставените. Справедливостта като какво? като равнопоставеност. Справедливостта отрича, че загубата на свобода за някои се оправдава с придобиването на повече блага от другите. Централна характеристика на концепцията е предимството на правото пред благополучието. Етическият идеал на справедливостта като равнопоставеност е заложен по-дълбоко в основните принципи на етическата теория. Това е присъщо на възгледите за естествените права (традицията на договора) за разлика от теорията на утилитаризма. Присъща на контраста между класическия утилитаризъм и теорията за справедливостта като равнопоставеност е разликата в обуславящите ги концепции за обществото. В едната разглеждаме добре уреденото общество като схема за сътрудничество с цел взаимна изгода, регулирана от принципи, които хората биха избрали в първоначална ситуация, която е справедлива, а в другата като ефикасно администриране на обществени ресурси с цел максимално увеличаване на удовлетворението в системата от желания, която безпристрастният наблюдател е изградил от многото индивидуални системи от желания, приети за даденост. Разликата между теорията на утилитаризма и теорията на справедливостта може да се определи и така. При утилитаризма има стремеж към най-много ползи за най-много хора. При Ролс има стремеж за ползи за всички, и по-специално най-онеправданите. Ако ползите за по-голяма група при утилитаризма са за сметка на онеправдаването на някоя друга група, това е несправедливо, дори ако сумарно те са повече, отколкото ако се осигурят ползи за всички, каквато е и идеята на Ролс.

Справедливостта винаги предполага някакво равенство. При формалната справедливост това означава при администрирането на законите и институциите те да се прилагат еднакво. Тук трябва да се има предвид и самата природа на закона. Законодателят трябва да приема справедливи закони. Ето един заплетен случай. Ако законите са несправедливи какво да се прави. Да не се спазват несправедливи закони не означава задължително, че се постъпва справедливо. Дори и несправедливи законите трябва да се спазват, защото иначе ще изпаднем в произвол, който е разрушителен за цялата правна система. Но от друга страна в някои случаи е по-добре да се облекчава състоянието на несправедливо третираните.

Двата принципа на справедливостта:

Първи принцип: всеки човек трябва де има еднакво право на най-широк спектър от основни свободи, съвместими с подобни свободи за другите
Втори принцип: социалното и икономическото неравенство трябва да бъде така третирано, че (а) да се налице основателни очаквания за всеобща полза от него и (б) да бъде свързано с длъжности и служби достъпни за всички.

Основните права на гражданите са: политическата свобода (пасивното и активното избирателно право) заедно със свободата на словото и на сдружаването, свободата на съвестта, свободата на мисълта, свободата на личността съвместно с правото да притежава да притежава лична собственост и защита срещу произволно задържане.
Вторият принцип засяга разпределението на дохода и благата. Те не е необходимо да се разпределят поравно, но да се прави в интерес на всеки. Високите държавни и управленчески постове трябва да са достъпни за всеки не само де юре, но и де факто. Либералната интерпретация означава реално равенство на възможностите. Демократичното равенство е равенство на възможностите плюс принципът на разликата. Нужно е да има осигурен поне социален минимум за най-онеправданите.

Процедурна справедливост. Авторът дава пример с разделянето на един кейк между няколко човека. Един е редно да нареже парчетата и да вземе своето последен. Така той ще има стимул да раздели кейк по равно, защото така си осигурява най-големия възможен дял.

Може ли да има случаи на неравенство? Неравенството не е задължително противоречиво с теорията. Общата концепция за справедливостта не налага ограничения за вида на допустимото неравенство – тя само изисква положението на всички да бъде подобрено.

Принцип на разликата: Неравенството е несправедливо. Неравенството е оправдано, ако нужно средство за подобряване на положението на най-онеправданите.

Благополучието е удовлетворяване на разумно желание.
Индивидите заемат две съществени позиции: тази на граждани с равни права и другата – определена от мястото им в разпределението на приходите. Теорията на справедливостта като равнопоставеност оценява обществената система от позицията на равните граждански права и различните нива на доходи и богатство.

Принцип на компенсацията:
За да се избегне хладният меритократизъм, трябва да се преодолее неравенството по рождение. То е незаслужено и трябва да се компенсира по някакъв начин. Така принципът поддържа тезата, че за да се третират всички по еднакъв начин и да се гарантира истинско равенство на възможностите обществото трябва да обръща повече внимание на индивидите с по-малко заложби по рождение и на родените в по-неблагоприятни позиции. Идеята е да се компенсира влиянието на случайностите в посока към равенството. При следването на този принцип е възможно да се изразходват по-големи ресурси за образованието на по-малко интелигентните, отколкото на индивидите с по-висока интелигентност, поне през определен период от живота – да речем, началната училищна възраст. Важна е дългосрочната цел – да се подобри състоянието на най-непривилегированите. Ако тази цел се постигне посредство отделяне на повече внимание на по-надарените, тя е допустима, в противен случай не е.
Природно облагодетелстваните не трябва да печелят просто защото са по-надарени, а само за да покрият разходите за обучение и образование, както и за да използват дарбите си по начини, които помагат и на по-ощетените. Никой не е заслужил по-големите си природни способности, нито по-благоприятна стартова позиция в обществото. Оттук обаче не следва, че трябва да премахнем съществуващите разграничения. Има и друг начин да се справим с тях. Основната структура може да бъде така устроена, че посочените случайности да работят за благото на най-ощетените.

Природното разпределение не е нито справедливо, нито несправедливо. Не е несправедливо хората да имат някакво определено обществено положение по рождение. Това са просто природни факти. Важно е какво ще направим от тях. Справедлив и несправедлив е начинът, по който институциите третират тези факти. Аристократичните и кастовите общества са несправедливи, защото превръщат тези случайности в безусловно основание за принадлежност към повече или по-малко затворени привилегировани обществени класи. По-големите способности да се разглеждат като обществено предимство, което трябва да бъде използвано да общото благо.

Принципът на братството: Идеята да не се желаят по-големи предимства, освен ако това не е от полза на другите, които са в по-лошо положение.

Това са институционалните принципи, следват принципите за индивидите. Безпристрастност, вярност, взаимно уважение, щедрост. Те са приложими както за индивида, так и за държавното управление.
Безпристрастността е много важна. Това означава, че индивидът трябва да върши своето, така както е определено от правилата на една институция, ако са изпълнени две условия: 1. институцията да е справедлива (или безпристрастна), което означава да удовлетворява двата принципа на справедливостта 2. Индивидът доброволно да е приел изгодите от устройството на институцията или ползва предимствата от представените възможности за постигане на собствените интереси. Не трябва да печелим от дружните усилия на другите, без да внесем съответния си дял. Всеки трябва да получи съответния си дял, когато всички свършат своята част от работата.
Принцип на безусловните задължения. Задължително да се помага на друг човек, когато е в нужда или опасност, при условие, че това може да се направи без прекален риск или загуба за помагащия, задължително да не се ощетява и да не се вреди на друг човек и задължително да не се причиняват излишни страдания.

Трета глава. Изходна позиция.

Изходната позиция представлява една хипотетична ситуация. Какви да са принципите?
Да са от общ характер, да служат на общоприетата за вечни времена харта на добре уреденото общество. Да имат универсално приложение. Да има гласност.Хората да знаят за тези принципи. Завършеност.

Було на незнанието. Понятието е заложено още в Кантовата етика. Това е едно фиктивно допускане. Никой да не знае мястото си в обществото, класовата си принадлежност или общественото положение нито собствения си дял в разпределението на природните качества и способности, своята интелигентност и сила. Индивидите постъпват разумно. Какви принципи биха приели тези индивиди? В тази ситуация никой няма да формулира принципи, специално предназначени да работят за собствената му кауза. Всеки е принуден да избира за всички. Силен аргумент в подкрепа на справедливостта е, че тя поражда собствената си подкрепа.

Хората са склонни да обичат, ценят и подкрепят всичко, което утвърждава собственото им благополучие. Тъй като благополучието на всеки е гарантирано, всички придобиват склонност да поддържат системата.

Част втора. Институции

Какви трябва да бъдат институциите според теорията на справедливостта?
Гражданинът трябва да направи следните три неща. Да прецени справедливостта на законодателството и социалната политика. Да определи кои конституционни устройства са оправдани с оглед примиряването на конфликтни мнения за справедливостта. Трето, да установи кога предписанията на мнозинството трябва да се спазват и кога могат да бъдат отхвърлени като вече незадължителни. Накратко гражданинът трябва да може да определи основанията и границите на политическото задължение и обещания.

Справедливата конституция би била справедлива процедура, която да осигури справедлив резултат. Първият принцип на равна свобода е първичната мярка на конституционната конвенция. Вторият принцип се задейства на етапа на законодателната власт. Той определя социалните и икономическите политики да имат за цел максимума в дългосрочните очаквания на най-малко облагодетелстваните в условията на честно равенство на възможностите, при положение че се отстояват равните свободи. Какво е свободата? Общото описание на свободата има следните форми: един или друг човек е свободен (или несвободен) от една или друга забрана (или групи забрани) да прави (или да не прави) едно или друго нещо. Всяка определена свобода се характеризира с доста сложен комплекс от прав и задължения- той трябва да има задължителен характер за индивидите да правят или да не правят нещо, а правителството и другите хора трябва да имат законовото задължение да не им пречат.
Държавата трябва да се схваща като асоциация от равни граждани. Тя не се занимава с философски и религиозни доктрини, а регулира стремежите на индивидите за удовлетворяване на моралните и духовните им интереси в съответствие с принципите, с които самите те са се съгласили в една изходна ситуация на равенство. Държавата действа като представител на гражданите и удовлетворява изискванията на тяхното обществено разбиране за справедливост. Правото на правителството да поддържа обществения ред и сигурност е узаконяващо право, право, което правителството трябва да има, ако трябва да изпълнява задължението си за безпристрастна поддръжка на условията, необходими за всеки да преследва своите интереси и да отстоява своя дълг, както го разбира.

Трябва ли да има търпимост към нетолерантните? Не. Защото нетолерантните подриват общото съгласие за принципите. Нетолерантните нямат право да се оплакват от нетолерантността на другите спрямо тях. Справедливостта не изисква хората да стоят безучастни, когато другите разрушават основата на тяхното съществуване. Ако възникне някаква нетолерантна секта и самата конституция е в опасност, хората могат да принудят нетолерантните да уважават свободата на другите, доколкото от всеки човек може да се изисква да зачита правата, установени от принципи, които той е признал за изходна позиция. Когато конституцията е сигурна, няма причина да се отказва свобода на нетолерантните. Нетолерантните могат да си бъдат такива но в рамките на общите правила, които сме приели за основни. Въпросът, когато възникне, трябва да се разглежда винаги в определени обстоятелства.

Изпълнение на втория принцип в институциите. Понятието за справедливост в политическата икономия. Авторът не използва терминът икономика на благоденствието, заменяйки термина със „социален избор”.
Идеята е да се посочи един клас от блага, към който индивидите нормално се стремят като част от разумните си житейски планове, включващи най- разнообразни цели. Да се изгради система. Една справедлива система трябва да осигурява собствената си поддръжка. Това означава, че тя трябва да бъде устроена така, че да възпитава у своите членове съответното чувство за справедливост, едно действително желание да действат в съответствие с нейните правила за целите на справедливостта. Институциите трябва да подкрепят справедливостта. Авторът разсъждава над някои конкретни въпроси. Какъв да е справедливият данък върху допълнителните спестявания, как следва да бъдат организирани базисните институции на собствеността и тези на събиране на данъци, на какво ниво да е социалният минимум?

Преди всичко обществото трябва да се основава на справедлива конституция, осигуряваща свободите на равноправно гражданство. Свободата на мисълта и съвестта се приемат за дадени и е осигурена задоволителна величина на политическа свобода. Съществува честно, а не само формално равенство на възможностите. Това означава, че освен обичайните видове от социален капитал правителството се опитва да обезпечи равни шансове за образование и култура, които са еднакво надарени и мотивирани, като субсидира частни училища или създава обществена система от училища. То също изисква и осигурява равенство на шансовете в икономическите дейности и в свободния избор на професия. Това се постига като се контролира поведението на фирмите и частните сдружения и като се предотвратява установяването на монополистични ограничения и бариери по посока на по-желани позиции. Накрая правителството гарантира един социален минимум чрез семейни отстъпки и специални парични осигуровки в случай на болест и безработица.

Управлението има 4 клона.

Разпределителният клон служи да запазва конкурентоспособността на ценовата система и предпазва от нерационална пазарна мощ. Този клон трябва да коригира по-очевидните отклонения, когато цените не успяват точно да отмерват социалните ползи и разходи. Тази цел се постига със съответната данъчна политика. Стабилизационният клон се опитва да осигури пълна заетост на работната сила. Тези два клона осигуряват ефикасността на пазарната икономика като цяло. Трансферният клон отговаря за социалния минимум. Той отчита потребностите на човека, докато конкурентната система на цените - не. Тя се води само от търсене и предлагане. Различните институции имат различни претенции. Конкурентните пазари надлежно регулират сигурен свободен избор на професия и водят до ефективно използване на ресурсите и определяне на необходимите стоки за домакинствата. Трансферният клон гарантира определено ниво на стандарт на живот и отчита потребностите. Според принципа на разликата щом веднъж бъде осигурен подходящ минимум чрез трансфери, може да се сметне за напълно справедливо останалата част от цялостния приход да бъде установена чрез системата на цените. Приходът се регулира от минималното ниво на заплати и др. разпределителният клон цели да запази приблизителна справедливост посредством налозите и необходимото пригодяване на правата за собственост. Той определя известен брой данъци за наследство и дарение и установява ограничение върху правото на наследяване. Целта е да се коригира разпределението на богатството и да се предотврати концентрацията на власт. Втората страна на разпределителния дял е правителството да използва прогресивното данъчното облагане. Правителството трябва да осигури обществени блага и да направи така, че трансферните плащания да удовлетворяват принципа на разликата.

Предколеден разговор между капиталист и неговия син

2009-12-24T07:43:00.000-08:00

Вдъхновен от рекламата, че на Коледа стават чудеса, малкият син попита баща си:

- При нас е толкова хубаво. Няма ли да е прекрасно, ако всички хора по земята се радват и живеят добре?

- Чудесно ще е.

- Но сега има толкова бедни хора. Виж какво дават по новините – деца, за които дядо Коледа няма да дойде. Те са толкова бедни. Татко, няма ли да е прекрасно, ако ето така всеки човек получи 1 000 000 златни пари. Всички хора ще са богати. Всеки ще може да си купи каквото си поиска. Никой няма да е недоволен.

- Няма да стане.

- Защо?

- Знаеш ли какво ще се получи? Ако всички хора имат по 1 000 000, всички ще отидат по магазините да пазаруват и за нула време всички рафтове ще бъдат опразнени. Който, пръв си е купил ще има, който е останал на опашката, ще остане с празни ръце. Ти ще имаш един милион, но няма да има нищо, което да си купиш с него. Но нищо! И утре е ден. Ти си имаш своя милион и утре ще дойдеш по-рано от всички в магазина.
Идваш и виждаш пълни рафтове. Пълниш количката с всичките играчки, но когато стигаш до касата виждаш, че парите няма да ти стигнат. През нощта продавачите са сменили цените. Твоят милион ще ти стигне сигурно само за играта, която искаше, но не и за цялата кошница. Виждаш ли, парите имат смисъл само ако има стоки зад тях. На тебе не ти трябват пари. С тях нищо не можеш да правиш освен да ги замениш за нещо друго. Ти искаш шоколад, кола или плейстейшън.

- Значи... тогава искам всички на земята да получат един плейстейшън. Така всички ще се забавляват и ще играем заедно.

- И това няма да проработи.

- Но ти нали каза - не пари, а неща.

- Хората, които правят плейстейшън искат да спечелят пари като всички други си купуват плейстейшън. Когато всички други вече си имат такъв тяхната работа ще стане излишна. Никой няма да си купи това, което има. Работниците ще си отидат от компанията и плейстейшън ще затвори врати. След време обаче на всички нас, които имаме тази игра ще ни омръзне. Някои ще поискат нов модел, но няма да го има, защото хората правещи играта сега правят нещо си друго. Ще мине още време и нашите плейстейшъни ще остареят и ще се счупят. Кой ще ги поправи? И поправячи няма да има. Тогава ние ще им кажем: „Елате пак. Измисляйте и сглобявайте.” „Ами вие какво ще ни дадете?” „Ние ще ви платим.” И те ще дойдат.Тогава тези, които могат да си платят, ще имат плейстейшън.

- Тогава искам всички да могат да си платят.

- Как като дадеш на всички по един златен милион ли?

- Но в такъв случай какво да правим? – попита малкото дете.

- Не знам. Нали ти искаше да спасяваш света.

Горбачов

2009-12-10T02:38:00.000-08:00

Когато започнахме, не разбирахме дълбочината на проблемите срещу които се изправяме.

Светът се промени през 1989г. Това е година на нов вид социална промяна. Това е времето на кадифените революции. 200 години по-рано Френската буржоазна революция въздига гражданските права и човешкото достойнство на своя демократичен пиедестал, но той е омърсен от последвалия го терор с кръвта на аристократи, якобинци, обикновени граждани и тирани. Революцията от 1989 г. сменя старото управление в страните от централна и източна Европа по един безкръвен начин (с изключение на Румъния). Този ядрено подплатен и танково подсигурен режим на най-могъщата тоталитарна държава СССР има несравнимо по-голяма репресивна мощ от личната гвардия, на който и да било френски монарх от епохата на абсолютизма. Когато политическото му влияние запада, той изненадващо се отказва от използването на сила, за да запази контрола си над своята източноевропейска орбита от сателити. Нещо повече Съветският ръководител дори приканва суверенните държави да поемат по своя собствен път. Така 1989 г. поставя началото на едно демократичното развитие за източноевропейските държави, които започват демократичния си преход – всяка по своя път.

Картата на Европа се променя. цели държави изчезват – една се обединява, останалите се разцепват. Както забелязва проф. Аш, никоя държава съседна на Полша през 1989 г. след 4 години не съществува, в това число и една от двете световни свръхсили, с които граничи. Изглежда невероятно, че държавата с най-многобройните конвенционални войски и ядрен потенциал, достатъчен да разцепи земното ядро, водач на социалистическия блок, държавата с най-голяма територия в света, обхващаща 11 часови зони изведнъж просто престава да съществува. Не тоталната ядрена война – страх на световното население, продължил близо 50 години е довела до този крах. Комунистическа система вътрешно се саморазпада. Следствието е и, че държавата олицетворяваща тази система СССР е че също се разпадна

Без личността на последния генерален секретар на КПСС, първи и единствен президент на СССР, достигнал поста ГС на КПСС през 1985 г., нищо от големите промени на 1989г. нямаше да се случи. Партията и държавата е едно цяло. Властта е централизирана и следва строга пирамидална йерархия, подкрепена с военна сила и тайна полиция. На върха стои лидерът на партията. В тази система, изградена още от Ленин всяко решение идва отгоре. Единственият начин системата да се промени е отгоре. Единственият човек, който би могъл да я промени е генералният секретар. Горбачов е този човек.

Горбачов е крайно противоречива личност. Той е възхваляван вън от СССР като носител на нов мироглед, застъпник за мира. Джордж Буш баща казва за него, че повече не чувства СССР като враг. Маргарет Тачър го харесва: „Ние може да правим заедно бизнес”, казва тя. Същевременно той е мразен вътре в собствената си държава, защото се явява неин разрушител. Неговата противоречива политика цели
едновременно революционна реформа на режима и неговото запазване. „Ние трябва да променим всичко”, казва той, но в същото време добавя: „Аз съм комунист.” Не е възможно да промениш политиката и икономиката на страната и същевременно да вярваш, че същият режим ще бъде запазен.
Горбачов е убеден в добродетелите на комунизма. Той ясно вижда и дефектите в социалистическия строй и търси начини да ги поправи. Визионер с противоречаща си визия. Човек с идеи за реформа, но без дългосрочна идея за бъдещия ред. Той иска да промени системата и същевременно да запази комунистическия ред. Съчетаването на несъчетаемото довежда неговата политика до едно неопределено вътрешно положение в Съветския съюз. Тя не принадлежи нито на комунистическия нито на пост-комунистическия свят. Но само тя прави възможна установяването на демокрацията в повечето страни от източния блок.

Михаил Сергеевич Горбачов е роден в югозападния край на СССР в село Приволная близо до селскотопанския град Ставропол. Израства в дом, в който са живели „врагове на народа”. Родът му е бил репресиран по времето на сталинизма, заради обвиненията, че са кулаци и троцкисти. Дядо му се е противопоставял на колективизацията в селското стопанство, за което е изпратен в Сибир. Подозренията, породени от миналото на семейството биха представлявали препятствие за бъдещата кариера младия Горбачов в държава на всеобщото подозрение, където за да успееш, е неизбежно да се ползваш с покровителството на партията,. Той обаче е твърдо амбициран да изпъкне с личните си качества и интелигентност, а не политически връзки. На 17 години печели ордена червено знаме на труда, защото е събрал 6 пъти средния добив по време на жътва. Горбачов успява, да се класира за Юридическия факултет на Московския държавен университет. Там се среща с бъдещия чешки дисидент Зденек Млинар и развива критическото си мислене. Горбачов е изявен студент и завършва със сребърен медал. По-късно в политбюро на Брежнев той безспорно е смятан за най-образования политик.

Политическата кариера на Горбачов следва модела на дългогодишното бавно издигане в йерархията на комунистическата партия. Сред поддръжниците му в партията са главният идеолог по това време Михаил Суслов, както и Юрий Андропов - партийният ръководител, приемник на Леонид Брежнев. Началото на 80те начело на държавата се изреждат стари и неинициативни партийни апаратчици, останали в историята като геронтократи. След смъртта на наследника на Андропов - Константин Черненко, през 1985 г. ЦК избира за главен секретар Михаил Горбачов. Той е най-младият политик в историята, заемал този пост.

Горбачов поема властта в една държава, която от края на 70те не е регистрирала икономически растеж. Половината от съветската икономика работи за военния сектор. Военните разходи отиват за гарантиране на ядрения партитет и за поддържане на започналата през 1979 г. безсмислена и скъпоструваща война в Афганистан. Съветската икономика изостава с модернизацията особено в сектора на информационните технологии. Тези технологии се внасят скъпо от запада от запада, а тяхното икономическо и приложение в е силно ограничено. До компютри имат достъп единствено работниците в научните институции.

Бавно, но сигурно СССР трупа външен дълг, който през 1986 г. възлиза на 30 милиарда долара, а през 1989 г. достига 54 милиарда. Доларовите приходи от експорт на нефт (основният приток на чужда валута) също намаляват с намаляването на световните цени на нефта през 80те. Особено неблагоприятно се отразява сривът на петролните цени през 1986 г. През 70те петролната криза и високите цени вследствие на споразумението в ОПЕК помага на СССР да се задържи стабилно в икономически план, но от друга страна разчитането главно на петродоларите допълнително демобилизира стимулите за усъвършенстване на производствените методи, ефективността, качеството на съветските стоки, в другите сектори на икономиката. През 70те икономиката закостенява, няма иновации, защото няма стимули да ги има. Предприемчивостта и изобретателността не са награждавани от комунистическата система. Добавеният продукт, който по-способните създават се преразпределя за благото на обществото.По-често обаче трудът на по-способните се присвоява от номенклатурата, която държи почти пълен контрол върху производството. Изпълняването на плана, начертан отгоре е единственото, което има значение. Качеството, начинът на производство на стоките и желанията на потребителите са без значение може би с едно важно изключение - въоръжението.

Съветската икономика е подчинена на военно-промишления комплекс, за да поддържа надпреварата със страните от НАТО. Това е единственият икономически сектор в който има и иновации. Но военните разработки не правят живота на хората по-добър. Средната продължителност на живота към 1986 г. е 60 години. 20 години по-рано е била 66 години. Населението има нужда от потребителски стоки и услуги, които липсват по магазините. Недостигат основни продукти като сапун. В последните години на Брежнев дори се дискутира създаването на комисия за решаване на проблема с чорапогащите в Съветския съюз (Йергин 2006). Липсват насъщни продоволствени продукти, което през 70те принуждава СССР да започне да внася 10 милиона тона зърно годишно. Колективизираното земеделие се оказва неефективно и Горбачов, който произхожда от селскостопански регион разбира добре това. Когато е налице лична облага, производството се увеличава. Твърде показателно е, че парцелите за „лично ползване” заемат едва 4% от обработваемата земя, но дават 20% от общата реколта в страната (Цветков 2005:184)

Горбачов разбира, че „повече не можем да продължаваме да живеем така”. Нужни са промени. Неговите реформи се характеризират с възвишена крайна цел, но не отговарящи на нея средства за постигането й. Първата му значима акция е борбата срещу алкохолизма. Той иска да ограничи потреблението на водка в СССР. Водката обаче като държавен монопол се явява важно перо в бюджета, надхвърлящо по значимост данъка върху дохода. Вследствие на намаляващите приходи в държавната хазна той е принуден да прекрати тази политика.

Горбачов не е дисидент, той е апаратчик в партийната система. „Никой не се издига в партийната йерархия въпреки системата. Никой. Дори и Горбачов” казва радикалният реформатор и съюзник Александър Яковлев. Горбачов вярва, че демокрацията и либерализацията на пазара са съвместими със социалистическата система. Целта му не е да унищожи комунизма, а да го запази като го реформира. Реформа обаче е дума табу след 1968 г. Опитите за реформа на системата в Чехословакия на Алексндър Дубчек наречени „социализъм с човешко лице”, сериозно разклащат устоите на режима. В отговор Брежнев издига външнополитическата си доктрина, че всички сателити трябва да се придържат плътно към следваната от Москва политика. Отклонилите се ще бъдат насилствено вкарани в коловоза на СССР с помощта на танковите дивизии на Варшавския договор. Реформите са опасни за режима. Всяка реформа би означавала либерализиране на системата, а всяко либерализиране е заплаха за вездесъщатата власт на партията. Тоталитарната държава не може да рискува като разхлаби хватката си над обществото, защото така за поставя собственото си съществуване под въпрос. В авторитарната държава властта е неделима, ако се откажеш от част от нея накрая ще я изгубиш напълно (Джуд 2006:603) Последният съветски ръководител отказва да приеме това допускане и предприема редица от промени.

Идеите за реформи на Горбачов се съдържат в трите понятия: перестройка, гласност, ускорение. Към тях се прибавя и демократизация.

Ускорението е идея за раздвижване на икономиката. Тази идея е непостижима в период на икономическа неопределеност и несигурност, какъвто представлява втората половина на 80те в СССР. Икономиката отбелязва спад, заради бавните и нееднозначни политически решения и идеята за ускорение отмира към 1988г.

Гласност е руският превод на свобода на словото на събирането, сдружаването и свобода на информираността и отворено общество. Премахват се репресиите срещу критиците на режима и те излизат от нелегалност. Започва открито да се говори за недъзите на социалистическата система. Наяве излизат разкрития за репресиите от времето на сталинизма и лично Горбачов се изказва срещу престъпленията на Сталин. Разликата с Хрушчов, лидерът, който през 1956 г. пръв разкритикува сталинизма на XX конгрес на КПСС, е че през октомври 1987 г. Горбачов го прави публично, а не в тайно заседание. Освен лидера на партията също и гражданите започват да изразяват мнението си публично. Най-известният дисидент в СССР е ядреният физик и носител на нобеловата награда за мир Андрей Сахаров. Освен създател на съветската водородна бомба, той е отявлен критик на режима. Заради изказването му против военната офанзива Афганистан, той е заточен в град Горки. Горбачов прекратява неговата вътрешно изгнанничество и лично го кани да се завърне в Москва през декември 1986г. Сахаров използва новопридобитото си право на мнение и се надига глас за премахването на член 6 от съветската конституция. Този член съответства на член първи в българската конституция от 1971 г. и регламентира ръководната роля на партията в управлението на държавата. Сахаров дори е избран в Конгреса на народните депутати.

Демократизацията се свързва с проведените през 1989 г. първи свободни избори в СССР от 1918 г. насам. Избирателната система е опосредствана по следния начин: Избира се „Конгрес на народните депутати”, който от своя страна излъчва представители във „върховния съвет”, който да отговаря за законодателството. Многопартийността не присъства до 1993 г.

Перестройката е най-известната инициатива на Горбачов. Това е широкообхватен термин, който е синоним на цялостна обществена реформа. Той засяга както вътрешната и така външната политика на страната. Управлението започва да се демократизира, а икономиката – да се либрализира. Перестройката е тясно свързана с демократизацията на съветското общество. На 27ия партиен конгрес през 1986г. Горбачов дава следното определение на перестройката. „... развитие на демокрацията, социалистическото самоуправление, насърчаване на инициативността и творческите опити, (...) повече гласност, критика и самокритика във всички обществени сфери.” За съветския ръководител: „Има само един начин да направим перестройката необратима – широката демократизация на съветското общество.”

Икономическата цел на Горбачов е пазарен социализъм. Постепенно той сменя тона и започва да говори и за „регулирана пазарна икономика”, а от 1987 г. - просто за пазарна икономика. (Браун 1997:138). Все пак той не смята, че сам пазарът ще реши всички проблеми и затова поправящата сила на държавата е необходима. Този нов курс в крайна сметка ще доведе до края плановата икономика, един от главните raison d’être на социалистическата държава. Без централно планиране социалистическата система ще престане да съществува. Тази заплаха е причината главният секретар да срещне силна съпротива вътре в самата партия. Освен членовете на КПСС, засегнати са и интересите на оръжейната индустрия, чийто бюджет е съкратен, а политическо влияние - намалено. Ръководителите на предприятия също са притеснени от либерализацията, която неизбежно би довела със себе си и конкуренция и самоуправление, които се явяват заплаха за техните сигурни постове и „стабилността на кадрите”, популярна идея от времето на Брежнев. В своите действия Горбачов винаги трябва да претегля икономически желаното и политически постижимото ( Браун 1997:150) Това е обективна причина, която му пречи да доведе вътрешните реформи до край.

Когато говори за перестройка Горбачов не иска да премине към западната мода на 80те – неолиберализма. Той търси вдъхновение за либерализиране на съветската система в методите на един от нейните създатели – Владимир Илич Ленин. В идеите на Ленин той вижда алтернатива на сегашната система, заложена от неговия приемник Йосиф Сталин. За първи път след Лениновата нова икономическа политика от 20те Горбачов отново въвежда частната собственост в законово определени размери. През 1986 г. е приет законът за индивидуалната трудова дейност, а през 1988 г. законът за кооперативите дава право на сдружение от 3ма души най-малко, които искат да започнат независима от държавата икономическа дейност. Относително малък е делът на предприемачите и до 1989 г. в 290-милионния СССР има само 300 000 бизнесмени. (Джуд 2005:596)

Чак през 1990 г. Горбачов предприема по-решителни икономически стъпки с „500-дневната програма”, която трябва да осъществи прехода от планова към пазарна среда. Тя включа приватизация, децентрализация на властта в полза на републиките, бързо изграждане на пазарни институции и съкращаване на военните разходи. По това време популярността на Горбачов спада. През есента на 1990 г. той се ползва с подкрепата на едва 20% от населението. Икономиката се развива зле в тази неопределена макроикономическа среда. Политическите му противници набират скорост, а влошените жизнени стандарти и дефицити на основни стоки, намаляват подкрепата му сред населението. Обществото приема Борис Елцин, като изразител на новото мислене, а не Горбачов. От друга страна срещу съветския президент застават и старите кадри в КПСС, за които икономическата програма и политическите отстъпки, отделянето на прибалтийските републики уронват властта на партията и са недопустими. За Елцин реформите на Горбачов не са достатъчни, за старите комунисти те са прекалени. Между 19 и 22 август 1991 г. партийните хардлайнери организират неуспешен опит за преврат срещу лидера на комунистическата партия, докато той прекарва почивката си в Крим.

Победител в конфликта между Горбачов и консервативните среди на КПСС излиза Борис Елцин. Той се ползва пряко с подкрепата на населението, защото през юни 1991 г. е избран за президент на най-голямата република в СССР – Русия. Горбачов вижда, че властта му на президент на СССР е само номинална. Идеята за свобода дадена на източноевропейските сателити, прониква и в отделните републики вътре в самия съветски съюз. Една по една от 21. 07 до 01.12 15те републики обявяват своята независимост, като настояват за конституционното си право на отделяне от СССР. Стремежът към регионализъм на разкъсва централната власт на Съветския съюз. Истинският център на тежестта преминава към президента на Русия. Горбачов е поставен под свършен факт. На 24. 08. 1991 г. Михаил Сергеевич Горбачов подава оставка като генерален секретар на КПСС. От 25.12.1991 Съюзът на съветските социалистически републики официално престава да съществува, след като Горбачов подава оставка и като негов президент.

Перестройката надраства намеренията на Горбачов. Той се опита да съчетае несъчетаемото, да „сгоди таралеж и змия” по думите на Елцин. Реформите на Горбачов оставят вакуум. Старото се променя, но новата частна икономика има нужда от време да се появи в държава, в която частна собственост почти не съществува от 70 години. Той премахва системата на централното планиране, но не успява да я замени с нищо. (Станислав :283) Горбачов не стига до края. Обстоятелствата го принуждават да търси незадоволителни компромиси. Инициативата по реформирането на държавата подема Борис Елцин.

Международните отношения се оказват много по-успешно поле за изява на последния съветски ръководител. Дипломатическите му ходове имат няколко допълващи се цели: Да премахне заплахата от термоядрен сблъсък и да прекъсне надпреварата във въоръжаването. Горбачов се опитва да използва външната политика като допълнение към вътрешната, за да облекчи националното стопанство. Той поема управлението на страната в момент на дълга икономическа стагнация, съчетана с високи оръжейни разходи. Студената война е в разгара си. През 1983 г. Президентът на САЩ Роналд Рейгън отправя оръжейно предизвикателство към СССР с инициативата за стратегическа отбрана, известна като „междузвездни войни”. Този проект представлява изграждането на противоракетен щит в земната орбита и би прехвърлил на противипоставянето между двата блока на космическо ниво. От друга страна конвенционалните сили на съюза са затънали в дълга и безперспективна война в Афганистан срещу подкрепяните от САЩ фундаменталистки партизански групи, носещи името муджахидини. Афганистан се е превърнал в „кървяща рана” за Съветския съюз и изтеглянето се очертава най-добрата алтернатива. До 1989 г. руските войски напускат страната, която остава парализирана в граждански и междукланови войни до 1996 г., когато талибаните установяват своя контрол.

Ако поставим известния въпрос на Ленин „Что делать?” в съветско-американската ядрена надпревара, Горбачов се изправя пред следната дилема. За да бъде равностоен СССР трябва да предприеме или затягане на коланите, чрез пренасочване на инвестициите към оръжейно-промишления комплекс, което би довело до намаляване на вътрешното потребление още повече и би понижило стандарта на живот или постигне на международно споразумение със САЩ за общо намаляване на ядрения арсенал.

Горбачов избира второто. В отношенията със западните държави той поема качествено нов курс. Горбачов сменя дългогодишния външен министър на СССР Андрей Громико, известен на запад като „Мистър Нет” (прозвище останало от времето на неговия предшественик – сталинистът Вячеслав Молотов.) На негово място Горбачов поставя либералния Едуард Шевернадзе.

Промените не са само персонални. Външната политика е толкова важна за съветския ръководител, че той лично се заема с провеждането й. Това му дава легитимност за вземане на решения най-висшата степен на националния интерес – ядреното въоръжение. Ако през 60те Хрушчов се хвали, че Съветския съюз произвежда ракети „като кренвирши” и заплашва запада, с „ние ще ви погребем”, то през 80те Горбачов търси начин да прекрати опасната и разхитителна надпревара във въоръжаването. От една страна Горбачов поставя общочовешкото спасение пред класовата борба. От друга той иска да спаси икономиката, като я разтовари от огромните военни разходи. С тези цели се провеждат срещи на най-високо равнище между Горбачов и Рейгън през 1985 г. и 1986 г. съответно в Женева и в Рейкявик. Американският президент макар и увеличил бюджета за отбрана в началото на мандата си също се съгласява да намали арсенала на Америка от ядрени оръжия. Рейгън обаче не е склонен да се откаже от проекта за стратегическа отбранителна инициатива. В Рейкявик лидерите принципно се договарят за 50% намаление намаление на стратегическите оръжия (междуконтиненталните балистични ракети), а през 1987 г. на срещата на върха във Вашингтон лидерите на суперсилите подписват договор (Intermediate-Range Nuclear Forces Treaty), с който се премахват напълно оръжията със среден и малък обсег в Европа. Това означава, че СССР трябва да унищожи своите СС-20, а западните страни - крилатите ракети и ракетите Пършинг. Разоръжаването е асиметрично, защото СССР трябва да съкрати 4 пъти повече бойни глави от Америка. Това е така, защото те първоначално са разположили повече ракети. Срещата между лидерите на САЩ и СССР на 02. и 03. 12. 1989г. е историческа. На втори и трети декември Михаил Горбачов и новият американски президент Джордж Хърбърт Уокър Буш провеждат преговори на борда на руския крайцер Максим Горки , акостирал близо до Малта. Темата е какво ще е бъдещето на Европа след падането на Берлинската страна на 09.11. същата година. Въпреки че на тази среща не са подписани никакви договори, тя носи недвусмислено политическо послание. Говорителят на съветското външно министерство Генадий Герасимов казва: „Заровихме Студената война на дъното на Средиземно море.” (Браун 1997:240)

На журналистическия въпрос какво ще стане с източноевропейските страни, Герасимов припомня песента на Франк Синатра “My way”. Всяка страна трябва да поеме по своя път. Така в международните отношения се ражда доктрината „Синатра”, която заменя досегашната съветска външнополитическа доктрина „Брежнев”. Още предишната година Горбачов дава заявка за отказване от досегашния курс. Пред общото събрание на ООН обявява съкращаването на половин милион военнослужещи и 10 000 танка, включително и на тези войски останали в източна Европа. През 1989 г. в реч пред Съвета на Европа отхвърля концепцията за сферите на влияние. Ситуацията е назряла за нова доктрина.

Доктрината Синатра означава всяка страна да взема сама независими от Москва политически решения. СССР няма да се меси във вътрешните дела на сателитите. СССР няма да издържа тези държави с преференциални цени на ресурсите си. СССР се отказва от доктрината Брежнев за военна интервенция при опит на държавите да се отклонят от политическия курс на Москва. Горбачов вярва, че всяка страна има своите национални специфики и копирането на реформи от една страна в друга, може да бъде най-малкото неприложимо, но най-често вредно. Всяка държава трябва да поеме по своя път, а не по пътя предначертан от партийните апаратчици на КПСС.

Горбачов не изпада в незаинтересованост. Той приканва източноевропейските страни да поемат по пътя на перестройката, гласността и демократизацията. Това означава освен нова политика и нови политици. На старите партийни функционери това не се харесва, защото тяхната непоклатима власт е застрашена. Без подкрепата на СССР те няма как да се задържат монопола върху управлението на страните се. Без репресивни мерки, няма как да спечелят свободните избори. Както казва Хенри Кисинджър комунистите умеят да управляват с тайна полиция, но не и с тайно гласуване (Кисинджър 1997:696)

Когато СССР се отказва от намеса във вътрешните работи на отделните сателити, той всъщност имплицитно насърчава промените в тези страни. По време на честванията по случай 40-годишнината на ГДР през октомври 1989г. Горбачов казва на източногерманския ръководител от старата генерация Eрих Хонекер, че животът наказва зкъснелите. 4 седмици по-късно историческото „наказание” се случва. Пада стената, разполовяваща Берлин вече 28 години. Една по една източноевропейските страни поемат по своя нов демократичен път.

За да се определи бъдещето на Европа, трябва първо да се определи бъдещето на Германия. Ще позволи ли СССР обединението на страната и включването на територията на бившата ГДР в НАТО. Да СССР позволява обединението, но иска неутралитет за страната. В замяна през септември 1990 г. Горбачов договаря лично с Кол парични компенсации от ФРГ на стойност 12 милиарда германски марки , но съветският лидер отстъпва пред исканията за интеграция в НАТО.

Макар че нуждата от реформи идва, както Горбачов сам казва, от влошения живот на хората единствено висшата власт в страната, чието олицетворение е партията може да го изрази и промени. В тоталитарната държава няма място за опозиция. Ако ще се предприемо реформа, то инициативата може да дойде единствено отгоре, от най-висшите ешалони на партийната система. Решението за реформи не е продиктувано от дейността на дисидентите, а от решението на пленума на ЦК от януари 1987 г. Решението отгоре да се спре цензурата и репресията, да се увеличи политическата свобода отприщва дълго потисканите сили в обществото за промяна, за ибор, за по-добър живот. Хората искат алтернатива на настоящето състояние. Скоро цялата система на планова икономика и еднопартийна власт се сгромолясва. Горбачов е притеснен, че перестройката не протече в рамката на неговите очаквания. Тя надраства създателя си.

Библиография:

Brown, Archie. The Gorbachev Factor. Oxford: Oxford University Press, 1997.

Judt, Tony. Postwar A History of Europe since 1945. New York: Penguin books, 2006.

Yergin, Daniel; Joseph Stanislaw. The Commanding Heights. New York: Free Press, 2002.

Джонсън,Пол. Съвременността. София: Университетско издателство "Св. Климент Охридски", 1993.

Кисинджър, Хенри. Дипломацията. София: Труд, 1997.

Цветков, Пламен, Светът през XX век София: Издателство на Нов български университет, 2005

Понятието вертикална интеграция.

2009-11-26T01:14:00.000-08:00

Понятието вертикална интеграция.

Това е сливането на две предприятия, които действат на различни етапи от производствения процес. Пример производител но храни и разпространителска мрежа или супермаркети. Много от големите вериги у нас са изградили такава интеграция. Лукойл държи рафинерията в Бургас, както и бензиностанциите. Идеята е важен пункт при определянето на корпоративната стратегия.

вертикалната интеграция може да бъде напред и назад. Напред, когато фирмата се обвързва надолу във веригата към купувачите. Назад е като се интегрира в посока доставчиците и източниците на суровини.

Example of Backward and Forward Integration
No Integration

Raw Materials

Intermediate
Manufacturing

Assembly

Distribution

End Customer

Backward Integration

Raw Materials

Intermediate
Manufacturing

Assembly

Distribution

End Customer

Forward Integration

Raw Materials

Intermediate
Manufacturing

Assembly

Distribution

End Customer

Вертикалната интеграция предлага следните преимущества:

а) намалени транспортни разходи при близки географски обекти.
б) по-добра координация на доставките. Намаляване на транзакционните разходи при търсене на доставчик или дистрибутор.
в) увеличаване на бариерите за навлизане на пазара на конкурентни фирми.
г) улесняване на инвестициите в двете посоки.
д) възможност за по-добро синхронизиране в определена специфична област.. За производството на хартия са нужни два независими, но свързани процеса производство на дървесина, а от нея се прави пулп. всеки процес трябва да е свързан с другия и консистентен.
е) повече информация за цялостния производствен процес може да бъде събрана.
ж)данъчни трикове.

Понякога фирмите могат да спестят от данъци, обединявайки производства. Пример В Аляска нефтодобивната промишленост плаща данък на мястото, където е добит нефтът. Той се изчислява като от пазарната цена се извадят транспортните разходи. транспортните разходи са разходите за петролопровод. Нефтодобивните компании са се интегрирали с компаниите за пренос, които държат тръбопроводите и си самоначисляват високи такси за пренос. Правейки това те снижават базата, върху която ще се начисли данък върху добития нефт. данъкът се начислява върху пазарната цена минус транспортните разходи.

Потенциални недостатъци са:

а) Балансиране на капацитета. Например Ако фирмата се интегрира надолу, трябва да помисли как ще осигурява доставките си отгоре и да инвестира в нужния капацитет.
б) потенциални увеличени разходи в липсата на конкуренция при доставчиците. Според традиционната теория по-добре би било да се купува от пазара, където има конкуренция и тя сваля цените, отколкото от доставчик, който ти си си купил.
в) Понижена способност за продуктово разнообразие.
г) повишени бюрократични разходи при разрастването.
д) Развитието на нови компетентности може да е за сметка на старите. Стратегически избор дали фирмата ще си произвежда или ще купува от пазара. Например ако верига хранителни супермаркети купи ферми, където се произвеждат продуктите за тях. Дейностите са различни и има необходимост от разходи за обучение.

Съществуват и хибридни форми на вертикалната интеграция като дългосрочните договори, договорте за франчайз, джоинт венчъри, дуал сорсинг.

Кое ще работи за фирмата е обект на анализ за всяка поотделно. Не е самоочевидно, че вертикалната интеграция задължително носи повече приходи от разходи. Кока Кола се отказва от вертикалната интеграция на бутилиране и напитка и се специализира само във второто, като отделна фирма се занимава с първото.

Вертикалната интеграция може сериозно да възпрепятства конкуренцията в икономиката. Улеснява ценовата дискриминация. Ограничаване на достъпа на конкуренти до дистрибуторската мрежа или увеличаване на цените за тях.
Стратегически интеграцията назад намалява силата на доставчиците по-ниска конкуренция сред тях. Интеграцията напред намалява силата на купувачите.

Правни норми. Конкуренцията представлява област от поделена компетентност между ЕС и държавите-членки. Европейската комисия бди за всички по-големи сливания на фирми, които биха застрашили общия пазар. При сливане от вида на вертикалната интеграция фирмата не може да има повече от 25% пазарен дял.

Пример от Европейската практика. Сливането на AOL/Time Warner представлява предизвикателство. AOL е лидер в предлагането на интернет достъп в Америка и единственият доставчик, който е в повечето европейски страни. Time Warner. е най-голямата световна медийна компания. Комисията установи, че едно сливане ще застраши достъпа до музика онлайн, защото те ще диктуват техническите стандарти. По този начин бих поставили технологични бариери пред другите доставчици и биха си създали свой собствен пазар така наречени „пазачи” gate-keepers. Освен това музиката свалена от Бретелман, компания свързана с Уорнър може да да бъде слушана само с разработвания от Уорнър софтуеър Уинамп. Така ще наложат и своя плейр в този иначе толкова конкурентен пазар. В това сливане се събират най-голямата фоно и видеотека в света и най-големият доставчик на интернет достъп. Продуктите се обвързват взаимно. Друг пример за подобна интеграция е електронният четец за електронни книги на Амазон Киндъл, която е обвързан с онлайн магазина на Амазон за електронни книги, които да се продават изключително за този четец или по-правилно четецът може да купи само от този магазин.

При сливането на AOL/Time Warner допълнителен проблем представлява и хоризонталната интеграция между гигантите EMI и Time Warner, която се започва по същото време. Комисията не одобри хоризонтална интеграция и тя не се осъществи. Хоризонталната интеграция на AOL/Time Warner не беше забранена, но и бяха поставени условия, за да се осъществи. Най-важното е да бъде осигурен достъпът за конкурентни фирми на пазара. След като осуети сливането на EMI и Time Warner, голямата заплаха за конкуренцията спадна. Второто условие е музиката на Бретелсман да не бъде изключително достъпна само за потребителите на AOL. или за техния плейър.

В заключение политиката на Европейската комисия цели безпрепятствен достъп до пазара за всички участници. Вертикалната интеграция не е нещо лошо, стига да отговаря на най-важното условие – да осигури достъп.

Материали:

Joskow, Paul L. 2003 VERTICAL INTEGRATION http://econ-www.mit.edu/files/1191

http://ec.europa.eu/competition/speeches/text/sp2003_009_en.pdf

http://www.quickmba.com/strategy/vertical-integration/

http://images.google.bg/imgres?imgurl=http://www.mgmtguru.com/images/VertiSt.gif&imgrefurl=http://www.mgmtguru.com/mgt499/TN9_2.htm&usg=__L4AUdeh_ouYYZsc_1bSwfU72gsU=&h=418&w=385&sz=8&hl=bg&start=14&sig2=xfKh51hzVBYOs_N_nGKSUQ&um=1&tbnid=RLtFsYbI-WZ_pM:&tbnh=125&tbnw=115&prev=/images%3Fq%3Dvertical%2Bintegration%26hl%3Dbg%26client%3Dfirefox-a%26rls%3Dorg.mozilla:en-GB:official%26hs%3DgzD%26sa%3DX%26um%3D1&ei=9SQOS8jvG4WF_Ab2uOSuBQ

Политическа позиция на АЛДЕ относно политиката за предоставяне на закрила.

2009-11-11T06:31:00.000-08:00

Политическа позиция на АЛДЕ относно политиката за предоставяне на закрила.

За либералите на първо място стои отделният индивид. Висша ценност е личната свобода в политиката, икономиката и личното пространство. Тази свобода не е само идеал, конституционно право на всички граждани. Идеологията на либерализма се основава на зачитането на демокрацията, основните права и опазването на пазарната икономика. Други приоритети за съвременните либерали са: грижата за чиста околната среда и икономически напредък, изразени в концепцията за устойчиво развитие и солидарността в обществото. Толерантност към различието и зачитане на многообразието: езиковото, културно, религиозно. Дискриминацията по какъвто и да е признак е недопустима. Световният ангажимент на либералите е изграждането на демократични общества, борба срещу бедността, и борба за основните права.

Тъй като човешките права са от първостепенно политическо значение, групата на либералите активно участват в парламентарната комисия за свобода правосъдие и вътрешни работи, както и по въпросите за имиграция и предоставянето на убежище.

Имиграционната политика и политиката за предоставянето на убежище (международна закрила) като общностни политики водят началото си от Договора от Амстердам и създаденото от него „пространство за свобода сигурност и правосъдие” през 1997 г. С амстердамската реформа се интегрира Шенгенското законодателство в общностното и започва прехвърлянето на политиките за имиграция, убежище, визи от третия в първия стълб на ЕС, където решенията се вземат съвместно от Парламента и Съвета. Фактическото начало представлява Европейският съвет от 1999 г. в Тампере. Относно миграционната политиката там се взема политическото решение свободното придвижване да не е право само за гражданите на държавите-членки, но и на всички хора на територията на ЕС. Трябва да се създадат уеднаквени правила за миграцията, убежището, и контрол на външните граници на съюза. Нуждата от общностна политика е продиктувана от липсата на вътрешни граници и свободното движение на хора, както и интегрирането на Шенгенското законодателство в acquis communautaire.

Позицията на групата на либералите и демократите за предоставяне на закрила, както и свързаната с нея политика за имиграцията e насочена както вътре в съюза така и извън общата външна граница.

Тези политики трябва да се основават на партньорство със страните, които са източник на имигранти или бежанци, както и към страни на преминаване. В програмата от Тампере е приета концепцията „co-development”, която ангажира Европа с развитието на тези страни. ЕС трябва да помогне за заздравяването на институциите им, както и да инвестира в развитието на местната икономика. По този начин ще се атакуват първоначалните причини за незаконната имиграция: бедността, безработицата, лошото управление и въоръжените конфликти. Тези външнополитически мерки, ще са от полза, освен за страните-партньори, но и за ЕС, тъй като ще се намали натискът от страна на незаконните имигранти към ЕС.

Вследствие на негативните демографски тенденции в Европа Европейската икономика има нужда от законните имигрантите на трети страни като мотивирани работници. От друга страна незаконната имиграция е опасна за живота на самите хора, предприемащи рискованото пътуване. Освен това тя е подходяща среда за буйното развитие на организираната престъпност и трафика на хора, който е една от най-доходоносните престъпни дейности. Стигайки до бреговете на средиземноморските държави проблемите на тези хора не свършват. Властите трябва да определят причините за влизането в страната на тези имигранти. Първо обаче трябва да бъде определен техният статут, тъй като не всички са имигранти. Важно е да се разграничат имигрантите от хората търсещи убежище.

С влизането в сила на Договора от Амстердам започва работата по изграждане на общата европейска система за убежище (ОЕСУ). Тя трябва да осигурят по-високи и общовалидни стандарти за закрила на търсещите убежище. ОЕСУ обхваща 4 законодателни акта: „директивата за процедурите за убежище“ Qualification Directive, Директивата по условията на приемането (2003/9/EC) и регламентът от Дъблин. Политиката също трябва да отговаря на стандартите на международното право и по-специално Женевската конвенция от 1951 г. В първата фаза на ОЕСУ (1999 -2005) целта е уеднаквяването на стандартите за закрила. Втората фаза, която в момента се разработва има за цел да гарантира по-висока степен на хармонизация и по-добри стандарти на международна закрила в целия Съюз, чрез усъвършенстване на процедурите.

Последната законодателна инициатива на Европейската комисия в тези области е предложението за директива „относно минимални норми относно процедурата за предоставяне или отнемане на международна закрила в държавите-членки”, наричана „директивата за процедурите за убежище“. Тъй като директивата е свързана непосредствено с човешките права, тя е попада сред приоритетните области на АЛДЕ. Директивата за процедурите за убежище е твърде обща и не успява да уеднакви условията в държавите-членки. Все още има различия в нивото на закрила в различните държави-членки. Нужна е по-голяма солидарност в разпределението на тежестта от тази политика. Това продиктува и нуждата от преработването й.

Новият текст на директивата:

[включва гаранции] за достъп до информация за процедурите, които да се следват, за да се поиска международна закрила, достъп до организации, предоставящи правни съвети на търсещите убежище, както и разпоредби за гарантиране на комуникацията между компетентните органи и съответното лице.

Премахва възможността да се пропусне личното интервю при ускорените процедури;
предвиждат се допълнителни гаранции, като правото на безплатна правна помощ за кандидати за международна закрила при процедури на първа инстанция;

въвежда специални гаранции за уязвими лица, търсещи убежище

Определени са крайни срокове за процедурите - 6 месеца, предоставен е улеснен правен достъп до ефективна правна защита.

Макар че много от несъвършенствата на първоначалната директива да са поправени смятам, че в текста още съществуват недостатъци от гледна точка защитата на човешките права. По тази причина член 10 параграф 2 трябва да дава писмена информация за правото на обжалване за всички и винаги. Член 16 трябва експлицитно да осигури защитата на личните данни на кандидата, както и поверителността на даваните от него интервюта. Възможността за безплатна правна помощ, предоставена от държавата, трябва да е право на всички кандидати, а не само на тези, които не разполагат с необходимите средства (член 18).

Добрин Станев, четвърти курс, Европеистика, № 99394

COUNCIL DIRECTIVE 2003/9/EC
of 27 January 2003
laying down minimum standards for the reception of asylum seekers
http://eur-lex.europa.eu/LexUriServ/LexUriServ.do?uri=OJ:L:2003:031:0018:0025:EN:PDF

ДИРЕКТИВА НА ЕВРОПЕЙСКИЯ ПАРЛАМЕНТ
И НА СЪВЕТА
относно минимални норми относно процедурата за предоставяне или отнемане на
международна закрила в държавите-членки
(преработена)

http://eur-lex.europa.eu/LexUriServ/LexUriServ.do?uri=COM:2009:0554:FIN:BG:PDF

Последните развития във войната в Афганистан.

2009-10-18T07:32:00.000-07:00

Последните развития във войната в Афганистан.

Едно от предизборните обещания на Обама беше да прекрати несправедливата война в Ирак, но да подсили справедливата борба в Афганистан. За ужас на сенаторите демократи сред които и Джон Кери Барак Обама трябва да убеди конгреса, че за войната в Афганистан са нужни още хора. Това искане идва от главнокомандващия на НАТО в Афганистан генерал Стенли МакКристъл, прочул се с неутрализирането на Иракския вожд на Ал Кайда Абу Мусаб Ал Заркауи. Самият генерал признава, че слабо познава тази страна, привичките на народа. Дори и най-малките жестове на американците са от значение. Те искат да помогнат като изкопаят кладенец в някое село, но на кого да възложат поръчката кой ще се разпорежда с водата от него. Кой ще получи облагите? Веднага последва противоборство и разделение между местните за ограничените ресурси. Американците освобождават селски пазар от талибаните, но той остава непристъпен и за обикновените хора, които се страхуват, че като отиват да търгуват там ще си навлекат гнева на талибанските вождове. „Защо не ни помагате?” пита американски войник. „Какво можем да направим? Вие имате самолети, танкове и пушки. Ние сме обикновени хора, нямаме и меч дори. Ако вие не можете да победите, как бихме могли ние?” Контратерористчните удари от въздуха по терористични обекти са мощно оръжие, на те понякога удрят живите щитове от невинни граждани, поставени там от талибаните. Резултатът е омраза към неверниците и отдръпване от американците. В крайния сметка нови талибани, жадни за мъст.
Новата американска стратегия да си близо до хората носи и по-голям риск за войниците. Въздушните удари постепенно се заменят с пехотни патрули. Техният брой не е достатъчен да покрие огромната държава. Генералът предупреждава, че Америка рискува да загуби войната, ако не бъдат изпратени нови попълнения. Британският премиер обещава още 500 души. Генералът иска 10 000!
Афганистан е далече от представата ни демократично общество, но още повече от това, че е сигурна държава. Изборите за президент през август бяха спечелени от досегашния лидер на страната Хамид Карзай. Западните правителства се правят, че не забелязват изборните машинации и корупцията. Важна е предаността на Карзай към Америка и сигурността на управлението. Но режимът въобще е силен. Централната власт в Кабул е безсилна сравнение с местните вождове в отдалечените провинции, наркотрафикантите или дори останалите талибани.
След завземането на територията на страната от съюзническите сили Талибаните изпълняват своите нападения от съседен Пакистан, който също е обект на техните самоубийствени атентати (200 за последните 2 години). Правителството на Пакистан отнася много критики от страна на запада, че не съдейства достатъчно в борбата срещу талибаните. САЩ няма право да нарушава суверенитета на ядрения Пакистан. Контратерористичните операции, провеждани на негова територия посредством звезднотехнологични безпилотни самолети освен незаконни от гледна точка на международното право настройват талибаните срещу пакистанското правителство. Самите пакистанци не одобряват Америка въпреки новообещания доларов транш от 7.5 милиарда за следващите 5 години. Условието на Америка е да се унищожат убежищата на талибаните.
От друга страна изтокът също е неспокоен. Индия е струпала 400 000 военни в отбранителна позиция на общата им граница. Правителството на Пакистан обаче започна вчера огромна военна операция, включваща 28 000 армия в размирната си мултиетническа провинция Южен Вазиристан. Тази операция е ключова за войната срещу Талибаните. В региона са намерили убежище 10 000 табилани, подкрепяни от 5000 узбеки.

Загубата в Афганистан ще предизвика клане между клановете. Страната ще бъде хвърлена в средновековието, а талибаните биха се превърнали в опасност и за съседен Пакистан, страна разполагаща с ядрен арсенал. На запад загубата би могла да означава и разпадане на Северноатлантическия алианс.

http://www.pbs.org/wgbh/pages/frontline/obamaswar/

http://www.economist.com/displaystory.cfm?story_id=14660577&CFID=85647376&CFTOKEN=61004527

http://www.economist.com/displayStory.cfm?story_id=14652443&source=hptextfeature

http://www.economist.com/printedition/displayStory.cfm?Story_ID=14644385

http://news.bbc.co.uk/2/hi/south_asia/1549285.stm

http://news.bbc.co.uk/2/hi/south_asia/8104063.stm

http://www.nytimes.com/2009/10/18/world/asia/18pstan.html?pagewanted=2&_r=1&hp

Вторият ирлански референдум

2009-10-03T10:59:00.000-07:00

Кризата може и да има положителни страни. Тя е състояние, което ни кара да преосмислим позициите си. Така и резултатът от втория Ирландски референдум вчера показва едно зряло преосмисляне на цялата европейска политика. Показа един мироглед който се простира отвъд териториалната брегова линия на малката островна държава. При избирателна активност от 58% 67% от гласоподавателите казаха „Да” на идеала за обединена Европа. От гледна точка на реализма цитатът би звучал така: „Или ще просперираме заедно или потъваме поотделно.”

Ирландците, които исторически най-много са успяват да спечелят от 36те си години европейска интеграция бяха твърде горди преди 16 месеца. Сега, когато икономическата криза идваща от другата страна на океана заля 4-милионния остров изцяло и толкова силно, дойде време за общностно изтрезняване. Когато през 1973 г. Ирландия заедно с Великобритания и Дания се присъединява към Европейската икономическа общност, тя е най-бедната държава от тогавашните 9 страни-членки. За 30 години успешни реформи, насочени към подобряване на средата за чуждестранни инвестиции и подкрепа на образованието, както и целесъобразно оползотворяване на общностните средства страната заема второ място по БВП на глава от населението със 160% от средното за ЕС. Първи са Люксембург. Успехът обаче води и до главозамайване.

Икономическият ръст подклажда националистическа гордост, а тя, примесена с демагогия и лъжи беше в основата на негативната кампания през лятото на 2008 г. Сега ситуацията изглежда по коренно различен начин и ирландците го осъзнаха. Малко по на запад една друга островна държава, която в добрите години на рисковите фондови пазари изживяваше стремителен бум беше докарана почти до национален фалит в резултат на кризата. В момента в Исландия дори обсъждат членство в ЕС като спасителна мярка за бъдещето на страната. Ирландците, обаче могат да разчитат и сега на общностната солидарност. Едно повторно „не” би ги обрекло на общностна изолация, а точно в тези трудни моменти всяка държава търси от сътрудничество, от сигурност, от съдействие.

Какво още остава, за да влезе Лисабонският договор в сила? Нужни са само подписите на двама души. Полският президент Лех Качински и чешкият президент Вацлав Клаус и двамата националистично настроени и евроскептични галантно си казват един на друг: „След Вас, господин Президент”. Въпреки, че парлсментите и на двете държави са ратифицирали договора, той трябва да се промулгира от президентите. Те са длъжни да го направят, но могат да протакат. Вацлав Клаус сигурно ще е последен. В момента той изчаква решението на чешкия конституционен съд дали договорът противоречи на конституцията. В епично и иносказателно решение по-рано тази година германският конституционен съд одобри договора, но с уговорката, че немският бундестаг трябва да приеме нови закони, които да подсилят защитата на личните права на гражданите.

В днешния политически взаимозависим, технологично свързан и икономически глобализиран свят никоя държава не може да се справи сама: нито гигантски Китай, нито могъща Америка, нито келтския Тигър – Ирландия.
Дори и при най-добрите им намерения, националистите, които не успяват да видят тази тенденция, са тези, които най-много вредят на собствените си страни.

2009-09-12T12:56:00.000-07:00

Има два начина:
или излизаш на площада или заминаваш за чужбина.
Иначе около врата се стяга примка, ръцете - вързани. Няма измъкване от ограниченията, които сме си наложили. Те са най-страшните и най-упоритите за изкореняване. Мразя националните стереотипи. Мразя да се оправдаваме с робството, комунизма или заговор на балканските ни съседи – врагове на държавата. Всъщност най-големите врагове на държавата сме си самите ние: българските граждани: не събрани в общество, незаинтересовани отвъд телевизионния екран за общата ни национална съдба.
Иначе сме патриоти и обичаме родолюбивата ракийка с мека топлина. Обичаме я в гарнитура с вечерните новини пред телевизора. Тук зрителят - цар и потребител с властнически правомощия над дистанционното слуша какво днес други хора са правили. Някои днес дори се опитаха да направят нещо за него. Не направихме много. Няма как да направим много, като не сме много. Докато не се съберем много. Няма как гласът ни да бъде чук, ако не излезем и не говорим. И нека се провикнем. Дебели са стените на президентството, дебели са стените на Министерския съвет, а Парламентът пък не слуша. Не се интересува. Това сме ние от протеста – безтегловно, неприятно малцинство, издухано от септемврийския ветрец, прогонено от хорската апатия.
Защо ми е да протестирам?
Защото пътят на пътят на народа се разделя тук на две посоки.
Или ще излезеш от костеливата черупка на тягостното ежедневие, като кажеш: „Стига!”, или хващаш самолета за „на запад”.
Първото, като че ли, по-трудно ми се вижда, особено щом границите вече отдавна не са граници. Но преградите останаха и то непреодолими. Границите, които не някой властник отгоре ни налага.
Стените ние съвсем сами строим. Строим ги против себе си. Строим ги вътре в себе си. Защо да се ограничаваме? Защо не излезем на агората като свободни? Докато не сме навън ние сме заробени в най-малката възможна клетка – тази на ума.
Безспорно има смисъл, вижте, и стойност се създава. Когато ти направиш малък принос, но към всички; когато всеки те последва; когато спреш да мислиш, че някой вместо теб ще действа; тогава всички заедно творим блага за нас си, като общество. Оттам и всеки член на обществото, всеки гражданин печели.
Но не разсъждавай,
че там са се събрали
или ще се съберат.
Ти иди,
други прикани.
Пример дай и друг ще те последва.
Строши чашата с мека топлина, защото тази топлина не топли.
Да си българин не значи да ядеш салатата с ракийка и да псуваш по вражеските нам народи или родното ни управление. Да си гражданин далеч не е това. Да си гражданин не означава да обичаш държавата, а да мразиш правителството. Гражданството е в основата на всяко справедливо управление. Да си гражданин това е да си източник на власт.
Това не значи само
веднъж на няколко години
ти да пускаш своя глас,
Означава да излезеш и да кажеш: “Виж какво, така не става. Искам да е ей така!” При това без страх.
Другият път е със самолета и на запад. Или бягаме на запад и се спасяваме по единично. На запад отдавна са минали по трудния държавнотворен път. Не е имало на времето по на запад, където да отидат. Те е трябвало сами да го направят. И са го направили.
Сега е наш ред да го направим. Не е нужно да разчистваме плевелите на потисничеството и да строим мостове от конституционализъм. Западните демокрации са просекли вече този път. Предизвикателството ни е далеч по-лесно: да се решим и да вървим. Да тръгнем!.
Трети път не съществува. Третият път е обрасла с бурени национална безперспективност –
лична и обществена
безалтернативна
безизходица.

2009-08-25T23:52:00.000-07:00

На 10.03.2008 г. в Уолстрийт плъзва слухът, че американската банка Беър Стърнс изпитва затруднения с ликвидността. Мигновено и неконтролируемо цената на акциите се срутва от 170 на 60 долара. Още същата нощ започват инспекции. Резултатите показват, че банката е залята от „токсични активи” – subprime mortages и няма изгледи сама да се съвземе. Управителят на Федералния резерв Бен Бернанки предлага план за изкупуването на Беър Стърнс от JP Morgan, която да служи като посредник между държавата и закъсалата банка. Намесва се и финансовото министерство (Treasury of State). Финансовият министър Хенри Поусън заявява, че няма да бъде предложено повече от 2 долара за акция. Беър приемат горчивия хап, но поне още са в играта. На 07. септември агонията на банковата система се засилва с рекордните загуби на двойката банки Fannie Mae, Freddie Mac - най-големите, специализирали в ипотечния пазар и също толкова затънали в отровни ипотеки. На 12.09 на ред е титанът на инвестиционните банки - Lehman Brothers, а след него – най-голямата застрахователна компания AIG. Фед национализира първите две и остава третата на пазара. AIG e спасена с държавни субсидии. За да не изпрати погрешния сигнал, че САЩ ще спасява всеки или поне тези, които са too big to fail, Поусън дава на Lehman два дни да намери купувач. Такъв обаче няма. Lehman банкрутира.
Lehman са свързани с други банки, а те с други. Глобалният капитал не познава национални граници и заразата се разпространява в целия свят. Една банка купува обещания в Аризона, събира ги със заеми от подобен вид в Кънектикът, пакетира ги под името финансов дериват и ги продава на борсите в Токио, Лондон или Франкфурт. Тези нови и непознати финансови инструменти се оказаха трудни за овладяване. Търговията с необезпечени ипотеки превърна един високо рисков пазар в балон, който неминуемо трябваше да се спука. В добрите дни на кредитирането банките отпускаха кредити дори и на хора, за които има голямо съмнение, че няма да могат да си плащат вноските. Подкрепените от правителството банки Fannie Mae и Freddie Mac, изкупуваха ипотечните задължения от банките. Банките не се притeсняваха да отпускат кредити, защото цената на имотите непрекъснато растеше, заради растящото търсене, заради лесното кредитиране. Самозадвижваща се система. Освен това банките продаваха и купуваха помежду си пакети със съмнителни заеми. Идеята на банките е, че човек дори да не може да си плати вноските, ще продаде къщата си и пак ще спечели, защото цените на недвижимите имоти непрекъснато растяха. От друга страна комбинирайки много ипотеки в един пакет е средство за разпределяне на риска. Цената на тези пакетирани заеми растеше. Никой обаче на знаеше колко е действителната им стойност. Финансистите търгуваха с логиката, че все ще се намери някой, който да купи мистериозния пакет. Купувачът пък се надяваше да намери друг купувач за по-висока цена. Така балонът се надуваше. Фед. реши да охлади пазара, като вдигне лихвите, защото видя, че тази спирала е рискована. Тогава започнаха и проблемите. Много от хората в рисковата група на събпрайм наистина не смогват да си плащат вноските. Започва масово разпродаване на имоти, а то донесе и понижаване на спекулативно надутите по време на спиралата цени. Търсенето на имоти спадна, а предлагането се увеличи. Хората бяха принудени да продават на цени по-ниски от тези за които са купили жилището си. Много хора фалираха. Балонът се спука с тътен, заглушил цялата световна икономика.
Тътенът се чува не само банките. Той се пренесе и отеква в и другите отрасли в икономиката – всички стопански деятели са засегнати, ако не пряко, то поне косвено. Американската финансова криза се превърна в световна икономическа рецесия. Когато финансовият сектор е разстроен, реалният скоро ще го последва. Дните на неограничена ликвидност и неоценен риск свършиха. Банките поради липса на налични пари или поради предпазливост ограничиха кредитирането. Реалният сектор има нужда от заеми, за да поддържа производството. Гражданите имат нужда от кредити, за да потребяват. Без лесен достъп до кредит стопанската активност се забавя, икономиката се свива и това се вижда. Показателите за БВП по света показват стойности, които не сме свикнали да виждаме. Растежът е малък, или го няма, Рецесията се разпространява на много места. Японската икономика се е свила с 4% от началото на 2009 годината, Еврозоната с 2.5%, САЩ с близо 2%. Особено уязвими за кризата са силните икономики насочени към износ. Световният пазар се ослушва никой не иска да предприема рискове. в тази взривоопасна ситуация. През 2008 някои държави дори обявиха фалит (Исландия) или се обърнаха към Международния валутен фонд за спасяване на закъсалия финансов сектор (Унгария, Латвия, Мексико). Щом не компании, а цели държави дефолтират, значи наистина има проблем. Този проблем трябва да се реши и то без отлагане. Какви мерки взима най-голямата икономика в света – Европейският съюз за справяне с кризата? Това ще са опитам да представя.
Европейският съюз е много специфична политическа структура (sui generis), която не е международна организация нито федерална държава. Провеждането на икономически политики се извършва както на национално така и на наднационално ниво. В договорът от Маастрихт е записано като цел постигането на икономически и паричен съюз. Паричният съюз е факт, докато икономическият съюз остава за по-нататъшен етап на интеграцията. Еврозоната означава единна финансова политика за държавите които я съставляват. Единна фискална политика на ниво ЕС не съществува. Икономическите мерки могат да бъдат разделени в 4 категории, между които съществува взаимна зависимост: Бюджетните политики на национално ниво. Бюджетната политика на общностно ниво. Финансовата политика на Европейската централна банка и финансовата политика на централните банки, извън еврозоната, с най-голямо значение от които – Bank of England.
Бюджетните стимулни планове на отделните страни-членки, действащи за себе си могат да срещнат неодобрението на Европейската комисия, чиято цел е да защитава интересите на общността. Пример за това е политиката на конкуренция, която е от изключителната компетентност на ЕС. Тук възниква един проблем. За правителството на САЩ не представлява юридически проблем бързо да спаси, като субсидира, даде преференциални заеми или получи дял от автомобилните си първенци: General Motors, Chrysler, Ford. В ЕС положението е по-различно и нещата стават по-бавно. Когато отделни държави-членки решат да предприемат мерки, с които да подкрепят засегнатите от кризата индустрии, те трябва да се съгласуват с Европейската комисия и да бъде проверено дали не нарушават конкуренцията във вътрешния пазар. Това забавя спасителните планове и създава пречки на държавите да подкрепят своите големи индустрии – „националните шампиони”. Дори в самата Комисия не съществува консенус как да се процедира. Индустриалният комисар Гюнтер Ферхойген реагира бързо в полза набавяването на национални стимулни планове, като например подпомагането на Опел. Комисар Нийли Круз, която отговаря за конкуренцията, обаче се изказва в полза на повече контрол и рестрикции от страна на Комисията. Френският президент Никола Саркози беше обвинен в протекционизъм, когато обяви, че ще отпусне заем от 6 милиарда евро на Рено и Ситроен. Тази мярка е изцяло във френски стил. Държавата играе важна роля да подпомага големите фирми, за които са настъпили неблагоприятни дни на пазара. Франция подкрепя тези концерни, защото иначе рискува фабриките да се преместят в източна Европа. Опитите за прикрит протекционизъм и за игра всеки за себе си се посрещат със силно неодобрение от страните-членки на петото разширяване. Новоприсъединилите се държави апелират за повече солидарност и избягване на икономическия национализъм. Полша и Унгария искат въвеждането на улеснени правила за влизане в Еврозоната, срещу които обаче застава люксембургския премиер Жан Клод Юнкер, както и Европейската централна банка.
След като САЩ гласуваха стимулен план в размер на 700 милиарда долара, Европейската комисия и държавните ръководители на страните от ЕС отговориха с европейски план на стойност 200 милиарда евро (1.5% от БВП на ЕС), който включва микс от екологични инициативи, данъчни намаления и заеми за предприятията. По-голямата част от плана - 170 милиарда евро идват от националните бюджети на страните членки, оставащите 30 милиарда са разпределени по равно между бюджета на общността и Европейската инвестиционна банка. Приоритетни сектори за Европейската комисия са енергийната инфраструктура и широколентовият интернет. Комисията също подкрепя проекти за енергийна ефективност и въвеждането на зелени технологии в автомобилостроенето. Именно по линията не екологичните иновации комисията е склонна да подкрепи и автомобилната промишленост. Все пак по-голямата част от средствата са национални и ще се разходват по национално усмотрение, но в рамките начертани от плана. Идеята е да се постигне координиран фискален отговор, което не означава едни и същи мерки да бъдат предприемани от различните страни.
В предишния си брой вестник Economist сравнява мерките, предприети от „големите” в ЕС: Франция, Германия и Великобритания. Дали е по-добре да се подкрепят големите компании и инфраструктурни проекти – Френският подход, да се повиши потребителското търсене – английският начин или нещо средно между двете – Германия.
Франция е социална държава, която разчита на високите данъци и регулация на пазара и своята дирижистка традиция в икономиката. Критикувана в добрите времена, сега във време на криза се оказва най-малко засегната. Трудните процедури по уволнение спират ръста на безработицата. Французите вярват, че в трудни времена публичният сектор и държавата на благоденствието ще ги спаси. Държавата инициира най-разнообразни програми като например подновяването на железопътната инфраструктура и да реставрирането на вековните катедрали като част от националния план за борба с кризата. Съдейки по данните на Международния валутен фонд, очакванията им за по-лека криза засега се оправдават.

5.2 милиона французи или 21% от работната сила, са заети в публичния сектор, който се възприема за по-сигурен и по-малко уязвим от кризата. Продължителността на живота във Франция е по-голяма от тази във Великабритания и САЩ, а здравната система, която покрива всички, е по-ефикасно организирана от американската. Разходите за пациент с два пъти по-ниски от тези в Америка. Барак Обама се ангажира да реформира скъпата здравна система в САЩ. Регулацията е друга причина за относително преимущество. Във Франция има правила за почти всичко: колко таксита може да се движат в Париж (15 300), колко аптеки може да има един фармацевт (1), кога могат да се правят разпродажби. (Economist 2009) Във финансовия сектор регулацията спасява Франция от масовото затъване. Банките нямат право да вкарват заемателите в дълг, който те не са в състояние да обслужват, а и френските заематели са са по предпазливи. Според European Mortgage Federation френската ипотечна задлъжнялост представлява 35% от БВП, В Германия – 48%, За сравнение държавите с ипотечни балони са Великарбитания (85%), Ирландия (75%) и Испания (62%). В обръщение към нацията след срещата на Г-20 Саркози призовава за глобално регулиране на финансовата система. Цената, която френското общество трябва да плати за относителната си икономическа сигурност е по-нисък растеж и по-висока безработица. Стабилна икономика по време на рецесия обаче означава по-малко динамична икономика по време на подем. Въпреки че в момента френската безработица 8.6% е почти равна на американската 8.5, тя рядко слиза под 8%.
Великобритания залага на стимулирането на потреблението. Тя предвижда 20 милиарда лири за своите спасителни мерки, които включват намаление на ДДС, подпомагане на домакинствата с ипотеките, както и на малкия бизнес. Ставката по ДДС е намалена от 17.5% на 15% за 2009 г. Това е минималната допустима граница за ЕС. Парите за провеждане на тези политики ще дойдат от увеличение на данъците за по-богатите. Тези които изкарват повече от £150,000 на година ще трябва да се примирят с увеличението на ставката от 40 % на 45 %. Освен това осигурителната тежест за всички ще се увеличи. Тези мерки няма да спасят страната от натрупването на дълг, защото увеличението влиза в сила от 2011г. Британският финансов министър (chancellor of the Exchequer) Алистър Дарлинг прогнозира, че през 2009 г Великобритания ще достигне дефицит от 8 % от БВП.
Германия е особено силно засегната от кризата. Нейната икономика е ориентирана към износ и сега според Handelsblatt се нуждае от нов бизнес модел. Широката управляваща коалиция на християндемократите и социалдемократите обаче се обявява в подкрепа на досегашната ориентирана към експорта икономика. Всъщност Германия е най-големият световен износител на стоки, но когато основни пазари за нейната продукция като САЩ или ЕС свиват потреблението си, това неминуемо се отразява на германския икономически растеж. Стимулнят план на федералното правителство включва разнообразие от отделни малки мерки. Най-популярната инициатива е бонусът от 2.500 евро, който ще получат от купувачите на нови автомобили. Освен това прагът на данъчното облагане е вдигнат и данъците за хората с по-ниски доходи са намалени. Федералното правителство отдели 400 милиарда евро за спасяването на немските банки и 20 милиарда евро за своя пакет мерки за реалната икономика. Цифрите може и да изглеждат внушителни, но Германия всъщност е критикувана, че не са достатъчни. Все пак излизането на Германия от кризата зависи до голяма степен от това кога световната търговия ще се активизира до предишните си нива.
В Испания правителството на Хосе Луис Сапатеро предприе „План Е” на стойност 8 милиарда евро. Целта е да се пребори с безработицата. Испанският строителен бранш беше много силно ударен от кризата, а икономиката на страната е много зависима от него. Като се има предвид, че глобална криза започна именно от това да не се купуват повече имоти, всички изкуствено създадени строителни балони по света започнаха да се пукат. В Испания цифрите са стряскащи: безработицата надхвърля 17.5%, и продължава да расте. Според прогнозата на Комисията би надминала 20%. Тази безработица е два пъти средното за ЕС равнище. Правителството се опитва да създаде временна заетост, но това е само временно решение. Нужна са реформи в трудовото законодателство, които обаче неминуемо са свързани с протести, а социалистическото правителство няма необходимото парламентарно мнозинство.
Както се вижда икономическата криза засяга различните страни по различен начин. Фискалните стимули на ниво ЕС са пренебрежимо малко. Теоретичният въпрос, който следва е: Трябва ли фискалните мерки да се пренесат на ниво ЕС или да си останат на национално ниво? Кое би било по-ефикасно?
От една страна наличието на обща валута, респективно обща финансова политика прави привлекателна перспективата за обща фискална политика. От друга страна Ансгар Белке твърди, че всяка фискална политика е източник на шокове тъй като никога не можем да сме сигурни предварително какви ще бъдат резултатите. Според изследването на Белке и Грос (2009) като цяло е по-добре да има независими фискални политик, защото това ще доведе диверсификация на риска (risk diversification).
Според мен националните мерки, които са в ущърб на Европейския съюз трябва да бъдат ограничавани и Комисията трябва да продължава да бди да не се появява старомодният протекционизъм в нова форма. Проблем при държавните помощи, е че ще се генерира доста голям дълг. Европейските страни пропуснаха добрите години, за да оправят публичните си разходи и така още преди кризата да е започнала те имат бюджетни дефицити. Държавите би трябвало да изпълняват ангажиментите си към пакта за стабилност и растеж и да пренастроят бюджетите си.
Като важна инициатива на европейско ниво за спасяване на банковия сектор и успокояване на гражданите може да се определи предложението на Комисията за вдигане на задължителната гаранция на депозитите на 100 000 евро. Тази мярка беше провокирана от ирландското решение влоговете на спестителите да бъдат стопроцентово гарантирани. Bank of England скоро последва ирландския пример и вдигна гаранциите, което провокира и останалите държави в ЕС да ги последват, за да не загубят конкурентоспособност. Правната база е промяната на Директива 94/19/ЕО, относно схемите за гарантиране на депозити.

Паричната политика на Европейската централна банка по време на кризата.

Според Юрген Щарк Европейската централна банка е реагирала адекватно и навременно в условията на криза. „На фона на бързо намаляващ инфлационен натиск ЕСЦ намали лихвения процент с 300 базисни пункта от есента на 2008 г.” ЕЦБ предлага безпрецедентно изгодна ликвидност на банките. Жан Клод Трише обяви, че няма да смъкне лихвите под 1 %. За сравнение в САЩ те се движат между 0 и 0.25, Във Великобритания – 0.5 %, а в Япония – 0.1 %. На 7.05 ЕЦБ обяви, че ще изкупи ценни книжа на стойност 60 милиарда евро от европейските банки.
Дори в условия на криза председателя на ЕЦБ Жан Клод Трише няма да отстъпи от най-важната задача на банката – ценовата стабилност в еврозоната. Целта на банката е инфлация по-ниска, но близка до 2%. Според Трише причината за кризата е промяната през последните десет години в банковия сектор. Банките вместо да помагат на търговията и инвестициите са се превърнали в спекуланти и хазартни играчи. Управлението на риска е престанало да бъде приоритетна цел за тях.

Срещата на лидерите от G20

Европейцита на срещата на G 20 са единодушни, че световната финансова система трябва да се реформира, като се въведат регулации за банковия сектор. Трябва да се контролират хедж фондовете и данъчните убежища по света, но по тази точка съгласие не е постигнато заради специалното отношение на Китай спрямо Хонг Конг и Макао. На Международния валутен фонд трябва да бъдат предоставени допълнителни средства. Така и става. Средствата, с които фонда може да оперира са увеличени 3 пъти от 250 на 750 милиарда долара.
Сложността на Европейската структура, разнообразието на интереси, които трябва да се балансират създава една трудно управляема ситуация. Не трябва да прибързваме с универсални решения за всички, а да изследваме конкретните проблеми за конкретните страни членки. Председателят на ЕК Жозе Мануел Барозу е прав. „Всички са заразени от тази криза и имат нужда от лечение, но не и от едно и също лекарство.” В лечението си отделната държава трябва да внимава да не прехвърли болестта на другите. Европейската комисия е нащрек.

Библиография:

"A new pecking order” The economist (2009), http://www.economist.com/opinion/displaystory.cfm?story_id=13610767. (accessed May 21, 2009).

Belke, Ansgar. "Should fiscal stimulus packages be coordinated in times of crisis?Eurointelligence (2009), http://www.eurointelligence.com/article.581+M5c76c7d9326.0.html. (accessed May 21, 2009).

Darling, Alistair. "A Way Out of the Financial Crisis" The Wall Street Journal (2009), http://online.wsj.com/article/SB123689512336312121.html?mod=relevancy. (accessed May 21, 2009).

European Commission, "The Commission launches a major Recovery Plan for growth and jobs, to boost demand and restore confidence in the European economy" RAPID (2009), http://europa.eu/rapid/pressReleasesAction.do?reference=IP/08/1771. (accessed May 21, 2009).

European Commission, "FAQs on the European Economic Recovery Plan" RAPID (2009), http://europa.eu/rapid/pressReleasesAction.do?reference=MEMO/08/735&format=HTML&aged=0&language=EN&guiLanguage=en. (accessed May 21, 2009).

European Commission, "FAQs on Europe's response to the Financial Crisis" RAPID (2009), http://europa.eu/rapid/pressReleasesAction.do?reference=MEMO/08/618&format=HTML&aged=0&language=EN&guiLanguage=en. (accessed May 21, 2009).

European Commission, "Commission sets out proposal to increase minimum protection for bank deposits to €100,000" RAPID (2009), http://europa.eu/rapid/pressReleasesAction.do?reference=IP/08/1508&format=HTML&aged=0&language=EN&guiLanguage=en. (accessed May 21, 2009).

"Europe's Forceful Response to the Financial Crisis" The Wall Street Journal (2009), http://online.wsj.com/article/SB124034710319940279.html?mod=relevancy. (accessed May 21, 2009).

Mahony, Honor. "New member states call for EU solidarity" EuObserver (2009), http://euobserver.com/?aid=27694. (accessed May 21, 2009).

"Merkel agrees to include tax cuts in stimulus plan" Die Welt (2009), http://www.welt.de/english-news/article2971725/Merkel-agrees-to-include-tax-cuts-in-stimulus-plan.html. (accessed May 21, 2009).

Perissich, Riccardo. "A Rescue plan for the European Automobile Industry ?The Wall Street Journal (2009), http://www.notre-europe.eu/uploads/tx_publication/Bref10-RiccardoPerissich-AutomobileIndustry-en.pdf. (accessed May 21, 2009).

Trichet, Jean-Claude. "The financial crisis and our response so farhttp://www.ecb.int/press/key/date/2009/html/sp090427.en.html. (accessed May 21, 2009).

"Vive la différence! " The economist (2009),
http://www.economist.com/opinion/displaystory.cfm?story_id=13610197. (accessed May 21, 2009).

Vucheva, Elitsa. "EU industry commissioner backs Opel aid" EuObserver (2009), http://euobserver.com/882/27141. (accessed May 21, 2009).

Werdigier, Julia. "Britain Offers $30 Billion Stimulus Plan" The New York Times (2009), http://www.nytimes.com/2008/11/25/business/worldbusiness/25pound.html?_r=1&scp=1&sq=British%20Stimulus%20Plan&st=cse. (accessed May 21, 2009).

Willis, Andrew. "G20 radically strengthens IMF in 'new era'" EuObserver (2009), http://euobserver.com/9/27908. (accessed May 21, 2009).

"Теория на справедливостта" Джон Ролс

2009-06-21T04:31:00.000-07:00

2009-06-04T14:04:00.001-07:00

Евроизбори

2009-06-04T13:25:00.000-07:00

Защо да се интересуваме от евроизборите?
Отговорът накрая. Нека като за начало да видим кампанията. Кампанията беше пропита с политически заяждания и всеобщи нападки срещу тройнато коалиция. Най-много го отнесе БСП. Ако дебатите за евроизборите не бяха генерална репетиция за националните, това означава, че няма да видим никакви разговори по същество. Няма да разберем какви политики се обещават, но за сметка на това ще гърмят компромати и нападки. Кампанията протече с реклами: шутове и шутове. Който гласува за Бойко, гласува за Костов. Пенсии, минарета и спри корупцията. Рекламите и заяжданията тотално изместиха политическите дебати, а именно в изкуството на дискурса се проявява добрият оратор, аргументираният експерт, този който е най-пригоден за европейската парламентарна среда.
Герб постоянно говореха за корупцията в страната и показваха процента на усвоените евросредства. Посланието – „Те се изложиха, избeрeте нас. Ние ще се справим с проблемите.” Как обаче ще се справят не стана ясно.
Ивайло Калфин изпадна в популизъм и през цялата кампания говореше как щял да защитава националния интерес. Едва ли ще има партия, която да каже, че ще работи против страната си. Каква е тогава разликата щом всички ще защитават нац. интерес. Кой може да претендира да говори, че защитава интереса на всички граждани? Една партия ги разбира по един начин, друга дава други решения. Външният ни министър в Съвета на министрите като специалист по международна политика може би разбира от „Реалполитик”, но в европарламента важат други принципи. Там освен с български социалисти ще стои редом да социалисти от цяла Европа. Политиките не засягат България само, а целия ЕС, Ако тръгне с рогата напред, доникъде няма да стигне. Синята коалиция мина през страшни перипетии покрай смяната на ръководството и драмата по регистрацията. Тези порочни политически практики нямат ДЕМОКРАТИЧНА държава. В дебатите не бяха особено настъпателни.
РЗС не пропускаха да казват във всяка своя изява как Джефри ван Орден е зад тях. Не видях Меглена Кунева да участва предизборни дебати. Атака тръбеше против Турция. ДПС останаха незабелязани, може би не им и трябва.
Когато проверих сайтовете за европейски предизборни платформи с голямо закъснение повечето партии имат някакви насоки, но при две партии – несъществуваща. Герб нямат никаква платформа за европейските избори, но за това пък са качили доста снимки http://blog.gerb.bg/ , а от сайта на Атака http://www.ataka.bg/ човек остава с впечатлението, че въобще няма такива избори. БСП http://www.bsp.bg/bg/article/689 и ДПС http://www.dps.bg/cgi-bin/e-cms/vis/vis.pl?s=001&p=0437&g= са копирали програмите на европейските си еквиваленти – ПЕС и АЛДЕ, като са добавили и няколко свои нюанса. НДСВ закъсня с предложенията си, но направи доста кратка, ясна и разбираема платформа http://www.ndsv.bg/content/1911.html. , която казва: „Ние постигнахме това, нашите цели са такива.” Зелените се обявяват против плакатните войни. Те залагат на петициите, които са отправили към европарламента http://www.bulgariangreens.org/home/platforma-ep.html . Синята коалиция http://www.sds.bg/bg/publications/read/822?type=13 са подготвили доста обемист документ от 40 страници с разяснение на цялостната им политика, като са оставили накрая няколко странички и за европейските избори.
За да помогне в избора, Центърът за либерални стратегии е подготвил много интересен гласоводител http://glasovoditel.eu/ , който си струва да се посети.

Мотивация за гласуване.
Много далечен ни се вижда http://www.europarl.europa.eu/elections2009/default.htm?language=BG Европейският парламент. Така е далечен е. Много е сложен и бюрократизиран целият Европейски съюз. Такъв е и трябва да се реформира. Но е трудно. Трудно е защото има много нива на представителство на интереси. има интереси, които са интереси на общността, като цяло. За тях бди Комисията. Има интереси на отделните държави-членки. Те се защитават от Съвета на министрите. В Европа има и 480 милиона граждани на ЕС, техните интереси са представени от Парламента. Но нека погледнем отвъд дребно националните ни проблеми и да видим какво като отделна страна можем да решим. Как може България да повлияе на световната политика. Никак. И не само България. Никоя страна сама не може. В Европейския парламент можем да участваме в правене на една много по-широкообхватна политика и да повлияем на много мащабни процеси, но само ако се включим активно.
Всеки депутат е важен. Нека не се вглеждаме толкова в броя на евродепутатите от отделната страна, а в личните качества на всеки един от тях. Всеки може да окаже влияние, да вдъхнови или да обезкуражи. Да обедини другите да го последват, да предизвика обществено мнение или да остане незабелязан.
Ето един пример. Това е депутатът Найджел Фарадж, водач на най-малката група от в сегашния състав на Парламента– Независимост/Демокрация Ггрупата на евроскептиците включва 22 от общо 785 депутати. http://www.youtube.com/watch?v=YWSYMpuCFaQ&eurl=http%3A%2F%2Feutopia.blog.bg%2Fpolitika%2F2009%2F05%2F04%2Fprimer-za-evrodeputat.330527&feature=player_embedded (В новия състав цялостният брой на евродепутатите ще е 736 ). Въпреки, че води най-малката партия, той е един от най-известните и най-харизматичните евродепутати.

2009-05-21T22:14:00.000-07:00

На 10.03.2008 г. в Уолстрийт плъзва слухът, че американската банка Беър Стърнс изпитва затруднения с ликвидността. Мигновено и неконтролируемо цената на акциите се срутва от 170 на 60 долара. Още същата нощ започват инспекции. Резултатите показват, че банката е залята от „токсични активи” – subprime mortages и няма изгледи сама да се съвземе. Управителят на Федералния резерв Бен Бернанки предлага план за изкупуването на Беър Стърнс от JP Morgan, която да служи като посредник между държавата и закъсалата банка. Намесва се и финансовото министерство (Treasury of State). Финансовият министър Хенри Поусън заявява, че няма да бъде предложено повече от 2 долара за акция. Беър приемат горчивия хап, но поне още са в играта. На 07. септември агонията на банковата система се засилва с рекордните загуби на двойката банки Fannie Mae, Freddie Mac - най-големите, специализирали в ипотечния пазар и също толкова затънали в отровни ипотеки. На 12.09 на ред е титанът на инвестиционните банки - Lehman Brothers. Фед национализира първите две и остава третата на пазара. Поусън дава на Lehman два дни да намери купувач. Такъв обаче няма. Lehman банкрутира.
Lehman са свързани с други банки, а те с други. Глобалният капитал не познава национални граници и заразата се разпространява в целия свят. Една банка купува обещания в Аризона, събира ги със заеми от подобен вид в Кънектикът, пакетира ги под името финансов дериват и ги продава на борсите в Токио, Лондон или Франкфурт. Тези нови и непознати финансови инструменти се оказаха трудни за овладяване. Търговията с необезпечени ипотеки превърна един високо рисков пазар в балон, който неминуемо трябваше да се спука. Балонът се спука с тътен, заглушил цялата световна икономика. Тътенът се чува не само банките. Той се пренесе и отеква в и другите отрасли в икономиката – всички стопански деятели са засегнати, ако не пряко, то поне косвено. Американската финансова криза се превърна в световна икономическа рецесия. Когато финансовият сектор е разстроен, реалният скоро ще го последва. Дните на неограничена ликвидност и неоценен риск свършиха. Банките поради липса на налични пари или поради предпазливост ограничиха кредитирането. Реалният сектор има нужда от заеми, за да поддържа производството. Гражданите имат нужда от кредити, за да потребяват. Без лесен достъп до кредит стопанската активност се забавя, икономиката се свива и това се вижда. Показателите за БВП по света показват стойности, които не сме свикнали да виждаме. Растежът е малък, или го няма, Рецесията се разпространява на много места. Японската икономика се е свила с 4% от началото на 2009 годината, Еврозоната с 2.5%, САЩ с близо 2%. Особено уязвими за кризата са силните икономики насочени към износ. Световният пазар се ослушва никой не иска да предприема рискове. в тази взривоопасна ситуация. През 2008 някои държави дори обявиха фалит (Исландия) или се обърнаха към Международния валутен фонд за спасяване на закъсалия финансов сектор (Унгария, Латвия, Мексико). Щом не компании, а цели държави дефолтират, значи наистина има проблем. Този проблем трябва да се реши и то без отлагане. Какви мерки взима най-голямата икономика в света – Европейският съюз за справяне с кризата? Това ще са опитам да представя.
Европейският съюз е много специфична политическа структура (sui generis), която не е международна организация нито федерална държава. Провеждането на икономически политики се извършва както на национално така и на наднационално ниво. В договорът от Маастрихт е записано като цел постигането на икономически и паричен съюз. Паричният съюз е факт, докато икономическият съюз остава за по-нататъшен етап на интеграцията. Еврозоната означава единна финансова политика за държавите които я съставляват. Единна фискална политика на ниво ЕС не съществува. Икономическите мерки могат да бъдат разделени в 4 категории между които съществува взаимна зависимост: Бюджетните политики на национално ниво. Бюджетната политика на общностно ниво. Финансовата политика на Европейската централна банка и финансовата политика на централните банки, извън еврозоната, с най-голямо значение от които – Bank of England.
Бюджетните стимулни планове на отделните страни-членки, действащи за себе си могат да срещнат неодобрението на Европейската комисия, чиято цел е да защитава интересите на общността. Пример за това е политиката на конкуренция, която е от изключителната компетентност на ЕС. Тук възниква един проблем. За правителството на САЩ не представлява юридически проблем бързо да спаси, като субсидира, даде преференциални заеми или получи дял от автомобилните си първенци: General Motors, Chrysler, Ford. В ЕС положението е по-различно и нещата стават по-бавно. Когато отделни държави-членки решат да предприемат мерки, с които да подкрепят засегнатите от кризата индустрии, те трябва да се съгласуват с Европейската комисия и да бъде проверено дали не нарушават конкуренцията във вътрешния пазар. Това забавя спасителните планове и създава пречки на държавите да подкрепят своите големи индустрии – „националните шампиони”. Дори в самата Комисия не съществува консенус как да се процедира. Индустриалният комисар Гюнтер Ферхойген реагира бързо в полза набавяването на национални стимулни планове, като например подпомагането на Опел. Комисар Нийли Круз, която отговаря за конкуренцията, обаче се изказва в полза на повече контрол и рестрикции от страна на Комисията. Френският президент Никола Саркози беше обвинен в протекционизъм, когато обяви, че ще отпусне заем от 6 милиарда евро на Рено и Ситроен. Тази мярка е изцяло във френски стил. Държавата играе важна роля да подпомага големите фирми, за които са настъпили неблагоприятни дни на пазара. Франция подкрепя тези концерни, защото иначе рискува фабриките да се преместят в източна Европа. Опитите за прикрит протекционизъм и за игра всеки за себе си се посрещат със силно неодобрение от страните-членки на петото разширяване. Новоприсъединилите се страни апелират за повече солидарност и избягване на икономическия национализъм. Полша и Унгария искат въвеждането на улеснени правила за влизане в Еврозоната, срещу които обаче застава люксембургския премиер Жан Клод Юнкер, както и Европейската централна банка.
След като САЩ гласуваха стимулен план в размер на 700 милиарда долара, Европейската комисия и държавните ръководители на страните от ЕС отговориха с европейски план на стойност 200 милиарда евро (1.5% от БВП на ЕС), който включва микс от екологични инициативи, данъчни намаления и заеми за предприятията. По-голямата част от плана - 170 милиарда евро идват от националните бюджети на страните членки, оставащите 30 милиарда са разпределени по равно между бюджета на общността и Европейската инвестиционна банка. Приоритетни сектори за Европейската комисия са енергийната инфраструктура и широколентовия интернет. Комисията също подкрепя проекти за енергийна ефективност и въвеждането на зелени технологии в автомобилостроенето. Именно по линията не екологичните иновации комисията е склонна да подкрепи и автомобилната промишленост. Все пак по-голямата част от средствата са национални и ще се разходват по национално усмотрение, но в рамките начертани от плана. Идеята е да се постигне координиран фискален отговор, което не означава едни и същи мерки да бъдат предприемани от различните страни.
В предишния си брой вестник Economist сравнява мерките, предприети от „големите” в ЕС: Франция, Германия и Великобритания. Дали е по-добре да се подкрепят големите компании и инфраструктурни проекти – Френският подход, да се повиши потребителското търсене – английският начин или нещо средно между двете – Германия.
Франция е социална държава, която разчита на високите данъци и регулация на пазара и своята дирижистка традиция в икономиката. Критикувана в добрите времена, сега във време на криза се оказва най-малко засегната. Трудните процедури по уволнение спират ръста на безработицата. Французите вярват, че в трудни времена публичният сектор и държавата на благоденствието ще ги спаси. Държавата инициира най-разнообразни програми като например подновяването на железопътната инфраструктура и да реставрирането на вековните катедрали като част от националния план за борба с кризата. Съдейки по данните на Международния валутен фонд, очакванията им за по-лека криза засега се оправдават.

5.2 милиона французи или 21% от работната сила, са заети в публичния сектор, който се възприема за по-сигурен и по-малко уязвим от кризата. Продължителността на живота във Франция е по-голяма от тази във Великабритания и САЩ, а здравната система, която покрива всички, е по-ефикасно организирана от американската. Разходите за пациент с два пъти по-ниски от тези в Америка. Барак Обама се ангажира да реформира скъпата здравна система в САЩ. Регулацията е друга причина за относително преимущество. Във Франция има правила за почти всичко: колко таксита може да се движат в Париж (15 300), колко аптеки може да има един фармацевт (1), кога могат да се правят разпродажби. Във финансовия сектор регулацията спасява Франция от масовото затъване. Банките нямат право да вкарват заемателите в дълг, който те не са в състояние да обслужват, а и френските заематели са са по предпазливи. Според European Mortgage Federation френската ипотечна задлъжнялост представлява 35% от БВП, В Германия – 48%, За сравнение държавите с ипотечни балони са Великарбитания (85%), Ирландия (75%) и Испания (62%). В обръщение към нацията след срещата на Г-20 Саркози призовава за глобално регулиране на финансовата система. Цената, която френското общество трябва да плати за относителната си икономическа сигурност е по-нисък растеж и по-висока безработица. Стабилна икономика по време на рецесия обаче означава по-малко динамична икономика по време на подем. Въпреки че в момента френската безработица 8.6% е почти равна на американската 8.5, тя рядко слиза под 8%.
Великобритания залага на стимулирането на потреблението. Тя предвижда 20 милиарда лири за своите спасителни мерки, които включват намаление на ДДС, подпомагане на домакинствата с ипотеките, както и на малкия бизнес. Ставката по ДДС е намалена от 17.5% на 15% за 2009 г. Това е минималната допустима граница за ЕС. Парите за провеждане на тези политики ще дойдат от увеличение на данъците за по-богатите. Тези които изкарват повече от £150,000 на година ще трябва да се примирят с увеличението на ставката от 40 % на 45 %. Освен това осигурителната тежест за всички ще се увеличи. Тези мерки няма да спасят страната от натрупването на дълг, защото увеличението влиза в сила от 2011г. Британският финансов министър (chancellor of the Exchequer) Алистър Дарлинг прогнозира, че през 2009 г Великобритания ще достигне дефицит от 8 % от БВП.
Германия е особено силно засегната от кризата. Нейната икономика е ориентирана към износ и сега според Handelsblatt се нуждае от нов бизнес модел. Широката управляваща коалиция на християндемократите и социалдемократите обаче се обявява в подкрепа на досегашната ориентирана към експорта икономика. Всъщност Германия е най-големият световен износител на стоки, но когато основни пазари за нейната продукция като САЩ или ЕС свиват потреблението си, това неминуемо се отразява на германския икономически растеж. Стимулнят план на федералното правителство включва разнообразие от отделни малки мерки. Най-популярната инициатива е бонусът от 2.500 евро, който ще получат от купувачите на нови автомобили. Освен това прагът на данъчното облагане е вдигнат и данъците за хората с по-ниски доходи са намалени. Федералното правителство отдели 400 милиарда евро за спасяването на немските банки и 20 милиарда евро за своя пакет мерки за реалната икономика. Цифрите може и да изглеждат внушителни, но Германия всъщност е критикувана, че не са достатъчни. Все пак излизането на Германия от кризата зависи до голяма степен от това кога световната търговия ще се активизира до предишните си нива.
В Испания правителството на Хосе Луис Сапатеро предприе „План Е” на стойност 8 милиарда евро. Целта е да се пребори с безработицата. Испанският строителен бранш беше много силно ударен от кризата, а икономиката на страната е много зависима от него. Като се има предвид, че глобална криза започна именно от това да не се купуват повече имоти, всички изкуствено създадени строителни балони по света започнаха да се пукат. В Испания цифрите са стряскащи: безработицата надхвърля 17.5%, и продължава да расте. Според прогнозата на Комисията би надминала 20%. Тази безработица е два пъти средното за ЕС равнище. Правителството се опитва да създаде временна заетост, но това е само временно решение. Нужна са реформи в трудовото законодателство, които обаче неминуемо са свързани с протести, а социалистическото правителство няма необходимото парламентарно мнозинство.
Както се вижда икономическата криза засяга различните страни по различен начин. Фискалните стимули на ниво ЕС са пренебрежимо малко. Теоретичният въпрос, който следва е: Трябва ли фискалните мерки да се пренесат на ниво ЕС или да си останат на национално ниво? Кое би било по-ефикасно?
От една страна наличието на обща валута, респективно обща финансова политика прави привлекателна перспективата за обща фискална политика. От друга страна Ансгар Белке твърди, че всяка фискална политика е източник на шокове тъй като никога не можем да сме сигурни предварително какви ще бъдат резултатите. Според изследването на Белке и Грос (2009) като цяло е по-добре да има независими фискални политик, защото това ще доведе диверсификация на риска (risk diversification).
Според мен националните мерки, които са в ущърб на Европейския съюз трябва да бъдат ограничавани и Комисията трябва да продължава да бди да не се появява старомодният протекционизъм в нова форма. Проблем при държавните помощи, е че ще се генерира доста голям дълг. Европейските страни пропуснаха добрите години, за да оправят публичните си разходи и така още преди кризата да е започнала те имат бюджетни дефицити. Държавите би трябвало да изпълняват ангажиментите си към пакта за стабилност и растеж и да пренастроят бюджетите си.
Като важна инициатива на европейско ниво за спасяване на банковия сектор и успокояване на гражданите може да се определи предложението на Комисията за вдигане на задължителната гаранция на депозитите на 100 000 евро. Тази мярка беше провокирана от ирландското решение влоговете на спестителите да бъдат стопроцентово гарантирани. Bank of England скоро последва ирландския пример и вдигна гаранциите, което провокира и останалите държави в ЕС да ги последват, за да не загубят конкурентоспособност. Правната база е промяната на Директива 94/19/ЕО, относно схемите за гарантиране на депозити.

Паричната политика на Европейската централна банка по време на кризата.

Според Юрген Щарк Европейската централна банка е реагирала адекватно и навременно в условията на криза. „На фона на бързо намаляващ инфлационен натиск ЕСЦ намали лихвения процент с 300 базисни пункта от есента на 2008 г.” ЕЦБ предлага безпрецедентно изгодна ликвидност на банките. Жан Клод Трише обяви, че няма да смъкне лихвите под 1 %. За сравнение в САЩ те се движат между 0 и 0.25, Във Великобритания – 0.5 %, а в Япония – 0.1 %. На 7.05 ЕЦБ обяви, че ще изкупи ценни книжа на стойност 60 милиарда евро от европейските банки.
Дори в условия на криза председателя на ЕЦБ Жан Клод Трише няма да отстъпи от най-важната задача на банката – ценовата стабилност в еврозоната. Целта на банката е инфлация по-ниска, но близка до 2%. Според Трише причината за кризата е промяната през последните десет години в банковия сектор. Банките вместо да помагат на търговията и инвестициите са се превърнали в спекуланти и хазартни играчи. Управлението на риска е престанало да бъде приоритетна цел за тях.

Срещата на лидерите от G20

Европейцита на срещата на G 20 са единодушни, че световната финансова система трябва да се реформира, като се въведат регулации за банковия сектор. Трябва да се контролират хедж фондовете и данъчните убежища по света, но по тази точка съгласие не е постигнато заради специалното отношение на Китай спрямо Хонг Конг и Макао. На Международния валутен фонд трябва да бъдат предоставени допълнителни средства. Така и става. Средствата, с които фонда може да оперира са увеличени 3 пъти от 250 на 750 милиарда долара.
Сложността на Европейската структура, разнообразието на интереси, които трябва да се балансират създава една трудно управляема ситуация. Не трябва да прибързваме с универсални решения за всички, а да изследваме конкретните проблеми за конкретните страни членки. Председателят на ЕК Жозе Мануел Барозу е прав. „Всички са заразени от тази криза и имат нужда от лечение, но не и от едно и също лекарство.”

Субсидиарност

2009-02-15T01:07:00.000-08:00

Същност и произход

В основата на термина стои латинската дума subsidiarius – помощен, допълнителен. Най-краткото описание на принципа на субсидиарност гласи: „Решенията да се вземат на възможно най-ниското ниво.” По-високите нива на власт трябва да извършват само помощни, допълнителни действия единствено, когато е наложително.
Според определението Жан Пол Жаке „властовите правомощия следва да бъдат осъществявани възможно най-близо до гражданите. И единствено в случаите, когато един въпрос не може да се третира задоволително на това ниво, той може да бъде отнесен на по-горното.”
Този принцип е фундаментален за функционирането на Европейския съюз.
Произходът на принципа е свързан с католическата църква. През 1891 г. папа Лъв XIII издава Rerum Novarum. Една от темите, засегнати от него е отношението между семейството и държавата. „Държавата не трябва да поглъща индивида или семейството. Необходимо е да им бъде осигурено свобода на действието, в границите на общото благо и интереса на другите.” Папата намира намесата на държавата в семейните дела за осъдетилна, освен в случаите на помощ за нуждаещите се семейства. Според католическата църква нищо не трябва да се прави от по-голяма и сложна организация, ако може да бъде извършено от по-малка. Принципът защитава идеята за децентрализация пред централизация.

Субсидиарността в текста на договорите

В контекста на европейската интеграция принципът на субсидиарност се свързва със законодателния баланс между държавите-членки и институциите на общността.
За първи път принципът е въведен, с Единния европейски акт от 1987г. Но приложението му е сведено единствено до екологични въпроси. През 1992г. Договорът от Маастрихт разширява обхвата му във всички области с изключение на тези, в които ЕС разполага с изключителна компетентност. В член 5 от текста на Договора за Европейската общност е записано:

В областите, които не са от нейната изключителна компетентност, Общността предприема действия в съответствие с принципа на субсидиарността само ако и доколкото целите на предлаганото действие не могат да бъдат достатъчно добре постигнати от държавите-членки и поради тази причина могат да бъдат по-успешно осъществени от Общността поради обхвата или последиците на предлаганото действие.
Действията на Общността не могат да надхвърлят необходимото за постигане на целите на настоящия договор.

През 1997г. с ревизията от Амстердам към Договора за Европейския съюз е добавен протокол относно прилагането на принципите на субсидиарност и пропорционалност . Според него Комисията е задължена да обосновава своите законодателни предложения в съответствие с принципите на субсидиарност и пропорционалност.

Двата аспекта на принципа на субсидиарността трябва да бъдат спазени, за да бъде счетено за обосновавано дадено действие на Общността: целите на предложеното действие да не могат да бъдат постигнати в достатъчна степен от действие на държавите членки в рамките на тяхната конституционна система и следователно могат да бъдат постигнати в по-голяма степен чрез действие от страна на Общността.

За да се прецени дали условието е изпълнено, трябва да се спазват следните насоки:
Има ли въпросът транснационални аспекти, които не могат да бъдат уредени по задоволителен начин на национално ниво
Дали едно национално действие или непредприемане на действия от страна на Общността ще бъде в противоречие с изискванията на Договора поради нарушаване равните условия на конкуренция, поради създаване на пречки пред търговския обмен, които следва да бъдат отстранени и също така би ли засегнало сериозно такова действие интересите на държавите-членки?
Има ли евентуалното общностно действие явни преимущества поради своите измерения или своя ефект спрямо действие на държавите-членки (Жаке 2007:130)

Значение на принципа

Субсидиаността е известна като принципа спасил Маастрихтския договор 1992 г. Вследствие на целта на Единния европейски акт от 1987 г. за завършване на единния пазар в рамките на Европейската икономическа общност до 1992 г., много решения в областта на интегрирането на пазара започват да се вземат на Общностно ниво. Като се има предвид общият характер на целите, особено относно въвеждането на вътрешния пазар, полето на общностните компетенции може да бъде изключително широко. Така например в началния период Договорът не възлагаше на Общността правомощия относно културата. Същевременно доколкото произведенията на културата са предмет на търговски отношения, те могат да влизат в полето на вътрешния пазар и по този начин някои аспекти на културния сектор, например аудиовизията, попадат под уредбата на Общностното право. (Жаке 2007 : 127) По време на дебатите за Маастрихтския договор държавите членки се опасяват да не би да загубят прекалено много от суверенитета си, като разширяват областите на компетентност на ЕО.
Решението е въвеждането на принципа на субсиадиарността в текста на Договора. Принципът спасява договора, защото е охотно приет от двете съпреничащи си философии на интеграцията: федералистите и антифедералистите. Двете страни представят коренно различно тълкуване на един и същи феномен. За федералистите въвеждането на субсидиарността означава въвеждане на един принцип на федералните държави. Принцип, който да регулира отношенията между централната и местната власт. Антифедералистите виждат в субсидиарността опит за ограничаване на централизацията, олицетворена от Общността за сметка на отделните национадлни държави.

Принципът на субсидиарност в Лисабонския договор (Договора за реформа)

В Договора за реформа принципът на субсидиарност е подсилен. Нововъведенията са включени в променения Протокол относно прилагането на принципите на субсидиарност и пропорционалност.
Комисията изпраща своите проекти на законодателни актове, както и изменените си проекти, на националните парламенти едновременно с изпращането им на законодателния орган на Съюза. В рамките на 8 седмици всеки национален парламент може да изпрати на председателите на Европейския парламент, на Съвета и на Комисията мотивирано становище, в което излага причините, поради които счита, че въпросният проект не е съобразен с принципа на субсидиарност. Всеки национален парламент разполага с два гласа, разпределени в зависимост от националната парламентарна система. В случай на двукамарна национална парламентарна система всяка от камарите разполага с един глас. Когато мотивираните становища относно незачитането на принципа на субсидиарност в проект за законодателен акт представляват най-малко една трета от общия брой на дадените на националните
парламенти гласове проектът трябва да бъде преразгледан. Този праг е една четвърт при проекти на законодателни актове, относно пространството на свобода, сигурност и правосъдие. Това е своеобразно вдигане на жълт картон. Предложението се връща при Комисията, която може да реши да продължи да поддържа, да измени или да оттегли
предложението. В случай че реши да продължи да го поддържа, Комисията ще трябва да обоснове в мотивирано становище защо смята, че предложението е съобразено с принципа на субсидиарност. Проектът на законодателен акт започва да се разглежда на общностно ниво от Съвета и Парламента. Ако, в резултат на мнозинство от 55 % от членовете на Съвета или на мнозинство от действителните гласове в Европейския парламент, законодателят (Европейският парламент и Съветът) е на мнение, че предложението не е съвместимо с принципа на субсидиарност, разглеждането на законодателното предложение се прекратява.

Европейският съюз – отговорност и шанс за България

2009-01-29T05:59:00.000-08:00

Членството на България в ЕС е поредица от шансове и много отговорности. Шанс за нас е, че се присъединихме не само към най-големия общ пазар в света и водеща икономическа сила, но и че бяхме приети в най-старата общност на демократични държави, които, макар че са толкова различни на пръв поглед, споделят общи ценности и обща история.
Историята на българската евроинтеграция е твърде кратка, но много показателна. Нека да видим какво се случи през в първите 2 години на българското членство в ЕС.
Самият факт, че станахме пълноправен член през 2007 е шанс. Всички бяха наясно, че не сме подготвени за това, както правителството в София, така и бюрократите в Брюксел. Отлагането на членството с една година нямаше да ни направи по готови. То щеше да доведе до масово недоволство, инатливо нежелание за промени и политическа нестабилност с непредвидими последици. Това би подействало обезкуражаващо и в крайна сметка резултатът би бил застой. От друга страна преждевременното ни приемане беше посрещнато с невиждани новогодишни тържества и чувство за добре свършена работа. Работата, обаче, не е свършена. Тя трябваше да започне с нови сили и мотивация в новите условия, в които сякаш по чудо се намерихме.
Ние изпаднахме в състояние на безцелно съществуване. Преди знаехме каква е целта: Членство на всяка цена през 2007! Изникна въпросът какво да се прави след това, а за него нямахме готов отговор, сякаш никога не сме вярвали, че България може да бъде член на ЕС. Безметежното ни съществуване в крайна сметка доведе до реформаторски застой. Не бяха изградени институциите, чрез които българският предприемач, селски стопанин или органите за местно самоуправление трябваше да се възползват от митичните европейски фондове. Те си останаха митични. Така може да бъде описана първата година на българското еврочленство. В тази година се ориентирахме в обстановката и се опитвахме да осмислим случващото се.
Понеже не знаехме как да действаме, я подкарахме, както досега. Политическата летаргия беше последвана от грубо събуждане. Новата 2008 година започва по-тихо от предходната. Европейската комисия отправя критики към България в доклада за напредъка ни през февруари. Никаква реакция „Те постоянно ни критикуват за нещо”, мислим си ние. После самият председател на Комисията Жозе Мануел Дурао Барозо дойде на посещение. Той не пристигна в България, за да получи държавни почести или да го заслепим с блясъка на някой орден за големи заслуги към републиката. Той дойде, за да ни каже в прав текст: „Честно казано, очакваме по-конкретни резултати в борбата срещу организирана престъпност и корупцията Безкрайните разследвания и отложени съдебни заседания не означават нищо за правосъдието. [...] Европейската комисия не може да бъде съдия, не може да замени изпълнителната и съдебната власт.” Но и това отзвуча бързо, като поредното беззъбо обвинение на „онези там в Брюксел”. След като вече прекрачихме прага на нашия общ европейски дом ние твърде бързо свикнахме с уюта на пълноправното членство, което прерасна в чувство на надменна недосегаемост. Не трябва да си мислим, че България е единствената страна в ЕС с подобни проблеми. Според списание „Икономист” общото между страните на петото и шестото разширяване е, че преди преди присъединяването към ЕС страните от централна и източна Европа полагат големи усилия, за да се реформират, но след приемането им настъпва масово отпускане. По-лесно е да се влияе на страна преди да се присъедини, отколкото след това.
Случи се така, че за наша най-голяма изненада Европейският съюз се оказа съвсем не е толкова безобиден, колкото предполагахме. Лавинообразно започнаха да валят новини за скандали и спрени еврофондове. Сумите набъбваха със стотици милиони евро. Замразени са около 500 милиона евро предприсъединителна помощ. Както и самото име подсказва тези пари се отпускат преди страната да се присъедини към ЕС. За пример може да послужи известната програма ФАР, където ни остава само един месец докато изтече срокът за сключване на договори.
Журналистите започнаха да говорят за „кървави писма” от Брюксел, които впоследствие придобиха вид на доклади. В тях ни обвиняват освен с абстрактните: липса на административен капацитет, корупция, и беззаконие и за нещо съвсем конкретно. В доклада на европейската служба за борба с измамите ОЛАФ се казва, „че няма централна структура, която да поеме отговорността”. Отговорността се явява ключов термин. Отговорността е разпиляна на малки части в много институции. Това е много удобна система, в която при успех всички си приписват заслуги, докато при провал, виновни няма. Всеки, който се е изправял пред българската държавна администрация знае, че и за най-елементарната процедура трябва все още да се премине през много кабинети и да се изпълнят куп бюрократични формалности. Франц Кафка казва, че: „оковите на изтерзаното човечество са направени от канцеларска хартия”. Ние сякаш живеем в някакъв абсурден процес, в който кипи институционално действие без реално нещо да се случва, докато най-накрая сме изправени пред свършения факт на произнесената присъда. Екшън планове с повече екшън, отколкото целенасочено планирано действие.
Добре де и преди имаше корупция и сега има корупция. И преди се крадеше и сега се краде. С какво сега ситуацията е по-различна? Досега крадохме от самите себе си, от държавния бюджет. В условията на пълен институционален мрак за неугледно бързото държавно харчене, гражданският контрол, гражданското общество едва мъждука. Съдебната система е неефективна, а журналистите са периодически подлагани на натиск и побой. Докарани са до инвалидност в борбата си срещу престъпността. Една статия на вестник Таймс от 10.04.2008г. започва така: „В България всяка престижна работа може да те убие.”
Разликата е, че сега сме във фокуса на европейското обществено мнение.
Разликата е, че сега посегнахме на общностните пари. Парите на нидерландския, белгийския или като цяло европейския данъкоплатец. За тяхното разходване е отговорна Европейската комисия. Всеки скандал за злоупотреба с европейските фондове не е само скандал в България. Той отеква в другите европейски страни, подет от най-реномираните западни медии. Скандалът с Фонд републиканска пътна инфраструктура не е скандал само за републиката, а за цялата общност.
Европейският съюз не за пръв път се сблъсква с корупцията. Тя съществува дори в самата Комисия. През 1999г. всички членове на Европейската комисия, оглавявана от Жак Сантер подават оставка. Отправените им обвинения на български език могат да се преведат като шуробаджанащина. Тогава заради действията на отделни комисари, целият колеж беше изправен пред избора или да си подаде оставката или Европейският парламент да гласува вот на недоверие. Именно Европейският парламент излезе със следното изявление: „Става все по-трудно да се намери някой, който да има дори с най-малко чувство за отговорност” Въпросът не е дали съществува корупция. Да, тя съществува и то навсякъде. Въпросът е дали ние толерираме корупцията.
ЕС не търпи беззаконието и затова си е изградил система за борба срещу него. Системата се нарича правова държава. Самият ЕС е основан на договорна основа, основан е на върховенството на закона. Ситуацията за България изведнъж става безкрайно ясна: Имаме две алтернативи: Или да спазваме правилата, които доброволно сме се договорили да спазваме, или не. В единия случай ще може да да се възползваме от правата и благата, които членството ни в ЕС носи, а в другият случай ще загубим едното, а след него може би и част от другото. Европейският комисар Меглена Кунева каза, че е по-добре парите да бъдат спрени, отколкото откраднати. Дори отделни сенчести клики да можеха да се възползват от европейските пари, това ще бъде спряно като се спре и самото финансиране от страна на Комисията.
Привидно от състоянието, в което се намираме, ние не черпим ползи. Спрените евросредства са отложени шансове за много потенциални бенефициери. Във финансовата рамка на ЕС 2007-2013 за България са предвидени 11 милиарда евро, но само при условие, че сме в състояние да ги усвоим. Освен това самата България има задължения към общностния бюджет, които възлизат на 300 милиона евро годишно и които ние сме длъжни да платим, безотносително към факта, че не сме усвоили полагащото ни се или че някои фондове са замразени. Печалбата от членството ни в ЕС не се изразява като разликата между това колко сме внесли и колко сме получили. Дори напротив.
В този момент именно в спирането на средствата се крие един огромен шанс за България. Спирането на средствата би трябвало да отрезви политиката ни. Хората не се променят, когато им кажеш да се променят. Те се променят единствено, когато видят, че нямат друг избор. Такава е и ситуацията в България. Ако искаме средствата да бъдат отблокирани сме длъжни да продължим с реформите.
За развитието на икономиката реформите са много по-важни от субсидиите. Латинският корен на думата subsidium означава помощни войски, помощ, подкрепа. Субсидиите са просто допълнителна помощ за развитие, а не неговата основа. От това да имаме работеща съдебна система, надеждна и насочена към гражданите държавна администрация ще спечелим много повече, отколкото от митичните еврофондове. Една от най-важните реформи, които трябва да предприемем е ясното регламентиране на това кой носи отговорност. Зад всяка институционална дейност трябва да стои конкретно длъжностно лице, което да поеме отговорността. Според ОЛАФ това не е постигнато. Ако използвам езика на докладите това би било крачка в правилната посока.
Нека се върнем на докладите и сравним текстовете за България и Румъния. Това ще ни помогне да разберем как стои нашата страна сравнена с близка, както географски, така и по степен на развитие държава и да си отговорим на въпроса: С какво положението у нас е по-лошо? За Румъния се казва, че „промените в институциите и процедурите през последните години в тази посока започват да водят до някои първи резултати.”, докато при нас: „Оценката се фокусира върху сериозните трудности, които българското правителство изпитва при осъществяването на реален напредък в съдебната реформа и борбата с корупцията и организираната престъпност.” „Румъния продължава да постига напредък в борбата срещу корупцията на местно ниво, но трябва да произведе повече резултати.” Нашите действия в борбата срещу корупцията са определени като „незначителни” и тн. Най-страшна е липсата на желание за промяна в България. Румънците може да не са много по-напред, но полагат някакви усилия.
Ако обобщим, Румъния не се намира много по-напред от нас. Разликата между двете страни е, че в Румъния ЕС вижда желание за реформи и конкретни действия, които са предприети, докато ние не правим почти нищо. Това правене на нищо е чиста проява на надменност, която не се харесва на ЕС. Кражбите по предприсъединителните фондове не са от тази година, нито пък се случват само у нас. В Румъния фондовете не са спрени. Опитите за реформа в Румъния бяха оценени положително и финансирането не беше пипнато, докато нашето надменно бездействие беше санкционирано със спиране на европейските пари, за което сами сме си виновни.
Европейският съюз предоставя много шансове за развитие на своите страни-членки, които не се изразяват като счетоводен баланс на приходи и разходи. В ЕС границите са на път да се превърнат в историческа реликва. Общият пазар и 4те свободи на движение: на хора, стоки, услуги и капитали са основополагащи. Европейското право ни дава сигурността, че ще намерим близки институционални практики навсякъде. Как България да се впише в тази нова за нея среда?
Ние се оправдаваме, че сме млада демокрация и че трябвало да се справяме с проблемите, които старите демокрации са имали преди 100 - 200 години. Наистина трябва да се справяме с такива проблеми, но подобни оправдания не важат. Никой не ни е карал да се присъединяваме към ЕС. Ако искаш да се присъединиш, трябва да покриеш изискванията, които са валидни за всички страни-членки. Без задължения не може да има права. Задължението означава поемане на отговорност. Трябва да поддържаш високо темпо не само за да не изостанеш, а за да догониш напредналите.
Имаме много за наваксване, твърде много, а време за губене няма.

Жан Моне – невидимият в сенките

2009-01-21T13:15:00.000-08:00

“Световният мир не може да бъде запазен без творчески усилия, съответстващи на опасностите, които го заплашват.”

Така започва декларацията от 9.05.1950г. на френския външен министър Робер Шуман. Тази декларация е революционно нов етап от развитието на европейската история и слага началото на същинската европейска интеграция.
Авторът на декларацията Шуман не е френският министър, чието име тя носи. Авторът е една енигматична личност, който не обича светлината на прожекторите. Той действа тихо и задкулисно, за да сложи началото на грандиозния проект на европейското обединение. Името му е Жан Моне. Приносът на Жан Моне за европейското обединение е несъизмерим със славата на този дребничък човек, който е почти неизвестен на по-широката общественост. Неговият успех се дължи именно на тази липса на публичност. Той действа в тесните кръгове на висшите политици, без сам той някога да е заемал изборен политически пост. Неговите предложения нямат принадлежност към политическите идеологии, а са прагматични технически решения на конкретни належащи проблеми. Моне не е само прагматик. Той е и визионер за бъдещето на Европа, за нейното обединение. Майсторството на Моне се крие в това, че той успява да съвмести идея и практика. Успява да сведе европейската интеграция до конкретни малки проблеми за решаване, при които е много по лесно да се стигне до съгласие.
Моне е човек здраво стъпил на земята още от своето израстване в семейната среда. Майка му го учи винаги да се опира на действителността.
Жан Омер Мари Габриел Моне се ражда на 9.09.1888г. в град Коняк. Неговият баща е производител и търговец на едноименната напитка и младият Моне бързо е приобщен към семейния бизнес. На 16 години той заминава за Лондон, за да представлява фирмата, без още да е завършил своето образование в лицея. На тръгване баща му го съветва: „Не носи книги. Никой не може да мисли вместо тебе. Гледай през прозореца, говори с хората”. Посредством международната търговия Моне се запознава с тънкостта на международните отношения и умението да преговаря. Той се учи от опита на живота и личните наблюдения от търговските си пътувания до най- различни краища на света: от прериите на западна Канада, през Скандинавия и Русия, до устието на Нил.
Годините, прекарани в в Америка наистина оказват голямо влияние, а връзките които прави там ще изиграят важна роля впоследствие. “Това, което открих в Америка беше нещо повече и се наричаше другояче: това беше експанзията. За първи път срещнах народ, чието занимание не беше да ръководи това, което съществуваше, а неуморно да го развива. Те не мислеха за пределите, не знаеха къде е границата.” Едно от неговите търговски пътувания, в което разменя коняк срещу кожи го отвежда в канадския град Калгари. Там той пита един ковач какви са транспортните средства. Без да прекъсва работата си ковачът му казва, че няма такива, но би могъл да използва неговия кон. „Когато си свършите работата просто го завържете пак тук.” За тази случка Моне казва, че “Навсякъде отново и отново се сблъсквах с това впечатление, че там, където пространството не е ограничено, и доверието не познава граници.” Там за първи път му идва идеята за международното обединяване на ресурси.
Моне за първи път прилага своя метод за обединяване на ресурсите на различни страни през Първата световна война Тогава започва да се оформя почеркът и на бъдещите му инициативи.
Когато избухва Първата световна война Моне е на 26 години. Той не взема участие в бойните действия, тъй като е освободен от военна служба по здравословни причини. Той обаче дава своя принос по друг начин. Моне забелязва, че доставките по море на съюзниците не са организирани адекватно и предлага директно на френския премиер Рене Вивиани своя план. Моне предлага доставките на съюзниците да бъдат администрирани от един общ орган, а не всяка страна отделно за себе си. За тази цел в Лондон е създадена Международна комисия по доставките. Моне е назначен за френски представител в този общ координационен орган. Отначало започва с координиране на зърнените даставки докато през 1917г. програмата не обхваща всички морски конвои.
След войната края на войната Моне продължава международната си дейност. През 1920. той е назначен на поста заместник-генерален секретар на Обществото на народите и се установява в Женева. Участва в няколко важни акции, сред които: подялбата на областта Горна Силезия между Германия и Полша, както и стабилизирането на австрийската икономика, където демонстрира способностите си на неуморен преговарящ. Отначало харесва идеалите на новата организация, но впоследствие остава разочарован от фактическото й безсилие. Разочарованието му всъщност се дължи на един основополагащ фактор, валиден не само за ОН, но и за всички международни организации: Вземането на решенията с единодушие от страните-членки. Според този принцип. всяка една 58-те страни-членки, с правото си на вето може да блокира решения, касаещи всички останали. По този начин организацията е лишена от ефективност.
През 1923г. напуска ОН и се завръща към семейния бизнес, който по това време изпитва затруднения.. След като стабилизира фирмата, Моне я поверява на свои братовчеди и заминава за Америка, където работи за инвестиционната компания Blair & Co. В Америка той се запознава с Джон Фостър Дълес и Джордж Бол. (*Бъдещият държавен секретар на САЩ 1953 - 1959 г.; ** Американски политик, който по времето на Кенеди ръководи специална работна група за изготвяне на търговската и митническа политика; посланик на САЩ в ООН - Б. пр.) „В Америка нищо важно не може да бъде направено без адвокат.”
Неговата дейност включва международни мисии. През 1927г. и 1928г. успява да стабилизира полската злота и румънската лея. Моне натрупва голямо състояние по време на престоя си в Америка, но го губи с настъпването на Голямата депресия през октомври 1929г. През 1933г. се заема с програма за модернизацията на Китай. Става съветник на китайския лидер генералисимус Чан Кай Шек в изграждането на железопътната система на страната и предлага да се създаде една нова изцяло китайска банка.
В стила на Моне е да намира невероятни решения на трудностите, като неизтощимо да преследва целите си. През 1929г. Моне се влюбва в италианската художничка Силвия ди Бондини. По това време тя е омъжена и е невъзможно да получи развод. На Моне му отнема 5 години, за да намери решение. През 1934г., докато пътува по транссибирската линия на връщане от мисията си в Китай, той слиза в Москва, където го очаква Силвия. Използвайки своите връзки, Моне успява да й издейства съвестко гражданство, което е последвано от разтрогване на предишния й брак. Те се женят в Москва, след което заминават в Париж и Ню Йорк, и накрая отново в Шанхай, където Моне трябва да продължи работата си по китайската железница. Моне не е човек, който се застоява на едно място. (Stanislaw, Yergin 1998:30)
Възходът на нацизма през 30те кара Моне да преосмисли стратегията на съюзниците. Според него Франция и Англия трябва да осъществят преимущество във въздушното пространство. Нужни са повече самолети, а те ще дойдат от САЩ Френският премиер Едуар Деладие го изпраща на тайна мисия във Вашингтон за поръчката на 600 самолета. Мисията е наистина деликатна тъй като САЩ все още водят политика на изолационизъм, която поне официално им забранява търговията с оръжие. Успява да убеди Франклин Делано Рузвелт да превърне Америка в „арсенал на демокрацията”.
С избухването на войната съюзниците се обръщат към координационните способности на Моне. Той е избран за ръководител на Френско-английския икономически координационен комитет, който да отговаря за доставките през Атланкика. Бързото напредване на немските военни части не може да бъде спряно британските войски са евакуирани през Дюнкерк. В момента, в който загубата на Франция изглежда неизбежна Моне съвместно с Чърчил съставя план за Френско-Английски съюз и го представя на френския военен министър генерал Де Гол. В текста на декларацията от 16.06.1940 г. е записано: „Двете правителства заявяват, че Франция и Великобритания вече не са две нации, а един Френско-Британски съюз. […] Всеки френски гражданин ще се ползва непосредствено с британска националност. Всеки английски поданик ще стане френски гражданин. […] Двата парламента ще бъдат формално асоциирани.” Генералът телефонира на френския премиер Рейно, който подкрепя плана. няколко дни по-късно Рейно губи мнозинството и е заменен от маршал Петен. Старият военен герой на Първата световна война е категорично против създаването на такъв съюз, като го нарича обвързване с труп.
Моне си сътрудничи с Де Гол и се включва в създадения през лятото на 1943г. Комитет за национално освобождение, бъдещото временно правителство на Френската република. По време на работата му в комитета той декларира в меморандум от 5.08.1943: „В Европа няма да има мир, ако страните са възстановени на базата на националния суверенитет и съпътстващата го политика на високомерие и икономически протекционизъм (...) Eвропейските държави са твърде малки, за да дадат на народите си просперитета на модерните условия. Ще бъдат нужни по-големи пазари. (...) Просперитетът и социалния прогрес ще бъдат непостижими, докато европейските нации не формират една федерация на „ Европейското единство” която ще създаде единна икономическа единица.
Две години преди войната да е завършила Моне се заема да проектира мирното възстановяване на Франция. От есента на 1943 г. Жан Моне е натоварен от новата легитимна власт на страната да осигури закупуването и доставката на стоки, от които страна ще има нужда от първия ден на своето освобождение. Той остава във Вашингтон до лятото на 1945 г. в ролята на ръководител на френския Съвет по снабдяването. Недостигът обхваща всичко: суровини, оборудване, хранителни продукти. Материалните ресурси, получени в рамките на облекченията, предоставени на европейците по сделката “заем-наем” със САЩ, позволяват на французите да избегнат абсолютната нищета. Състоянието на икономиката на страната при възстановяването на мира е изключително нестабилно. Брутният вътрешен продукт е свит от войната с близо 50 %, докато този на Великобритания е повишен с около 15 %, а този на Съединените щати – с 70 %. Разрушенията в производствената система и инфраструктурата се прибавят към историческото изоставане на Франция в индустриализацията и дълбокия упадък, в който тя е изпаднала между двете войни.
Моне критикува обсесията на Де Гол за френско величие: “Вие говорите за величие, но французите сега са слаби. Няма да има величие, докато французите не придобият статуса, който съответства на величието. За това е необходимо да се модернизират. Трябва материално да преобразим страната.” Де Гол отвръща: „Прав сте. Искате ли да опитате?”
Опитът се казва комисия по планирането, а Моне е неин ръководител. Той формулира дилемата съвсем просто: „Модернизация или упадък” застава начело на френската комисия по планирането, която си поставя 4-годишен план икономическо възстановяване и модернизацията. Тази комисия работи много тясно с представители на политически, икономически и синдикални интереси и координира техните усилия, създавайки социален диалог. Философията на френското планиране е в съзвучие с икономическата доктрина в страната, която определя голяма роля на държавата в икономиката, съчетавайки свободния пазар със социалистически практики. Непосредствените задачи пред Франция са набавянето на продоволствени продукти и попълване на резервите от чужда валута, които са се стопили изцяло през военните години и които са нужни за вноса. Следват инвестиции в индустриалните сектори с цел задминаване на показетелите от 1929 с 25% до края на 1950г.
1950г. е знакова за Моне. Тогава той създава най-значимия си план, който цели да помири Германия и Франция, както и да постави на основите на европейското обединение. За да разберем стойността на предложението на Моне, трябва първо да обърнем внимание на историческия контекст, довел до създаването му.
Следвоенното възстановяване на Европа на фона на глобалното противопоставяне между изтока и запада повдига въпроса за бъдещето на Германия. Съединените щати искат една силна и укрепнала Германия, която да бъде ценен съюзник в борбата за надмощие в биполярния свят. В началото на 1948г. САЩ и Великобритания сливат окупационните си зони в „Бизония”. Франция също се присъединява, но при условие, е се създаде Международно управление на Рур, което да позволи на французите да контролират голяма част от ресурсите на областта за нуждите на своята икономика. Освен това на немската област Саар е даден статут на френски протекторат, който впоследствие е върнат на Германия през 1957г. след рефередум. В духа на дългогодишното противопоставяне между Германия и Франция се следва политиката, че силата на едната страна задължително е за сметка на слабостта на другата. Политиката е игра с нулев резултат. Бързото възстановяване на германската икономика, поверена на Лудвиг Ерхард се посреща с притеснение на запад от Рейн. Към това може да се прибави и политическото възраждане на Германия. На 8.05.1949г. е приет основния закон на страната, който формално слага началото Федерална република Германия. За Бундесканцлер е избран бившият кмет на Кьолн доктор Конрад Аденауер.
Френското предложение за международно управление на Рур не намира привърженици. Освен Германия, която е непосредствено потърпевша, срещу него се изказват и правителствата на САЩ и Великобритания. Това управление много ясно напомня на инициативата на френския премиер Реймон Поанкаре за военно окупиране на Рурската област през 1923 – 1924г., което да принуди победената Германия да изплати репарациите и което причинява хиперинфлация в Германия и не носи нищо на Франция.
През пролетта на 1950г. американския държавен секретар Дийн Ачесън и британският външен министър Ърнест Бевин отправят ултиматум на Франция, с който я приканват незабавно да вземе мерки. За Америка не може да има силна Европа без силна Германия. Една силна Германия би предизвикала недоверие във Франция.
Задачата пред Франция не е лесна. Как да се интегрира Германия в западния блок, без това да застраши сигурността на Френската република? Как да се съвместят интересите на двете държави. Повече от ясно е, че въпросът не търпи отлагане.
Човекът, който разсича гордиевия възел, е Жан Моне. Той съчетава решаването на конкретните проблеми със своята идея за наднационалност, за да се роди планът „Шуман”. Моне е прагматик. Той има способността да дава конкретни решения за конкретни проблеми. Голямата идея е да се прекрати вековната вражда между двете нации, ще бъде осъществена на малки стъпки, под формата на конкретни технически решения на конкретни икономически задачи. С тази цел ще се създаде наднационална институция, неподвластна на нито една от двете държави, която да обединява производството на два ключови отрасъла за икономиката и военното дело, именно: въгледобива и производството на стомана. За този план бъдещият министър-председател на Великобритания Харълд Макмилън ще каже: „Това е една революционна, почти мистична концепция”. Моне пише 9 редакции на своя план, бродейки из швейцарските Алпи, преди да го представи на френския външен министър Робер Шуман. Самият Шуман има забележителна биография. Той е роден в Люксембург през 1886г., но живее в Елзас и Лотарингия, които по това време са немска територия. Следва право в Берлин, Бон и Мюнхен. По време на Първата световна война е мобилизиран в германската армия, но не участва в директни бойни действия. След края на войната, когато Германия губи двете области, Шуман става френски гражданин. Той е идеалният избор за френско-германското помирение. Моне му връчва своя план, когато министъра чака своя влак за Мец на Gare de l’Est, където ще прекара уикенда. Шуман казва: “Прочетох бележката. Това е интересно. Ще ми свърши работа.”
На 9.05.1950г. в сградата на Външното министерство на улица „Ке д’Орсе” Робер Шуман прочита декларацията, написана от Жан Моне, но останала известна като декларацията „Шуман”. В нея се казва:

Европа няма да се изгради отведнъж като цялостна конструкция: тя ще се създаде чрез конкретни реализации и на първо място чрез фактическа солидарност. Обединението на европейските нации изисква премахване на вековната вражда между Франция и Гермния.(...)
Френското правителство предлага де се постави целият френско-германски добив на въглища и стомана под управлението на общ върховен орган в организация, отворена за участие и към други европейски страни.
Общото ползване на въглищата и стоманата непосредствено ще осигури изграждането на общи основи за икономическо развитие, първи етап от европейската федерация, и ще промени съдбата на тези области, произвеждали в продължение на векове оръжия, чиито жертви най-често са бири самите те.
Производствената солидарност, която ще бъде скрепена по този начин, ще покаже, че всякаква война между Франция и германия не само немислима, но и материално невъзможна.

Предложението на Моне отговаря на френските интереси. Фрация ще има лесен достъп до германските ресурси, без да й бъде наложен дискриминационен режим или военна окупация, както след Първата световна война. Освен това фрнеските служители ще следят облизо германското развитие. От друга страна, западногерманският канцлер Аденауер приема въодушевено предложението като вижда в него шанс за възвръщане на международния престиж на ФРГ, както и относителен контрол над индустрията. Канцлерът казва: „Г-н Моне, аз считам осъществяването на френското предложение за най-важната задача, която ме очаква. Ако успея да я доведа до успешен край, ще смятам, че не съм живял напразно.” Великобритания е категорично против. Министър-председателят Клемънт Атли заявява, че е недопустимо „най-важните икономически сили на тази страна да бъдат предадени на орган, който е напълно недемократичен и неотговорен пред никого.” Особено плашеща за Британия е перспективата за отдаване на суверенитет, която лежи в основата на плана.
Опасенията за отдаване на суверенитет са оправдани. Моне прави окрита политическа заявка за създаването на федерация между европейските дръжави като една бъдеща крайна цел. Непосредствените мерки са с конкретен икономически обхват и ограничено поле на действие – въглищата и стоманата. Моне обаче се надява, че впоследствие интеграцията ще продължи и в други икономически сектори. Икономическата логика подсказва, че интеграцията в един сектор, ще окаже натиск за интеграция в друг сектор, който е свързан с първия, като по този начин се създаде един непрекъснат самозадвижващ се и самоускоряващ се процес, който в крайна степен трябва да обхване и политиката. В едно комюнике от 1960г. той пише:

Мисля, че днес все още няма условия за една политически единна Европа, така както през 1950 г. беше невъзможно да се говори за икономически съюз, който днес обаче е на път да се осъществи.
Вярвам, че така както Общността за въглища и стомана направи възможно създаването на общ пазар, който днес прави възможен икономически съюз, така и утре икономическият съюз ще създаде условия за постигането на политическо единство.

Моне е казвал: „Без хора нищо не е възможно. Без институции нищо не е трайно.” На 15.04.1951 г. в Париж е подписан договорът за създаване на Европейската общност за въглища и стомана. Страните основателки са Франция, Федерална република Германия, Белгия, Нидерландия, Люксембург и Италия. Председателския пост на Върховния орган заема Жан Моне. Организацията установява един общ пазар, лишен от национални мита, квоти и регулации, касаещи тези два сектора.
Работата на Моне е наполовина свършена. Освен икономически германският въпрос има и политически измерения.
Декларацията на Шуман не засяга друг важен проблем за Федералната република – превъоръжаването. Избухналата през 25.06.1950г. Корейска война, кара САЩ да настояват Европейските държави да предприемат по-решителни мерки за сигурността си, в това число и Германия. Франция не иска да види възстановена германската армия само 5 години след края на Втората световна война. Моне се притеснява, че ако Германия бъде приета в НАТО и по този начин възстанови напълно суверенитета си, това би я разколебало да участва по-нататък в създаването на ЕОВС. Той измисля нов план, който да създаде Европейска отбранителна общност. Моне търси подкрепа сред висшите политици във Франция за новия си проект. Шуман е силно против превъоръжаването на ФРГ и отхвърля предложението. Благосклонен към плана се оказва тогавашният премиер Рене Плевèн, откъдето идва и името на плана: „Плевен”. В сърцевината на предложението стои създаване на европейска армия, в която да се включат германските военни части. За разлика от ЕОВС, който е един икономически проект, проектът за Европейска отбранителна общност има строго политически характер. Освен това, планът е дискриминационен спрямо Германия. Тя единствено няма право да има свои войски извън европейската армия, докато всички останали страни имат и свои национални армии. Аденауер все пак се съгласява да участва, но в замяна иска: пълно признаване суверенитета на ФРГ, равнопоставено отношение спрямо немските войници в общността, разрешение за членство в НАТО, край на окупацията и сключване на мирен договор. На 27.05.1952г. е подписан договорът, учредяващ Европейската отбранителна общност. Председателят на Парламентарната асамблея на ЕОВС Пол Анри Спаак иска да стигне по-далеч, като създаде Европейска политическа общност, която да е институционален покрив на ЕОВС и ЕОО. Преди това обаче трябва да влезе в сила договорът за ЕОО, а за да влезе в сила един международен договор в сила трябва да бъде ратифициран от държавите-участнички. Ратификационният процес удря на камък точно в страната, предложила инициативата.
Правителствата в Четвъртата република се държат на много крехки мнозинства и никое не иска да рискува с толкова деликатен и спорен проект като ЕОО. През 1954г. Франция губи войната във Френски Индокитай. Този инцидент довежа на власт крайния националист Пиер Мендес Франс, който решава да постави текста на договора на гласуване в националното събрание. Резултатът е 264 „за” срещу „319” против. Европейската отбранителна общност отива в историята.
Реакцията на Моне е да се въздържи от втори мандат като председател на Върховния орган ЕОВС. През юни 1955г. е свикана конференция в Месина, която да определи заместника на Моне. Конференцията трябва да отговори и на друг още по-важен въпрос: Каква форма трябва да придобие европейската интеграция след двойния провал на Европейската отбранителна и политическа общност? Предложението на Моне е да се продължи със секторната интеграция. Ако въглищата и стоманата принадлежат на миналото, ядрената енергетика принадлежи на бъдещето. Нидерландския външен министър Йохан Бейен предлага да се създаде общ пазар между „шестте”. Ще бъдат премахнати митата върху стоките между държавите – членки и ще бъде определена еднаква външна тарифа. Ще бъдат установени четирите свободи на движение: на стоки, капитали, услуги и работна ръка. Резултатът от тази конференция са подписаните на 25.03.1957г. Римски договори, които слагат началото на Европейската общност за атомна енергия (Евратом) и Европейската икономическа общност (ЕИО).
Стилът на Моне е да действа в сенките, почти конспиративно. Той създава своя неправителствена организация, група за действе, наречена „Комитет за създаване на Обединени европейски щати”, чрез който да лобира за европейското обединение. Този комитет се превръща в мощно оръжие за неформално задкулисно въздействие върху политиката. В него членуват различни партийни лидери, представители на синдикатите и бъдещи държавни глави. Моне желае да създаде една широка подкрепа за европейското изграждане и затова се ангажира да създаде връзки на доверие с толкова обширен спектър на представени интереси. Някои от по-известните личности, взели участие, са: Валери Жискар д’Естен, Вили Брандт, Хелмут Шмидт, Джузепе Сарагат, Едуард Хийт. Моне се стреми да получи достъп до най-високите политически кръгове и да влияе на политиките без да участва лично в процеса на вземане на решения.
Жан Моне се стреми да постигне консенсус. Неговата идея не е просто да намери пресечната точка с идеите на събеседниците си. Целта му е да се открие общият интерес. (Фонтен 2006:60)
През годините на съществуването си комитетът на Моне се свързва с няколко важни инициативи. Една от тях е срещата между Кенеди и Моне, в която американския президент се изказва в полза на европейската интеграция: „Съединените щати наблюдават това огромно начинание колкото с надежда, толкова и с възхищение. Ние не гледаме на една силна и обединена Европа като на съперник, а като на партньор. Една от основните цели на нашата външна политика от 17 години насам е да допринесем за нейния прогрес.” Америка и Европа са поставени на равноправни начала.
Връщането на Де Гол на власт през 1958г. връща и политиката на величие. За да има баланс в рамките на общността Моне започва да лобира за присъединяването на Великобритания, която да бъде противотежест на Франция. Битката не е лека. Великобритания на два пъти получава отказ за членство еднолично от Де Гол през 1963 и 1967г., за да се присъедини най-накрая през 1973г., когато начело на Петата република застава Жорж Помпиду.
Последната инициатива на Жан Моне е създаването на Европейския съвет. В свое комюнике той говори за нуждата да се създаде „Временно европейско правителство”. Това ще са периодични срещи (три пъти в годината) на ниво държавни ръководители на страните-членки в Европейската икономическа общност. Предложението е нов подход за Моне, защото там не трябва да се решават технически проблеми, а главно да се постига съгласие по политически въпроси от общ характер. (Фонтен 79) Целта е общността трябва да намери общи решения на общите проблеми. Идеята на Моне е приета, но името на срещите е променено. Те няма да се наричат „Временно европейско правителство”, защото това название съдържа в себе си твърде ясни федеративни нотки. За да се успокои напрежението, срещите на върха са наречени просто Европейски съвет. Европейският опит досега е показал, че използването на силни думи, свързани с националната държава винаги е било в ущърб на целите на интеграцията. Най-пресният пример е реториката в текста на Европейската конституция, която беше отхвърлена през 2005г.

Вместо заключение. В началото на 1963г., когато отива в Ню Йорк, за да получи престижния Орден на свободата, на Жан Моне е предадено следното послание от Кенеди: “Уважаеми г-н Моне, в течение на векове императори, крале и диктатори са се опитвали да наложат на Европа със сила нейното обединяване. За добро или за зло те са се провалили. Но вдъхновявана от Вас, за по-малко от двайсет години Европа напредна към единството повече, отколкото от хиляда години насам. Вие и тези, които работят с Вас, градихте с хоросана на разума и с тухлите на икономическите и политическите интереси. Вие преобразявате Европа единствено със силата на една конструктивна идея.”

Добрин Станев

Моне

2009-01-11T02:22:00.000-08:00

“Световният мир не може да бъде запазен без творчески усилия, съответстващи на опасностите, които го заплашват.”

Така започва декларацията от 9.05.1950г. на френския външен министър Робер Шуман. Тази декларация е революционно нов етап от развитието на европейската история и слага началото на същинската европейска интеграция. Авторът на декларацията Шуман не обича светлината на прожекторите името му е Жан Моне.
Жан Омер Мари Габриел Моне се ражда на 9.09.1888г. в град Коняк. Неговият баща е производител и търговец на едноименната напитка и младия Моне бързо е приобщен към семейния бизнес. На 16 години той заминава за Лондон, за да представлява фирмата, без още да е завършил своето образование в колежа. На тръгване баща му го съветва: „Не носи книги. Никой не може да мисли вместо тебе. Гледай през прозореца, говори с хората”. Посредством международната търговия Моне се запознава с тънкостта на международните отношения. Той се учи от опита на живота и личните наблюдения от търговските си пътувания до най- различни места: от прериите на западна Канада, през Скандинавия, Русия, до устието на Нил. “Това, което открих в Америка беше нещо повече и се наричаше другояче: това беше експанзията. За първи път срещнах народ, чието занимание не беше да ръководи това, което съществуваше, а неуморно да го развива. Те не мислеха за пределите, не знаеха къде е границата.” Връзките му с Америка ще изиграят важна роля впоследствие.
Когато избухва Първата световна война Моне е на 26 години. Той не взема участие в бойните действия, тъй като е освободен от военна служба по здравословни причини, но дава своя принос по друг начин. Моне забелязва, че доставките по море на съюзниците не са организирани адекватно и предлага директно на френския премиер Рене Вивиани своя план. Планът носи почерка на бъдещите му инициативи. Моне предлага доставките на съюзниците да бъдат администрирани от един общ орган, а не всяка страна отделно за себе си. За тази цел в Лондон е създадена Международна комисия по доставките. Моне е назначен за френски представител в този общ координационен орган.
След войната края на войната Моне се впуска в инициатива да възстанови мира. Назначен на поста заместник-генерален секретар на Обществото на народите през 1920г. той се установява в Женева. Участва в няколко важни акции като подялбата на областта Горна Силезия между Германия и Полша, както и стабилизирането на австрийската икономика, където умело демонстрира способностите си на неуморен преговарящ. Отначало харесва идеалите на новата организация, но впоследствие остава разочарован от безсилието й на организацията. Безсилие, което се дължи на необоримото национално вето на страните-членки. Всички решения в международната организация трябва да се вземат с единодушие, което позволява на отделни страни да блокират решения, от които ще се въползват останалите.
През 1923г. напуска ОН и се завръща към семейния бизнес, който по това време изпитва затруднения. Моне иска да модернизира производствените методи, за да отговарят на променените нужди на пазара. След като стабилизира фирмата, Моне я поверява на свои братовчеди и заминава за Америка, където работи за инвестиционната компания Blair & Co. В Америка той се запознава с Джон Фостър Дълес и Джордж Бол. (*Бъдещият държавен секретар на САЩ 1953 - 1959 г.; ** Американски политик, който по времето на Кенеди ръководи специална работна група за изготвяне на търговската и митническа политика; посланик на САЩ в ООН - Б. пр.) „В Америка нищо важно не може да бъде направено без адвокат.”
Неговата дейност включва международни мисии. През 1927г. и 1928г. успява да стабилизира полската злота и румънската лея. Моне натрупва голямо състояние по време на престоя си в Америка, но губи с настъпването на Голямата депресия през октомври 1929г. През 1933г. се заема с програма за модернизацията на Китай. Става съветник на китайския лидер генералисимус Чан Кай Шек в изграждането на железопътната система на страната. Моне предлага да се създаде една нова изцяло китайска банка.
Възходът на нацизма през 30те кара Моне да преосмисли стратегията на съюзниците. Според него Франция и Англия трябва да осъществят преимущество във въздушното пространство. Нужни са повече самолети, а те ще дойдат от САЩ Френският премиер Едуар Деладие го изпраща на тайна мисия във Вашингтон за поръчката на 600 самолета. Мисията е наистина деликатна тъй като САЩ все още водят политика на изолационизъм, която поне официално им забранява търговията с оръжие. Успява да убеди Франклин Делано Рузвелт да превърне Америка в „арсенал на демокрацията”.
С избухването на войната Моне е избран за ръководител на Френско-английския икономически координационен комитет, който да отговаря за доставките през Атланкика. Бързото напредване на немските военни части не може да бъде спряно британските войски са евакуирани през Дюнкерк. В момента, в който загубата на Франция изглежда неизбежна Моне съвместно с Чърчил съставя план за Френско-Английски съюз и го представя на френския военен министър генерал Де Гол. В текста на декларацията от 16.06.1940 г. е записано: „Двете правителства заявяват, че Франция и Великобритания вече не са две нации, а един Френско-Британски съюз. […] Всеки френски гражданин ще се ползва непосредствено с британска националност. Всеки английски поданик ще стане френски гражданин. […] Двата парламента ще бъдат формално асоциирани.” Генералът телефонира на френския премиер Рейно, който подкрепя плана. няколко дни по-късно Рейно губи мнозинството и е заменен от маршал Петен. Старият военен е категорично против създаването на такъв съюз, като го нарича обзързване с труп. Трупът е Великобритания.
Моне си сътрудничи с Де Гол и се включва в създадения през лятото на 1943г. Комитет за национално освобождение, бъдещото временно правителство на Френската република. По време на работата му в комитета той декларира в меморандум от 5.08.1943: „В Европа няма да има мир, ако страните are reconstituated на базата на националния суверенитет и съпътстващата го политика на престижа и икономически протекционизъм (...) Eвропейските държави са твърде малки, за да дадат на народите си просперитета на модерните условия. Ще бъдат нужни по-големи пазари. (...) Просперитетът и социалния прогрес ще бъдат непостижими, докато европейските нации не формират една федерация на „ Европейското единство” която ще създаде единна икономическа единица. Дейностите на Моне са свързани с въоръжаването. Според британския икономист Кейнс координацинните действия на Моне са съкратили войната с 1 година.
Две години преди войната да е завършила Моне се заема да проектира мирното възстановяване на Франция. От есента на 1943 г. Жан Моне е натоварен от новата легитимна власт на страната да осигури закупуването и доставката на стоки, от които Франция ще се нуждае от първия ден на своето освобождение. Той остава във Вашингтон до лятото на 1945 г. в ролята на ръководител на френския Съвет по снабдяването. Франция се нуждае от всичко: суровини, оборудване, хранителни про-дукти. Материалните ресурси, получени в рамките на облекченията, предоставени на европейците по закона “заем-наем”, позволяват на французите да избегнат абсолютната нищета. Но състоянието на икономиката на страната при възстановяването на мира е изключително нестабилно. Брутният вътрешен продукт е свит от войната с близо 50 %, докато този на Великобритания е по-вишен с около 15 %, а този на Съединените щати – с 70 %. Разрушенията в производствената система и инфраструктурата се прибавят към историческото изоставане на Франция в индустриализацията и дълбокия упадък, в който тя е изпаднала между двете войни.
Моне критикува обсесията на Де Гол за френско величие: “Вие говорите за величие, но французите сега са слаби. Няма да има величие, докато французите не придобият статуса, който съответства на величието. За това е необходимо да се модернизират. Трябва материално да преобразим страната.” Де Гол отвръща: „Прав сте. Искате ли да опитате?”
Опитът се казва комисия по планирането, а Моне е неин ръководител. Той формулира дилемата съвсем просто: „Модернизация или упадък” застава начело на френската комисия по планирането, която си поставя 4-годишен план икономическо възстановяване и модернизацията. Тази комисия работи много тясно с представители на политически, икономически и синдикални интереси и координира техните усилия, създавайки социален диалог. Философията на френското планиране е в съзвучие с икономическата доктрина в страната, която определя голяма роля на държавата в икономиката, съчетавайки свободния пазар със социалисически практики. Непосредствените задачи пред Франция са набавянето на продоволствени продукти и попълване на резервите от чужда валута, които са се стопили изцяло през военните години. Следват инвестиции в индустриалните сектори с цел задминаване на показетелите от 1929 с 25% до края на 1950г.
Зимата 1947г. се оказва изключително тежка. В страната върлува глад, инфлацията е неудържима. Същата година американското правителство приема планът „Маршал”, който да предостави на европейските страни 13 милиарда долара за икономическото им възстановяване. Планът има и политически цели. Трябва да се парира възходът на левите партии в западна Европа. Комунистите са най-силно парламентарно представени партии в Италия и Франция. В координацията на плана
Следвоенното възстановяване на Европа в контекста на глобалното противопоставяне между изтока и запада повдига въпроса за Германия. Съединените щати искат една силна и укрепнала Германия, която ще е ценен съюзник в борбата за надмощие в биполярния свят. В началото на 1948г. САЩ и Великобритания сливат окупационните си зони в „Бизония”. Франция също се присъединява, но иска да бъде създадено Международно управление на Рур, което да позволи на французите да контролират голяма част от ресурсите на областта за нуждите на своята икономика. Освен това на немската област Саар е даден статут на френски протекторат, който ще бъде върнат на Германия през 1957г. след рефередум. В духа на дългогодишното противопоставяне между Германия и Франция се следва политиката, че силата на едната страна задължително е за сметка на слабостта на другата. Политиката е игра с нулев резултат. Бързото възстановявене на германската икономика, поверена на Лудвиг Ерхард се посрещна с притеснение на запад от Рейн. Към това може да се прибави и политическото възраждане на Германия. На 8.05.1949г. е приет основния закон на страната, който формално слага началото Федерална република Германия. За Бундесканцлер е избран бившият кмет на Кьолн доктор Конрад Аденауер.
Френското предложение за международно управление на Рур не намира привърженици. Освен Германия, която е непосредствено потърпевша, срещу него се изказват и правителствата на САЩ и Великобритания. Това управление много ясно напомня на инициативата на френския премиер Реймон Поанкаре за военно окупиране на Рурската област през 1923 – 1924г., което да принуди победената Германия да изплати репарациите. През пролетта на 1950г. американския държавен секретар Дийн Ачесън и британският външен министър Ърнест Бевин отправят ултиматум на Франция, с който я приканват незабавно да вземе мерки. За Америка не може да има силна Европа без силна Германия. Една силна Германия би предизвикала недоверие във Франция.
Задачата пред Франция не е лесна. Как да се интегрира Германия в западния блок, без това да застраши сигурността на Френската република? Как за де съвместят интересите на двете държави. Повече от ясно е, че въпросът не търпи отлагане.
Човекът, който разсича гордиевия възел, се нарича Жан Моне. Той съчетава решаването на конкретните проблеми със своята идея за наднационалност, за да се роди планът „Шуман”. Моне е прагматик. Той има способността да дава конкретни решения за конкретни проблеми. Голямата идея да се прекрати вековната вражда между двете нации ще бъде осъществена на малки стъпки, на конкретни технически задачи и икономически решения. Идеята е да се прекрати вековната вражда между двете нации като се създаде наднационална институция, неподвластна на нито една от двете държави, която да обединява производството на два ключови отрасъла за икономиката и военното дело, именно: въгледобива и производството на стомана. За него бъдещият министър-председател на Великобритания Харълд Макмилън ще каже: „Това е една революционна, почти мистична концепция”. Моне пише 9 редакции на своя план, бродейки из швейцарските Алпи, преди да го представи на френския външен министър Робер Шуман. Самият Шуман има забележителна биография. Той е роден в Люксембург през 1886г., но живее в Елзас и Лотарингия, които по това време са немска територия. Следва право в Берлин, Бон и Мюнхен. По време на Първата световна война е мобилизиран в германската армия, но не участва в директни бойни действия. След войната, когато Германия губи двете области, Шуман става френски гражданин. Той е идеалният избор за френско-германското помирение. Моне му връчва своя план, когато министъра чака своя влак за Мец на Gare de l’Est, където ще прекара уикенда. Шуман казва: “Прочетох бележката. Това е интересно. Ще ми свърши работа.”
На 9.05.1950г. в сградата на Външното министерство на улица „Ке д’Орсе” Робер Шуман прочита декларацията, написана от Жан Моне, но останала известна като декларацията „Шуман”. В нея се казва:

Европа няма да се изгради отведнъж като цялостна конструкция: тя ще се създаде чрез конкретни реализации и на първо място чрез фактическа солидарност. Обединението на европейските нации изисква премахване на вековната вражда между Франция и Гермния.(...)
Френското правителство предлага де се постави целият френско-германски добив на въглища и стомана под управлението на общ върховен орган в организация, отворена за участие и към други европейски страни.
Общото ползване на въглищата и стоманата непосредствено ще осигури изграждането на общи основи за икономическо развитие, първи етап от европейската федерация, и ще промени съдбата на тези области, произвеждали в продължение на векове оръжия, чиито жертви най-често са бири самите те.
Производствената солидарност, която ще бъде скрепена по този начин, ще покаже, че всякаква война между Франция и германия не само немислима, но и материално невъзможна.

Аденауер приема въодушевено предложението като вижда в него шанс за възврещане на международния престиж на ФРГ, както и относителен контрол над индустрията. Канцлерът казва: „Г-н Моне, аз считам осъществяването на френското предложение за най-важната задача, която ме очаква. Ако успея да я доведа до успешен край, ще смятам, че не съм живял напразно.” Великобритания е категорично против. Министър-председателят Клемънт Атли заявява, че е недопустимо „най-важните икономически сили на тази страна да бъдат предадени на орган, който е напълно недемократичен и неотговорен пред никого.” Особено плащеща за Британия е перспективата за отдаване на суверенитет, която лежи в основата на плана.
В крйна сметка на 15.04.1951г. в Париж е подписан договорът за създаване на Европейската общност за вглища и стомана. Страните основателки са Франция, Федерална република Германия, Белгия, Нидерландия, Люксембург и Италия. Председателския пост на Върховния орган заема Жан Моне. Организацията установява един общ пазар, лишен от национални мита, квоти и регулации, касаещи тези два сектора.
Декларацията на Шуман не засяга друг важен проблем за Германия – ревъоръжаването. Избухналата през 25.06.1950г. Корейска война, кара САЩ да настояват Европейските държави да предприемат по-решителни мерки за сигурността си, в това число и Германия. Франция не иска да види възстановена германската армия само 5 години след края на Втората световна война. Моне се притеснява, че ако Германия бъде приета в НАТО и по този начин възстанови суверенитета си, това би я разколабало да участва по-нататък в създаването на ЕОВС. Той измисля нова план, който да създаде Европейска отбранителна общност. Моне търси подкрепа сред висшите политици във Франция за новия си проект. Шуман е силно против ремилитаризацията на ФРГ и отхвърля предложението. Благосклонен към плана се оказва тогавашният премиер Рене Плевèн, откъдето идва и името на плана „Плевен”. В сърцевината на предложението стои създаване на европейска армия, в която да се включат германските военни части. Планът е дискриминационен спрямо Германия. Тя единствено няма право да има свои войски извън европейската армия, докато всички останали страни имат и свои национални армии. Аденауер все пак се съгласява да участва, но в замяна иска: пълно признаване суверенитета на ФРГ, равнопоставено отношение спрямо немските войници в общоността, разрешение за членство в НАТО, край на окупацията и сключване на мирен договор. На 27.05.1952г. е подисан договорът, учредяващ Европейската отбранителна общност. Председателят на Парламентарната асамблея на ЕОВС иска да стиган по-далеч, като създаде Европейска политическа общност, която да е институционален покрив на ЕОВС и ЕОО. Преди това обаче трябва да влезе в сила договорът за ЕОО, а за да влезе в сила един международен договор в сила трябва да бъде ратифициран от държавите участнички. Ратификационният процес удра на камък точно в страната, предложила инициативата.
Правителствата в Четвъртата република се държат на много крехки мнозинства и никое не иска да рискува с толкова деликатен и спорен проект като ЕОО. През 1954г. Франция губи войната във Френски Индокитай. Този инцидент довежа на власт крайния националист Пиер Мендес Франс, който решава да постави текста на договора на гласуване в националното събрание. Резултатът е 264 „за” срещу „319” против. Европейската отбранителна общност отива в историята.
Реакцията на Моне е да се въздържи от втори мандат като председател на Върховния орган ЕОВС. Стилът на Моне е да действа в сенките, почти конспиративно.
През юни 1955г. е свикана конференция в Месина, която да определи заместника на Моне. Конференцията трябва да отговори и на друг още по-важен въпрос: Каква форма трябва да придобие европейската интеграция след двойния провал на Европейската отбранителна и политическа общност? Предложението на Моне е да се продължи със секторната интеграция. Ако въглищата и стоманата принадлежат на миналото, ядрената енергетика принадлежи на бъдещето. Нидерландския външен министър Йохан Бейен предлага да се създаде общ пазар между „шестте”. Ще бъдат премахнати митата между държавите – членки и ще бъде определена еднаква външна тарифа. Ще бъдат установени четирите свободи на движение: на стоки, капитали, услуги и работна ръка. Резултатът от тази конференция са подписаните на 25.03.1957г. Римски договори, които слагат началото на Европейската общност за атомна енергия (Евратом) и Европейската икономическа общност (ЕИО).
Междувременно Моне създава своя неправителствена организация, група за действе, чрез който да лобира за европейското обединение - Комитет за създаване на Обединени европейски щати. Този комитет се превръща в мощно оръжие за неформално задкулисно въздействие върху политиката. В него членуват различни партийни лидери, представители на синдикатите и бъдещи държавни глави. Моне желае да създаде една широка подкрепа за европейското изграждане и затова се ангажира да създаде връзки на доверие с толкова обширен спектър на представени интереси. Някои от по-известните личности, взели участие, са: Валери Жискар д’Естен,
Вили Брандт, Хелмут Шмидт, Джузепе Сарагат, Едуард Хийт. Той се стреми да получи достъп до най-високите политически кръгове и да влияе на политиките без да участва лично в процеса на вземане на решения. Конкретната дейност се състои в това след деклара-циите за намерения веднага да се изпращат предложения, които могат да се осъществят незабавно.
Жан Моне се стреми да постигне консенсус. Неговата идея не е просто да намери пресечната точка с идеите на събеседниците си. Целта му е да се открие общият интерес. (Фонтен 2006:60)
През годините на съществуването си комитетът на Моне се свързва с няколко важни инициативи. Една от тях е срещата между Кенеди и Моне, в която американския президент се изказва в полза на европейската интеграция: „Съединените щати наблюдават това огромно начинание колкото с на-дежда, толкова и с възхищение. Ние не гледаме на една силна и обединена Европа като на съперник, а като на партньор. Една от основните цели на нашата външна политика от 17 години насам е да допринесем за нейния прогрес.” Америка и Европа са поставени на равноправни начала.
Връщането на Де Гол на власт през 1958г. връща и политиката на величие. За да има баланс в рамките на общността Моне започва да лобира за присъединяването на Великобритания, която да бъде противотежест на Франция. Битката не е лека. Великобритания на два пъти получава отказ за членство еднолично от Де Гол през 1963 и 1967г., за да се присъедини най-накрая през 1973г., когато начело на Петата република застава Жорж Помпиду.
Последната инициатива на Жан Моне е създаването на Европейския съвет. В свое комюнике той говори за нуждата да се създаде „Временно европейско правителство”. Това ще са периодични срещи на лидерите на страните-членки, на които ще вземат водещите политически решения. Общността трябва да намери общи решения на общите проблеми. Звученето на предложеното от Моне има на тези срещи - „Временно европейско правителство” съдържа в себе си твърде ясни федеративни нотки. За да се успокоят евроскептиците, срещите на върха са наречени просто Европейски съвет.

Вместо заключение. В началото на годината 1963, когато отива в Ню Йорк, за да по-лучи престижния Орден на свободата*, на Жан Моне е предадено следното послание от Кенеди: “Уважаеми г-н Моне, в течение на векове императори, крале и диктатори са се опитвали да наложат на Европа със сила нейното обединяване. За добро или за зло те са се провалили. Но вдъхновявана от Вас, за по-малко от двайсет години Европа напредна към единството повече, отколкото от хиляда години насам. Вие и тези, които работят с Вас, градихте с хоросана на разума
и с тухлите на икономическите и политическите интереси. Вие преобразявате Европа единствено със силата на една конструктивна идея.”

Лисабонският договор

2009-01-11T00:32:00.000-08:00

На 13. 12. 2007г. държавните глави на страните-членки на ЕС подписват Договора от Лисабон. Той ще внесе важни институционални промени, които трябва да спомогнат за по-ефикасното функциониране на Европейския съюз, както и за постигането на по-голяма демократичност. Мерките имат технически характер и нямат федеративния стил на говорене, който беше използван в проекта за Конституция за Европа и който беше отхвърлен последователно от Франция и Нидерландия на референдум през 2005г.

Договорът от Лисабон е изменение на сега действащите договори. Промяната започва още от имената им. Договорът за Европейската общност се превръща в Договор за Функционирането на Европейския съюз. Договорът за Европейския съюз си остава със същото име.
Това не се прави случайно, а е свързано с изменението на вътрешната структура на ЕС. Премахнато е вътрешното разделение на три стълба: Европейска общност (първи стълб), Обща външна политика и политика за сигурност (втори стълб), и Зона на свобода сигурност и правосъдие (трети стълб), които в момента заедно формират ЕС. Европейската общност единствена има правосубектност, докато правосубектността на ЕС е спорна. След влизането в сила на Лисабонския договор ЕС ще получи статут на юридическо лице. Съюзът замества Европейската общоност и е неин правоприемник. Правосубектността на съюза е нужна за външните отношения, като тов ще му позволи да се присъедини към някои международни договори като Европейската конвенция за човешките права, за която има приет и специален протокол.
Сливането на стълбовете не означава сливане на процедурите според които са вземат решенията в тях. Общата външна политика и политика на сигурност ще продължава почива на междуправителствени основи, в която всяка отделна държава-членка има право на вето или на конструктнивно въздържане от действие в зависимост от разглеждания въпрос. Така или иначе тук решенията са политически, а не юридически, а Съдът на Европейските общности, който ще носи името Съд на Европейския съюз, не е компетентен по отношение на тези разпоредби.
Имената на законодателните процедури са променени. Процедурата на съвместно вземане на решения се преименува в обикновена законодателна процедура. Всички останали: (консултиране, сътрудничество, одобрение, актове на Съвета и др.) попадат под общото название специална законодателна процедура.
Друга промяна е, че много от членовете на сега действащия Договор за Европейската общност са прехвърлени в новия Договор за Европейски съюз, в това число и разпоредбите относно институциите.

Парламентът, парламентите и гражданите

В чл. 10 от ДЕС е записано:

1. Функционирането на Съюза се основава на представителната демокрация.
2. В рамките на Съюза гражданите се представляват пряко в Европейския парламент. Държавите-членки се представляват в Европейския съвет от техните държавни или правителствени ръководители, а в Съвета — от техните правителства, които от своя страна са демократично отговорни пред националните си парламенти или пред гражданите си.
3. Всеки гражданин има право да участва в демократичния живот на Съюза. Решенията се вземат възможно най-открито и възможно най-близо до гражданите.

С цел да се намали демократичния дефицит в ЕС, Договорът за реформа предвижда нови правомощия за Европейския парламент. Истинска иновация е включването на националните парламенти в най-началните фази на законодателния процес.
Договорът за реформа засилва ролята на Парламента. В над 40 нови области решенията ще се вземат съвместно със Съвета по обикновена законодателна процедура (това е новото има на процедурата по съвместно вземане на решения). Освен това много от решенията, касаещи пространството на свобода сигурност и правосъдие заедно с шенгенското законодателство минават в областта на обикновената законодателна процедура. Това е един процес, водещ началото си от Амстердамския договор 1997г.. Решенията в тези области обаче се ползват с ограничено приложение в Обединеното кралство и Ирландия, които са си осигурили дерогации.
Разширени са правомощията на Парламента и в бюджетната процедура чрез премахване на разделението между задължителни и незадължителни разходи. Задължителните разходи са свързани с плащанията по една от най-ресуросоемките политики на ЕС – Общата селскостопанска политика и тях ЕП не може да променя. С лисабонската ревизия ЕП и Съвета ще имат равна тежест при определянето на бюджета.
Чл. 14 от ДЕС определя броя на депутатите – 750 + председателя, който няма право на глас. Минималният праг е от 6 представители на държава – членка (Естония, Кипър, Люксембург и Малта). Никоя държава не може да получи повече от 96 места (Толкова са предвидени за Германия).
За първи път националните парламенти са включени в законодателния процес. Преди да започне законодателната процедура между Парламента и Съвета, Европейската комисия е длъжна да изпраща всеки законопроект на националните парламенти, които ще следят дали е спазен принципът на субсидиарност. Всяка държава разполага с 2 гласа ( ако в дадената страна има двукамарен парламент, по един за всяка камара). Ако повече от 1/3 от националните парламенти сметнат, че принципът на субсидиарност е нарушен, Комисията трябва да преразгледа предложението си (вдигане на жълт картон). Прагът за решения относно пространството на свобода, сигурност и правосъдие е дори по-висок – 1/4.
Гражданите също ще имат влияние върху изготвянето на политиките на Съюза с правото на „гражданска инициатива”, която приканва Комисията да предприеме действия по определен въпрос. Член 11, пар. 4 от ДЕС:

Най-малко един милион граждани на Съюза, граждани на значителен брой държави-членки, могат да поемат инициативата да приканят Комисията да представи подходящо предложение, в рамките на предоставените ѝ правомощия, по въпроси, за които тези граждани считат, че за целите на прилагането на Договорите е необходим юридически акт на Съюза.

Правата на гражданите ще са по-добре защитени на ниво ЕС с приемането на Хартата на основните права. Макар и текстът на хартата да не фигурира в договорите, тя ще стане правообвързваща. Член 6 от ДЕС:

1. Съюзът зачита правата, свободите и принципите, определени в Хартата на основните права на Европейския съюз от 7 декември 2000 г., адаптирана на 12 декември 2007 г. в Страсбург, която има същата юридическа сила като Договорите.

Според специален протокол Хартата няма да се прилага в Полша и Обединеното кралство. Официалните причини за това политическо решение са, че Хартата би обезсмислила социалните политики в Обединеното кралство още от времето на правителството на Маргарет Тачър. Полша си е извоювала правото на изключение (opt-out) с мотива, че някои постановки противоречат на семейното право на страната.
Отделно от Хартата за основните права в параграф 2 на същия член е записано:

Съюзът се присъединява към Европейската конвенция за защита на правата на човека и основните свободи. Това присъединяване не променя областите на компетентност на Съюза, така както са определени в Договорите.

Институционални промени

Въвежда се нов метод на изчисляване на квалифицираното мнозинство в Съвета. Член 16 от ДЕС гласи:

От 1 ноември 2014 г. квалифицираното мнозинство се определя като мнозинство, формирано от гласовете на най-малко 55 % от членовете на Съвета, което включва най-малко петнадесет членове и представлява държави-членки, които обхващат население не по-малко от 65 % от населението на Съюза.

Това е принципът на двойното мнозинство. (В сега действащия ДЕО квалифицираното мнозинство в Съвета е равно на 255 от общо 345 гласа в Съвета, което е равно на 73.9%, които да представляват 62% от населението на ЕС.) За да се формира блокиращо малцинство са нужни поне 4 държави, които до представляват 35% от населението. Освен това заседанията на Съвета вече ще бъдат публични. Съветът по общи въпроси и външни работи ще бъде разделен. Съветът по външни работи, ще бъде председателстван от върховния представител по общата външна политика и политика на сигурност.
Промените засягат и Европейската комисия. Член 17, пар. 5 гласи:

От 1 ноември 2014 г. Комисията се състои от брой членове, включително нейния председател и върховния представител на Съюза по въпросите на външните работи и политиката на сигурност, който отговаря на две трети от броя на държавите-членки, освен ако Европейският съвет, като действа с единодушие не реши да промени този брой.

Председателят на Комисията се избира от Парламента. Същински избор обаче няма тъй като кандидатът първо трябва да бъде предложен от Европейския съвет с квалифицирано мнозинство. Парламентът все пак може да отхвърли кандидатурата. Тогава Европейският съвет трябва да посочи друг кандидат.
Променя се сега съществуващият пост на върховния представител по общата външна политика и политика на сиугрност. Според чл. 18, параграф 2 от ДЕС

Върховният представител провежда външната политика и политика на сигурност на Съюза. Той допринася чрез предложенията си за разработването на тази политика и я изпълнява в качеството си на пълномощник на Съвета. Същото се отнася за общата политика за сигурност и отбрана.

Той ще бъде своеобразна връзка между Комисията и Съвета. Ще бъде един от заместник-председателите на Комисията. Комисар по външните работи няма да има. Освен това Върховният представител председателства Съвета по външни работи. Назначава се от Европейския съвет с квалифицирано мнозинство и след съгласието на Председателя на Комисията. Европейският съвет може да прекрати мандата му по същата процедура.

Европейският съвет и Европейската централна банка са признати за институции на ЕС. Член 15 от ДЕС гласи:

1. Европейският съвет дава на Съюза необходимия тласък за неговото развитие и определя неговите общи политически насоки и приоритети. Той не изпълнява законодателни функции.
2. Европейският съвет се състои от държавните или правителствените ръководители на държавите-членки, председателя на Европейския съвет и председателя на Комисията. Върховният представител на Съюза по въпросите на външните работи и политиката на сигурност участва в неговата работа.

Европейският съвет заседава два пъти за 6 месеца и се произнася с консенсус, освен ако в договора не е предвидено друго. Създава се още един нов пост. Сега Европейският съвет се председателства от една държава, а председателството е ротационно – за шестмесечен мандат и съвпада с председателството на Съвета. С новия договор Европейският съвет избира своя председател с квалифицирано мнозинство за срок от две години и половина, като неговият мандат може да бъде подновен еднократно. Той трябва да председателства и ръководи работата на Европейския съвет и да представлява Съюза на международната сцена по общата външна политика и политика на сигурност, без да се засягат компетентността на върховния представител. Точното разделение на правомощията между върховния представител и председателя на Европейския съвет все не е строго определено. Председателят трябва да се отчита пред Парламента след срещите на Европейския съвет. Председателството на Европейския съвет не трябва да се бърка с председателството на Съвета, чийто статут е посочен в специална декларация относно чл. 16 параграф 9 от ДЕС. Член1

1. Председателството на Съвета, с изключение на състава по външни работи, се изпълнява от предварително определени групи от три държави-членки за срок от 18 месеца. Групите се формират въз основа на равноправна ротация на държавите-членки, като се вземат предвид тяхното многообразие и географското равновесие в Съюза.
2. Всеки член на групата изпълнява последователно, за срок от шест месеца, председателството на всички състави на Съвета, с изключение на състава по външни работи. Останалите членове на групата подпомагат председателството във всички негови задължения въз основа на обща програма. Членовете на групата могат да постигат и други договорености помежду си.

Политики

За първи път в договор са посочени областите на компетентност на Съюза. Това е принцип, който действа в и момента. Изведен от практиката на Съда на Европейските общности, но не е записан в текст на първичното право.
чл. 3 от ДФЕС гласи:

Съюзът разполага с изключителна компетентност в следните области:
а) митнически съюз;
б) установяване на правила относно конкуренцията, необходими за функциониране на вътрешния пазар;
в) парична политика на държавите-членки, чиято парична единица е еврото;
г) опазване на морските биологични ресурси в рамките на общата политика в областта на рибарството;
д) обща търговска политика.

Това означава, че отделните държави членки не могат да законодателстват в тези области на национално ниво. решения могат да се вземат само на ниво ЕС. В Областите на поделена компетентност, решения могат да се вземат както на национално, така и на европейско ниво. Те са:

а) вътрешен пазар;
б) социална политика, що се отнася до аспектите, определени в настоящия договор;
в) икономическо, социално и териториално сближаване;
г) селско стопанство и рибарство, с изключение на опазването на морските биологични ресурси;
д) околна среда;
е) защита на потребителите;
ж) транспорт;
з) трансевропейски мрежи;
и) енергетика;
й) пространство на свобода, сигурност и правосъдие;
к) общи проблеми на сигурността в областта на общественото здраве, за аспектите, определени в настоящия договор.

Има области, в които ЕС им само допълваща, спомагателна компетентност. такива са: научните изследвания, технологичното развитие и космическото пространство.
Съществуващата сега екологична политика на съюза е допълнена с изричното намерение за справяне с изменението на климата. (чл. 191 ДФЕС)
Много важно нововъведение е включването на енергетиката като нова област за прокарване на политики. Според чл. 194 от ДФЕС

В рамките на установяването или функционирането на вътрешния пазар и предвид необходимостта от опазване и подобряване на околната среда, политиката на Съюза в областта на енергетиката има за цел, в дух на солидарност между държавите-членки:
а) да осигури функционирането на енергийния пазар;
б) да обезпечи сигурността на енергийните доставки в Съюза;
в) да насърчава енергийната ефективност и спестяването на енергия, както и разработването на нови и възобновяеми енергийни източници; и
г) да подпомага взаимната свързаност на енергийните мрежи.

В декларация 17 е записан и сега действащият принцип за върховенство на общностното право над националното при колизия помежду им. Принципът е изведен от практиката на Съда на Европейските общности с решението от 15 юли 1964 г. по дело 6/64, Costa срещу ENEL
Договорът от Лисабон предвижда клауза за солидарност, според която държавите-членки трябва да действат в дух на солидарност, в случай че някоя от тях е обект на терористично нападение или жертва на природно или предизвикано от човека бедствие. За целта могат да се използват всички „правни средества”, както и военни, ако се налага. Разбира се тук не съществува юридическа принуда държава да участва военно, ако не желае.

Обща външна политика и политика на сигурност.

Външната политика на ЕС се базира на междуправителсвтвеността, както и досега. Чл. 24 от ДЕС:

Общата външна политика и политика на сигурност е предмет на специфични правила и процедури. Тя се определя и прилага от Европейския съвет и от Съвета, които решават с единодушие, освен в случаите, когато в Договорите е предвидено друго. Приемането на законодателни актове се изключва.

Освен обновения пост на върховния представител по външните отношения и политика на сигурност ще има и нова структура в тази област.
Новата структура, която се създава е Европейската служба за външна дейност. В чл. 27, пар. 3 е записано:

Тази служба работи в сътрудничество с дипломатическите служби на държавите-членки и включва длъжностни лица от компетентните служби на генералния секретариат на Съвета и на Комисията, както и командирован персонал от националните дипломатически служби. Организацията и функционирането на Европейската служба за външна дейност се определят с решение на Съвета. Съветът
действа по предложение на върховния представител след консултация с Европейския парламент и след одобрение от Комисията.

Отбранителната политика е включена в чл. 42 от ДЕС. Според пар. 2:

Общата политика за сигурност и отбрана включва постепенното определяне на обща политика на отбрана на Съюза. Тя ще доведе до обща отбрана от момента, в който Европейският съвет, като действа с единодушие, вземе това решение.

В новия договор (чл. 45 от ДЕС) е описан статутът на Европейската агенция по отбраната. Това дава институционална възможност на държавите, които желаят да развият по-голяма интеграция в областите на сигурността и отбраната, без обаче да бъде задължителна за всички страни-членки.
Решенията относно общата отбранителна политика продължават да се вземат с единодушие.

Лисабонският договор – маскирана конституция?

Важен въпрос е доколко Лисабонският договор запазва промените, които трябваше да бъдат въведени с пропадналия проект за Конституция за Европа. Не е ли самият договор прикрита конституция. Всъщност въпросът е по-правилно да се разглежда от противоположната страна. Проектът за европейска конституция не беше истинска конституция, а обикновен международен договор. Той не създаваше една нова федеративна държава, едни Съединени европейски щати, не нарушаваше крехкото равновесие между наднационалност и междуправителственост, нито деликатния баланс между институциите. Но за сметка на това използваше силна конституционна реторика, която навлече гнева на евроскептици и националисти от крайно лявото до крайно дясното.
От Договора за Реформа са извадени противоречивите символи на националната държава, които присъстваха в Конституцията. Няма официално записани флаг, химн, девиз. Денят на Европа 9.05. не е национален празник. Не се създава общ външен министър на съюза. (Външната политика е смятана за перлата в короната на националния суверенитет. Никоя държава-членка не може да бъде накарана да направи каквото и да било против волята й в областта на външните работи и отбраната) Не се променят и имената на законодателните актове. Регламентите и директивите си остават регламенти и директиви, а не европейски закони и европейски рамкови закони, както предвиждаше конституционният проект.
Това са основните разлики между двата текста. Традиционния евроскептик Великобритания в лицето на министър-председателя Гордън Браун е на мнение, че националните интереси са защитени. Бившият премиер Тони Блеър бе обещал провеждането на референдум за конституцията, но Гордън Браун не предвижда такава процедура за новия договор, защото според него е „достатъчно различен”. Великобритания ратифицира парламентарно договора на 11.03.2008г. Единствените две държави, които не са направили това са Чехия и Ирландия.
Националистите също би трябвало да са доволни от договора. За първи път е уредена възможност за напускане на Съюза (чл. 50 от ДЕС).